Решение по дело №1026/2023 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ против Решение № 156/20.07.2023 г., постановено по АНД № 299 по описа за 2023 година на Районен съд - Свиленград.

В касационната жалба са развити доводи за неправилност на оспореното съдебно решение поради нарушение на закона. Твърди се, че съдът неправилно тълкувал правните норми, а отмененият електронен фиш (ЕФ) бил издаден при спазване на всички материалноправни и процесуалноправни изисквания. Сочи се и че издаването му за осъществено нарушение на чл. 179, ал. 3б от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) било допустимо и изрично предвидено в чл. 189ж, ал. 1 от с.з. Макар преди изменението с ДВ бр. 13 от 2024 г., в сила от 13.02.2024 г., в нормата на чл. 189ж, ал. 1 ЗДвП да се говорело за нарушения по чл. 179, ал. 3 ЗДвП, то от разпоредбата на чл. 189ж, ал. 7 било ясно, че ЕФ можел да се издава и за нарушения по чл. 179, ал. 3б ЗДвП. Приложеният ред за санкциониране бил допустим от гледна точка на действащото законодателство, като в тази насока били и текстовете по чл. 167а, ал. 3 и ал. 4 ЗДвП, а допълнителен аргумент се черпел от разпоредбата на чл. 187а, ал. 4 и ал. 5 ЗДвП. Навеждат и се доводи за безспорна установеност на деянието и неговия извършител.

Предвид изложеното се иска да се отмени обжалваното решение и вместо него да се постанови друго, с което да се потвърди ЕФ, като се претендират и направените разноски за три съдебни инстанции и се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника.

Ответникът по касационната жалба – „Емилиано-91“ ЕООД, чрез процесуален представител, в писмено становище, я оспорва като неоснователна и моли да бъде оставено в сила обжалваното решение. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково дава заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага решението на районния съд да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно.

Административен съд – Хасково, като взе предвид наведените в касационната жалба пороци на оспореното решение и провери служебно неговите валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съобразно изискванията на чл. 218 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 212 и чл. 213 АПК, и е процесуално допустима, доколкото е подадена в срока по чл. 211 АПК, от страна с надлежна процесуална легитимация, против неблагоприятен за нея съдебен акт, който подлежи на касационно оспорване.

Разгледана по същество, тя се явява неоснователна.

С Решение № 156/20.07.2023 г. по АНД № 299 по описа за 2023 година, Районен съд – Свиленград е отменил ЕФ за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата (ЗП) № **********, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“, с който на „Емилиано-91“ ЕООД, за извършено нарушение на чл. 102, ал. 2 ЗДвП и на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3, във връзка с чл. 179, ал. 3б ЗДвП, е наложена имуществена санкция в размер на 2 500.00 лв., както и съответна такса по чл. 10б, ал. 5 ЗП в размер на 167.00 лв.

За да постанови този резултат, районният съд е приел, че в обжалвания ЕФ имало неяснота за наказаното лице относно това в какво в действителност се изразява неговото неправомерно поведение. От направеното описание било невъзможно да се установи дали жалбоподателят бил наказан за това, че е нарушил забраната по чл. 102, ал. 2 ЗДвП – като е допуснал движението на ППС, без едновременно да са изпълнени задълженията по установяване размера и по заплащане на съответната такса по чл. 10, ал. 1 ЗП, или за това, че не бил заплатил дължимата пътна такса. Несъответствието на фактите с посочените като нарушени законови разпоредби, включително и с тези, с които се регламентирали видът и размерът на наложеното наказание, било основание за отмяна на ЕФ поради допуснати съществени процесуални нарушения. На следващо място, съдът е приел, че било допуснато нарушение и на процедурата, по която била ангажирана административнонаказателната отговорност на жалбоподателя, като бил издаден ЕФ при условията на чл. 189ж ЗДвП. Съгласно алинея първа на посочената разпоредба, ЕФ можел да се издаде, когато се установи нарушение на чл. 179, ал. 3 ЗДвП, а за нарушения като процесното обаче – на чл. 179, ал. 3б ЗДвП, ЕФ не се издавал. На следващо място, не било НП не било посочено ясно мястото на нарушението, което възпрепятствало съда и наказаното лице да разберат за кой точно участък от пътя става дума.

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.

Съображенията за това са следните:

В чл. 179, ал. 3б ЗДвП е въведена наказуемост за собственик на пътно превозно средство от категорията по чл. 10б, ал. 3 ЗП, за което изцяло или частично не е заплатена дължимата такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 ЗП, включително в резултат на невярно декларирани данни, посочени в чл. 10б, ал. 1 ЗП, с налагане на глоба в размер 2 500 лв. Глобата се налага на вписания ползвател на пътното превозното средство, ако има такъв, а ако собственикът или вписаният ползвател е юридическо лице, му се налага имуществена санкция в размер 2 500 лв.

Разпоредбата на чл. 187а, ал. 1 ЗДвП сочи, че при установяване на нарушения по чл. 179, ал. 3–3б в отсъствие на нарушителя се счита, че пътното превозното средство е управлявано от собственика му, а в случаите, в които в свидетелството за регистрация на пътното превозно средство е вписан ползвател – от ползвателя, освен ако бъде установено, че пътното превозно средство е управлявано от трето лице. В ал. 2, т. 3 на с.з. е предвидено, че ако собственикът на пътното превозно средство е юридическо лице или едноличен търговец, за допускане движението на пътното превозно средство, без да са изпълнени задълженията по установяване размера и заплащане на съответната такса по чл. 10, ал. 1 ЗП, на собственика се налага имуществена санкция, която за нарушение по чл. 179, ал. 3б ЗДвП е в размер на 2 500 лв.

Съгласно чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури „Държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи.“

С Решение на Съда (десети състав) от 22 март 2017 година по съединени дела C-497/15 и C-498/15 е прието, че член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/EС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност не допуска система от наказания като разглежданата в главното производство, която предвижда налагането на фиксирана глоба за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им.

Съгласно Решение на Съда (шести състав) от 21 ноември 2024 година по дело С-61/23, тази разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в нея изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер.

В случая, наказанието за извършеното от касационния ответник административно нарушение на чл. 179, ал. 3б ЗДвП е определено във фиксиран размер. В закона не е предвидена възможност за преценка с оглед възможните фактически хипотези като например частично или пълно неплащане на дължимата по чл. 10, ал. 1, т. 2 ЗП такса, дали това се дължи на умишлени действия и от кого са извършени те, дали са в резултат на грешка и причините за проявата ѝ, нито се съобразяват изминатото разстояние, какъв точно е размерът на дължимата пътна такса.

Ето защо настоящият състав на съда намира, че наложената санкция с отменения от съда ЕФ във фиксиран размер се явява в противоречие с принципа, заложен в член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година, която норма, като такава на общностното право, е с приоритет.

Невъзможността за определяне на наказание, съобразно специфичните обстоятелства във всеки отделен случай е коментирана и в т. 49 на същото решение, където е посочено, че единственото предвидено в системата (от наказания в националното законодателство) адаптиране на размера глобите се отнася до категорията, към която спада съответното превозно средство, която се определя въз основа на броя на осите му, но това адаптиране не отчита характера и тежестта на извършеното нарушение. В тази насока тълкуването продължава в т. 50 от решението, където СЕС е приел, че при налагането на наказанието сезираният съд не може да вземе предвид разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса, тъй като размерът на глобата, с която се санкционира неизпълнението на задължението за плащане, е фиксиран и не се променя нито в зависимост от изминатите без разрешение километри, нито според това дали нарушителят е заплатил предварително размера на ТОЛ таксата за даден маршрут.

Заложеният в член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година принцип на съразмерност не е транспониран в нормата на чл. 179, ал. 3б ЗДвП, а съдът не следва да я тълкува и прилага в смисъла, посочен в представената от касатора писмена защита, доколкото законодателят не е предоставил възможност на съдилищата да намалят размера на наказанието, като наложат такова под определения в закона размер, а и най-вече с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл. 49, § 1 от ХОПЕС, така и в националното ни право – чл. 2, ал. 1 ЗАНН.

При това положение и в изпълнение задължението си да съобрази правото на Съюза в неговата цялост, съдът приема, че санкционната разпоредба на чл. 179, ал. 3б ЗДвП следва да се остави без приложение в конкретната хипотеза, като в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на Съюза краен резултат.

Гореизложеното прави ненужна проверката на обжалваното решение по отношение на другите наведени от касатора доводи за противоречието му с материалния закон, доколкото при обсъждането им и дори евентуалното им приемане за основателни, не би се стигнало до по-различен резултат с оглед задължителния характер на цитираните вече решения на СЕС.

По тези съображения съдът намира, че в случая не е налице поддържаното касационно основание, поради което касационната жалба се явява неоснователна и обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 АПК, във вр. с чл. 228 АПК, във вр. с чл. 63д, ал. 1 ЗАНН искането на касационният ответник за присъждане на сторените пред настоящата съдебна инстанция разноски е основателно. В тази връзка следва да се има предвид, че то е заявено своевременно и се явява доказано от представения и неоспорен договор за правна помощ и съдействие, а възражението за неговата прекомерност е неоснователно, тъй като размерът му е справедлив и обоснован, доколкото е съобразен както с фактическата и правна сложност на делото, така и с осъществената от упълномощения адвокат защита по него.

Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, съдът

 

РЕШИ:

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 156/20.07.2023 г., постановено по АНД № 299 по описа за 2023 година на Районен съд - Свиленград.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ със седалище: гр. София да заплати на „Емилиано-91“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], **, сумата от 480,00 лв., представляваща направени разноски по делото.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.