Р Е Ш Е Н И Е
град София, 28.10.2021 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АДРИАНА А.
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№4945 по
описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение №28329 от 30.01.2020г., постановено по гр.дело №12836/2019г.
по описа на СРС, ІІІ Г.О., 151-ви състав, е осъдена П. на Р.Б. да заплати на Т.Л.Т.
на основание чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД сумата от 23178 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени
вреди, причинени от неопазване на веществено доказателство – МПС, марка Мерцедес, модел ЦДИ, с
рег.№***** по ДП №857/2007г.
по описа на 08 РУ-СДВР,
пр. пр. №45397/2007г. по описа на СРП, за периода 20.06.2007г. – 03.10.2018г., както и
сумата от 1000 лв.,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва
считано от подаване на исковата молба в
съда – 05.03.2019г., до погасяване на вземането, като са отхвърлени предявените исковете за разликата до пълните предявени размери, както следва: за разликата над
сумата от 23178 лв. до сумата от 23757 лв.,
претендирано обезщетение за
претърпени имуществени вреди, за разликата над сумата от 1000 лв. до
сумата от 5000 лв., претендирано обезщетение
за претърпени неимуществени вреди, като неоснователни. С решението е осъдена П. на Р..Б.да заплати на Т.Л.Т. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 2228.27 лв., представляваща сторени по делото разноски. С решението е осъден Т.Л.Т. да
заплати на П. на Р..Б.на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата от 47.76 лв., представляваща сторени по делото разноски.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника - П. на РЕ.Б., чрез юрисконсулт Цв.М., с която се
обжалва решение №28329 от
30.01.2020г.,
постановено по гр.дело №12836/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 151-ви състав, в
частта, в която са уважени
предявените осъдителни искове с правно основание чл.49 от ЗЗД, както и в частта,
на възложени в тежест на ответника разноски. На първо място се излага, че
обжалваното решение е недопустимо, тъй като П. на Р..Б.не притежава пасивна
процесуалноправна легитимация. Твърди се, че процесното МПС, собственост на
ищеца, е било иззето от последния от органите на МВР и е било приобщено като
веществено доказателство по образувано ДП №857/2007г. по описа на 08 РУ-СДВР, като през целия период от
образуването до прекратяването на наказателното производство процесното МПС е
съхранявано/пазено от органите на МВР, който се явява надлежен ответник по
делото и по отношение на него следва да се претендира от ищеца ангажирането на
гаранционно-обезпечителна отговорност досежно настъпилите увреждания по
процесния автомобил за периода на
задържането му - 20.06.2007г.
– 03.10.2018г.. На
следващо място са инвокирани доводи за неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваните части като
постановено в противоречие на материалния закон. Излага се, че некореспондира
на събраните по делото доказателства изводът на първоинстанционния съд, че в
хода на съдебното производство са доказани всички кумулативни предпоставки,
обуславящи ангажирането на отговорността на П. на Р..Б.по чл.49 от ЗЗД досежно причинените
на ищеца неимуществени и имуществени вреди. Твърди се, че по делото не е
доказано по категоричен начин, че е налице причинна връзка между претендираните
от ищеца имуществени вреди и противоправно поведение на служители на ответника,
както и че липсват доказателства за това какво е било състоянието на автомобила към момента на
предаването му на органите на МВР, респективно не е доказан размера на
причинените имуществени вреди. Поддържа се още, че присъденият от първостепенния съд размер на парично
обезщетение на ищеца за причинените му неимуществени вреди е силно завишен, не
е съобразен с установеният в нормата на чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост
за репариране на преживените от ищеца болки и страдания. По изложените съображения
моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното
решение в обжалваните части и да постанови друго, с което да отхвърли предявените
искове като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на разноски, в
т.ч. и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Прави
възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани от въззиваемата
страна разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемата
страна - Т.Л.Т., чрез пълномощник адв.Й.Т., депозира писмен отговор, в който изразява
становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излага се, че при
постановяване на обжалваното решение първоинстанционният съд е приложил
правилно материалния и процесуалния закон, като се е съобразил и анализирал
релевантните за спора факти и доказателства, отчел е обстоятелството, че в хода
на съдебното производство са доказани всички елементи от сложния фактически
състав на нормата на чл.49 от ЗЗД, даваща основание за ангажиране на
гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника - П. на Р..Б., който носи
отговорност за правилното съхранение на иззети веществени доказателства, както
и за своевременното им връщане. Поддържа се, че противоправното поведение на ответника
- П. на Р..Б., се изразява в бездействие на негови служители във връзка с
вмененото им по закон задължение за осъществяване на ръководство на досъдебната
фаза и конкретно по опазване на иззети веществени доказателства, което е в
пряка причинна връзка с претърпените от ищеца имуществени вреди,
изразяващи
се в констатирани
увреждания на собствения му лек автомобил, получени от продължителния му престой на паркинг
на едно място, влиянието на атмосферните условия и неполагане на дължимата
грижа към чуждата собственост. Поддържа се още, че в резултат на изземването на процесния автомобил, както
и от състоянието, в което му е бил предаден – негоден да се използва по
предназначение, ищецът е претърпял стрес, повишена тревожност и негативни
изживявания, както и е имал
проблеми с кръвното налягане. Твърди се, че присъденият с обжалваното решение размер на обезщетение от
1000 лв. съответства на причинените му неимуществени вреди. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно първоинстанционното
решение в обжалваните части. Претендира присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение, направени пред настоящата инстанция. Представя списък по чл.80
от ГПК.
Предявени са от Т.Л.Т. срещу П.
на Р..Б.искове с правно основание чл.49 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за
имуществени и неимуществени вреди, причинени на собствения му лек автомобил,
марка „Мерцедес“, модел „ЦДИ“, с
рег.№*******, иззет
като веществено доказателство
по ДП №857/2007г. по описа на 08 РУ-СДВР, пр. пр. №45397/2007г. по описа на СРП, за
периода 20.06.2007г. – 03.10.2018г..
С оглед предмета на постъпилата
въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол подлежи първоинстанционното
решение в частта, в която са уважени предявените осъдителни искове с правно
основание чл.49 от ЗЗД. В останалата отхвърлителна част първоинстанционното
решение като необжалвано е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за частична основателност на предявените от Т.Л.Т. срещу П. на Р..Б.искове с правно основание
чл.49 от ЗЗД. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за частична
основателност на предявените искове в обжалваните части и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Разпоредбата на чл.49 от ЗЗД урежда
отговорност за чуждо поведение, която отговорност е обективна и безвиновна. Ангажирането
на отговорността по чл.49 от ЗЗД изисква
доказването на деликт по чл.45 от ЗЗД. При
отговорността по чл.49 от ЗЗД следва
да се установи, че е възложена работа от отговорното за изпълнението на тази
работа лице, като вредите следва да са претърпени при или по повод изпълнението
на възложената работа. Възлагането на работата представлява отделяне на
собствена работа и изпълнението й чрез друго лице. Изпълнението може да се
осъществи както чрез правни, така и чрез фактически действия. Вредите следва да
са причинени при или по повод на изпълнение на възложената работа, включително
и от бездействие за изпълнение на възложената работа. Отговорността по чл.49 от ЗЗД ще
може да се ангажира и тогава, когато причинителят на увреждането не е изпълнил
задължителни указания или правила за извършване на възложената работа.
Възложителят може да се освободи от отговорност само и единствено ако докаже,
че вредите не са причинени при или по повод на изпълнение на възложена работа
или ако не са причинени виновно. Отговорността по чл.49 от ЗЗД обхваща
всички преки и непосредствени вреди (имуществени и неимуществени), които са
последица от увреждането.
