Р E
Ш Е Н
И Е
№ ……….,
09.05.2022 година, град София,
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІI-ри
брачен въззивен състав, в публично
съдебно заседание на трети февруари през 2022 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Галя Митова
ЧЛЕНОВЕ : Валентина Ангелова
Милен Евтимов
При секретаря Мариана
Ружина,
след
като разгледа докладваното от съдия Ангелова,
гражданско дело № 9213 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е въззивно – по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
С Решение № 303224 от 17.12.2019 г., постановено по
гражданско дело № 34960 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, ІІІ
Гражданско отделение, 83 състав, били отхвърлени исковете, предявени от М.В.Й.
срещу В.П.П. с правно основание чл. 145 от СК-за осъждане на ответника да
заплаща на ищцата, в качеството й на бивш съпруг, издръжка в размер на 1897 щатски
долара месечно, считано от датата на завеждане на исковата молба до настъпване
на обстоятелства за нейното прекратяване, и по чл. 149 от СК – за осъждане на
ответника да заплати на ищцата, в качеството й на бивш съпруг, издръжка за
минало време в размер на 20867 щатски долара за времето месец август 2018 г. –
месец юни 2019 г., като оставил без уважение претенцията на ищцата за присъждане
на сторените деловодни разноски.
Недоволна от така постановеното решение останала М.В.Й.,
ищца в първоинстанционното и въззивник в настоящето производство, която обжалва
същото изцяло, с оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния
закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и необоснованост.
Излага подробни съображения в подкрепа на наведените оплаквания, но без да сочи
конкретна материално правна норма, за която твърди да е нарушена от
първоинстанционният съд, респективно конкретни нарушения на
съдопроизводствените правила, водещи до неправилност на постановения съдебен
акт. Моли съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваната
части, като уважи изцяло исковите й претенции и й присъди сторените по водене
на делото разноски в двете съдебни инстанции.
В хода на съдебното дирене, чрез пълномощника си по
делото, поддържа въззивната си жалба и пледира за нейното уважаване. Претендира
сторените деловодни разноски по представен списък. Прави възражение за
прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение сторени от въззиваемата
страна, в случай, че надвишават законовия минимум.
В срока по чл. 263 от ГПК насрещната страна по жалбата
– ответникът В.П.П., въззиваема страна в настоящето производство, в писмения си
отговор оспорва въззивната жалба на ищцата като неоснователна, като излага подробни
съображения. Моли съда да постанови решение, с което да потвърди решението на
първоинстанционния съд, като претендира сторените по водене на делото разноски.
В съдебно заседание, чрез пълномощника си по делото в
писмена молба от 31.01.2022 г., поддържа заявеното в отговора си становище,
като оспорва жалбата като неоснователна. Пледира за потвърждаване на решението
на първоинстанционния съд, като правилно и законосъобразно по съображенията
изложени в отговора на въззивната жалба, като възразява за прекомерност на
разноските, сторени от въззивницата, в случай, че надвишават предвидения
минимум.
С оглед определение № 2805/22.12.2020 г., постановено
по ч. гр. д. № 4092/2020 г., следва да се приеме, че жалбата е процесуално допустима
и като такава следва да бъде разгледана по същество.
За да се
произнесе, въззивният съд взе предвид следното :
Производството пред Първоинстанционният съд било
образувано по предявени от М.В.Й. срещу В.П.П. искове с правно основание по чл.
145 и чл. 149 от СК-за осъждане на ответника да заплаща на ищцата издръжка в
качеството й на бивша съпруга, считано от предявяване на исковата молба в
размер на 1897 щатски долара месечно, както и сумата от 20867 щатски долара за
периода месец август 2018 г. до датата на завеждане на исковата молба.
Ищцата поддържала, че с ответника са бивши съпрузи,
като бракът им бил прекратен с решение по гр. д. № 30580/2017 г. на СРС, 89
състав, в сила от 04.07.2018 г. Твърдяла, че от брака си страните имали родено
едно дете, както и че самата тя била самотен родител по отношение на второто си
дете. Твърдяла също, че нямала доходи, тъй като не работела, а ответникът
престанал да заплаща издръжка за нея и за общото им дете. Сочела, че докато тя
и децата живеели в Обединеното кралство, ответникът й заплащал съпружеска
издръжка в размер на 1897 щатски долара, както и 1405 щатски долара месечна
издръжка за общото им дете, но след прекратяване на брака им преустановил да й
заплаща съпружеска издръжка. Поддържала, че тя самата била домакиня, като това
били единствените й доходи, от които се издържала, а той престанал да заплаща и
издръжка за общото им дете.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът оспорил исковата
молба, като поддържал че ищцата има добро образование, придобито във Великобритания
и квалификация като психолог, като работила по специалността си в продължение
на две години след раждането на общото им дете. Тя освен това не била
нетрудоспособна, а решението й да е домакиня не било съгласувано с него, а било
еднолично взето от ищцата. Считал също, че е недопустимо ищцата да претендира
пред български съд издръжка в размерите, присъждани от съдилищата на САЩ, като
не оспорвал, че от месец август 2019 г. не заплащал договорената издръжка за
общото им дете, тъй като от месец юли 2018 г. то живеело с него и новото му
семейство и той поел цялостната му издръжка. Признавал също, че работел в
чуждестранна фирма с месечен доход в размер на около 13000 лева. Сочел, че имал
ново семейство и имал родени още две малолетни деца, на които дължал издръжка.
Признавал, че е закупил недвижим имот, както и лек автомобил, но оспорвал
твърденията на ищцата, че не разполага със средства за издръжката си, тъй като
се разпоредила през 2002 г. година със свой имот за сумата от 100000 лева
според съставения нотариален акт, от които продължавала да разполага със сумата
от 37000 щатски долара, като не отглеждала общото им дете и не участвала в
неговата издръжка.
За да постанови съдебния си акт в обжалваната част,
Първоинстанционният съд приел за установена следната фактическа обстановка :
Страните по спора са бивши съпрузи, като бракът им бил
прекратен с влязло в сила на 04.07.2018 г. решение по гр. дело № 30580/2017 г. на СРС, 89 състав, с което
съдът не се произнесъл по вината на съпрузите за разстройството на брака.
Исковете по чл. 145 и чл. 149 от СК ищцата предявявала за първи път с
настоящата искова молба, като този въпрос не бил разглеждан в производството по
допускане на развода, и при предявяването им срокът по чл. 145, ал. 2 от СК не
е изтекъл.
Ищцата била в трудоспособна възраст, здрава, с висока
квалификация и образование, като не били ангажирани доказателства за нейната
регистрация като лице, търсещо работа, респективно за наличието на
обстоятелства изключващи или намаляващи нейната трудоспобност, като нямало
пречки тя да реализира доходи в следствие на престиране на труд, а отделно от
това разполагала със паричен влог в размер на 37000 щатски долара и притежавала лек автомобил марка
„Мерцедес“, произведен 2003 г.
Ответникът реализирал месечни доходи в размер на около
13000 лева месечно, като имал разходи за издръжката на новото си семейство,
включващо още две малолетни деца и поел изцяло отглеждането и издръжката на
общото на страните дете.
При тази фактическа установеност, първоинстанционният
съд постановил обжалвания съдебен акт.
Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след
като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции
доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази
приложения закон, по свое убеждение, приема за установено следното :
Въззивният съд изцяло споделя установената от
Първоинстанционният съд фактическата обстановка, като не намира за нужно да я
преповтаря, а препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК, правейки я по този
начин част от своя съдебен акт.
Други относими доказателства
за твърденията на страните не са ангажирани в настоящето производство.
При тази
фактическа установеност, въззивният съд достигна до следните изводи от правна
страна :
Жалбата е неоснователна по изложените в нея доводи.
Въззивният съд изцяло споделя изводите, изложени в
мотивите към обжалвания съдебен акт, касаещи липсата на доказателства за
нетрудоспособност на въззивницата и за
невъзможността й да се издържа от имуществото й като правопораждащи факти на
правото й да търси издръжка от бившия си съпруг, не счита за нужно да ги
преповтаря, а препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
С оглед наведените оплаквания в жалбата, които
въззивният съд счита за неоснователни, следва да се отбележи и следното :
Съобразно законодателните разрешения на чл. 139-145 от СК и приложими в процесната хипотеза, право на издръжка има лице, което е
нетрудоспособно и не може да издържа от имуществото си, като то може да я търси
от бивш съпруг. Невиновният за развода съпруг има право на издръжка, която се
дължи най-много за срок от три години от прекратяването на брака. Размерът на
издръжката се определя според нуждите на лицето, имащо право на издръжка и
възможностите на лицето, което я дължи. Горните предпоставки следва да бъдат
установени кумулативно, като ищецът проведе пълно и главно доказване по
отношение на твърдените положителни факти, създавайки у съда сигурното
убеждение за тяхното осъществяване в обективната действителност и непълно
доказване по отношение на отрицателните факти. Следователно, в случая
въззивницата е следвало да установи при условията на пълно и главно доказване
своята нетрудоспособност, качеството на страните на бивши съпрузи, качеството
си на невиновен за развода съпруг, нуждата си от издръжка в претендирания
размер за релевантния период, както и наличието на материална възможност на
насрещната страна да я заплаща. По отношение на невъзможността си да се издържа
от имуществото си, същата е следвало да наведе твърдения, по отношение на които
да проведе непълно доказване. В случая, по делото е установено единствено качеството на страните като бивши съпрузи,
като с решението, с което е прекратен бракът между страните, влязло в сила на
04.07.2018 г., съдът не се произнесъл по вината им, тъй като не е бил сезиран с
такова искане от която и да е от страните. При липсата на правна възможност
това обстоятелство да бъде установено в друго производство, извън това по
брачния иск, горното е достатъчно да се приеме, че всеки от тях, при настъпване
на обстоятелствата по чл. 139 и чл. 145 от СК би могъл да търси издръжка от
другия съпруг. В случая, недоказани са останали предпоставките по чл. 139 от СК, а именно нетрудоспособност на въззивницата и невъзможността й да се издържа
от имуществото си. Тук следва да се отбележи, че като юридически факт
нетрудоспобността значително се различава от обстоятелството, че страната е
безработна и/или не реализира доходи от трудово правоотношение. Последното
обстоятелство предполага лицето да е останало без работа по някаква причина и
да е регистрирано в Дирекция „Бюро по труда“ като лице, активно търсещо работа.
В този случай, макар да не полага труд, лицето е напълно работоспособно.
Нетрудоспособността предполага невъзможност за засегнатото лице да полага труд
и да реализира доходи от това. В случая, по делото не са ангажирани
доказателства, че въззивницата е безработно лице, както и че нейната
работоспособност е ограничена или напълно се изключва поради причини, свързани
със здравословното й състояние, възраст или други обстоятелства. Установено, че
въззивницата, макар да е трудоспособна възраст, здрава, съобразно декларацията
й от 24.07.2019 г., с висок образователен ценз и квалификация, позволяваща й да
работи като психолог, не работи по трудово правоотношение и не е регистрирана
като лице, търсещо работа. Следователно същата не е доказала своята
нетрудоспособност като основен правопораждащ факт на правото й да търси
издръжка от бивш съпруг по смисъла на чл. 139 от СК. Освен това, недоказана е
останала и втората предпоставка, съгласно същата разпоредба-да не може да се
издържа от имуществото си. В случая, по делото е установено, че същата
разполага с наличност по своя сметка в размер на 37000 щатски долара, като
притежава и лек автомобил, като същевременно не е установена никаква пречка за
нея да се издържа от тези свои имущества. Фактът, че същата не разполага с
недвижими имоти или друго имущество, независимо дали горното обстоятелство е
признато за безспорно по делото (в проведеното на 12.11.2019 г. съдебно
заседание първоинстанционният съд е мотивирал като безспорно в отношенията
между страните, че ищцата не притежава имущество, но не го е обявил за такова
със съответен диспозитив и не са правени искания за поправка на съдебния
протокол от това съдебно заседание), не променя тези изводи. Въззивницата
разполага с имущества от които да се издържа и е с напълно запазена
работоспособност, макар да не е заета по трудово правоотношение. Също така,
следва да се отбележи, че последното обстоятелство-наличието на напълно
запазена работоспособност на въззивницата е достатъчно да обуслови извод за
неоснователност на исковата й претенция. Поради това, въпросите, касаещи
материалната възможност на въззиваемия да й дава претендираната издръжка,
предявяването на претенцията в чужда валута и определянето й по размер
съобразно чуждо законодателство и съдебна практика, при липса на каквито и да е
възражения относно приложимия закон, както в настоящето производство така и
брачния процес, поемането на непосредствената грижа и на цялостната издръжка на
общото дете на страните от въззиваемия, не следва да бъдат обсъждани, като
ирелевантни.
В хода на въззивното производство не се събраха такива
доказателства, които да разрушат убеждението на въззивния съд в правилността на
обжалваното решение. Решението е валидно и допустимо. Съдът не констатира
противоречие на същото с материалния закон, както и съществени процесуални
нарушения, допуснати в производството пред Първоинстанционния съд. Решението е
мотивирано, като правните изводи кореспондират на установените фактически
обстоятелства. Събраните доказателства са обсъдени в своята съвкупност и с
оглед относимостта си към предмета на доказване.
Съобразно изложеното и поради съвпадение на крайните
изводи на въззивния съд, с тези на първоинстанционния съд, настоящият въззивен
състав намира, че първоинстанционното Решение следва да бъде оставено в сила.
По
разноските :
Претенции за присъждане на разноски в производството
има от двете страни, като с оглед изхода на спора, претенцията на въззивницата
се явява неоснователна и като такава подлежи на отхвърляне. Претенцията за
присъждане на деловодни разноски, формулирана от въззиваемия в депозирания от
него отговор на въззивната жалба, не е лишена от основание, предвид изхода на
делото, но е недоказана. Във въззивното производство въззиваемият не е
ангажирал никакви доказателства да е спорил разноски, не е представил и списък
на същите, поради което претенцията му за присъждане на деловодни разноски също
следва да се отхвърли. При това положение, възраженията за прекомерност по
смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК на разноските за адвокатско възнаграждение,
направени от страните, също не следва да бъдат обсъждани.
Така мотивиран, и на основание чл. 271 от ГПК,
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-ри брачен въззивен
състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 303224 от 17.12.2019 г.,
постановено по гражданско дело № 34960 по описа за 2019 г. на Софийски районен
съд, ІІІ Гражданско отделение, 83 състав.
ОТХВЪРЛЯ
претенциите на страните за присъждане
на сторените деловодни разноски като неоснователни.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : …………… ЧЛЕНОВЕ: 1. …………… 2. ……………