Р Е Ш
Е Н И Е №102
гр. Сливен, 21.06.2019г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА
ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН
САНДУЛОВ
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
при секретаря Мария Т.,
като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.
д. №265 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против Решение №1319/14.11.2018г. по гр.д.№1530/2018г. на Сливенски
районен съд, с което: 1. ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“,
гр.София е осъдена да заплати на Р.Н.П. сумата от 4770,80лв., представляваща
сбор от обезщетения за неизползвани до 12 дни платен годишен отпуск за положен
извънреден труд над 50 часа за тримесечията за периода от 24.02.2003г. до
30.06.2014г., ведно със законната лихва, считано от 03.04.2018г. до
окончателното изплащане на сумата, като иска над присъдения до пълния претендиран размер е отхвърлен като неоснователен и
недоказан; 2. ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“, гр.София е
осъдена да заплати на Р.Н.П. сумата от 966,20лв., представляваща обезщетение за
положен извънреден труд за периода от 03.04.2015г.
до 03.04.2018г., ведно със законната лихва, считано от 03.04.2018г. до
окончателното изплащане на сумата и мораторна лихва в
размер на 248,31лв.; 3. Отхвърлени са като погасени по давност исковете за
заплащане на възнаграждение за извънреден труд за периода от 01.01.2015г. до 02.04.2015г., както и иска за заплащане на мораторна лихва върху главницата за заплащане на
възнаграждение за извънреден труд за периода от 01.01.2015г.
до 02.04.2015г. С решението са присъдени на страните разноски, съразмерно с
уважената и отхвърлена част от исковете и ответната дирекция е осъдена да
заплати държавна такса и разноски за вещо лице по сметка на СлРС.
Въззивната жалба е подадена от ГД „Пожарна безопасност и защита
на населението“ – МВР, гр.София и с нея се обжалва решението в неговите осъдителни за дирекцията части.
С Решение №381/05.04.2019г. по гр.д.№1530/2018г.
Сливенски районен съд на основание
чл.247 от ГПК е допуснал поправка т.на очевидна фактическа грешка в Решение
№1319/14.11.2018г. по гр.д.№1530/2018г. на СлРС, като
на стр.11 във втори диспозитив на решението да се чете периода, както следва: от 03.04.2015г. до 31.10.2015г., вместо
от 03.04.2015г. до 03.04.2018г.
В жалбата си ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“,
гр.София чрез пълномощника гл. юриск. К.Т. посочва,
че първоинстанционното решение в обжалваните осъдителни части е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано, постановено в противоречие с приложимите материалноправни разпоредби и при допуснати съществени
процесуални нарушения. Съдът постановил решението въз основа на неверни
фактически изводи, като не обсъдил събраните доказателства в тяхната взаимна
връзка и зависимост. Съдът обосновал правните си изводи само на свидетелските
показания и заключението на СИЕ, което довело до необоснованост на акта.Съдът
не проявил критичност по отношение на
свидетелските показания, като не отчел възможната им необективност. Посочва, че
след постановяване на обжалваното решение свид. Милчо
К. подал идентична искова молба, което показвало неговата заинтересованост и
невъзможност да се ценят като достоверни и обективни неговите показания. По
отношение на заключението на вещото лице, въззивникът
посочва, че същото представлява хипотетично предположение, тъй като за част от
исковия период /01.01.2003г. – 01.04.2009г./ липсвали
документи и вещото лице ползвал като база свидетелските показания. Счита, че не
е налице превишаване на законоустановените 50-часа
извънреден труд, за да се дължи и допълнителен отпуск, а труда до тези 50-часа
работодателят е заплатил на ищеца. По отношение на иска за заплащане на положен
извънреден труд за периода от 01.01.2015г. до
30.10.2015г., посочва, че съдът неправилно е приложил приравняването на нощния
към дневния труд с коефициент 1,143. Приравняването се прилагало само с цел
увеличено заплащане на нощния труд, а не при изчисляване на полагането на
извънреден труд. Освен това уредбата на нощния труд в специалния, приложим
закон – ЗМВР е различна от тази по КТ и подзаконовите му актове. По ЗМВР нощния
труд е ограничен до 8 часа, а по КТ – до 7 часа, при което коефициента е
различен. От доказателствата по делото се установило, че на ищеца е заплатено
възнаграждение, както за положения нощен труд, така и за положения извънреден
такъв. С оглед изложеното, въззивникът ГД „Пожарна
безопасност и защита на населението“, гр.София моли въззивния
съд да отмени първоинстанционното решение в неговите осъдителни части, като
неправилно и незаконосъобразно.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
насрещната страна – Р.Н.П., чрез
пълномощник адв. Н.П., отговарящ на изискванията на
чл.260 и чл.261 от ГПК.
