Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV “Е“ въззивен състав, в публично съдебно
заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени
Коджабашева
Мл.съдия Яна Борисова
при участието на
секретаря Снежана Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Яна
Борисова въззивно гражданско дело № 10365 по описа на съда за 2020
г. и като взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 75250 от 22.04.2020 г.,
поправено с Решение № 186225 от 27.08.2020 г., и двете постановени по гр.д.№
21065 по описа на СРС за 2019 г., са отхвърлени предявените от „Е.Е.Е.“ ООД
искове с правна квалификация чл.49 ЗЗД вр.чл.7 от КРБ и чл.59,ал.1 от ЗЗД за
осъждане на Държавата, представлявана от Министъра на финансите да плати на „Е.Е.Е.“
ООД сумата от 11 953,29 лв. – предявена като обезщетение за претърпени
имуществени вреди, изразяващи се в неполучена цена за електрическа енергия,
равна на размера на такса за произведена електрическа енергия от фотоволтаична
централа „Е.Е.Т.“ в с.Трънково, общ. Раднево в съответствие с обявените за противоконституционни
разпоредби на чл.35а от ЗЕВИ в периода от 01.03.2014 г. до 09.08.2014 г., като
в условията на евентуалност претендира връщане на сумата поради получаването
ѝ без правно основание от ответника.
С решението са отхвърлени и предявените от
„А.“ ЕООД искове с правна квалификация чл.49 ЗЗД вр.чл.7 от КРБ и чл.59,ал.1 от ЗЗД за осъждане на Държавата да заплати сумата от 19 362 лв. – предявена
като обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в неполучена
цена за електрическа енергия, равна на размера на такса за произведена
електрическа енергия от фотоволтаична централа „Е.Е.Т.“ в с.Трънково,
общ.Раднево в съответствие с обявените за противоконституционни разпоредби на
чл.35а ЗЕВИ в периода от 01.07.2014 г.
до 09.08.2014г., като в условията на евентуалност претендира връщане на сумата
поради получаването ѝ без правно основание от ответника.
Производството по настоящото дело е
образувано по повод въззивна жалба, подадена от „Е.Е.Е.“ ООД и „А.“ ЕООД против
решението в неговата цялост.
В жалбата са изложени доводи за
неправилност на решението. Въззивниците твърдят, че СРС отхвърлил исковете, тъй
като неправилно приел, че предявените главни искове с правно основание чл.49 ЗЗД вр.чл.45 ЗЗД вр. чл.7 от КРБ са насочени срещу Държавата като ответник, която
не носи отговорност за твърдените от тях противоправни действия. Позовават се
на трайна съдебна практика, съгласно която на основание чл.7 от КРБ държавата
отговаря пряко за вреди и когато отговорността не може да се реализира по
ЗОДОВ, то същата следва да се ангажира на основание чл.49 от ЗЗД. В случая
приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е
противоправно деяние, което несъмнено причинява вреди на правните субекти, които
той засяга. Сочат, че следва да се ангажира и отговорността на държавата за
нарушение на правото на ЕС, като излагат подробни съображения. Изложили са
основания за неправилност и по отношение на евентуалния иск по чл.59 от ЗЗД.
Сочат, че по делото било доказано, че ответникът е получил от ищците престация
– удържаните от крайния снабдител и внесени по сметка на държавния бюджет такси
за произведена електроенергия. Считат, че след като бил отхвърлен главният иск,
то следвало да се приеме, че получената от Държавата въз основа на
противоконституционната разпоредба такса преди влизане в сила на решението на
КС за обявяването ѝ за противоконституционна, била получена без основание
и следвало да се възстанови.
Молят решението да бъде отменено, като
бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените от ищците искове с
правно основание чл.49 вр.чл.45 ЗЗД вр.чл.7 от КРБ. При условията на
евентуалност, в случай, че бъдат отхвърлени главните искове, да бъдат уважени
евентуално предявените искове с правно основание чл.59 от ЗЗД.
В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е постъпил
писмен отговор на въззивна жалба от Държавата, представлявана от Министъра на
финансите, в който се излагат доводи за неоснователност на въззивната жалба,
като се моли въззивната инстанция изцяло да потвърди атакуваното решение. При
условията на евентуалност сочи, че поддържа заявеното възражение за изтекла
погасителна давност.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема
следното:
Предявени са за разглеждане от „Е.Е.Е.“
ООД срещу Република България обективно съединени при условията на евентуалност
главен иск с правно основание по чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 7
от КРБ за осъждане на ответника да му заплати сума в размер на 11 953, 29
лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в неполучена
цена за електрическа енергия, равна на размера на таксата за произведена
електрическа енергия от фотоволтаична централа „Е.Е.Т.“ в с.Трънково, общ.
Раднево в съответствие с обявените за противоконституционни разпоредби на
чл.35а ЗЕВИ в периода 01.03.2014 г. до 09.08.2014 г., ведно със законната лихва
от 11.04.2019 г. до окончателното изплащане, като при условията на евентуалност
сумите се претендират на основание чл.59,ал.1 ЗЗД. Образувано е гр.д.№ 21065 по
описа за 2019 г. на СРС, 165-и състав.
„А.“
ООД е предявило главен иск срещу Република България с правно основание чл.49
вр.чл.45, ал.1 от ЗЗД вр.чл.7 от КРБ за осъждане на ответника да му заплати
сума в размер на 19 362 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди,
изразяващи се в неполучена цена за електрическа енергия, равна на размера на
такса за произведена електрическа енергия от фотоволтаична централа „А. –
Крушаре“ в с.Крушаре, общ. Сливен в съответствие с обявените за
противоконституционни разпоредби на чл.35а от ЗЕВИ за периода от 01.07.2014 г.
до 09.08.2014 г., ведно със законната лихва от 11.04.2019 г. до окончателното
плащане, като при условията на евентуалност сумите се претендират на основание
чл.59,ал.1 от ЗЗД.
Образувано е гр.д.№ 21067 по описа на СРС
за 2019 г., 165-и състав, като впоследствие предявените искове от „А.“ ООД са
съединени по реда на чл.213 ГПК за общо разглеждане с исковете, предявени от „Е.Е.Е.“
ООД в едно общо гражданско дело – 21065 по описа за 2019 г. на СРС, 165-и
състав.
И двамата ищци твърдят, че са собственици
на фотоволтаични централи, като продавали произведената енергия на „ЕВН
България електроснабдяване“ ЕАД и енергията била изкупувана по преференциална
цена - за „Е.Е.Е.“ ООД от 567,41 лв./мВтч, а за „А.“ ЕООД- 485,60 лв./мВтч,
определени от ДКЕВР. Енергоснабдителното дружество било задължено да закупува
цялата произведена енергия, като с приетото със Закона за държавния бюджет за 2014 г. , обнародван в ДВ, бр.
109/20.12.2013 г. допълнение на Закона за енергията от възобновяеми източници,
в същия били създадени нови разпоредби на чл.35а-35в, като таксата възлизала на
20 % от цената на изкупената от разпределителните предприятия електроенергия.
Твърдят, че разпоредбите на чл.35а-35в от ЗЕВИ са обявени за
противоконституционни с Решение № 13 от 21.07.2014 г. по конст.дело № 1 от 2014
г. на КС, влязло в сила на 10.08.2014 г. За периода от 01.03.2014 г. до
31.08.2014 г. спрямо ищеца „Е.Е.Е.“ ООД били удържани като такса следните суми
– на 15.04.2014 г. 1 639,95 лв.; на 14.05.2014 г. – 1741,72 лв.; на
16.06.2014 г. – 2 512,22 лв.; на 21.07.2014 г. – 2591,75 лв.; на
15.08.2014 г. – 2695,97 лв.; на 15.09.2014 г. – 768,68 лв. или общо сума в
размер на 11 953,29 лв. Спрямо ищеца „А.“ ЕООД били удържани суми за такси
за периода 01.07.2014 г. – 09.08.2014 г., както следва: на 19.08.2014 г. сума в
размер на 15 225,62 лв. и на 15.09.2014 г. – 4136,38 лв. или общо сума в
размер на 19 362 лв. Разпоредбата на чл. 35а от ЗЕВИ с влязло в сила на
10.08.2014 г. Решение на КС била обявена за противоконституционна и платеното
представлявало вреда от противоправно поведение на народни представители, за
което отговорност носела Държавата на основание на чл. 7 от КРБ. При обявяване
на нормата за противоконституционна, за НС възникнало задължение съгласно чл.
22, ал. 4 от ЗКС да уреди правните последици от прилагането й, което не било
сторено, поради което за ищците настъпили вреди съответно за заплатени такси в
размер на 11 953,29 лв. за „Е.Е.Е.“ ООД и 19 362 лв. за „А.“ ЕООД,
които не получили за произведената от тях електроенергия. При условията на
евентуалност сочат, че таксите били получени от Държавата без правно основание,
като срещу заплащането им не била получена никаква услуга.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил
писмен отговор на исковата молба, с който ответникът оспорва допустимостта и
основателността на предявените искове. Счита, че същите са неподведомствени на
гражданските съдилища, доколкото таксата представлявала публично вземане.
Националната правна уредба не предвиждала възможност държавата да носи
отговорност във връзка със законодателната дейност на НС, тъй като законите не
попадали в обхвата на „незаконни актове или действия“ по смисъла на
разпоредбата на чл. 7 от КРБ. Съгласно практиката на ВАС актовете и действията
на НС във връзка с осъществяване на законодателната дейност нямат характер на
подзаконови нормативни актове, нито подлежат на контрол за законосъобразност,
поради което изначално не отговаря на условието на чл. 7 от КРБ. Държавата
отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни
длъжностни лица, но само и единствено в лицето на правосубектния държавен
орган, с който лицата са в трудови или служебни правоотношения. С оглед на това
от държавата като самостоятелен правен субект не би могло да се търси
отговорност на основание чл. 49 от ЗЗД. В условията на евентуалност поддържа,
че исковете са неоснователни, тъй като не са осъществени всички елементи от
фактическия състав на непозволеното увреждане. Не са налице увреждащи действия
от противоправно деяние, което да е извършено в нарушение на законови
разпоредби. Законотворчеството по правило съставлявало правомерна дейност.
Приемането на закон не съставлява деликтно действие, дори и впоследствие той да
бъде обявен за противоконституционен. Нормата на чл. 151, ал. 2 КРБ е
императивна и решенията на КС за обявяване на закон за противо-конституционен
нямат обратна сила, а действат само занапред. КРБ изрично регламентира, че
нормативният акт остава приложим и в сила до обявяването му за противоконституционен.
Оспорва наличието на неправомерно бездействие от страна на НС, състоящо се в
неизпълнение на задължение да уреди правните последици, предизвикани от
обявения за противоконституционен акт. В чл. 22, ал. 4 от ЗКС законодателят
вменил на НС изключителни компетенции да уреди последиците от обявения за
противоконституционен акт, поради което би било недопустимо с осъществяваната
правораздавателна дейност съдът да постига ефекта и правните последици на акт
на НС. Законодателната дейност на НС е дейност по целесъобразност, поради което
преценката за наличие на подлежащи на уредба правни последици от прилагане на
противоконституционен закон до влизане в сила на решението на КС, е въпрос на
изключителна преценка на законодателния орган. Сочи се, че липсва възлагане на
работа по смисъла на чл. 49 от ЗЗД. Излага съображения и за липса на елементите
от фактическия състав на непозволеното увреждане. По делото не са представени
доказателства, с които по безспорен начин ищецът да е доказал събраните и
внесени в държавния бюджет държавни такси. Позовава се и на недопустимост на
евентуалните искове. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Моли
съдът да отхвърли предявените искове като недопустими и неоснователни.
Претендира сторените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
С Разрешение за ползване № ДК-07-С3-16/
15.02.2012 г. на началника на регионален отдел „Национален строителен контрол“
– Стара Загора при Регионална дирекция „Държавен строителен контрол –
„Югоизточен район“ на 15.02.2012 г. е разрешено ползването на строеж
„Фотоволтаична централа“ с мощност 155,20 кВт в УПИ I-532, квартал 57 по плана
на с.Трънково, община Раднево и присъединяването на този строеж към
електрическата мрежа за средно напрежение, като възложител на строежа е „Е.Е.Е.“
ООД.
На 22.03.2012 г. между „ЕВН България Електроснабдяване“
ЕАД – купувач и „Е.Е.Е.“ ООД е сключен договор за изкупуване на електрическа
енергия, произведена от посочената електроцентрала в с.Трънково. Уговорено е
енергията да се изкупува от купувача по договора на преференциални цени, като
съгласно чл.3,ал.1 от договора срокът на изкупуване е 20 години. Съгласно
чл.5,ал.1 от Договора цената за изкупуване се определя по нормативен път от
държавните органи.
С Решение № Ц-18 от 26.06.2011 г. на ДКЕВР
са определени конкретни преференциални цени за изкупуване на електрическа
енергия от фотоволтаични централи с мощност от 30 кВт до 200 кВт и същата е в
размер на 567,41 лв./мВтч без ДДС.
Представени са протоколи за отчет на произведената
и отдадена в елекроразпределителната мрежа електрическа енергия от ищеца „Е.Е.Е.“
ООД, както и фактури за превежданите от „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД
такси, на основание чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ, удържани от „Е.Е.Е.“ ООД.
Съгласно заключението на изслушаната
съдебно счетоводна експертиза, което съдът кредитира като изготвено от
компетентно лице, пълно и обосновано, за сметка на ищеца „Е.Е.Е.“ ООД в периода
от 01.03.2014 г. до 09.08.2014 г. са удържани такси по чл.35а ЗЕВИ в размер на
11 953,29 лв. Съгласно заключението на изслушаната допълнителна съдебно
счетоводна експертиза, посочената сума е отчетена през 2014 г. като приход в
държавния бюджет, внесен от ДКЕВР.
Съгласно Разрешение за ползване №
ДК-07-01/11.01.2012 г. на началника на регионален отдел „Национален строителен
контрол“ – Сливен при Регионална дирекция „Държавен строителен контрол –
Югоизточен район“ на 11.01.2012 г. е разрешено ползването на строеж
„Фотоволтаична централа с мощност 1 мВт в поземлен имот № 008055, в землището
на с.Крушаре и присъединяването на този строеж към електрическата мрежа за
средно напрежение, като възложител е ищецът „А.“ ЕООД. На 25.01.2012 г. между
ищеца и „ЕВН България Електроснабдяване“ АД е сключен договор, по сила на който
енергията, произведена от посочената електроцентрала се изкупува от купувача по
преференциални цени, като съгласно чл.3,ал.1 от договора срокът на изкупуване е
20 години. С Решение № Ц-18/20.06.2011 г. на ДКЕВР е определена преференциална
цена за изкупуване на електрическа енергия от фотоволтаични централи с мощност
над 200 кВт – 485,60 лв. /мВтч без ДДС.
Представени са протоколи за отчет на произведената
и отдадена в елекроразпределителната мрежа електрическа енергия от ищеца, както
и фактури за превежданите от „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД такси, на
основание чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ, удържани от „А.“ ООД.
Съгласно заключението на изслушаната
съдебно-счетоводна експертиза, за сметка на ищеца „А.“ ЕООД в периода от
01.07.2014 г.до 09.08.2014 г. са удържани такси по чл.35а ЗЕВИ в общ размер от
19 362 лв., като според заключението на допълнителната съдебно счетоводна
експертиза – сумата е отчетена през 2014 г. като приход в държавния бюджет,
внесен от ДКЕВР.
При така установената фактическа
обстановка въззивният съд намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно.
Допустимостта на предявените в условията
на евентуалност искови претенции следва да се провери след извършване на
преценка на основателността на главния иск и съответно дали се е сбъднало
въведеното от ищцовото дружество вътрешно – процесуално условие са разглеждане
по същество на предявените в условията на евентуалност искове.
Относно процесуалната допустимост на предявения
главен иск, с правно основание чл. 49, вр. 45, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 7 от КРБ,
настоящата инстанция намира, че претенцията се явява процесуално допустима и
подлежи на разглеждане по същество по следните съображения.
Процесуалната легитимация на страните е абсолютна
процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието ѝ съдът
следи служебно. Тя се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното
материално право, т. е. от правното му твърдение за това обстоятелство, изложено
в исковата молба, стига приложимият за правоотношението материален закон да не
сочи друг ответник по заявените в обстоятелствената част твърдения. Когато ищецът
изтъква обстоятелства, според които претендираните за обезщетяване имуществени
вреди са причинени от дейност, изразяваща се в осъществяване на законодателната
власт в България – в частност приемането на противоконституционна норма, респ.
бездействие при изпълнение на задължението за уреждане на правните последици от
нея, съгласно чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд (ЗКС), в процеса
на упражняване на която Държавата се явява възложител (на работата на народните
представители, формиращи държавния орган Народно събрание) и липсват основания
за приложение на специалния закон – ЗОДОВ, за ангажиране на нейната
отговорност, исковата претенция е подчинена на общия материален закон – чл. 49 ЗЗД и надлежен ответник по нея е Държавата. Един от основополагащите принципи
за функционирането на Държавата, намерил израз в чл. 7 от КРБ, е този за
нейната отговорност за вреди, причинени от незаконни актове или действия на
нейни органи и длъжностни лица. В обхвата на отговорността на Държавата по чл.
7 от КРБ се включват всички актове и действия на държавните органи и длъжностни
лица, включително и приетите от единствения орган, упражняващ законодателната
власт – Народното събрание (НС). Посочената норма урежда пряка отговорност на
държавата, тъй като в най-широкия конституционен смисъл може да се приеме, че
Държавата е възложила на съответните длъжностни лица да упражняват държавни
функции, като това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните
държавни учреждения, с които посочените длъжности лица се намират в конкретни
правоотношения. Държавата е специфична форма на политическа организация на
обществото и управление на социалните процеси. Като такава тя съществува и
функционира чрез системата от държавни органи. Държавата и нейните органи не са
различни правни субекти в отношение на разделност, а са органически обединени и
интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от
това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги
упражнява от нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата
на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от
държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на
самата държава. Поради това в случаите, когато от действията или бездействията
на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях
се носи от Държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна
отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува
едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди. Отговорността на
Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея
иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск, предявен против
причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на
процесуален субституент. В този смисъл Държавата може да участва в делото като
ответник по предявения иск за вреди, представлявана от Министъра на финансите,
в качеството му на неин законен представител. Следователно релевираната
претенция се явява допустима и подлежи на разглеждане по същество (така Решение
№ 71 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3804/2019 г., IV г. о., ГК; и Решение
№ 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК). А
значението и правното действие във времето на обявения за противоконституционен
закон имат отношение единствено към съществото на спора.
Следва да се посочи също така, че исковете
на производители на електрическа енергия срещу Държавата за връщане на
заплатени на основание чл. 35а, ал. 1 от ЗЕВИ държавни такси за производство на
електрическа енергия от възобновяеми източници, предвид обявяването на нормата
за противоконституционна, подлежат на разглеждане по общия съдопроизводствен
ред, пред гражданския съд. Характерът на вземането – публично, държавно, е без
значение, доколкото в случая се претендира обезщетение за непозволено увреждане
пред общия съд (в този смисъл Определение № 634 от 12.12.2017 год. на ВКС по ч.
