Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Варна, .................2019
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският апелативен съд –
търговско отделение, ІІ състав, на тринадесети декември през две хиляди и осемнадесета
година в публичното заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН
ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА
МАГДАЛЕНА НЕДЕВА
секретар Ели Тодорова
като разгледа докладваното от съдия
Аракелян в. т. дело № 263/2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по чл. 258 от ГПК.
Подадена е въззивна жалба от В.А.П., чрез
адвокат К.Т., против решение № 52 от 22.01.2018 г., постановено по т. д. № 1445/2016 г. на Варненския окръжен съд, в частта, с която по
евентуалния иск жалбоподателят е осъден да заплати на „Юробанк
България” АД сумата в размер на 130 080.02 швейцарски франкове,
представляваща главница по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 38691 от 23.06.2008 г., ведно със законна лихва за забава
от 13.10.2016 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.
79, ал. от ЗЗД, вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ.
В жалбата се релевират оплаквания за
неправилност на решението, като постановено при нарушение на материалния закон.
Процесуалният представител на въззивника сочи, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че предсрочната изискуемост на цялото вземане настъпва с
връчването на исковата молба, в която се съдържа изявление в тази насока.
Намира, че вземанията в периода от 25.08.2008 г. до 13.10.2011 г. за погасени
по давност. В допълнение инвокира доводи за неправилно присъждане на главницата
по кредита в швейцарски франкове, доколкото в договорите за цесия валутата на
вземането е посочена в лева. Позовавайки се на чл. 1, ал. 1 от договора намира,
че стойността на кредита е определена в лева, макар и кредитният лимит да е в
швейцарски франкове. Намира за неравноправна клаузата в договора, даваща право
на банката да променя валутата на кредита, на основание чл. 143, т. 10 от ЗЗП.
Излага, че кредитополучателят не е дал съгласие за превалутиране, от където
извежда извод за нарушение на принципа за точно и добросъвестно изпълнение на
задълженията /чл. 63 от ЗЗД/. Уговорката за служебно превалутиране намира за
неравноправна, по смисъла на чл. 143, т. 12 от ЗЗП. В допълнение излага и
аргументи за наличие на нелоялна търговска практика, поради невъзможността
кредитополучателя да се разпорежда с блокираната сметка, открита на името на
последния. На следващо място посочва, че неравноправността на чл. 2, ал. 3 и
чл. 6, ал. 2 от договора произтича от невъзможността банката да изисква
изпълнение на задълженията от страна на кредитополучателя във валута, която не
е идентична с отпуснатата. В продължение излага, че горепосочените
неравноправни клаузи налагат потребителят да поеме парично задължение, да извърши
обмяна на валута или каквато и да е друга операция, без да е предварително
запознат и съгласен с курсовете на банката за валутата. Намира за неравноправна
и клаузата на чл. 24, ал. 2 от договора, доколкото курсът на бъдещото
превалутиране от страна на банката не би могъл да бъде известен на потребителя
към момента на подписването на договора. Моли за отмяна на осъдителната част на
първоинстанционното решение. Претендира заплащането на съдебно-деловодни
разноски. Няма доказателствени искания.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от „Юробанк България”
АД, чрез адв. Г.Д. със становище за неоснователност на въззивната жалба.
Посочва, че страните съгласно свободата на договаряне са уговорили отпускането
на кредит в швейцарски франкове. На следващо място посочва, че видно от
представеното бордеро отпусната сума по договора е в същата валута. Сочи, че
съгласно чл. 6, ал. 2 от договора погасяването на кредита се извършва в сумата,
в която е отпуснат. Твърдението за наличие на неравноправност по чл. 143, т. 10
от ЗЗП, намира за неоснователно, доколкото валутният курс е определян към
датата на съответната операция. По повод на аргументите на въззивника за
твърдяната неравноправност по чл. 143, т. 11 от ЗЗП, сочи, че
кредитополучателят се е съгласил с промяната на валутата. В продължение
посочва, че е възможно прекратяване на договора от страна на кредитополучателя
чрез предсрочното погасяване на задължението /чл. 8 от договора/. В продължение
излага, че договорите за цесия не променят валутата на задълженията.
Възражението за погасяване по давност на вземането счита за неоснователно,
доколкото датата на предсрочната изискуемост е настъпила с връчването на препис
от исковата молба – 06.12.2016 г.. Моли за потвърждаване на решението. Няма доказателствени искания.
Първоинстанционното решение не е обжалвано в отхвърлителните части, поради
което същото е влязло в законна сила.
В
проведеното о. с. з. от 12.06.2018 г., процесуалният представител на въззивника
поддържа жалбата. Моли за отмяна на първоинстанционното решение. Претендира
разноски.
В о.
с. з., процесуалният представител на въззиваемото дружество не се явява.
Депозира молба, в която излага доводи за основателността на исковете. Моли за
потвърждаване на решението в обжалваната част. Претендира заплащането на
съдебно – деловодни разноски. Възразява за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение от процесуалния представител на насрещната страна.
Въззивната жалба е депозирана в срок, от
процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, съдът приема
от фактическа страна следното:
Пред Варненския окръжен съд е разгледан
иск, депозиран от страна на „Юробанк България“ АД за осъждане на В.А.П. да
заплати сумата в размер на 130 080.02 швейфарски франкове, представляваща
дължима главница Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL
38691 от 23.06.2008 г.,
ведно със законна лихва за забава от депозиране на исковата молба до окончателното
изплащане на задължението.
В отговор на исковата
молба по реда на чл. 367 от ГПК ответникът В.А.П., чрез процесуалния си
представител, оспорва предявения иск по основание и размер на претендираните
суми. Счита
за неравноправни клаузите на договора, свързани
с изчисляване на претендираните лихви и месечна такса за управление - чл. 3, ал. 1, чл. 3. 5, чл. 12, а също и чл. 3,
чл. 4, чл. 13 и чл. 19 от договора, съответно за тяхната нищожност по смисъла на чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП. Сочи, че с
отнасянето на кредита за предсрочно изискуем се погасява облигационната връзка
между страните, поради което и след 25.11.2009 г. не се дължи
както договорна лихва, така и такса за управление на
кредита. Оспорва представителната власт на ищеца да отправя изявление за
предсрочната изискуемост на кредита. Възразява за погасяване по давност на
вземанията, обосновано с твърдения за изтекла погасителна давност от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповедта за незабавно изпълнение до предявяване
на исковата молба.
В допълнителната искова молба ищецът
излага доводи за получаването на уведомление за извършеното цедиране от страна
на длъжника. Посочва, че кредитополучателят е избрал валутата, в която ще бъде
отпуснат кредитът. Намира, че не е налице неравноправност на клаузите в
договора, доколкото същите са индивидуално договорени. Навежда подробни доводи
за методологията на банката за определяне на базисните лихвени проценти.
В законоустановения срок е депозиран
отговор на допълнителната искова молба, в който се поддържат подробно
изложените твърдения в предходно депозирания отговор.