С отговора на въззивната жалба, въззиваемият оспорва изцяло изложените в жалбата
съображения. Намира обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли за
потвърждаването му. Излага подробни контрааргументи на съображенията на въззивника. Посочва, че факта, че свидетел по делото е
подал искова молба срещу работодателя, не прави показанията му необективни и
недостоверни. По отношение на възраженията спрямо заключението на вещото лице
посочва, че то е ползвало информация от нарядните ведомости и графици за
дежурства, а само относно продължителността
на смените, която е по-дълга от отразената документално. По отношение на
превръщането на нощните часове в дневни посочва, че самия ответник е правил
това след влизане в сила на ЗМВР от 2014г., като не били отчитани коректно само
съпътстващите нарядите дейности –
инструктажи, приемане/сдаване на дежурствата. Излага подробни съображения
относно приложимостта на погасителната давност. С оглед изложеното, моли съда
да потвърди обжалваното решение, като му присъди направените пред въззивната инстанция разноски.
В с.з., въззивникът
ГД „Пожарна безопасност и защита на
населението“, гр.София, редовно призован, се представлява от пълномощник ст. юриск. Т.С., която поддържа подадената въззивна
жалба и моли за уважаването й по изложените в нея подробни съображения.
Претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемия.
В с.з., въззиваемият
Р.Н.П., редовно призован, не се явява и не се представлява.
По делото е постъпило писмено становище от процесуалният му представител по
пълномощие адв. Н.П., който посочва, че оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа изложените в
отговора на същата подробни съображения и моли съда да потвърди първоинстанционното
решение в обжалваните от ГД“ПБЗН“ части като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направените пред въззивната инстанция
разноски, като счита, че същите не са прекомерни с оглед фактическата и
правната сложност на делото.
Въззивният съд намира подадената въззивна жалба за допустима, отговаряща на изискванията на
чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно.
Същото е допустимо в обжалваните
части.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките,
поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка
на събраните пред районния съд и пред настоящия съд доказателства, намира, че първоинстанционното
решение в неговите обжалвани части е правилно и законосъобразно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е
пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения
материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно
ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.
Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал
обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им
правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Сливенският районен съд е
бил сезиран с предявени
при условията на обективно кумулативно съединяване от Р.Н.П. против ГД
„Пожарна безопасност и защита на населението“, гр.София искове, както следва: иск за заплащане на обезщетение за
неизползвани по 12 дни годишно допълнителен
платен годишен отпуск, представляващ компенсация за положен от него извънреден
труд над 50 часа за тримесечията в периода 01.01.2003г.
– 30.06.2014г., в размер на общо 5010лв. /с оглед допуснатото от районния съд
изменение на исковите претенции с протоколно определение от 30.10.2018г./ с правно
основание чл.229, ал.4, вр. ал.1, т.9 /т.8/, вр. с чл.212, ал.5, т.2 от ЗМВР от 1997г. /отм./, чл.212,
ал.4, вр. с ал.1, т.3, вр.
с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР от 2006г./отм./; иск за заплащане на възнаграждение
за положен извънреден труд за периода от 01.01.2015г. до
30.10.2015г. в размер на 1153,31лв. /с оглед допуснатото от районния съд
изменение на исковите претенции с протоколно определение от 30.10.2018г./ с
правно основание чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР и акцесорен иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата за неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд
в размер на 318,20лв. /с оглед допуснатото от районния съд изменение на
исковите претенции с протоколно определение от 30.10.2018г./ за периода от
изискуемостта до подаване на исковата молба с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Първоинстанционният съд, въз основа на
изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на
които се основават ищцовите претенции, правилно е
дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата
накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са
направили възражения.
Съдът намира изложените във
въззивната жалба съображения за неоснователни.
І. По първия
главен иск за заплащане на обезщетение
за неизползвани по 12 дни годишно допълнителен платен годишен отпуск,
представляващ компенсация за положен извънреден труд над 50 часа за
тримесечията в периода 01.01.2003г. – 30.06.2014г.:
Оплакванията, изложени във въззивната
жалба и въведени като предмет на въззивното
производство, са относно въпроса: налице ли е превишаване на положения от Р.П.
извънреден труд над 50 часа на тримесечие, респ. има ли право допълнителен
платен годишен отпуск за компенсиране на такъв труд.
Безспорно по делото е
установено, че ищеца в първоинстанционното
производство Р.П. е държавен служител по смисъла на чл.169 от ЗМВР, като е
заемал длъжността „пожарникар“ при РС „ПБЗН“, гр.Сливен. Служебното
правоотношение е прекратено със Заповед от 30.10.2015г., считано от
18.11.2015г.
Нормативната уредбата за процесния
период 01.01.2003г. – 30.06.2014г. се съдържа в ЗМВР от 1997г. /отм./, в редакцията от ДВ бр.17/2003г.
и ЗМВР от 2006г./отм./. След измененията в първия закон от 21.02.2003г.,
идентична с уредбата в отменилия го ЗМВР от 2006г. /отм./, действали за исковия
период в настоящето производство, се
урежда възможността на положилите труд над законоустановеното
работно време държавни служители в МВР, работещи на смени, да бъдат компенсирани
с допълнителен отпуск до 12 дни. В чл.212 ал.5 т.2 ЗМВР от 1997г. /отм./,
респ. чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР от 2006г. /отм./, е уреден двояк режим на
компенсиране на този труд: Ако същият е до 50 часа на отчетен период
(тримесечие), компенсацията се извършва чрез плащане на възнаграждение. Ако
трудът, положен над законоустановеното работно време
за съответния период надхвърля 50 часа, за разликата служителят има право на
допълнителен отпуск. Размерът на дължимия отпуск е регламентиран от
законодателя в чл.229 ал.1 т.9 /предишна т.8/ ЗМВР от 1997 г. /отм./ и в чл.212
ал.1 т.3 ЗМВР от 2006 г. /отм./, които разпоредби препращат към чл.212 ал.5 ЗМВР от 1997г. /отм./ и чл.211 ал.5 ЗМВР от 2006г./отм./ до 12 работни годишно.
От
цитираните текстове на закона следва да се приеме, че държавните служители от МВР имат право на до 12 дни
допълнителен платен годишен отпуск. Забранено
е този отпуск да се компенсира с парично обезщетение /чл.229 ал.4 ЗМВР от
1997 г. /отм./ и чл.212 ал.4 ЗМВР от 2006г. /отм./, освен при прекратяване на служебното правоотношение.
Безспорно, ищецът в първоинстанционото
производство, видно от представените по делото писмени доказателства, е работил
на 24-часови смени по смисъла на законовата норма.
Тъй като се касае за непрекъсваем процес на работа по
време на 24-часовите дежурства, при които ищецът е длъжен да присъства
физически на мястото, определено от работодателя, то съгласно установената
съдебна практика, в т.ч. и тази на Съда на Европейския съюз и Тълкувателно
решение №8/14.11.2014г. по т.д.№8/2013г. на ОСГК на ВКС на РБ, в отработеното
време се включват установените физиологични почивки и времето на хранене.
От събраните по
делото гласни доказателства се установява, че на практика продължителността на
всяка негова смяна е 24,45 часа, вместо нормативно установена 24-часова такава
и продължава от 07,45 часа до 08,30 часа
на следващия ден. От разпитаните по делото свидетели е установено, че при всяко
дежурство пожарникарите отивали на работа 15 минути преди дежурството /в 07,45
часа/, тъй като преди да започне приемането на дежурството следва да си облекат
бойните дрехи, „да се приведат в ред“ и да се подготвят за приемане на
дежурството, което започва със строяването им. Сдаването на дежурството пък започва
в 08,00 часа на следващия ден и приключва в 08,30 часа, като при сдаване на
дежурството присъства целия състав на застъпващата и отстъпваща смяна, като се
проверяват абсолютно всички съоръжения и апарати, като в случай на неизправност
тя следва да се отстрани от сдаващия смяната, като до тогава смяната не може да
бъде сдадена. Едва след цялостната проверка на съоръженията и констатирани изправности, началника на приемащата смяна се подписва в
съответния дневник, че е приел дежурството и едва тогава освобождавал старата
смяна. Продължителността на сдаването било 30 минути. Следователно, с
действията по приемане и предаване на дежурството, реално ищецът е отработвал
при ответника 24,45 часа на разписано двадесет и четири часово дежурство, тъй
като самото естество на работа изисква това. Тези 45 минути са извън
установеното редовно работно време и представляват извънреден труд по смисъла
на чл.211, ал.5, вр. с ал.3 от ЗМВР и следва да бъде
компенсирано от работодателя със заплащане на възнаграждение, определено по
правилото на чл.211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР.