Настоящият
въззивен състав намира, че в конкретния случай са налице предпоставките по чл.49 ЗЗД за ангажиране на отговорността на П. на Р..Б.във връзка с причинените увреждания на процесния лек автомобил,
който е бил иззет като веществено доказателство от ищеца, негов
собственик, като е било образувано ДП №857/2007г. по описа на 08
РУ-СДВР, пр. пр. №45397/2007г. по описа на СРП,
което е водено срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.345а,
ал. 1 НК, като иззетият лек автомобил е бил
оставен за съхранение на паркинг „Враня“ за периода от 20.06.2007г. –
03.10.2018г.. Съгласно приетото по делото
заключение на съдебно-автотехническа експертиза, което съдът кредитира като
обективно и компетентно изготвено, неоспорено от страните, се установява, че към
момента на връщане на лекия автомобил, по същият са констатирани такива увреждания,
водещи до тотална щета на лекия автомобил и невъзможността да се използва по
предназначение. Експертът изрично сочи, че причинените на лекия автомобил щети
се дължат на начина и условията, при които е съхраняван, за период от повече от
единадесет години. На следващо място съдът намира да посочи, че една от основните
конституционни функции на прокурора е да ръководи разследването и да упражнява
надзор за законосъобразното му провеждане. За прокурора съществува
процесуалното задължение да следи за правилното съхранение на веществените
доказателства, т.е. дали се спазват изискванията за начина, по които е
предвидено да се извършва съхранението на конкретния вид доказателство – в
случая лек автомобил. В приетото по делото заключение на съдебно-автотехническа
експертиза експертът конкретно е посочил какъв би следвало да бъде начина за
правилното съхранение/запазване на иззетия процесен лек автомобил за периода на
задържането му, който начин в случая не е бил спазен, поради което са настъпили
такива по вид увреждания, довели до тотална щета на иззетата вещ. Следователно
противно на поддържаното във въззивната жалба от така доказаните в хода на
съдебното производство факти се налага по категоричен начин извода, че е налице
противоправно поведение на П. на Р..Б.доколкото за прокурорите е налице вменено
по закон задължение да осъществяват непрекъснато ръководство и надзор върху
разследването (чл.196 НПК), в т.ч. и по отношение на иззетата вещ – процесният
лек автомобил във връзка с изследване за евентуална механична интервенция върху
идентификационен му номер. По горните аргументи неоснователно е релевираното от
въззивника-ответник възражение за липсата на пасивна процесуална легитимация по
така предявените искове. В случая несъмнено П. на Р..Б.отговаря деликтно
по чл.49 ЗЗД за действията и бездействията на своите
служители или други лица, на които е възложила изпълнението на нейни
задължения, вменени й от законодателството. В конкретния казус е налице противоправно
бездействие на служители на ответника във връзка с неизпълнение на задължението
по чл.196 от НПК за осъществяване на ръководство на досъдебната фаза и
конкретно не е положена дължимата грижа по
опазване на иззети веществени доказателства, което е в пряка причинна връзка с
претърпените от ищеца имуществени и неимуществени вреди. Виновното поведението
на служителите на ответника е проявено под формата на небрежност, която е могла
да бъде избегната, ако беше положена дължимата грижа.
На следващо място настоящият въззивен състав намира от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства,
че в хода на съдебното производство са доказани претендираните
от ищеца имуществени и неимуществени вреди, които са произтекли при и по повод задържането на
автомобила, иззет като веществено доказателство, продължило
неоправдано дълъг период – повече от единадесет години, което е в
следствие на поведението на длъжностни лица и ответника.
Относно присъденият размер на
обезщетението за причинените на ищеца имуществени вреди, съдът приема, че е
доказан за сумата от 23178 лв., до който
размер е уважен иска. По делото са приети писмени доказателства, от
които се установяват направените от ищеца разходи във връзка със стойността на
лекия автомобил, за диагностика, смяна на части, пътен данък и премия за
застраховка «Каско». Неоснователен е доводът във въззивната жалба, че липсват доказателства за това какво е било състоянието
на автомобила към момента на предаването му на органите на МВР. От показанията
на разпитания по делото свидетел – В.П., който е без родство със страните, чиито
показания съдът кредитира като дадени в резултат на негови преки и
непосредствени впечатления, не са противоречиви, а напротив – кореспондират с
останалите събрани по делото доказателства – приета авто-техническа експертиза,
изготвена от инж.Емануел Захариев, от 2007г., която макар и частен свидетелстващ
документ, доколкото не е оспорена по надлежния ред в хода на производство,
следва да се прецени нейната доказателствена стойност в съвкупност с останалите
събрани по делото доказателства, се установява, че към 2007г. /когато е бил
иззет като веществено доказателство процесния лек автомобил/ е бил добро състояние – запазена каросерия, с
климатроник, ел.стъкла, АБС и други стандартни за модела характеристики, гуми с
годност 70 процента, кожена тапицерия запазена, двигател в добро състояние,
изправна спирачна система и изправна ел.система.