Не се спори между страните, а
и от представените доказателства се установява, че между „Юробанк и Еф Джи България” АД /с ново наименование „Юробанк
България“ АД/ и В.А.П. е сключен Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL
56978 от 21.03.2012 г.,
по силата, на който „Юробанк България” АД, като кредитодател/кредитор се е
задължила да предостави на кредитополучателите сума в размер на 94 200 евро, с
цел издължаване на задължението по кредит № HL 38691 от 23.06.2008 г. /л. 19/ на предоставен кредитен лимит, в размер на
равностойността в швейцарски франкове на 179 340 лева, по курс на банката
в деня на усвояване на кредита, равностойността в швейцарски франкове на
31 800 лева за закупуване на недвижим имот, описан в чл. 1 от Договора,
както и равностойността в швейцарски франкове на 147 540 лева определена
от страните за други плащания, а последната се е
задължила да ползват кредита съобразно уговорените в договора условия и срокове,
като го върнат ведно с дължимата лихва, която съгласно чл. 3 от Договора е плаваща,
като за първата година е в размер на базовия лихвен процент на банката /БПЛ/ за
жилищни кредити в евро, който в момента на сключване на договора е в общ размер
на 9, 65 %. Останалите уговорки между страните касаят усвояването на сумата,
издължаването на кредита с месечни вноски, включващи главница, лихва,
съответната част от годишната такса за управление и обслужване, като крайният
срок за издължаване е 384 месеца /чл. 4, ал. 1 от договора/ определен на 23.06.2040
г., изпълнението на задължението е обезпечено с договорна ипотека върху
посочения обект в чл. 1 от Договора. Страните са уговорили използването на кеш
бонус в чл. 10 от договора, съгласно което се използва отстъпка в размер на 5 % от размера на усвоения кредит,
който може да бъде използван от страна на кредитополучателя за каквито и да е
нужди, без да е необходимо да го връща на банката. В чл. 19, ал. 2 от Договора страните
са се съгласили, че при забава за плащане на три месечни вноски изцяло или
чсстично, остатъкът по кредита да бъде трансформиран изцяло в предсрочно
изискуем.
Видно от представеното в производството искане на кредитополучателя с вх. № 609 от 24.06.2008 г. са усвоени суми по кредита на същата дата. Този извод се подкрепя от заверяването на откритата сметка в швейцарски франкове по чл. 2, ал. 1 от договора.
От нотариален акт за покупко-продажба
на недвижим имот № 55, том ІV, рег. № 4520, дело № 585/2008 г. на нотариус
Дионисова, е видно, че на 23.06.2008 г. кредитополучателят е придобил
собствеността върху недвижимия имот, за закупуването, на който е отпусната една
част от кредита в размер на равностойността на 31 800 лева.
От заключението по допуснатата
по делото ССчЕ, кредитирана от съда като обективно, компетентно дадена и
неоспорена от страните се установява, че: 1/. по банковата сметка на
кредитополучателя е постъпила сумата от 151 778 швейцарски франкове на 24.06.2008
г., 2/. цялостно плащане е направено от длъжника на 25.08.2008 г. /втората
погасителна вноска/, 3/ първата просрочена вноска по погасителния план е № 3, 4/. размерът
на главницата за периода на кредита е 149 164.96 швейцарски франкове, 5/.
в периода след сключване на договора са настъпили трикратни увеличения на
3-месечния Либор, съответно на 07.07.2008 г. с 0, 39068 %, на 10.10.2008 г. с
4, 33253 % и на 10.09.2012 г. с 134, 00321 %, като банката е увеличила БЛП с 0,
5 %, 2, 7 % и 2, 45 % /л. 253/.
От назначената ССчЕ във
въззивното производство, кредитирана от съда като обективно, компетентно дадена
и неоспорена от страните, се установява, че кредитът е усвоен в размер на
151 778 швейцарски франкове, остатъкът по кредита е в размер на
168 705.06 лева, извършеното плащане по кредита на 25.08.2008 г. е в
размер на 135.15 лева.
Установява се, че на 01.04.2010 г. „Юробанк
България” АД е подала заявление за издаване на Заповед за незабавно изпълнение
на основание – чл. 417, т. 2 от ГПК.
Първоинстанционното решение в
отхвърлителните части, включително и по иска по чл. 422 от ГПК не е обжалвано,
поради което същото не е предмет на настоящото производство.
В производството са представени два
договора за прехвърляне на вземания по Договора за кредит, съответно от
31.05.2015 г. по силата, на който „Юробанк България“ АД прехвърля на „Фронтекс
Интернешънъл“ ЕАД вземане в общ размер на 41 514 873.68 лева, част,
от което е и процесното, съответно на 12.10.2016 г. „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД
прехвърля на „Юробанк България“ АД вземането си спрямо В.П. в размер на
120 713 лева.
С исковата молба е направено
изявление за настъпването на предсрочната изискуемост на кредита. Същата е
редовно връчена на процесуалния представител на длъжника.
При така установеното от фактическа
страна, настоящият състав на съда достига до следните правни изводи:
По същество:
Предявен е осъдителен иск за осъждане
на В.А.П. да заплати сумата в размер на 130 080.02 швейцарски франкове,
представляваща дължима главница Договор за кредит за рефинансиране на жилищен
кредит № HL 38691 от 23.06.2008 г., ведно със законна лихва за забава от депозиране на
исковата молба до окончателното изплащане на задължението.
Видно от данните по делото, както и
от назначената ССчЕ, се установява безспорно, че кредитът е бил усвоен в размер
на 151 778 швейцарски франкове.
Настоящият съдебен състав съобрази,
че предсрочната изискуемост настъпва при наличието на две условия: обективния
факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за
предсрочно изискуем. С оглед на дадените разрешения в ТР № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС моментът, в който настъпва предсрочната
изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита
кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател, и
то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на
преимуществото на срока.
В процесния случай, видно от
заключението, дадено по ССчЕ, последното извършено плащане по кредита е на 25.08.2008
г.. Доколкото в исковата молба се съдържа изявление на банката цесионер по
втората цесия, с която отново е прехвърлено процесното вземане на
кредитодателя, за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, съдът приема, че
към 06.12.2016 г., когато е връчено
уведомлението за предсрочната изискуемост на кредита на процесуалния представител на длъжника, последният вече е бил в просрочие. Предвид горното, неоснователно се явява наведеното
възражение на длъжника за липсата на надлежно уведомяване за настъпването на
предсрочната изискуемост на кредита, доколкото връчването на книжа на надлежно
упълномощен процесуален представител /л. 44-46/ се приравнява на лично връчване
на страната.
За пълнота на изложението
следва да се посочи, че макар и новият кредитор да придобива прехвърленото му вземане в обема и
състоянието, в което го притежава предходния кредитор, след втората цесия
вземането по договора за кредит се връща отново в патримониума на
банката-кредитодател, в чийто правомощия е и обявяването на предсрочната
изискуемост на кредита.
I.
Относно твърденията от въззивника за неравноправност на чл. 6, ал. 2 на
договора, на основание чл. 143 от ЗЗП, съдът приема следното:
Към датата на сключване на
процесния Договор за кредит е приложим Закона за защита на потребителите /в
сила от 10.06.2006 г./, по който длъжникът има качеството на потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР и се ползва от потребителската закрила и при
сключени договори за кредит. Съгласно чл. 143, т. 10, т. 12 и т. 13 от ЗЗП,
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя.
В чл. 6, ал. 2 от договора е посочен
механизъм на двойно превалутиране. От една страна, търговецът е приел за цел на
кредитирането ползването на отпуснатата сума за заплащане на цена, уговорена в
евро и е указал като условие за ползване на иначе посочена като предоставена
във франкове сума задължителното й „служебно“ превалутиране в лева. От друга
страна сметката за обслужване на кредита, където е предоставена валута във
франкове и където е следвало да постъпват погасителни вноски в същата валута е
обозначена като блокирана, и използването й е договорено чрез задължително
превалутиране при теглене и опционно и също „служебно“ превалутиране по
кръстосани курсове при внасяне във валута, различна от франкове (в договора е
предвидено погасяване в лева и евро). Съдът отчита, че по отношение на
валутните курсове липсва каквото и да е отделно съглашение. На следващо място,
отсъства и предвидена в договора клауза, от която недвусмислено да е явна волята
на потребителя да получи облекчения срещу поемането на риска от настъпващи
промени в обменни валутните курсове.
Доколкото клиентът на банката
е потребител, за когото законът предполага че не разполага със специални знания
за риска от валутно кредитиране, банката е следвало да поясни, че избраният продукт
е изгоден не по принцип, а само докато курсът на франковете не се променя.
Подобен валутен риск представлява основание за повишаване на общите разходи по
кредита, които подлежат на предварително оповестяване по чл. 58, ал. 1, т. 1 от
ЗКИ. При липса на предварително оповестяване на валутния риск, договарянето на
валутно обвързано кредитиране не може да е индивидуално. Предвид горното, въззивният
съд намира, за установен неравноправния характер на клаузите за двойното
служебно превалутиране. Инкорпорирането на сделка по покупка на непривлекателна
валута в рекламиран като изгоден за потребителя кредит по начин, който изключва
ясното осъзнаване на валутния риск и отражението му върху общата себестойност
на сключения договор ограничава съществено неподготвения професионално
потребител да прецени последиците от избора на франка като валута на
кредитирането. В тази насока са и указанията по тълкуване на Директива № 93/13 за
съдържанието на националното ни право, в случая относимо към нормата на чл. 143
от ЗЗП, чиито фактически състави не са изчерпателно изброени. В случая такъв
несъмнено е налице поради възможността банката да се снабди евтино с нужния
ресурс за превалутиране, както и да преодолее лесно негативно движение на
валутен пазар като обяви висок курс продава. Обратно, потребителят, веднъж
обвързан със задължение за превалутиране не би имал възможност да се освободи
от тежестта му, при неочакван обрат на пазара. Както се установява от
конкретните стойности, в случая поемането на валутния риск не е било надлежно
възмездено с равностойни отстъпки, тъй като кеш бонусът и дори по-ниската лихва
не могат да компенсират съществуващ още към сключването на договора валутен
риск, а и биха се загубили при отказ от
тази валута.
На следващо място, настоящият
съдебен състав, съобрази и практика на СЕС. Съдът се е
произнесъл, че доколкото чл. 4, параграф 2 от Директива № 93/13 (идентичен с чл. 145 от ЗЗП) установява изключение от механизма на контрол по
същество във връзка с неравноправните клаузи, предвиден от системата за защита
на потребителите в рамките на съюза, тя следва да се тълкува ограничително
(решения Kasler и Kaslerne Rabai, C-26/13 и Matei, C-143/13). В този контекст,
квалифицирането на клаузата за превалутиране във валута, различна от търсената
от клиента само за целите на прилагане на съответен валутен курс, може
да се преценява като неравноправна, ако тя не е формулирана ясно и разбираемо
за потребителя,
какъвто е настоящият случай. В решение по дело
С-415/11, С-186/16,
както и междувременно постановеното определение по дело С-119/17, според която за целите на преценката за
евентуалния неравноправен характер на клауза от договора за кредит националният
съд следва да отчита характера на стоките и услугите, предмет на договора и да
взема предвид всички обстоятелства, довели до сключването му към момента на
самото сключване, в т. ч. - обстоятелствата, които търговецът е можел да знае
при сключването с оглед експертната му компетентност относно възможните промени
на обменните курсове и, които са от естество да се отразят на по-нататъшното
изпълнение на договора, доколкото клаузата би могла да бъде потенциален носител
на неравнопоставеност, проявяваща се едва входа на изпълнението;
обстоятелствата, установяващи добросъвестност на търговеца, който след
индивидуално договаряне с потребителя би могъл основателно да очаква, че
последният би се съгласил с подобна клауза, след като е бил информиран по ясен
и прозрачен начин за евентуалните неизгодни за него икономическите последици. Съответно и въпреки принципното положение, че съдът следва да се въздържа
от изменение на неравноправните клаузи с цел да отстрани порока (решение на СЕС по дело С-618/10), в случая когато отричането на действието
на неравноправната клауза би довело до невъзможност за изпълнение на договора,
националният съд следва да може да замести въпросната неприложима поради
неравноправния й характер клауза с друга диспозитивна уредба от националното
право, така че да бъде възстановено равновесието на правата на страните. В тази насока е и предвиденото право на съда да тълкува съмнителните клаузи по благоприятен за
потребителя начин (чл. 147, ал. 2 от ЗЗП), във връзка с всички
останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата (чл.