т. дело № 2496/2017 год., I т. о., ТК; Определение № 796 от 20.12.2017 год. на
ВКС по ч. т. дело № 2206/2017 год., II т. о., ТК; Определение № 86 от
31.01.2018 год. на ВКС по ч. т. дело № 3001/2017 год., II т. о., ТК;
Определение № 157 от 02.03.2018 год. на ВКС по ч. т. дело № 432/2018 год., II
т. о., ТК; Определение № 389 от 14.05.2021 год. на ВКС по гр. дело № 145/2021
год., III г. о., ГК; Определение № 281 от 12.04.2021 год. на ВКС по гр. дело №
3504/2020 год., IV г. о., ГК).
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е особен
вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия,
като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира
отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят
общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна
отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от
ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа (така
Постановление № 7 от 29.XII.1958 г., Пленум на ВС, Постановление № 17 от
18.XI.1963 г., Пленум на ВС, Постановление № 4 от 30.X.1975 г., Пленум на ВС и
Постановление № 9 от 28.XII.1966 г., Пленум на ВС). В ППВС № 9/1966 г. е
прието, че в някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на
възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване
на увреждането; за възложителите бездействието е основание за отговорност за
увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които
произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на
възложената работа.
Непозволеното увреждане съгласно
разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма,
изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и
телесната цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане
е сложен юридически факт, елементи на който са: 1. деяние (действие или
бездействие), 2. вредата; 3. противоправност на деянието; 4. вина; и 5.
причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и
настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното – по арг. от
чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Безспорно е във въззивното производство, а
и от съвкупната преценка на приобщените към делото писмени доказателства, се
установява, че всеки един от ищците е собственик на фотоволтаична центарала и
притежава разрешение за ползване, като са сключили с „ЕВН България
Електроснабдяване“ ЕАД договори за изкупуване на електрическа енергия, при
посочените в договора условия. Считано от 01.01.2014 г. с § 6, т. 2 и 3 от
Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. е въведена такса за
производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия.
От съвкупната преценка на ангажираните по
делото писмени доказателства, въззивният съд намира за установено, че от ищците
са удържани такси в претендираните от тях размери, като „ЕВН България
Електроснабдяване“ ЕАД ги е превело в бюджета по сметка на КЕВР.
Безспорно е, че с Решение № 13 от
31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на Конституционния съд (Обн., ДВ, бр. 65 от
06.08.2014 г.) са обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на
Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от
2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4,
чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от
възобновяеми източници (ДВ, бр. 35 от 2011 г., посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013
г.).
Не се твърди, нито са ангажирани
доказателства, че има приет закон, който да урежда последиците във връзка с
обявяването на разпоредбата на чл. 35а от ЗЕВИ за противоконституционна, в т.
ч. такива за уреждане на възникналите правни последици от обявения за
противоконституционен акт по друг начин.
Според приетото в Решение № 71 от
06.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3804/2019 год., IV г. о., ГК, Решение № 72 от
21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК и Решение № 204 от
09.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3812/2018 год., III г. о., ГК, съгласно § 3,
ал. 1 от ПЗР на Конституцията на Република България, съдът е оправомощен да
установява противоречието на заварените закони с Конституцията от 1991 г., като
приложи пряко съответната конституционна разпоредба. С такова правомощие съдът
не разполага по отношение на законите, приети при действието на Конституцията,
т. е. след 13.07.1991 г. Уреденото в чл. 5, ал. 2 от Конституцията непосредствено
действие оправомощава съда да прилага нейните разпоредби, без да е необходимо
това да бъде опосредствано от закон, който да урежда по-детайлно съответните
правоотношения или установява ред за упражняване на признатите от
Конс-титуцията права. Съответствието на приетите при действието на
Конституцията от 1991 г. закони е отговорност на Народното събрание. Ако приет
при действието на Конституцията от 1991 г. закон ѝ противоречи, компетентен
да установи и обяви това е Конституционният съд съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2
от Конституцията. Съдът не може да откаже да приложи закона по причина, че той
противоречи на Конституцията, той може да тълкува закона в съответствие с
Конституцията, т. е. при възможни различни тълкувания, съдът избира това, което
съответства в най-голяма степен на Конституцията. Когато Конституционният съд е
приел по искане за установяване на противо-конституционност на закон, че той
противоречи на Конституцията, приетото от Конституционния съд тълкуване на
закона е задължително за всички, в т. ч. за съда. По силата на задължението си
да знае закона, съдът е длъжен да знае и решенията на Конституционния съд, с
които той се произнася по искания за установяване на противоконституционност на
законите. Това е смисълът тези решения да се обнародват в Държавен вестник и да
влизат в сила три дни след обнародването им съгласно чл. 152, ал. 2 от Конституцията. Влезлите в сила решения на Конституционния съд се ползват със
сила на пресъдено нещо по отношение на всички и съдът е длъжен служебно да я
зачита, така както е длъжен да зачита служебно и силата на пресъдено нещо на
съдебните решения според обхвата ѝ – в отношенията между страните или по
отношение на всички, съгласно разпоредбата на чл. 299 от ГПК. Както съдът не
може да приложи закона извън присъщото му действие във времето, така той не
може да не зачете и действието на решение на Конституционния съд, с което е
обявена противоконституционността на закон. Съдът е длъжен да приложи закона за
отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже
приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са
възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие.
