Р Е
Ш Е Н И Е № 1232
31.10.2019г,
гр.Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Пловдивски окръжен съд, въззивно
гражданско отделение,
девети състав, в публичното заседание на трети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: Виолета Шипоклиева
Членове: Фаня Рабчева
Св. Узунов
като разгледа докладваното от
съдията Ф.Рабчева в.гр.д.№ 1325/ 2019г. по описа
на ПОС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл.258, ал.1
и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано
по въззивна жалба на
„Профи кредит България“ ЕООД –гр.София, чрез пълномощника си юриск.И. П. против
Решение № 1411/ 15.04.2019г. постановено по гр.д.№ 18339/ 2018г. по описа на
ПРС – ХІІІ гр.с., с което е прогласен
за нищожен Договор за потребителски кредит № ********** от 20.06.2018 г.,
сключен между П.Т.М., с адрес: ***
и „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД - гр. София, представлявано винаги от двама
от управителите С. Н. Н., Я. В., Д. Х. и И. Х. Г., поради противоречие с
добрите нрави на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, като в тежест на жалбоподателя са
поставени направените по делото разноски. По изложени в жалбата оплаквания и
доводи се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на решение, с
което да се отхвърли предявения иск. Претендира се присъждане на
юриск.възнаграждение.
Постъпил е
писмен отговор от въззиваемата страна П.Т.М. чрез адв.Е.И., по подробни
съображения в отговора оспорва жалбата като неоснователна и моли да се потвърди
обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира се присъждане
на разноски.
Пловдивски окръжен съд като взе предвид представените по
делото доказателства във връзка с доводите на страните на основание чл.269 ГПК,
намери следното:
Жалбата изхожда от надлежна страна и е в законния по
чл.259, ал.1 ГПК, като процесуално допустима подлежи на разглеждане по
същество.
Съдът е сезиран от П.Т.М. *** против „Профи кредит
България“ ЕООД –гр.София на основание чл.26, ал.1 ЗЗД за нищожност на сключен
между страните Договор за потребителски кредит № ********** от 20.06.2018г.
поради противоречието му с добрите нрави, както и поради сключването му при
неспазване нормите на чл.11, т.9 и т.10 ЗПК във вр.с чл.22 ЗПК.
Ответникът поддържа оспорване на така предявения иск по
подробно изложени съображения в жалбата.
Видно от представения по делото сключен договор за
потребителски кредит между страните на 20.06.2018г. е договорено предоставяне
на ищцата на сума от 300 лева, със срок
на издължаване 11 месеца с месечна вноска
от 33,20 лева, при уговорен ГПР в размер на 49.88 % и ГЛП в размер на
41,17 %, при които да се формира общо дължима сума по кредита в размер на
365.20 лева. Договорен е в допълнение за закупуване пакет от допълнителни услуги
за общата сума от 330,33 лева, с размер на месечната вноска по тези услуги от
30,03 лева, в резултат на което общото задължение по кредита и допълнителните
услуги се е формирало на общо дължимата сума от 695,53 лева, с размер на
месечната вноска от 63,23 лева. Със споразумение към сключения договор за
потребителски кредит са посочени вида на включените в пакета допълнителни
услуги – приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит;
възможността за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможността за
намаляване на определен брой погасителни вноски; възможността за смяна на дата
на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
При уважаване на така предявения иск на основание чл.26,
ал.1 ЗЗД районният съд е изходил от
вложеното в разпоредбата изискване за спазване принципите на справедливост,
добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения с оглед
ненакърняване на добрите нрави и предотвратяване на несправедливо
облагодетелстване на някоя от страните по договора, както и от заложените в
разпоредбата на чл.143, ал.1 ЗЗД критерии за установяване неравноправен
характер на клауза в договор, сключен с потребител, която е в съответствие с
чл.4, пар.1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, както и характера на
договора като потребителски кредит, при който едната страна е по-слаба
икономически, ползваща се със засилена защита на ЗЗП и ЗПК, както и от
съществуващата съдебна практика по отношение на възнаградителната лихва в
случаите, в които същата надвишава трикратния размер на законната лихва. На
тази база е извършена преценка относно съответствието на договорната клауза с
добрите нрави въз основа на установеното по делото чрез ССчЕ относно
обстоятелството, че както към момента на сключване на договора, така в
последващия период размерът на законната лихва е 10% , което съпоставено с
размера на възнаградителната лихва 41,17 % годишно е повече от 4-кратно
увеличение над размера на законната лихва, което принципно надхвърля размера на
действителните вреди за заемодателя, поради което и тези уговорки не
съответстват на изискванията за добросъвестност, явяват се неравноправни по
смисъла на чл.134 ЗЗП и като такива са нищожни. В този аспект е преценена като нищожна и клаузата относно
закупения пакет за допълнителни услуги поради противоречие с разпоредбата на
чл.10а, ал.1 ЗПК и добрите нрави, тъй като с пакета допълнителни услуги се
въвеждат допълнителни разходи, в резултата на които общият разход по кредита и
съответно ГПР реално надхвърлят 49,88 % над максимално допустимия петкратен
размер, определен в чл.19, ал.4 ЗПК, при което се води до заобикаляне на
посочената разпоредба, тъй като не съставлява плащане за услуга, а прикрити
разходи по кредита, с които се надхвърлят допустимите разходи по чл.19, ал.4 ГПК. В този смисъл процесната клауза
има за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона по смисъла
на чл.21, ал.1 ЗПК, поради което е нищожна. Намерено е и противоречие с нормата
на чл.10а, ал.4 ЗПК на клаузата относно предвидените в договора пет
допълнителни услуги с определено общо възнаграждение за плащане с предварително
заплащане от потребителя на възможността за предоставянето им без значение за
тяхното използване, противоречащо на принципа на добросъвестност и
справедливост при договарянето с оглед изискването за заплащане на реални
услуги.