145, ал. 1 от ЗЗП) /така Решение № 363 от 31.05.2017 г. на ВОС, постановено по
в. т. д. № 70/2017 г., недопуснато до касационно обжалване с Определение № 45 от 16.02.2018 г. на ВКС
по т. д. № 2327/2017 г., I т. о., ТК и Определение № 363 от 6.07.2018 г. на ВКС
по т. д. № 2795/2017 г., I т. о., ТК/.
В обобщение следва да се
приеме, че за
наличието на неравноправност на договорни клаузи се съди от това дали цялостно
е прехвърлен валутният риск върху потребителя и дали съответната клауза е
съставена по ясен и разбираем начин, така че средно осведомен потребител да
може да предвиди икономическите последици от сключването на договора. Предвид
горните критерии, следва да се приеме, че в настоящия случай с възлагането
изцяло върху потребителя на съществения валутен риск равновесието между правата
и задълженията на двете страни се нарушава във вреда на последния. С оглед на
гореизложеното, прехвърлянето
на валутния риск върху потребителя при липсата на прозрачност относно
икономическите последици от това, има неравноправeн характер, поради което в
настоящия случай франковото превалутиране следва да се изключи от договора като добавено в ущърб на потребителя.
В продължение на
горното, следва да се съобрази и целта на кредитирането (за заплащане на
покупна цена за жилище, дължима в лева и други разплащания) и условието за
използването на предоставена в блокираната сметка сума - превалутирането й към лева.
Съответно несъмнено предметът на сделката следва да се съобразява като валутно
кредитиране със сума от 179 340 лева,
която и фактически целево е използвана след началното служебно остойностяване
във 151 778 франкове, така както е посочено в Приложение № 1 от Договора
за банков кредит № HL 38691 от
23.06.2008 г. /151 778 швейцарски франкове при курс към лева от 1.1816 – л.
17/.
Вън от горното и
само за пълнота на изложението, следва да се посочи, че твърденията за
обвързване на размера на задължението, с този, посочен в договора за цесия се явява
неоснователно, доколкото от една страна към момента на цесията не са били
изискуеми вноските с ненастъпил падеж към този момент, а от друга страна не е
била обявена надлежно предсрочната изискуемост на кредита.
II.
Относно възражението за неравноправност на чл. 19 от Договора, въззивният
съдебен състав, приема следното:
В горепосочената
разпоредба страните са уговорили възможността на банката да обяви кредита за
изцяло или предсрочно изискуем при неплащане на вноска от страна на длъжника,
както и автоматичната предсрочна изискуемост на същия при неплащане на три
последователни месечни вноски, изцяло или частично. Доколкото от една страна,
предмет на настоящото производство не е искът по чл. 422 от ГПК, а от друга с
исковата молба е отправено изявление за отнемане на преимуществото на срока,
считано от получаване на същото, то следва да се приеме, че разглежданото
възражение се явява неоснователно.
III.
По повод възражението за
неравноправност на клаузата на чл. 3, ал. 5 от Договора, съдът намира следното:
В разпоредбата на чл. 3, ал. 5
от Договора страните са определили, че БЛП на банката за швейцарски франкове не
подлежи на договаряне, като промените в него стават задължителни за страните,
от уведомяването на длъжника за промяната и датата за това чрез обявяването им
на видно място в банковите салони. Предвид посочените по-горе изисквания в ЗЗП,
съдът приема, че е допустима уговорка в договора за кредит, предвиждаща
възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя
отговаря на следните кумулативни условия: 1/. обстоятелствата, при чието
настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора
или в ОУ; 2/. тези обстоятелства следва да са обективни, т. е. да не зависят от
волята на кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под
контрола на кредитора; 3/. методиката за промяна на лихвата да е подробно и
описана в договора или ОУ; 4/. при настъпването на тези обстоятелства да е
възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва
- ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до „значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя“, съгласно
чл. 143 от ЗЗП.