Отговорност на Народното събрание е
приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото народните
представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва,
която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 от Конституцията при конституирането на
всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на противоконституционен закон е
неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от
мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото
съгласно чл. 4, ал. 1 от Конституцията, Република България е правова държава,
която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място
според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е
деликт, защото приемането му е противоправно деяние (във висша степен) и
приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на
правните субекти – както на самата държава, така и на гражданите и юридическите
лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в
съответствие с Конституцията. Държавата не би успяла да поддържа качеството си
„правова“, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и
осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако
е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е
онова, което нарушава Конституцията; и прекратяването на действието на
противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване от
накърняването на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да
бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на
противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е
запазено в някаква част, за Държавата възниква задължението да възстанови
правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на
Конституцията. Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд е
съгласувана с установеното в чл. 152, ал. 2 от Конституцията действие занапред
на решенията на съда. Той установява не възможност Народното събрание да уреди
възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен
закон, а задължение да направи това, за да възстанови по този начин нарушения
конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици
от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото
и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон
Народното събрание нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо
да изпълни задължението си да го възстанови, Народното събрание продължава да
поддържа нарушения конституционен ред. За Народното събрание в правовата
държава възниква същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред)
и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен.
Правните последици на влезлите в сила
съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и други
публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон;
сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други
действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения,
възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от
публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие, не може да
продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с конституционния
ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала
накърнена по правно непоносим начин. Докато Народното събрание не уреди всички
правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането
на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират
продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава накърнен,
което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат
задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги задължава
да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния
ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на
обявения за противоконституционния закон винаги се поддават на правна уредба
/най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и
размера, както и за получаване на надлежно обезщетение/, но по различни причини
релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат
уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави
накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието
си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират
отговорността на Държавата да обезщети на общо основание увредените от
продължаващото да съществува нарушение на Конституцията. Доколкото пожертваното
при запазеното действие на противоконституционния закон продължава да е на
годно правно основание, увреденият не може да иска връщането и/или надлежно
обезщетение от този, който е получил даденото или се е възползвал по друг начин
от пожертваното; за увредения остава открита възможността да предяви на общо
основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането.
Съгласно задължителното тълкуване на конституционните
разпоредби, извършено по реда на чл. 149, ал. 1, т. 1 от КРБ с Решение № 3 от
28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на Конституционния съд на Република България,
обявените за противоконституционни ненормативни актове – закони във формален
смисъл, решения на Народното събрание и укази на президента – са невалидни от
приемането или издаването им. По отношение на заварените от решението на
Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на
висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага.
Народното събрание урежда правните последици от прилагането на обявения за
противоконституционен закон.
Точното изясняване на така даденото задължително
тълкуване обаче е невъзможно без съобразяване с решаващите мотиви на
Конституционния съд, а именно: По принцип решението на Конституционния съд,
обявяващо за противоконституционен закон, действа занапред (ex nunc), а
правният ефект на решението е в неприлагане на закона от деня на влизане в сила
на решението на Конституционния съд, от който момент той престава да действа и
да регулира обществените отношения, предмет на неговата уредба – чл. 151, ал.
2, изр. 3 от КРБ. Докато Конституционният съд не обяви един закон за
противоконституционен, се презумира, че той е в съответствие с Конституцията и
валидно регулира обществените отношения, за чието уреждане е създаден.
Възникналите от прилагането на закона правни последици в рамките на правоотношения,
приключили до влизане в сила на решението на Конституционния съд по принцип се
запазват, но Народното събрание е конституционно (а и законово – чл. 22, ал. 4
от ЗКС) задължено да уреди тези възникнали последици по начин, който да
обоснове пълно отстраняване на допуснатото конституционно нарушение, само по
който начин може да се гарантира правната справедливост по отношение на тази категория
правоотношения. Това задължение на Народното събрание се свързва и с чл. 7 КРБ,
предвиждащ и отговорността на органа, издал противоконституционния акт. До
произнасянето на Народното събрание, при наличие на правен спор, съдилищата го
решават като прилагат пряко Конституцията и принципите на правото.
В контекста на изложеното настоящият
съдебен състав приема, че в разглеждания случай са налице предпоставките за
ангажиране на отговорността на ответника. Налице е възлагане от Държавата в
горепосочения широк смисъл, противоправно поведение на длъжностните лица,
формиращи колективния държавен орган – Народното събрание, изразяващо се както
в приемане на противоконституционна норма, така и в бездействие – неуреждане на
възникналите в резултат прилагането на противоконституционната разпоредба
правни последици по реда на чл. 22, ал. 3 от ЗКС и в двумесечния срок,
предвиден в ПОДНС, като в резултат на това ищецът е претърпял имуществени
вреди, изразяващи се в нереализиран приход от цената на произведена от него
електрическа енергия в размер на процесната сума. Презумпцията по чл. 45, ал. 2
от ЗЗД не е оборена.
Запазването на действието на
противоконституционния закон за „заварените“ приключили отношения от влизането
в сила на закона до влизането в сила на решението на Конституционния съд, с
което е установена противоконституционността (каквото е и процесното), не
санира противоправността на приемането на закона. Обратното, Решението на
Конституционния съд, с което е установена противоконституционността на закон,
установява със задължителна по отношение на всички сила на пресъдено нещо
(която гражданският съд е длъжен да зачете), че законът е противоконституционен.
Това не може да означава друго, освен че приемането му от Народното събрание е
във висша степен противоправно, като и след това същият този орган противоправно
е бездействал.
С удържането на процесните суми в размер
на дължимата по приложимия закон такса (който закон е задължителен за всички
държавни органи, организации и граждани, съгласно чл. 86, ал. 2 от КРБ),
имуществото на ищците е намаляло, като това е в причинна връзка с поведението
на народните представители, като длъжностни лица от състава на Народното
събрание, което съответно ангажира отговорността на Държавата, като правен субект.
В този смисъл релевираните главни
претенции следва да бъдат изцяло уважени, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба.
По изложените съображения и при съобразяване
на дадените разяснения с цитираната актуална практика на ВКС, следва да се приеме,
че е осъществен фактическият състав на чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД. Доколкото
размерите на имуществените вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с
приетия противоконституционен закон и бездействието на НС, възлиза на посочените
по-горе суми. Ето защо предявените главни искове на ищците са основателни.
При това положение следва да бъде
разгледано своевременно направеното от ответника възражение за погасителна
давност – чл. 120 от ЗЗД, вр. с чл. 131 от ГПК. Съдът намира същото за
неоснователно поради следните съображения:
По отношение на вземането за непозволено
увреждане е приложим общият давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. Началният момент
на тази давност е установен в разпоредбата на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД и е свързан
единствено с откриването на дееца – от деня на извършването на непозволеното
увреждане, когато деецът е известен още тогава (в частност деецът е изначално
известен), а когато е неизвестен – от деня на неговото откриване. С оглед
приетото вече по-горе, че увреждането е настъпило от момента на влизането в
сила на Решението № 13 от 31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на Конституционния
съд (Обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 г.), с което са обявени за противоконституционни
т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Република България за
2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3,
чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от
Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35 от 2011 г., посл.
изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.), а именно на 10.08.2014 г., съгласно чл. 151,
ал. 2, изр. 2 КРБ, то от този момент до датата на предявяване на исковите
претенции и от двамата ищци – 11.04.2019 г., не е изтекъл необходимият срок,
респ. вземанията не са погасени по давност.
Тъй като крайните правни изводи на двете инстанции
не съвпадат, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта му, в
която са отхвърлени главните искове по чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл. 7
от КРБ.
Уважаването на главния иск по чл. 49 от ЗЗД препятства настъпването на вътрешното процесуално условие за разглеждане на
предявените при условията на евентуалност искове по чл. 59 от ЗЗД, поради което
произнасянето по евентуалните искове от страна на СРС се явява недопустимо. Ето
защо и първоинстанционното решение в тези му части следва да бъде обезсилено /
в този смисъл например Решение № 51 от 19.07.2017 г., постановено по гр.д.№
2232/2015 г. на ВКС/.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора, право на разноски
както за първоинстанционното разглеждане на делото, така и за въззивното, имат
ищците.
Ищецът „Е.Е.Е.“ ООД е сторил следните
разноски, които претендира да му бъдат заплатени: за първоинстанционното
производство – държавна такса в размер на 478,13 лв.; депозити за вещи лица –
500 лв., както и адвокатско възнаграждение в размер на 1404 лв. с ДДС; за
въззивното производство: държавна такса
за главен иск в размер на 239,07 лв., държавна такса за евентуален иск в размер
на 239,07 лв., както и 1404 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение.
Ищецът „А.“ ЕООД е сторил следните
разноски, които претендира да му бъдат заплатени: за първоинстанционното
производство: 774,48 лв. – държавна такса; 500 лв. – депозити за вещи лица;
1512 с ДДС – адвокатско възнаграждение; за въззивното производство – 387,24 лв.
– държавна такса за главен иск , 387,24 лв. – държавна такса за евентуален иск и
1512 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение.
Съдът намира направеното от ответника
възражение за прекомерност на претендираните възнаграждения за основателно
единствено по отношение на възнагражденията, заплатени за процесуално
представителство във въззивното производство. В първоинстанционното
производство са събирани множество доказателства, провеждани са редица съдебни
заседания, поради което съдът намира, че възнаграждението в размер на 1404 лв.
с ДДС, заплатено от ищеца „Е.Е.Е.“ ООД, и възнаграждението в размер на 1512 лв.
с ДДС, заплатено от ищеца „А.“ ЕООД за процесуално представителство, не са прекомерни,
същите не надвишават и значително минималните размери на адвокатски
възнаграждения, определени по реда на чл.7 от Наредба № 1 от 2004 г. и
възлизащи на 1066,32 лв. с ДДС по иска, предявен от „Е.Е.Е.“ ООД и 1333,03 лв. с ДДС по иска, предявен от „А.“
ЕООД.
Възражението за прекомерност на
възнагражденията във въззивното производство съдът намира, че е основателно,
доколкото не са събирани никакви доказателства, след отстраняване на
нередовността на жалбите е проведено само едно заседание, в което делото е
обявено за решаване, поради което претендираните адвокатски възнаграждения
следва да се намалят до минималния размер по Наредба № 1 от 2004 г.
Предвид основателността на предявените
главни искове и приетата недопустимост на евентуално предявените искове, в
полза на ищците следва да се присъдят единствено заплатените държавни такси по
отношение на разгледаните и уважени главни искови претенции, но не и за
евентуалните такива.
С оглед изложеното и предвид изхода на
спора, в полза на ищците следва да се присъдят следните разноски:
-
В полза на „Е.Е.Е.“ ООД – обща сума в размер на 2382,13 лв. – разноски за
първоинстанционното производство /478,13 лв.; депозити за вещи лица – 500 лв.,
адвокатско възнаграждение в размер на 1404 лв. с ДДС/ и обща сума в размер на
1305,39 лв. /1066,32 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение, 239,07 лв. –
държавна такса по главен иск/.
-
В полза на „А.“ ЕООД – обща сума в размер на 2786,48 лв. – разноски за
първоинстанционното производство /774,48 лв. – държавна такса; 500 лв. –
депозити за вещи лица; 1512 с ДДС – адвокатско възнаграждение/ и обща сума в
размер на 1720,27 лв. - разноски във въззивното производство /387,24 лв. –
държавна такса за главен иск и 1333,03
лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение/.
Мотивиран от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 75250 от 22.04.2020
г., постановено по ГД № 21065 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, І
ГО, 165 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Е.Е.Е.“, ЕИК:Э иск
с правно основание чл.59, ал. 1 от ЗЗД срещу Държавата, представлявана от
Министъра на финансите, за заплащане на сума в размер на 11 953,29 лв. –
получена без основание от ответника.
ОБЕЗСИЛВА Решение № 75250 от 22.04.2020
г., постановено по ГД № 21065 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, І
ГО, 165 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от „А.“ ЕООД, ЕИК: ********иск
с правно основание чл.59, ал. 1 от ЗЗД срещу Държавата, представлявана от Министъра
на финансите, за заплащане на сума в размер на 19 362 лв. – получена без
основание от ответника.
ОТМЕНЯ Решение № 75250 от 22.04.2020 г.,
постановено по ГД № 21065 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 165
състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Е.Е.Е.“, ЕИК:********срещу
Държавата, представлявана от Министъра на финансите осъдителен иск с правно
основание по чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл. 7 от КРБ за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 11 953,29 лв., ведно със законната
лихва върху сумата от 11.04.2019 г. – датата на подаване на исковата молба, до
окончателното плащане, както и в частта, в която е отхвърлен предявеният от „А.“
ЕООД, ЕИК: ********срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите осъдителен
иск с правно основание по чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл. 7 от КРБ за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 19 362 лв., ведно със законната
лихва върху сумата от 11.04.2019 г. – датата на подаване на исковата молба, до
окончателното плащане, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от
Министъра на финансите, на основание по чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл.
7 от КРБ да заплати на „Е.Е.Е.“ ООД, ЕИК:********сумата от 11 953, 29 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се неполучена
цена за електрическа енергия, равна на размера на такса за произведена
електрическа енергия от фотоволтаична централа „Е.Е.Т.“ в с.Трънково, общ. Раднево
в съответствие с обявените за противоконституционни разпоредби на чл.35а ЗЕВИ в
периода от 01.03.2014 г. до 09.08.2014 г., ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от
Министъра на финансите, на основание по чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл.
7 от КРБ да заплати на „А.“ ЕООД, ЕИК: ********сумата от 19 362 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се неполучена
цена за електрическа енергия, равна на размера на такса за произведена
електрическа енергия от фотоволтаична централа „А. – Крушаре“ в с.Крушаре, общ.
Сливен в съответствие с обявените за противоконституционни разпоредби на чл.35а
ЗЕВИ в периода от 01.07.2014 г. до 09.08.2014 г., ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Държавата,
представлявана от Министъра на финансите, да заплати на „Е.Е.Е.“ ООД, ЕИК:********сумата
от 2382,13 лв., представляваща разноски, сторени пред първата инстанция, както
и сумата от 1305,39 лв., представляваща разноски, сторени пред въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Държавата,
представлявана от Министъра на финансите, да заплати на „А.“ ЕООД, ЕИК: ********сумата
от 2786,48 лв., представляваща разноски, сторени пред първата инстанция, както
и сумата от 1720,27 лв., представляваща разноски, сторени пред въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.