По
отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди:
Обезщетението
за неимуществени вреди следва да се съизмерва с обществения критерий за
справедливост и да възмезди увредения за всички неимуществени вреди. Размерът
на неимуществените вреди, обаче, е индивидуален и е свързан с конкретността на
случая. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост - чл.52 33Д, което
понятие обаче не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни и
обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда
при определяне техния размер. В конкретния случай при съобразяване с
изложеното, настоящата въззивна инстанция счита, че по делото е доказано, че ищецът в резултат
на изземването на процесния автомобил, както и от състоянието, в което му е бил
предаден след повече от единадесет години – негоден да се използва по
предназначение, е претърпял стрес, повишена тревожност и негативни изживявания,
както и е имал епизодични проблеми с кръвното налягане. В тази насока са показанията на
разпитания по делото свидетел М.С., който е без родство със страните, чиито
показания съдът кредитира като дадени в резултат на негови непосредствени
впечатления и не са противоречиви. Като се отчитат получените от ищеца психически
увреждания, а така също и с оглед обществения критерий за справедливост и съдебната
практика, решаващият
състав счита, че сумата от 1000.00 лв. представлява справедливо обезщетение, с което се репарират в относително пълен размер
причинените на ищеца неимуществени вреди. Първоинстанционният
съд е достигнал до същия правен извод и присъденият с обжалваното съдебно
решение размер на неимуществени вреди напълно съответства на наложилото се в обществото понятие за
справедливост при приложение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Неоснователен е
доводът във въззивната жалба, че присъденото от първостепенния съд обезщетение
в размер на 1000.00 лв. е прекомерно завишено. Решаващият състав счита, че
именно сумата от 1000.00 лв., представлява справедливо обезщетение,
което съответства в
относително пълен размер на причинените на ищцата неимуществени вреди.
С оглед на изложените съображения
съдът
приема, че по делото са доказани всички елементи от фактическия състав на
правото по чл.49 от ЗЗД и са налице основанията в закона за ангажирането на
гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника. При това положение и поради съвпадение на изводите на
въззивната инстанция с крайния извод на първоинстанционния съд решението на СРС
в обжалваните части като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна - ищец. На
основание чл.78, ал.1 от ГПК въззивника-ответник следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия - ищец сторените от него разноски пред настоящата
инстанция. Доколкото в хода на настоящото производството своевременно е
направено от въззивника-ответник, чрез процесуален представител в съдебно
заседание възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът дължи произнасяне.
Настоящият състав счита, че претендираните от въззиваемата страна - ищец
разноски за платено адвокатско възнаграждение от 800.00 лв. пред настоящата
инстанция не са прекомерни, съобразени са с фактическата и
правна сложност на спора, размера на обжалвания материален
интерес, както и действията на пълномощника на въззиваемата страна във въззивното
производство, който е осъществил процесуално представителство в едно съдебно
заседание. При това положение справедливото възнаграждение за положения адвокатски
труд с оглед характера на делото и съобразно минималните размери на
адвокатските възнаграждения, регламентирани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /в редакция действаща към момента на приключване на
устните състезания/ следва да се определи на сумата от 800.00 лв., която въззивника следва да бъде осъден
да заплати на въззиваемата страна на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №28329 от
30.01.2020г.,
постановено по гр.дело №12836/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 151-ви състав,
в обжалваните части.
ОСЪЖДА П. на
Р..Б., с адрес: град София, бул.“******; да заплати на Т.Л.Т., с ЕГН **********,
с адрес: ***; на правно основание чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК сумата
от 800.00 лв. /осемстотин лева/, представляваща реално сторени разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./