От експертизата
се установява, че към момента на сключване на договора /23.06.2008 г./ БЛП е в
размер на 4, 5 %, ведно с договорна надбавка от 5, 15 %, същият е изрично
посочен и в чл. 3, ал. 1 от Договора. Считано от 07.07.2008 г. е увеличен с 0, 5
%, от 10.10.2008 г. е увеличен на 7, 2 %.
С оглед на горните доводи и аргументи, предвид липсата
на индивидуално договаряне на разпоредбата, правилно първоинстанционният съд е
приел, че клаузата е неравноправна. В допълнение на горното, следва да се
посочи, че в настоящото производство не е предмет задължението на
кредитополучателя за заплащане на възнаградителна лихва, определяна въз основа
на БЛП на банката. Доколкото отхвърлителната част на първоинстанционното
решение за размера над 130 080.02 швейцарски франкове до претендираната
главница от 151 665.86 швейцарски франкове не е обжалвана, предмет на
настоящото производство е само искът за осъждане на кредитополучателя да
заплати главницата по договора за кредит.
IV. По отношение на възражението за
погасяване по давност на вземането, съдът формира следните правни изводи:
Доколкото процесният договор за банков
кредит обхваща задължение на кредитополучателя да върне отпуснатата сума,
следва да се приеме, че нe се касае за
периодично задължение, макар и да е уговорено да се изпълнява нa части съобразно предвидения погасителен план. С оглед
на горното разбиране, към задължението на длъжника е приложима общата
петгодишна погасителна давност, закрепена в разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД.
Същата тече поотделно за всяко едно разсрочено задължение. Доколкото от
заключението по назначената ССчЕ се установява, че последното извършено плащане
на задължение е на 25.08.2008 г., касаещо вноска с падеж 24.07.2008 г., следва
да се приеме, че са погасени по давност задълженията за пет годишния период,
предхождащ депозирането на исковата молба в съда – 13.10.2016 г. С оглед на горното, вноските от 24.10.2011 г. до 24.09.2016 г., включително, не са
погасени по давност, поради което неоснователно се явява наведеното възражение
от страна на въззивника в тази насока.
За пълнота на изложението
следва да се посочи, че възражението за наличие на нелоялна търговска практика,
поради невъзможността кредитополучателят да се разпорежда с блокираната сметка,
открита на името на последния, е неоснователно. Сумата по откритата от банката
сметка стои блокирана до усвояване на кредита, със сумата, по който
кредитополучателят може да разполага за целите, за които кредитът е отпуснат.
V.
По повод на размера
на претендираните задължения, съдът формира следните правни изводи:
Предвид установената
неравноправност на прехвърлянето
на валутния риск върху потребителя, франковото превалутиране следва да се изключи от
договора като добавено в ущърб на последния. От усвоения
размер на кредита от 179 340 лева /така
както е посочено в чл. 1 от договора за кредит/, следва да се извадят
платените главници по първите две вноски в общ размер на 112.14 швейцарски
франкове или 135. 15 лева, съобразно
отговора на вещото лице по назначената ССчЕ във въззивното производство, както
и погасените по давност вноски за главница за периода от 24.09.2008 г. до
24.09.2011 г. /вкл./. Размерът на последните възлиза на 3 647.62 лева, изчислени като сбор по ред № 3 до ред № 38 от
т. 2 от заключението по ССчЕ, назначена във въззивното производство, по курс на
БНБ за швейцарските франкове към момента на изискуемостта на всяка една от
вноските. Предвид горното, общият размер на дължимата главница възлиза на 175 557.23 лева, поради което
възражението на въззивника за присъждане на завишен размер на задължението,
получен при изчисляване на присъдената сума от 130 080.02 швейцарски
франкове по различен курс, е основателно.
Поради гореизложените съображения, първоинстанционното
решение е частично неправилно и следва да бъде отменено в съответната обжалвана
част за разликата над 175 557.23 лева до присъдените 130 080.02
швейцарски франкове.
По разноските:
Съобразно изхода от спора разноски се
дължат по „съразмерност“. „Юробанк България“ АД макар и да прави искане в
отговора на въззивната жалба не представя списък по чл. 80 от ГПК или
доказателства за направата им, поради което ако такива са сторени остават в
тежест на страната.
Процесуалният представител на
въззивника претендира заплащането на сумата от 5 500 лева за осъществено
безплатно процесуално представителство по реда на чл. 38 от ЗА. Въззиваемото
дружество инвокира възражение за прекомерност на възнаграждението. Макар и
същото формално да надвишава размера, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
настоящият съдебен състав съобрази фактическата и правна сложност на спора,
поради което намира същото за неоснователно. Предвид горното, съобразно изхода
от спора в полза на процесуалния представител на въззивника следва да се
присъди сумата в размер на 1 375 лева, представляваща съдебно-деловодни
разноски, съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за
направата им. Съобразно изхода от спора в полза на процесуалния представител на
въззивника следва да се присъди допълнително сумата в размер на 1 486.12
лева за осъществена безплатна адвокатска помощ за първоинстанционното
производство.
Първоинстанционното производство
следва да се отмени, в частта, с която В.П. е осъдена да заплати съдебно-деловодни
разноски за първоинстанционното производство за горницата над 7 751.62 лева.
Независимо,
че въззивникът е освободен от заплащане на държавна такса и разноски по смисъла
на чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 1
от ГПК, същият дължи разноските, съобразени с вече упражнените
процесуални права, предвид изхода от спора. С оглед на горното, В.А.П. следва да заплати сумата от 3 511.14 лева по
сметка на Варненския апелативен съд, представляваща държавна такса за
въззивното обжалване.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 52 от 22.01.2018 г.,
постановено по т. д. № 1445/2016 г. на Варненския окръжен съд, в частта, с която В.А.П., ЕГН: **********, с адрес: *** е осъдена да заплати на „Юробанк България” АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен
път“ № 260 сумата от 175 557.23 лева, представляваща
главница по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 38691 от 23.06.2008 г., ведно със законна лихва за забава
от 13.10.2016 г. до окончателното изплащане на задължението, като ОТМЕНЯ решението за разликата над 175 557.23 лева до присъдените 130 080.02
швейцарски франкове.
ОТМЕНЯ решение № 52 от 22.01.2018 г.,
постановено по т. д. № 1445/2016 г. на Варненския окръжен съд, изменено с
определение № 1104 от 23.03.2016 г., в
частта, с която В.А.П., ЕГН: **********,
с адрес: *** е осъдена да заплати на „Юробанк
България” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Околовръстен път“ № 260 сумата над
7 751.62 лева до присъдените
8 614.33 лева, представляващи съдебно-деловодни разноски за
първоинстанционното производство, на основание чл. 78 от ГПК.
ОСЪЖДА „Юробанк България” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260 да заплати на адвокат К.Т. от ВАК,
сумата от 1 375 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство за
настоящата инстанция, както и сумата от 1 486.12 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществено процесуално представителство за първата
инстанция, на основание чл. 38 от ЗА.
ОСЪЖДА В.А.П., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати по сметка на
Варненския апелативен съд, сумата от 3 511.14 лева, представляваща дължима държавна такса за въззивното
обжалване, на основание чл. 77 от ГПК.
В необжалваните части първоинстанционното решение е влязло
в законна сила.
Решението може да бъде
обжалвано пред Върховен касационен съд на РБ на основание чл. 280, ал. 1, респ.
ал. 2 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.