Фактическите и правни изводи на РС са правилни и
законосъобразни и съответстват на представените по делото доказателства, вкл. с
оглед съдържанието на процесния договор за кредит и приложеното към него
споразумение относно вида на предложения от дружеството допълнителен пакет
услуги. Безспорно е по делото, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение с основен предмет на договора за кредит от 20.06.2018г.
предоставяне на ищцата сумата от 300 лева със срок на издължаване 11 месеца,
определена месечна вноска в размерна 33,20 лева, но видно от същия договор без
налична детайлизация относно това как се формира месечната вноска както относно
частта на главницата, предмет на ежемесечно погасяване, така и каква част от
месечната вноска съставляват акцесорните задължения спрямо кредитодателя. С
процесния договор е уговорен размер на възнаградителната лихва 41,17 %, която
възнаградителна лихва съставлява четирикратния размер на законната лихва от
10%, както това се установява от приетото по делото заключение по ССчЕ. С установена съдебна практика по отношение на
възнаградителната лихва, която се възприема от настоящия състав на съда и на
която и районният съд се позовава, се приема надвишаването на размера на възнаградителната лихва над трикратния размер
на законната лихва от 10 %/ изчислена като основен лихвен процент на БНБ +
десет пункта/ да е несправедливо и от гледна точка на добросъвестността в
противоречие с добрите нрави, поради това, че води до неоснователно обогатяване
на едната страна по договора и обуславя извод за нищожност на клаузата.
Неотносим се намира от съда формулираният от жалбоподателя довод във връзка с
приложението относно клаузата за
възнаградителната лихва на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, която регламентира
императивно максималния размер, но относно годишния процент на разходите / ГПР/
, да не надвишава петкратния размер на законната лихва, дължима за просрочени задължения в левове и валута,
определена с постановление на МС. Поради това критерият относно
действителността на клаузата за възнаградителната лихва не може да се
обосновава на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, вкл. в редакцията й с
изменението й в сила от 23.07.2014г. С оглед на това въззивният съд,
възприемайки установената в горната насока съдебна практика, намира за неоснователно
възражението на заемодателя за действителност на процесната клауза за
възнаградителната лихва, независимо от съществуващия регламентиран с нормата на
чл.9 ЗЗД принцип на свобода на договаряне, имайки предвид именно характера на облигационно правоотношение между страните въз основа на конкретния
договор за кредит, в което участва по-слаба в икономическо отношение страна,
което от своя страна е предпоставка за налагане на икономически неизгодни
условия по кредита, вкл. по т.нар. „бързи кредити“. Доводът на жалбоподателя,
че същите съдържат риск за кредитодателя поради това, че се отпускат без
обезпечение, не води непременно до извод, че този риск се намалява при
формирането на по-висок процент възнаградителна лихва, което да гарантира
събираемостта и печалбата на заемодателя. В случая не се отрича принципно
задължението на заемателя по чл.430, ал.2 Търговския закон да заплаща лихва по
кредита, стига уговореният размер на тази лихва като възнаграждение за предоставената на заемателя услуга да е в
рамките на приетия като непротиворечащ
на добрите нрави трикратен размер на законната лихва от 10 %/ изчислена като основен лихвен процент на
БНБ + десет пункта/, независимо от договорния характер на акцесорното
задължение за възнаградителната лихва съобразно чл.10, ал.2 ЗЗД и възмездния
характер на договора за кредит по смисъла на чл.9 ЗПК.
По отношение на предложеният за закупуване допълнителен
пакет от услуги, посочени по вид в приложеното към договора споразумение.
Включените в пакета като допълнителни услуги по своя характер са свързани с
обслужване и управление на кредита, поради което няма как да се приеме възражението на
жалбоподателя, че същите не противоречат на разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК.
Отделно от това същите се характеризират с условност и евентуалност от волята
на заемателя да се ползва от тези услуги, поради което не съставляват в
същината си реално предоставена услуга, безусловно която заемателят да
получава, срещу което последният да дължи заплащане на договорена допълнителна
цена от 330,30 лева с месечна вноска в размер на 30.03 лева, което практически
оскъпява двойно размера на дължимите суми по кредита и фактически двукратно
завишава годишния процент на разходите/ ГПР/ , което не би могло да не
обосновава извод за противоречие с добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД
като несправедливо и в нарушение на принципа за добросъвестност.
Следователно така предявеният иск за
прогласяване нищожност на процесния сключен между страните договор за кредит на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД се явява основателен, а обжалваното решение ще се
потвърди като правилно, обосновано и
законосъобразно.
На
основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА и чл.7, ал.2, т.1 НМРАВ на процесуалния
представител следва да се определи възнаграждение в размер на 300 лева, което възнаграждение
е минимално по размер въз основа на материалния интерес по делото по НМРАВ с
оглед възражението и искането на жалбоподателя във въззивната жалба в тази
насока.
Водим от горното и на основание чл.271, ал.1,
пр.І ГПК, въззивният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1411/
15.04.2019г. постановено по гр.д.№ 18339/ 2018г. по описа на Пловдивски районен
съд – ХІІІ гр.с.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД,
ЕИК175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1404, район
„Средец", ж.к. „Мотописта", бул. „България № 49, мл. 53 Е, вх. В,
представлявано от управителите С. Н. Н., Я.В., Д. Х. и И. Х. Г. да заплати на
адвокат Е.Г.И.,***00122040, с адрес: гр.П., ул.“*** сумата 300 лева / триста
лева/ адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: Членове: