РЕШЕНИЕ

 

гр. София, 21.04.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на седми февруари  две хиляди и двадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

         ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                    мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

 

 

при секретаря Елеонора Г.,

разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 3347 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 569394 от 27.12.2018 г., постановено по гр. дело № 47021/2018  г. по описа на СРС, І ГО, 157 състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу А.Д.Г. кумулативно обективно съединените положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1691,61 лв. за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от м.05.2014 г. до м.04.2017 г. до топлоснабден имот с адрес: гр. София, жк. „******, аб. № 152888, лихва за забава в размер на 197,69 лв. за периода от 16.09.2015 г. до 06.03.2018 г., сумата от 38,12 лв., представляваща цена за услугата дялово разпределение за периода от м.05.2014 г. до м.04.2017 г., както  и сумата от 7,75 лв., представляваща лихва за забава за периода от 16.09.2015 г. до 06.03.2018 г., за които е издадена заповед за изпълнение по гр. д. № 18562/2018 г. по описана СРС, 157 състав.

Срещу така постановеното решение, с което кумулативно обективно съединените искове са били отхвърлени е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Изтъква, че необосновано първоинстанционният съд е приел, че ответникът няма качество на потребител по смисъла на § 1, т. 43 ДР на ЗЕ, тъй като от представените писмени доказателства се установявало това обстоятелство. Поддържа, че съгласно чл. 64, ал. 1 ОУ на дружеството купувач на топлинна енергия може да бъде и физическо лице, наемател на имот, собственост на друго лице, а съгласно чл. 232, ал. 2 ЗЗД именно наемателят бил задължен да заплаща консумативните разходи.  Сочи, че по делото е представена настанителна заповед, по силата на която ответникът е бил настанен в процесния недвижим имот, до който е доставял топлинна енергия.  Моли съда да отмени обжалваното решение и уважи предявените установителни искове, както и да присъди направените по делото разноски.

Въззиваемият ответник А.Д.Г. не е подала в законоустановения срок отговор на въззивната жалба. В съдебно заседание чрез пълномощника си – адв. Г. оспорва същата и претендира разноски за настоящата съдебна инстанция.

Въззиваемия - Т.” ООД - третото лице помагач на ищеца –не е подал отговор на въззивната жалба, не се явява негов процесуален представител и не взема становище по въззивната жалба.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира следното:

В конкретния случай ищецът твърди, че ответникът е потребител на топлинна енергия като собственик на процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, жк. „******, с аб. № 152888. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ /след 17.07.2012 г./ "битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

С оглед събраните по делото писмени доказателства обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че от доказателствата по делото не се установява правнорелевантното обстоятелство, че именно ответникът А.Д.Г. е собственик или вещен ползвател на процесния имот, до който ищецът твърди че е доставил топлинна енергия през процесния период, т.е. че е пасивно материално легитимиран да отговаря по иска. В тази връзка следва да се отбележи, че ответникът своевременно - с отговора на исковата молба, е оспорил твърдението на ищеца е собственик на топлоснабдения имот, респективно че има качеството на потребител, като първоинстанционният съд, разпределяйки правилно доказателствената тежест с доклада по делото, е дал на ищеца указания в тази насока. Противно на поддържаното във въззивната жалба настоящият състав на съда приема, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК принадлежността правото на собственост на ответника върху процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, жк. „******, с аб. № 152888, поради което и при прилагане последиците на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК законосъобразно предявените главни искове е бил отхвърлен, като с оглед изхода на делото по главните искове неоснователни са и предявените акцесорни искове. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че действително в правните съображения изложени в т. 1 на ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, е посочено, че  клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие, но от доказателствата по делото не се установява, че през процесния период между А.Д.Г. и „Т.С.” ЕАД е съществувало валидно облигационно правоотношение. Този извод не следва от обстоятелството, че със Заповед от 18.12.2002 г. на кмета на район Люлин, А.Д.Г. е била настанена в процесния недвижим имот, представляващ общинска собственост.

С оглед неоснователността на въззивната жалба и поради съвпадане на крайните изводи обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.

В полза на ответника по жалбата - А.Д.Г. на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение за процесуалното представителството в производството пред СГС по Договор за правна защита и съдействие от 15.12.2019 г.  в размер на сумата от 800,00 лв.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

 

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 569394 от 27.12.2018 г., постановено по гр. дело № 47021/2018  г. по описа на СРС, І ГО, 157 състав.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** 23 Б да заплати на А.Д.Г. с ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 800,00 лв., представляващи възнаграждение за извършено процесуалното представителството в производството пред СГС.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – Т.” ООД.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                                    ЧЛЕНОВЕ: