Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Русе, 15.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд-Русе, II-ри състав, в открито заседание на втори март през две хиляди двадесет и трета
година в състав:
СЪДИЯ: Спас
Спасов
при участието на секретаря Мария Станчева, като разгледа
докладваното от съдията адм. д. № 551 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл. 118 от Кодекса за
социално осигуряване (КСО), вр. с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на Ц.С.Т., с адрес ***,
чрез адв. С. и адв. Б., против решение № 1040-17-77/16.11.2022 г. на директора
на ТП на НОИ - Русе, с което е потвърдено разпореждане № 172-01-51-3/14.09.2022
г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на жалбоподателя е
отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент
883/2004ЕО.
В жалбата, в съдебно заседание и в писмени
бележки се сочи, че компетентният орган не е определил правилно центъра на
жизнените интереси и обичайното място на пребиваване на заявителя, в оспорения
административен акт липсвали конкретни мотиви и конкретна преценка на решаващия
орган за определяне на мястото на пребиваване. Сочи се, че административният
орган не е извършил пълната дължима проверка за релевантните по преписката
обстоятелства в нарушение на чл. 35 АПК. Не на последно място се сочи, че в
електронен документ – Н006, който представлява една празна бланка, в която е
отразена само адресната регистрация в чужбина на лицето и върху която административният
орган е изградил основните си доводи, липсват категорични данни къде е
пребиваването на жалбоподателя. Иска се отмяна на административния акт и
връщане на преписката за ново произнасяне, претендират се разноски.
Ответникът – директор на ТП на НОИ – Русе,
чрез юрк. К., в съдебно заседание и в писмени бележки оспорва жалбата като
неоснователна. Оспорва твърдението за нарушение на процедурата като изразява
становище, че АО е извършил всички дължими проверки, съобразно компетенциите
си. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
След
като съобрази събраните по делото доказателства, становищата на страните и
релевираните от тях доводи и след като извърши служебна проверка по чл. 168,
ал. 1 АПК, във връзка с чл. 146 АПК, административният съд приема за установено
следното:
Със заявление вх. № 1019-17-1333/11.05.2021
г. (л. 29) С. е поискал отпускането на парично обезщетение за безработица (ПОБ)
от България след последната си заетост в Германия, като е посочил, че в периода
16.07.2018 г. - 30.04.2021 г. е упражнявал трудовата си дейност при работодател
в Германия, след което е с прекратено правоотношение с осигурител в тази
държава и декларира, че не получава парично обезщетение за безработица в друга
държава.
Във връзка с подаденото заявление
допълнително са били изискани 1. копия на документи от Германия; 2. Заявление
за издаване на ПД U1; 3. Декларация относно определяне на пребиваване във връзка
с прилагане на чл. 65, § 2, от Регламент (ЕО) 883/2004.
Със заявление от 02.06.2022 г. Т. допълнително
е представил оригинал на преносим документ U1, издаден от компетентната
институция на Германия, представени са други финансови документи. Представена е
и декларация относно определяне на пребиваването, в която лицето е посочило, че
няма съпруга или партньор, няма деца, преобладаващата част от роднините му
живеят в България, не притежава собствено жилище, преобладаващата част от
контактите му са в Република България, както и че смята трайно да се установи
там (в страната по произход).
За установяване на релевантните обстоятелства
АО е изискал от компетентните институции справки относно плащането на данъци в
Република България от Т. върху доходите от заетостта си в Германия, както
и информация за датите на влизане и
излизане от страната през ГКПП. Получени са отговори, че от страна на Т. за
посочените периоди на заетост в чужбина няма подавани декларации по чл. 50 ЗДДФЛ. Съотв. от МВР е представена справка за преминаванията на лицето през
ГКПП (л. 10-11) от която е видно, че Т. ежегодно е напускал страната и се е
завръщал в сходни периоди (напр. периоди на отсъствие между септември и
декември, януари-август и завръщане в периода м. август-септември и на
коледните празници и ранните януарски празници и почивни дни).
С разпореждане № 172-01-51-1/14.05.2021 г.
на ръководителя на осигуряването за безработица производството е било спряно до
получаване на изискан СЕД от компетентната институция на Германия.
От запитваната страна е получен на
29.08.2022 г. структурен документ Н006, в който, освен наименованието на запитващата
институция, е посочено „вид адрес – държава на пребиваване; държава – Германия
– адрес – Stuttgart – Bad Cannstatt, ул. Ortelsburger Str. 14, ПК 70374.
Съотв. с разпореждане от 02.09.2022 г. на
водещия производството орган производството е възобновено. На 14.09.2022 г. е
издадено разпореждане № 172-01-51-3 на ръководителя на осигуряването за
безработица с което е отказано отпускане на ПОБ. Изложени са мотиви, че
българската институция не е компетентна да предостави ПОБ, тъй като
пребиваването на лицето по смисъла на европейските регламенти в областта на
социалната сигурност е в държавата по последна заетост – Германия. Това
обстоятелство, според органа, е потвърдено с получения документ Н006, в който
се съобщава, че господин Т. е пребивавал в Германия за периодите на осигурена
заетост.
Това разпореждане е било обжалвано по
административен ред.
С обжалваното в настоящото производство
решение горестоящият орган е съобразил, че със СЕД Н006 компетентна институция
е удостоверила пребиваване за времето от 16.07.2018 г. до 30.04.2021 г. в
Германия; в собственоръчно попълнената и подписана декларация за определяне на пребиваването
лицето посочва, че по време на последната заетост от 16.07.2018 г. до
30.04.2021 г. е работил като наето лице от работодател в Германия. Няма съпруга
и деца. Преобладаваща част от роднините му са живели в България, не притежава
собствено жилище в България, преобладаващата част от социалните му контакти са
в България. На 4-та точка от декларацията „Възнамерявам да се установя/установен
съм трайно в:“ е отбелязал Република България; обсъдени се постъпилите данни от
МВР и ТД на НАП – Варна, офис Русе.
Свел е спора до обстоятелството коя е
компетентната държава по изплащане на паричното обезщетение за безработица,
след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на
Германия.
Изложил е, че понастоящем (към момента на
произнасянето) критериите за определяне на центъра на жизнените интереси са
нормативно установени в чл. 11 от Регламент № 987/2009. Това са продължителност
и непрекъснатост на пребиваването на територията на държавата-членка, естество
и специфика на упражняваната дейност, постоянният характер на дейността и
нейната продължителност, семейното положение и роднински връзки на лицето,
жилищно положение, държавата, в която лицето пребивава за целите на данъчното
облагане и други. Изброените в чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009 критерии
нямат изчерпателен характер и не е установен йерархичен ред (т. 46 от мотивите
по дело С-255/13 на СЕС).
Приел е, че в случая на г-н Т.
продължителността на трудовата дейност е повече от две години, видно от данните
в представения от него ПД U1, който факт определя достатъчно тясна и трайна
връзка с държавата по заетост. Фактът, че Ц.Т. има роднини и социални контакти
в България не следва да се приема като меродавен по смисъла на регламента,
доколкото България се явява държавата и по произход и наличието на този елемент
е обективно обусловено.
По отношение на държавата, в която Ц.Т.
пребивава за целите на данъчното облагане, като част от елементите за
определяне на държавата по пребиваване, видно от справката, предоставена от ТД
на НАП, лицето от 2017 г. не е било подчинено на българското законодателство по
отношение на данъчното облагане, поради липса на трайна и продължителна
трудово-правна връзка с България.
По отношение наличието на адресна
регистрация в България е посочил, че Съдът на ЕС нееднократно е постановявал, че
успоредното наличие на адресни регистрации в две или повече държави-членки не
може да служи за ефективен критерий за определяне на държавата на обичайното
пребиваване на лицето (т. 43 от решение на Съда на ЕС по дело F-33/09, т. 35 по
дело F-28/10, т. 37 по дело F-53/14). Българското гражданство и наличието на
постоянен адрес в България, който съгласно Закона за гражданската регистрация
имат в България всички български граждани, не са фактори, които имат отношение
към определянето на държавата по пребиваване по смисъла на европейските
регламенти.
Изложил е, че намерението на лицето не се
явява определящ критерий за пребиваването, а се ползва тогава, когато между
отделните институции няма постигнато съгласие относно държавата по пребиваване.
В случаите, когато се изисква СЕД Н006 от другата държава (по последна заетост),
които случаи обичайно са тези, при които данните от декларацията навеждат към
извод, че държавата по последна заетост се явява и държава по пребиваване по
време на същата тази заетост, а ако другата държава потвърди това
обстоятелство, намерението на лицето за установяване не представлява фактор,
въз основа на който да се определя пребиваването. В полза на това твърдение е и
обстоятелството, че намерението за трайно установяване не отразява само по себе
си обективната действителност по време на упражняваната последна трудова
дейност преди лицето да стане безработно. Намерението се явява възможната воля
на лицето, реализирането на която зависи от бъдещи несигурни събития и нейното
наличие отново се свързва с период, следващ периода на последна заетост, а
последният е релевантен по отношение оценката на пребиваването за целите на
прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004.
Въз основа на изложеното е отхвърлил
оспорването, като е приел, че Т. е променил пребиваването си едва след
приключване на заетостта, което е ирелевантно за приложението на чл. 65, § 2 и
§ 5, б. а) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., тъй като за последното е от
значение къде е било обичайното му пребиваване през периода на неговата
последна заетост от 16.07.2018 г. до 30.04.2021 г.
С жалбата до съда е представено копие на
нотариален акт от 2014 г. за закупен недвижим имот от жалбоподателя – жилище с
двор в с. Батишница. Представени са квитанции за заплатени данъци за имота –
сграда и ТБО за периода 2015-2022 г. Приобщени са разходнооправдателни документи
за заплатени от лицето строителни материали за ремонт на закупената къща.
Събрани са и гласни доказателства. Свидетелите Х.Е.Х. и А.П.К.заявяват, че
познават жалбоподателя, същият е закупил къща в съседство с тази на родителите
си, в която дотогава е живеел, и е работил в Германия за да събере пари за
ремонта на къщата, поради желанието му да се установи в България. Същият
редовно си идвал в България по време на заетостта си в чужбина. В съдебно
заседание жалбоподателят заявява, че в момента живее в България и си търси
работа в България, със спестените пари от работата в Германия в момента
ремонтира собствената си къща, тъй като желае да се установи в страната по
произход и да създаде семейство.
При
така установените факти съдът намира от правна страна следното:
Жалбата е допустима. Подадена е от лице-адресат
на индивидуален административен акт, който засяга неговата правна сфера
неблагоприятно и има право на жалба съобр. чл. 147, ал. 1 АПК, а съобразно, чл.
120, ал. 2 от Конституцията на Република България гражданите могат да обжалват
всички административни актове, които ги засягат. Жалбата е подадена и в срока
по чл. 149, ал. 1 АПК, вр. чл. 118, ал. 1 КСО.
Разгледана
по същество, жалбата е основателна.
Оспореното решение е издадено от материално
и териториално компетентен орган (арг. чл. 117 от КСО). Спазена е предписаната
от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 от АПК, вкл.
фактически и правни основания. При издаването му съдът намира, че са допуснати
съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели до
нарушаване и на материалния закон.
Следва да се отбележи, че част от доводите в
жалбата, относно пребиваването на лицето в страната, са свързани със закупено
през 2014 г. собствено жилище в България, за което са плащани всички данъци.
Необсъждането на този довод в административното производство не следва да се
вмени във вина на административния орган. Този довод е заявен за първи път в
жалбата пред административния съд и доказателства в тази насока са предоставени
към този момент. В декларацията си до АО жалбоподателят сам е посочил, че не
притежава жилище в България, като това обстоятелство следва да се квалифицира
като небрежност на заявителя, а не като допуснато съществено нарушения на
административнопроизводствените правила от страна на АО, а доколкото този имот
е бил закупен през 2014 г., той не следва да се обсъжда като нововъзникнало
обстоятелство по смисъла на чл. 142, ал. 2 от АПК. При съвкупната преценка на
данните по делото следва да се съобрази и следното:
Република България като държава-членка на ЕС, е
длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална
сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи,
които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за
социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Към
настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) №
883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация
на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в
Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г.
за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към
правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения,
обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за
безработица (чл. 3, § 1, б. "з"). Персоналният обхват на регламента е
определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че той се прилага към
граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в
държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или
повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към
преживелите ги лица.
Не е спорно по делото, че Т. е гражданин на
Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо
което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.
Механизмът на координация на системите за
социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и
обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа:
определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на
периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. В чл.
11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват
на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя
по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото
законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е
формулирано в чл. 11, § 3. В буква "а" от тази разпоредба е посочено
правилото, касаещо наетите лица, каквото лице е бил настоящият жалбоподател и
това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като
самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на
тази държава членка. Специални правила, представляващи изключения от общия
принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава
отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в
чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.
Съгласно чл. 65, § 2 напълно безработно лице,
което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето
лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и
което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази
държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64, напълно безработно
лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите
по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност
като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е
пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по
пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на
държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.
Във връзка с приложението на горецитираната
норма от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна
държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие вече се
посочи, че това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като
наето лице. В конкретния случай това е Германия. За определяне на държавата по
пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието
пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. "й" от
Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че "пребиваване"
означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието
"престой", което регламентът определя като временно пребиваване (чл.
1, б. "к"). От своя страна правилата (елементите) за определяне на
пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането
на т.нар. основен регламент - Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно разпоредбата
на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на
институциите на две или повече държави-членки относно определяне на
пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции
установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз
основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти,
които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и
непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б)
положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики
на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява
тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки
договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето;
iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти,
източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално
доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че
лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).
Когато съобразяването на различните критерии,
основаващи се на приложимите факти, посочени в § 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции,
намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено
причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на
действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).
От краткия прочит на така изложената релевантна
правна уредба следва да се презюмира, че под понятието "държава-членка от
ЕС по постоянно пребиваване" следва да се разбира държавата, в която
работникът, макар и зает в друга държава-членка от ЕС, продължава да живее и
където обичайно се намира центърът на неговите интереси. Обстоятелствата, които
се взимат под внимание при определяне на центъра на интересите на едно лице,
могат да имат различно естество. Това са семейното положение, къде живее
семейството му, къде ходят децата на училище, работи ли по професията си,
личните му контакти и връзки в двете държави, социалните му контакти,
интервалите на работа в чужбина и завръщането на лицето, видът на трудовия
договор и др. При всеки конкретен случай различните обстоятелства следва да
бъдат съобразени, като в тежест на заявителя е да докаже постоянното си
местопребиваване.
Следва да се посочи, че тези принципни
постановки коректно са залегнали в мотивите на обжалвания административен акт,
но са погрешно тълкувани.
В случая съгласието от страна на компетентна
институция на България с отразеното в СЕД Н006 от компетентната институция на
Германия само по себе си не може да се приеме за безспорно установяване на
държавата на пребиваване на жалбоподателя. Съдът споделя виждането на
ответника, че този документ е официален, но не и че в него е отразено
обстоятелство относно страната на пребиваване на жалбоподателя. Това е така
поради факта, че в цитирания формуляр е налице единствено посочване, че
вписаният адрес, на който жалбоподателят е бил последно регистриран за времето
на престоя си в Германия, е определен по вид като "държава на
пребиваване". При липса на попълнени каквито и да е други данни в СЕД Н006
за положението на лицето - естеството на упражняваната дейност, семейното
положение, източници на доходи, жилищно положение и т.н. не би могло да се
стигне до извод, че германската институция е извършила преценка за мястото на
обичайно пребиваване на жалбоподателя съобразно правилата на чл. 11, § 1 от
Регламент (ЕО) № 987/2009. Настоящият състав счита, че само в такава хипотеза
може да се прецени налице ли е съгласие за обстоятелствата между компетентните
институции на две държави-членки. В допълнение следва да се посочи, че от
представената по делото разпечатка от информационната система "Електронен
обмен на социално-осигурителна информация между България и ЕС", която в
полето "Вид адрес" е посочен текстът "Държава на
пребиваване" (л. 18), не може да се установи какви са останалите опции за
избор в посоченото поле, както и причините за избирането на именно тази опция.
Следва да се посочи, че в жалбата до административния орган обстоятелството,
свързано с посочения адрес в документ H006 е било оспорено с довод, че в този по-късно издаден
документ не е отчетен фактът относно предхождаща промяна на адресната
регистрация в България. В този случай съдът счита, че административният орган е
следвало или да изиска повторна информация от компетентните служби в Германия,
или да изложи изрични мотиви защо не възприема тези възражения в жалбата.
Непроцедирайки по този начин той е извършил съществено нарушение на
административнопроизводстевните правила, което съставлява самостоятелно
основание за отмяна на административния акт. В решението си органът е обсъдил
единствено, че промяната на регистрацията не рефлектира върху намерението на
лицето. Доколкото обаче е налице разминаване в адреса на пребиваване като
основен довод за постановения резултат, доказан различно с официални документи,
е следвало да се извършат допълнителни проверки.
Не е ясно на какво основание
административният орган се позовава на предоставения от Германия СЕД Н006, за
да приеме, че според него Германия е удостоверена като държава на пребиваване.
Посоченият адрес, на който последно е живял жалбоподателят, е свързан с времето
на полагане на трудовата му дейност и от него не може да се прави извод, че същият
е пребивавал там трайно. Не е попълнено и полето „допълнителна информация“,
каквато е практиката в такива случаи.
В случая ответният административен орган се
е опитал да изследва, съобразно изброените в чл. 11, § 1 от регламент (ЕО) №
987/2009 критерии, определени обстоятелства, изисквайки от приходната
администрация и от МВР данни за заплащани данъци върху доходите и за извършени
от лицето пътувания в чужбина. От получената информация обаче са изведени некореспондиращи
със съдържанието ѝ изводи. Така например от НАП е изискана информация за
заплатени данъци върху доходите на жалбоподателя. При положение, че по делото не
е спорно, че жалбоподателят не се явява командировано лице, както при липса на
данни да е осъществявал дейност едновременно и на територията на България,
очаквано получената информация е, че Т. не е подавал за процесния период 2017
г. - 2021 г. годишни данъчни декларации по ЗДДФЛ и не е заплащал данъци върху
доходите си в България. Тази информация обаче не води до извод, че центърът на
жизнените му интереси, който е основният показател за определяне на мястото на
обичайно пребиваване, е държава, различна от България. По същия начин
информацията за пътуванията му в чужбина не води до извод, че държавата на
пребиваване е Германия. Напротив, видно от справките Т. е използвал всяка
възможност за почивка по време на летни отпуски и годишни празници да се
завръща до страната по произход. Не може да бъде игнориран и фактът, че
събраните доказателства водят до категоричен извод, че са вложени множество
средства за ремонт на закупено жилище, които разходи жалбоподателят не би
правил, ако считаше друга страна за такава по трайно пребиваване. След завръщането си в страната по
произход той е продължил да търси работа именно в тази страна, където
пребивава, включително и към настоящия момент.
В този смисъл е налице и практика на ВАС –
решение № 12598/25.09.2019 г. по адм. д. № 13206/2018 г., решение №
10291/03.07.2019 г. по адм. д. № 15067/2018 г. и др.
Посочената от ответника съдебна практика в
обратния смисъл настоящият състав не споделя. Решенията, посочени в писмените
бележки, са постановени от административни съдилища по едноинстанционни съдебни
производства, а характерът на административното правоотношение предполага
специфика във фактите по всеки отделен спор. Посоченото решение на ВАС в
обратния смисъл пък е с различна фактология от настоящия казус –
жалбоподателят, не е извършвал чести пътувания до страната по произход, не е
изразил категорични намерения да се завърне в тази страна и са липсвали
доказателства за реализация на такива намерения.
При тези данни съдът намира, че
административният орган е подходил едностранчиво, ползвайки непълна информация
и тълкувайки погрешно приложимите разпоредби, като по този начин е отказал незаконосъобразно
отпускане на обезщетение за безработица.
При тези съображения решението на директора
на ТП на НОИ следва да бъде отменено, а административната преписката да бъде
върната на длъжностното лице, издало разпореждането, за ново произнасяне по
същество, при което относно определяне приложимостта на чл. 65, § 2 от
Регламент (ЕО) № 883/2004 следва да се имат предвид мотивите на съда, изложени
в настоящото решение.
При този изход на делото и на основание чл.
143, ал. 1 от АПК искането на представителя на жалбоподателя за присъждане на
разноски е основателно и Националният осигурителен институт (на основание § 1,
т. 6 от ДР на АПК) следва да заплати на жалбоподателя разноските по делото,
съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК - 500 лева за възнаграждение на
адвокат и 10 лева държавна такса. Възражението за прекомерност на адвокатския
хонорар е направено едва с писмените бележки, поради което съдът го намира за
преклудирано по арг. от разпоредбата на чл. 80 ГПК.
Воден от горното и на основание чл. 118, ал.
3 от КСО, във вр. с чл. 172, ал. 2, пр. второ от АПК Административен съд –
Русе, II-ри
състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по
жалба на Ц.С.Т. решение № 1040-17-77/16.11.2022 г. на директора на ТП на НОИ - Русе
ВРЪЩА
преписката на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе
за ново произнасяне по заявление вх. № 1019-17-1333/11.05.2021 г. на Ц.С.Т.,
съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на закона.
ОСЪЖДА
Националния осигурителен институт, гр. София да заплати на Ц.С.Т. с адрес ***
сумата от 510 лева, представляваща разноски по делото.
Решението, на основание чл. 119 от КСО, не
подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: