№ 447
гр. София, 26.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100507426 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 20.02.2022 год., постановено по гр.дело №55490/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 160 с-в, е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ
уволнението на Й. И. Г., извършено със заповед №338 от 05.10.2020 год. на управителя на
„БМ П.“ ЕООД, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ ищецът е възстановен на заеманата
преди уволнението длъжност „охранител“ при „БМ П.“ ЕООД и ответникът е осъден да
заплати на ищеца по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ сумата
от 2 501 лв., представляваща обезщетението за оставане без работа вследствие на
незаконното уволнение за периода от 05.10.2020 год. до 09.02.2021 год., като искът е
отхвърлен в останалата му част за пълния предявен размер от 3 600 лв. и за периода от
10.02.2021 год. до 05.04.2021 год.; отхвърлен е предявения от Й. И. Г. срещу „БМ П.“ ЕООД
иск с правно основание чл. 213 КТ за сумата от 120 лв., представляваща обезщетение за
незаконно недопускане до работа за дните, в които ищецът е бил дежурен – 25.08.2020 год.,
26.08.2020 год., 27.08.2020 год. и 28.08.2020 год., като ответникът е осъден да заплати по
сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 392.37 лв., представляваща
държавна такса и възнаграждение за вещо лице, а ищецът е осъден да заплати на ответника
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 219.93 лв.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок въззивна жалба от ответника „БМ П.“ ЕООД. Жалбоподателят
поддържа, че първоинстанционният съд бил основал решението си на факти, които приел, че
1
опорочават потестативно право на работодателя да прекрати трудовия договор, но
твърдения за такива факти и обстоятелства не били посочени от ищеца в исковата молба и
не били въвеждани от него в производството като възражения. В нарушение на
съдопроизводствените правила СРС се бил произнесъл по незаявени от ищеца основания за
незаконност на уволнението, като по този начин бил нарушил принципите на
равнопоставеност, състезателност и диспозитивност. Съдът не можел да въвежда спор
между страните по делото там, където такъв не съществува. Предметът на делото се
предопределял от въведените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и заявените
от ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения. От така заявените
фактически основания от страните следвал и предметът на доказване. В исковата молба и
допълнително подадените молби ищецът бил въвел и поддържал единствено следните
възражения за незаконност на обжалваното уволнение: незаконно освобождаване без
предупреждение и предизвестие на 05.10.2020 год. /искова молба с вх.№22021671 от
10.11.2020 год./; не по взаимно съгласие, а принудително чрез заплахи /молба от 19.11.2020
год./. Именно тези възражения и твърдения, изложени от ищеца, били приети от СРС и
включени в предмета на спора, като изрично това било отразено в доклада по делото. Други
възражения или твърдения от страна на ищеца, че липсва изразено от негова страна
съгласие за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, не били изложени. Ето
защо единствените възражения и обстоятелства, на базата на които ищецът претендирал
незаконосъобразност на уволнението, били че „е бил принудително накаран да подпише
молбата за напускане, като му били отправяни заплахи от единия от управителите в
дружеството“. Това били фактически твърдения, които извеждали възражение за
унищожаване на изявлението/волята на ищеца за прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие между страните. Нямало заявени от ищеца в предмета
на спора твърдения, че изобщо липсвала заявена от него воля за прекратяване на трудовия
договор по взаимно съгласие. Напротив, ищецът твърдял, че тази му воля за прекратяване на
трудовия договор по взаимно съгласие е опорочена поради заплашване – чл. 30 вр. с чл. 32,
ал. З ЗЗД. Неправилно, след като отхвърлил като неоснователно възражението на ищеца за
изразено съгласие при заплашване, СРС изследвал „служебно“ наличието на други пороци и
възражения по оспорваното уволнение, т.е. наличието на всички предпоставки за
прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, без такива да са били
въведени от страните по делото. Нещо повече, съдът бил въвел спор между страните там,
където нямало такъв. При оспорване на уволнение като незаконно, съдът се произнасял само
по наведените от ищеца фактически основания, които /според уволненото лице/
опорочавали волеизявлението за прекратяване на трудовото правоотношение. В този смисъл
незаконосъобразно първоинстанционният съд бил формирал извода, че ищецът не бил
изразил ясна воля за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, както и че от
страна на ответника също липсвала ясна и категорична воля за прекратяване на трудовия
договор по взаимно съгласие. По този начин ответникът бил поставен в положение на
процесуална изненада, доколкото нямало спор, че ищецът с молба от 05.10.2020 год. бил
отправил изрично искане за прекратяване на трудовия договор, считано от 05.10.2020 год.,
2
като ответникът бил приел това предложение и бил изразил ясно съгласие чрез писмена
резолюция върху същата молба „ДА, считано от 05.10.2020 год.“, което съгласие било
съобщено още същия ден на ищеца с връчването на процесната заповед. Ищецът не бил
твърдял, че липсва изразено от съгласие. Напротив, сочел, че бил заплашван при изразяване
на съгласието си за прекратяване на договора по взаимно съгласие. На следващо място сочи,
че СРС не се бил произнесъл по възражението му за приемане като доказателство по делото
на молба от Й. И. Г. от 05.10.2020 год., тъй като същата била представена в няколко
различни варианта, като тази молба била дописвана допълнително, имала поправки и
дописвания, направени впоследствие от ищеца, което я правела различна от оригиналите. В
тази връзка било направено искане по чл. 183 ГПК, което обаче било оставено без уважение
от първоинстанционния съд. Поради това и неправилен се явявал извода, че при изготвяне
на молбата, освен бланковия текст /„Моля, да бъде освободен от заеманата длъжност,
считано от .... "/, от страна на ищеца били обективирани и допълнителни изявления, сред
които и изявлението, че същият е освободен от заеманата от него длъжност в ответното
дружество без спазване на уговореното между страните по трудовото правоотношение
предизвестие. В тази връзка следвало да се има предвид Решение № 39 от 20.07.2016 год. на
ВКС по т. дело № 2476/2014 год., I т. о., ТК. Безпротиворечиво съдебната практика
приемала, че взаимното съгласие по смисъла на чл. 325. ал. 1. т. 1 КТ означавало, че и двете
страни искат сключеният между тях трудов договор да престане да съществува занапред.
Предложение за прекратяване на трудовото правоотношение можело да бъде направено от
всяка от тях, без да е необходимо да се посочват причини, нито точното правно основание
по КТ. Волеизявлението на страните трябвало да бъде в писмена форма, която форма била
за действителност. Достатъчно било от изявлението да следва, че се желае трудовото
правоотношение да бъде прекратено. Страната, към която било направено предложението за
прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, трябвало да вземе отношение по
него и да уведоми другата страна в седемдневен срок от получаването му. Ако това не
бъдело направено, се смятало, че предложението не е прието. Същевременно, страната
отправила предложението се считала обвързана от него до изтичане на установения в закона
седмодневен срок, освен в случаите, когато волеизявлението за оттегляне на предложението
било достигнало до насрещната страна преди, или най-късно едновременно с
предложението /чл. 13, ал. 2 ЗЗД/. Съгласието на работодателя можело да се изразява и без
отделно уведомяване на работника или служителя, ако в седемдневния срок той бил издал
заповед за прекратяване на трудовия договор. В момента на съвпадането на двете
волеизявления, което настъпвало с получаването на отговора, договорът се прекратявал, а
издаването на последващ акт за прекратяване на трудовото правоотношение имало само
констативно действие. В разглеждания случай било установено, че 05.10.2020 год. ищецът
собственоръчно бил подал писмено заявление за прекратяване на трудовото си
правоотношение с ответното дружество, считано от 05.10.2020 год. В молбата си от
посочената дата ищецът бил помолил да бъде освободен от длъжност, считано от 05.10.2020
год., т.е. направено било конкретно и ясно предложение от работника да бъде прекратено
трудовото му правоотношение, считано от 05.10.2020 год. В отговор на това предложение,
3
работодателят бил изразил писмено съгласието си за прекратяване на трудовото
правоотношение. По този начин изискването за писмена форма като условие за валидност на
волеизявлението било било спазено и молбата на ищеца била удовлетворена. Следователно
налице били безспорни доказателства, че страните били обективирали в писмен вид съгласие
за прекратяване на правоотношението, като волята на двете страни съвпаднала. Нещо
повече, ищецът не твърдял, че към 05.10.2020 год. не бил изразявал съгласие и желание за
прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. На същата дата –
05.10.2020 год. било издадена процесната заповед, в която коректно била отразена датата на
прекратяване на правоотношението, за което имало съгласие между страните. Заповедта
била връчена на ищеца на 05.10.2020 год., за което същия се бил подписал лично, с което
работодателят бил изпълнил задължението си да уведоми работника в 7-дневен срок. В чл.
325, т. 1, изр. 1 КТ била регламентирана възможността за прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие на страните, което трябвало да бъде изразено
писмено. В писмените изявления и на двете страни волята им трябвало да бъде изразена
ясно, категорично, безусловно и свободно. Взаимното съгласие означавало, че и двете
страни желаят сключения между тях трудов договор да прекрати действието си, считано от
определен момент. Необходимо било волеизявленията на двете страни да съвпаднат, в това
число и по отношение на датата, от която трудовото правоотношение се прекратява. В
случая без значение били причините и мотивите за отправеното искане, каквито
представлявали допълнените изявления от ищеца в посочената молба от 05.10.2020 год. –
„не съм съгласен с политиката на фирмата, а именно: освобождават ме без предизвестие.“
Това били мотиви, изразени от ищеца, които обаче не променяли и не разколебавали
изрично и ясно заявеното искане на работника да бъде освободен от заеманата длъжност
считано от 05.10.2020 год. Единствената, предвидена в КТ хипотеза, при която всяка от
страните по трудовия договор можела да предложи на насрещната прекратяване на
трудовото правоотношение, без да сочи причини за това, била тази, установена в чл. 325, ал.
1, т. 1 КТ, поради което нито предложителят следвало да посочва изрично основанието за
прекратяване на трудовия договор, нито за това бил задължен приемащия предложението,
ако от писменото му изявление следвало ясно изразено съгласие за прекратяването.
Следователно исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ били неоснователни. Във връзка с иска
по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ по делото не били събрани доказателства, установяващи, ищецът
бил останал без работа 6 месеца след уволнението си, а доказателствената тежест в тази
насока била негова – чл. 154, ал. 1 ГПК. Първоинстанционният съд незаконосъобразно се
позовавал на неприето по делото доказателство – регистрационна карта, издадена от
Агенция по заетостта „Бюро по труда“, на Й. Г.. Следвало да се има предвид, че фактът на
безработица можел да бъде доказан чрез липсата на вписване на последващо трудово
правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на регистрирано трудово
правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в бюрото по труда
като безработен или чрез установяването на други обстоятелства, от които можело да се
направи извод за оставането без работа – в този смисъл Тълкувателно решение № 6 от
15.07.2014 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2013 год., ОСГК. Ето защо моли решението на
4
СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата Й. И. Г. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено
в обжалваната му част. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че по
делото не е доказано наличието на предпоставките за прекратяване на трудовото
правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, а именно липсвало ясно, категорично, безусловно
и свободно изявление на волята на страните по правоотношението за неговото прекратяване.
Този извод следвал и от приложеното по делото споразумение между страните от 07.10.2020
год., което отразявало различно от отразеното в заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение фактическо основание, респ. липсата на постигнато взаимно съгласие за
прекратяване на трудовото правоотношение по смисъла на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.
Твърденията за допуснати от СРС процесуални нарушения били неоснователни, а дори и
при наличието на такива, то те не опорочавали решението до степен, обуславяща неговата
отмяна, тъй като не били пряко и непосредствено свързани с установяване на
правнорелевантните факти, обосновали крайния съдебен акт.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Й. И. Г., с която срещу „БМ П.“ ЕООД са
били предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225,
ал. 1 и ал. 2 КТ за отмяна на уволнението на ищеца, извършено със заповед №338 от
05.10.2020 год. на управителя на дружеството на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, за
възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „охранител“ и за
осъждане на ответника да заплати сумата от 3 600 лв., представляваща обезщетение за
оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 05.10.2020 год. до
05.04.2021 год. В исковата молба се твърди, че уволнението било незаконно, тъй като било
осъществено без предизвестие и волеизявлението на ищеца за прекратяване на трудовото
правоотношение било опорочено – работодателят упражнил върху него принуда чрез
отправянето на заплахи.
Не се спори между страните, а това е видно и от представените по делото трудов
договор, че между тях е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на
което ищецът е изпълнявал длъжността „охранител“, при 8-часов работен ден на смени,
съгласно изготвен график, при сумарно изчисляване на работното време, и основно трудово
възнаграждение от 560 лв. и допълнително възнаграждение за прослужено време и
професионален опит по 0.6 % за всяка година.
Това трудово правоотношение било прекратено със заповед №338 от 05.10.2020 год. на
управителя на „БМ П.“ ЕООД, на основание чл. 325, т. 1 КТ – по взаимно съгласие.
Безспорно е по делото, че заповедта за уволнение била връчена на ищеца на 05.10.2020 год.
– обстоятелство, което същият е удостоверил с подписа си.
5
Като доказателство по делото е приета молба на ищеца от 05.10.2020 год. /по образец на
работодателя/, съдържаща искане да бъде освободен от заеманата длъжност, считано от
05.10.2020 год. /като посочената дата е изписана ръкописно/. Молбата съдържа и следния
ръкописен текст: „Не съм съгласен с политиката на фирмата, а именно: Освобождавам се без
предизвестие; 1. Даваме по 240 часа труд, което е противозаконно; 2. Даваме по 80-100 часа
нощен труд, който не ни се заплаща; 3. Работим на всички национални празници, който не
ни се заплащат; 4. Работим по време на болнични“. Авторството на волеизявленията в
посочената молба не е оспорено от ищеца, респ. опровергано в процеса – чл. 180 ГПК.
Върху молбата е обективирано и следното волеизявление на работодателя: „Да, считано от
05.10.2020 год.“.
Установено е, че на 07.10.2020 год. между страните е било сключено споразумение, по
силата на което страните са постигнали съгласие, че работодателят, във връзка с
прекратяване на трудовия договор с работника без предизвестие, във връзка с чл. 220 КТ се
отказва от основателни претенции към работника, изразяващи се в дължимо от работника
обезщетение в размер на 610 лв. /брутното трудово възнаграждение на работника/, а
работникът се отказва от свои претенции към работодателя, както в настоящия момент, така
и в бъдещ период от време. Уговорено било, че финализирането на трудово-правните
взаимоотношение, вкл. и изплащане на дължимото от работодателя към работника
възнаграждение ще се осъществи в срок до: 05.11.2020 год. – заплата за м.септември 2020
год. 05.12.2020 год. – заплата за м.октомври 2020 год., че оформянето на документите, вкл.
за трудов стаж, ще се извърши от работодателя в срок от 5 дни, след представяне на трудова
книжка от страна на работника, а работникът се ангажирал в срок до 20.10.2020 год. да се
сдобие с подпис от съответните длъжностни лица на ответника, че не дължи фирмено
имущество и работно облекло.
Видно е от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката
му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че последното получено от ищеца
брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ този на уволнението, било в размер
на 610 лв., а обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ възлизало на 3 660 лв.
Установено е въз основа на представената по делото регистрационна карта, издадена на
09.10.2020 год. /на л. 53 – 54 от първоинстанционното дело/, че в периода от 09.10.2020 год.
до 09.02.2021 год. ищецът е бил регистриран в Дирекция „Бюро по труда“ към Агенция по
заетостта и е провеждал срещи с трудов посредник.
Други доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, но е
6
неправилно.
Твърденията в исковата молба за незаконност на уволнението, очертаващи основанието
на предявения иск и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна защита съобразно
диспозитивното начало в гражданския процес, са свързани с това, че е осъществено без
предизвестие и волеизявлението на ищеца за прекратяване на трудовото правоотношение
било опорочено – работодателят упражнил върху него принуда чрез отправянето на заплахи.
По тези доводи въззивният съд намира следното:
Съгласно чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, трудовият договор се прекратява по взаимно съгласие,
изразено писмено – без която и да е от страните да дължи предизвестие. Това означава, че
прекратяването на трудовия договор е резултат от съгласуваната воля на страните, като
както предложението за прекратяване на правоотношението, така и приемането на същото,
трябва да изразени писмено. Писмената форма е условие за действителността им. Всяка от
страните трябва да изрази волята си за прекратяване на трудовия договор ясно, категорично
и безусловно. Предложението за постигане на взаимно съгласие може да бъде направено от
всяка от страните, като не е необходимо неговото мотивиране. Взаимното съгласие е
постигнато в момента, когато съвпаднат двете писмени волеизявления за прекратяване на
трудовия договор. По тази причина страните не си дължат и предизвестие. Последващото
издаване на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ
има само констативно действие – с нея се отразява постигнатото взаимно съгласие за
прекратяване на договора.
Съответно нормата на чл. 326 КТ установява субективното преобразуващо право на
работника или служителя да прекрати трудовия договор – т.е. прекратяването на трудовия
договор настъпва само по волята на една от страните – работника или служителя. Неговото
упражняване се извършва чрез отправяне на писмено предизвестие до работодателя, което
съдържа два основни елемента – волеизявление, с което работникът или служителят
упражнява правото си и известяване на работодател, че след изтичане на определен срок
трудовият договор се прекратява. Писмената форма на предизвестието е условие за
действителността му. Работникът или служителят не е длъжен да мотивира волеизявлението
си за едностранно прекратяване на трудовия договор. Достатъчно е да е изразена ясна и
безусловна воля за прекратяване на трудовото правоотношение. Прекратяването на
трудовия договор с предизвестие на работника или служителя настъпва с изтичане на срока
на предизвестието, освен ако той или работодателят пожелаят да го прекратят и преди да
изтече този срок /виж чл. 220 КТ/. Работодателят не може да изразява своята воля – съгласие
или несъгласие за прекратяване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 335, ал. 2 КТ, в
случаите, когато трудовият договор се прекратява с предизвестие /чл. 326 КТ/
конститутивното действие на прекратяването на трудовото правоотношение настъпва с
изтичане на срока на предизвестието /т. 1/, респ. от момента на получаването на писменото
изявление за прекратяването на договора /т. 3/, без да е необходимо издаването на някакъв
акт от страна на работодателя, а ако е издадена заповед за прекратяване на трудовия договор
то тя има само констативен характер /виж например Решение № 357 от 3.12.2015 год. на
7
ВКС по гр. дело № 1656/2015 год., IV г. о., ГК/.
Когато страната по договора упражнява потестативното си право да го прекрати
едностранно, волеизявлението й има за съдържание правните последици, които желае да
породи. Затова и при прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, писменото
волеизявление на работника по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е покана за насрещно писмено съгласие
на работодателя, а при прекратяване на трудовия договор от работника или служителя с
предизвестие, писменото волеизявление по чл. 326 КТ има за съдържание прекратяване на
трудовия договор – виж Решение № 193 от 28.11.2019 год. на ВКС по гр.дело № 767/2019
год., ІІІ г. о., Решение № 265 от 15.11.2013 год. на ВКС по гр.дело № 1383/2021 год., ІV г. о.,
ГК.
Въззивният съд приема, че в разглеждания случай ищецът е отправил писмена покана
/предложение/ до работодателя за прекратяване на договора /“моля да бъде освободен …“/,
т. е. неговото волеизявление следва да се квалифицира по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.
Волеизявлението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие е
едностранно волеизявление по смисъла на чл. 44 ЗЗД и за него се прилагат съответно
правилата за договорите, в т.ч. за тяхната недействителност. При формирането на волята на
работника или служителя за прекратяване на трудовия договор не е допустимо
упражняването на принуда /физическо или психическо насилие – заплашване, шантаж и
др./. Това я опорочава и прави недействително волеизявлението /предложението/ за
прекратяване на трудовия договор – чл. 30 ЗЗД. Заплашването е порок на волеизявлението и
е налице само когато заплахата, независимо от времето и начина й на изразяване, е
пробудила основателен страх, мотивирал заплашената страна да подпише договора, респ. да
направи волеизявлението.
По делото липсват каквито и да било доказателства за осъществени действия от страна
на един от управителите на ответното дружество, които да са създали у ищеца основателен
страх за живота или имуществото му, а доказателствената тежест в тази насока е била
негова, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК. Отделен е въпросът, че дори и при
доказано изявление от единия от управителите на ответното дружество /„че ще ме водят на
работа, но няма да ми плащат“/, то същото не би могло да възбуди у ищеца основателен
страх за живота или имуществото му, тъй като при неизпълнение на задължението на
работодателя да изплаща месечно трудово възнаграждение работникът разполага с исков
път за защита – чл. 128, т. 2 КТ /в този смисъл виж например Определение № 344 от
27.03.2017 год. на ВКС по т. д. № 60222/2016 год., IV г. о., ГК/.
При това положение настоящият съдебен състав приема, че волеизявлението на ищеца
по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е действително.
Доказано е също така по делото, че работодателят е дал писменото си съгласие за
прекратяване на договора по взаимно съгласие, считано от 05.10.2020 год. Различен извод
не следва от съдържанието на сключеното между страните на 07.10.2020 год. споразумение,
доколкото в частност ищецът не твърди, че предходното волеизявление на работодателя от
8
05.10.2020 год. – „Да, считано от 05.10.2020 год.“, е симулативно, поради което съдът не
може да изследва наличието на симулация и нейния вид. А постигнато между страните
съгласие относно задължение, от което кредиторът се отказва /виж чл. 108 ЗЗД/,
конкретизирано по следния начин „във връзка с прекратяване на трудовия договор с
работника без предизвестие“, не обуславя категоричен извод относно предмета на договора
за опрощаване – действително или предполагаемо вземане на работодателя по чл. 220 КТ.
В контекста на изложеното СГС счита, противно на приетото от първоинстанционния
съд, че основанието по чл. 325, т. 1, т. 1 КТ е било налице към момента на прекратяване на
правоотношението.
За пълнота трябва да се посочи, че законът не позволява волеизявлението по чл. 325, ал.
1, т. 1 КТ да се конвертира във волеизявление по чл. 326, ал. 1 КТ, тъй като основанията за
прекратяване на трудовия договор са уредени с императивни правни норми. Поради това,
когато не се осъществи основанието за прекратяване по взаимно съгласие, е необходимо
работникът или служителят да направи изрично волеизявление по чл. 326, ал. 1 КТ, при
условие, че желае да упражни това право. В частност ищецът не твърди да е упражнил
субективното си потестативно право по чл. 326, ал. 1 КТ преди издаването на процесната
заповед /както и след това/, а същевременно е изключено правото му, както и това на
работодателя, повторно да прекрати несъществуващото /отпаднало занапред/ трудово
правоотношение /виж например Определение № 150 от 19.03.2014 год. на ВКС по ч. гр. дело
№ 808/2014 год., I г. о., ГК/.
В този смисъл релевираната претенция по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, както и обусловените
искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ се явяват
неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която са уважени
предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, които претенции
подлежат на отхвърляне. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта
му, в която ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС разноски в размер на 392.37
лв.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да
бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ответника/ неприсъдената част от разноските в
първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 080.07
лв., както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер
на 130.02 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 850 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
9
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 20.02.2022 год., постановено по гр.дело №55490/2020 год. по
описа на СРС, ГО, 160 с-в, в частта му, в която са уважени предявените от Й. И. Г. срещу
„БМ П.“ ЕООД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, с правно основание 344, ал.
1, т. 2 КТ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, както и в частта му,
в която ответникът „БМ П.“ ЕООД осъден да заплати по сметка на СРС разноски в размер
на 392.37 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Й. И. Г. с ЕГН **********, с адрес: гр.София,
ж.к.“******* *******, срещу „БМ П.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.******* офис 1, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ,
с правно основание 344, ал. 1, т. 2 КТ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225,
ал. 1 КТ, за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищеца, извършено на
основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ със заповед №338 от 05.10.2020 год. на управителя на „БМ
П.“ ЕООД, за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност
„охранител“ при „БМ П.“ ЕООД и за осъждане на ответника да заплати сумата от 2 501 лв.,
представляваща обезщетението за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение
за периода от 05.10.2020 год. до 09.02.2021 год.
ОСЪЖДА Й. И. Г. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“******* *******, да
заплати на „БМ П.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.******* офис 1, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в
първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 080.07
лв., както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер
на 130.02 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 850 лв.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10