Във връзка с
възраженията на въззивника по отношение на
заинтересуваност и предубеденост на свидетелите, най-вече на свид. К., следва да се посочи, че въззивният
съд ги намира на неоснователни. По делото са събрани не само показанията на
въпросния свид. К., но и показанията на свид. Д.З., които са много по-подробни от тези на свид. К.. Съдът прецени, че показанията на двамата,
разпитани пред СлРС, свидетели са взаимно допълващи
се, безпротиворечиви и неопровергани от останалия,
събран по делото доказателствен материал.
Обстоятелството, че един от тези свидетели също е предявил искови претенции
срещу работодателя за осъществяване на установена и гарантирана от
Конституцията и закона съдебна защита на накърнени права, не обуславя
автоматично негова евентуална предубеденост и заинтересованост от изхода на
спора между настоящите страни. Неговите показания съдът цени наред с другите
събрани по делото гласни и писмени доказателства и не намира основания да не ги
кредитира. Свидетелските показания относно реалните действия и продължителност
на сдаването на дежурството, не се оборват от писмените доказателства, от които
се установява редовната, нормативно установена продължителност на смените /24
часа/, но не и реалната такава /24,45 часа/. Именно защото реалната
продължителност на смяната надвишава с 45 мин. редовно установената такава, е
налице полагане на извънреден труд от ищеца, който следва да бъде компенсиран
от работодателя по законоустановения начин.
Във връзка с
възраженията спрямо изготвената експертиза и твърденето за нейната хипотетичност, следва да се посочи, че при определяне
продължителността на дежурствата /реално 24,45 часа/ вещото лице се е позовал
на събраните и както бе посочено, кредитирани от съда, свидетелски показания,
от които именно се установява реалната продължителност на работното време на
ищеца, т.е. на конкретни обстоятелства, а не е определил тази продължителност
произволно. По отношение на графиците се е позовал на представените му при
ответника документи, както и съобщеното му за установения ред и начин за
полагането на дежурствата от ръководителя на отдел Кадри при ответника.
Ако органът по назначаването не осигури на съответния
служител, за когото е възникнало право на допълнителен отпуск, възможността да
ползва такъв до прекратяването, от датата на прекратяването за този служител
възниква право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Давността
за това вземане тече от датата на прекратяване на служебното правоотношение.
Правилно районният съд е приел за неоснователно възражението на ответника за
погасяване на вземането по давност /във въззивното
производство това възражение не е въведено с въззивната
жалба/. Служебното правоотношение е прекратено на 30.10.2015г., а ИМ е
подадена в съда на 03.04.2018г., т.е приложимата 3-годишна давност не е изтекла
за предявяване на исковата претенция за заплащане на обезщетение за
неизползвания платен годишен отпуск.
От заключението
на назначената и изслушана пред първоинстанционния
съд съдебно-счетоводна експертиза, кредитирана и от настоящия състав, се
установява размера на положения от ищеца през процесния
период /м.януари 2003г. – 30.06.2014г./ извънреден труд, като е определено и
превишаването на нормативно установените 50 часа на тримесечие. Размерът на
дължимото обезщетение, правилно определено на база възнаграждението през
последния месец и възлиза на сумата от 4770,80лв., до който размер първият
главен иск е основателен.
Решението на СлРС, с което иска е уважен в този размер, ведно със
законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба, е правилно и
законосъобразно и следва да се потвърди.
Решението на първоинстанционния съд в отхвърлителната
му част над присъдения размер на обезщетението за неизползван допълнителен
платен годишен отпуск над присъдения размер от 4770,80лв. до пълния претендиран размер от 5010лв. не е обжалвано и е влязло в
сила.
ІІ. По втория главен иск за заплащане
на възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.01.2015г. до 30.10.2015г. в размер на 1153,31лв. /с оглед
допуснатото от районния съд изменение на исковите претенции с протоколно
определение от 30.10.2018г./:
Съгласно
разпоредбата на чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР, работата извън редовното работно
време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за
отработени до 70 часа на тримесечен период – за служителите, работещи на смени,
като съгласно чл.187, ал.6 от ЗМВР, извънредният труд по ал. 5 се заплаща с 50
на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.
Въз основа на
изложените по-горе мотиви относно установената реална продължителност на
работното време на ищеца П. и фактическата продължителност на даваните от него
дежурства, които съдът няма да преповтаря, се установи по делото полагането на
извънреден труд през 2015г. Въз основа на своевременно направено с отговора на
исковата молба възражение за настъпила погасителна давност за част от
вземанията, правилно и законосъобразно районният съд е приел, че за периода от
01.01.2015г. до 02.04.2015г. вземанията на ищеца за
възнаграждение за положен извънреден труд са погасени по давност /исковата
молба е от 03.04.2018г. и давностният срок е
3-годишен/.
Във връзка с наведеното по този иск възражение с въззивната жалба за неправилно определяне на положения от
ищеца извънреден труд, поради неправилно прилагане на коефициент за
преобразуване на нощните часове в дневни, съдът намира същото за неоснователно. Спазвайки нормативно
установените правила, правилно вещото лице е отчело тежестта на положения от ищеца нощен труд, като е редуцирал
същия с установения коефициент /8:7=1,143/, което правило се прилага при
изчисляване на отработените часове, за да може да се определи и положения
извънреден труд на база отработените часове, но не е налице остойностяване на
нощния труд.
Правилно и
законосъобразно първоинстанционният съд е присъдил
възнаграждение за положен извънреден труд за периода 03.04.2015г. –
31.10.2015г. в размер на сумата от 966,20лв. Решението в тази му част следва да
се потвърди. Допусната в диспозитива на решението ЯФГ
относно периода е коригирана с Решение №381/05.04.2019г.
В отхвърлителната част на тази искова претенция, решението е
влязло в сила като необжалвано.
ІІІ. С оглед
частичната основателност на главния иск по чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР, се явява
частично основателна и акцесорната претенция за
заплащане на обезщетение за забава върху главницата за дължимо възнаграждение
за положен извънреден труд за процесния период, на
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. Тъй като се касае за възнаграждение за труд, то
изискуемостта настъпва от установения при съответния работодател момент на
заплащане на трудовото възнаграждение, в случая - първо число на месеца,
следващ тримесечието, през който труда е положен. Размера
на обезщетението за забава върху посочената дължима главница /966,20лв./ възлиза
на сумата от 248,31лв., до който размер акцесорния
иск е основателен и следва бъде уважен.
Решението
на СлРС и в тази му част е правилно и законосъобразно
и следва да се потвърди. В отхвърлителната му част по
отношение на тази искова претенция, същото, като необжалвано, е влязло в сила.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода на спора, на правилно и
законосъобразно първоинстанционния съд е присъдил на
страните направените по тях разноски по съразмерност на основание съответно
чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК.
Правилно СлРС е
определил на основание чл.78, ал.6 от ГПК дължимата от ответната дирекция
държавна такса върху уважените искови претенции и направените разноски за вещо
лице, платими в полза на съдебната власт по сметка на съда.
Първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в
тази му част /разноските/.
С оглед изхода на спора по въззивната жалба и нейната неоснователност, въззивника ГДПБЗН следва да понесе своите разноски така,
както ги е направил и да заплати на въззиваемия П.
направените от него във въззивното производство
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. В тази насока процесуалният
представител на въззивника е направил възражение за
прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК, което съдът намира за основателно. Съгласно
вида, характера на исковите претенции, предмет на въззивното
производство и цената на главните такива /акцесорната
претенция към втория главен иск съдът съобрази при определяне на възнаграждението
за него с оглед характера и обусловеността й/, като съобрази фактическата и
правна сложност на делото, съдът намира, че следва да присъди разноски на въззиваемата страна за адвокатско възнаграждение в размер
на 864лв., вместо претендирания размер от 1000лв.
Ръководен от гореизложеното,
съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №1319 от 14.11.2018г.,
постановено по гр.д. №1530/2018г. по описа на Сливенски районен съд в обжалваните
части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Пожарна
безопасност и защита на населението” ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“Пиротска“ №171А да заплати на Р.Н.П. с ЕГН ********** *** сумата от 864лв., представляваща направени пред въззивната
инстанция разноски.
Решението, в
частта относно иска за заплащане на обезщетение за неизползван допълнителен
платен годишен отпуск като компенсация на положен над 50 часа извънреден труд,
може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от същото на страните.
Решението в
останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.