№ 3977
гр. София, 28.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Т. КРУМОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА Гражданско дело
№ 20201110144288 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано въз основа на искова молба на „Теленор
България“ ЕАД срещу К. СТ. АНГ., с която са предявени установителни
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр.
чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата в общ размер на 71,07 лева,
представляваща общ размер на задължения по Допълнително споразумение
№ ********* от 13.03.2018 г. към Договор за мобилни услуги от 16.10.2017 г.
и Договор за лизинг от 13.03.2018 г., от които 32,97 лева – задължения за
периода 05.06.2018 г. – 04.07.2018 г., от които 27,47 лева – месечна
абнонаментна такса и потребени услуги и 6,59 лева – лизингова вноска,
формирана след приспадане на платена сума в размер на 1,09 лева, за които е
издадена фактура № ********** от 05.07.2018 г. и 38,10 лева – задължения за
периода 05.07.2018 г. – 04.08.2018 г., от които 31,51 лева – месечна
абонаментна такса и потребени услуги и 6,59 лева – лизингова вноска, за
които е издадена фактура № ********** от 05.08.2018 г., както и за сумата в
размер на 198,79 лева – неустойка за предсрочно прекратяване на договора
по вина на ответника и за сумата в размер на 118,62 лева – предсрочно
изискуем остатък на лизингови вноски, за които е издадена фактура №
********** от 05.10.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК – 18.09.2019 г. до окончателното плащане, за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 25.09.2019 г.
и от 16.12.2019 г. по ч.гр.д. № 53252/2019 г., по описа на СРС, 74 състав.
Ищецът твърди, че се намирал в облигационни правоотношения с
ответника по предоставяне на мобилни услуги по посочения договор за
далекосъобщителни услуги и споразумението към него, като поради
неизпълнение от страна на ответника да заплати дължимите суми за
1
предоставените услуги, договорът бил прекратен едностранно от ищеца.
Отделно от това посочва, че ответникът преустановил плащанията и по
сключения договор за лизинг, поради което ищецът обявил вземанията за
лизингови вноски за предсрочно изискуеми съгласно чл. 12 от Общите
условия на договора за лизинг. Поддържа, че за задълженията на ответника
били издадени фактура № ********** от 05.07.2018 г. и фактура №
********** от 05.08.2018 г. за претендираната сума в общ размер на 71,07
лева, представляваща задължения за абонаментни такси и предоставени
услуги и лизингови вноски за периода 05.06.2018 г. – 04.08.2018 г.,
формирана след приспадане на надвнесени плащания за предходен отчетен
период, както и сумата в общ размер на 317,41 лева, включваща начислена
неустойка за едностранното прекратяване на договора и предсрочно изискуем
остатък от лизингови вноски, равняващ се на 18 начислени лизингови вноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
назначения на ответника особен представител, с който оспорва настъпването
на предсрочна изискуемост на вземането по договора за мобилни услуги от
16.10.2017 г. и допълнителното споразумение към него от 13.03.2018 г.
Поддържа, че липсват доказателства, че договорът между страните е валидно
прекратен и за уведомяването на длъжника за това обстоятелство, поради
което счита, че същият не е развален с едностранно изявление от страна на
ищеца и не е възникнало право на мобилния оператор да претендира
неустойка за предсрочно прекратяване на договора. На отделно основание
сочи, че искът за неустойка е неоснователен, тъй като същата е уговорена
извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и
като такава е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Оспорва и
дължимостта на сумата от 136,33 лева, представляваща разликата между
стандартната цена на мобилното устройство без отстъпка и цената му
съгласно лизинговия договор, тъй като липсват доказателства, че ищецът
действително е предоставил на абоната посоченото мобилно устройство.
Счита, че сумата от 71,07 лева също е недължима, тъй като фактурите, на
които се основава претенцията са издадени едностранно от ищеца и като
частни документи, установяващи изгодни факти за него обстоятелства, не
могат да установят валидно задължение за ответника. Релевира възражение за
изтекла тригодишна погасителна давност. По така изложените съображения
моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните
доводи, намира за установено от фактическа следното:
По иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД:
За основателността на предявения иск за главница за месечни
абонаментни такси и потребени услуги и за лизингови вноски, в тежест на
ищеца е да докаже верността на наведените от него твърдения, а именно, че е
било налице валидно възникнало облигационно отношение с твърдяното от
ищеца съдържание; предоставянето на описаните в исковата молба мобилни
услуги, респ. предаването на лизинговата вещ, както и размера на дължимите
2
суми.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че
между страните е бил сключен процесният договор за мобилни услуги от
16.10.2017 г. и допълнително споразумение към него от 13.03.2018 г. за
мобилен номер **********, по силата на който ответникът дължи месечен
абонамент в размер на 24,99 лева за срок от 2 години (до 13.03.2020 г.), като
дължимостта на месечния абонамент не е уговорена в зависимост от
наличието на определено минимално месечно потребление от страна на
абоната. От представените по делото писмени доказателства се установява и
че между страните е бил сключен и твърденият договор за лизинг от
13.03.2018 г., по силата на който ищецът се е задължил да предостави на
ответника за временно и възмездно ползване мобилно устройство марка
„Huawei“, модел „Y6 2017 Grey“ срещу лизингова цена в размер на 151,57
лева, платима на равни месечни вноски от по 6,59 лева всяка за срок от 23
месеца (13.02.2020 г.).
При така установените обстоятелства се налага извод, че в тежест на
ответника е възникнало задължение да заплаща уговорените по двата
договора месечни такси и лизингови вноски. Ищецът претендира такива в
размер на 32,97 лева за периода 05.06.2018 г. – 04.07.2018 г., от които 27,47
лева – месечен абонамент и потребени услуги и 6,59 лева – лизингова вноска,
формирана след приспадане на платена сума в размер на 1,09 лева и 38,10
лева за периода 05.07.2018 г. – 04.08.2018 г., от които 31,51 лева – месечен
абонамент и потребени услуги и 6,59 лева – лизингова вноска. От своя страна
ответникът не твърди и не ангажира доказателства претендираните суми да са
заплатени, поради което предявените искове за главница се явяват
основателни. В тази връзка следва да бъде отбелязано, че е неоснователно
възражението на ответника, че по делото не са ангажирани доказателства
лизинговата вещ да е предадена на ответника, тъй като видно от
отбелязванията в сключения между страните договор, ответникът е заявил, че
устройството му е предадено във вид годен за употреба, функционира
изрядно и съответства напълно на договорените технически характеристики.
Неоснователни са и възраженията на ответника относно доказателствената
сила на представените фактури, доколкото съгласно договорите дължимите
такси имат абонаментен характер, поради което не са обвързани с конкретно
потребление на мобилни услуги, а относно предоставените услуги и
допълнителни такси от 2,07 лева за периода 05.06.2018 г. – 04.07.2018 г. и от
5,63 лева за периода 05.07.2018 г. – 04.08.2018 г. не е налице изрично
оспорване от страна на ответника същите да са потребени в посочените
размери, поради което доколкото съдът е ограничен от наведените от
страните твърдения и възражения (чл. 6, ал. 2, ГПК, чл. 8, ал. 2 ГПК) същите
следва да бъдат приети за установени. Неоснователно е и правопогасяващото
възражение на ответника за погасяване по давност на претендираните
вземания, тъй като заявлението по чл. 410 ГПК е подадено на 18.09.2019 г., от
който момент се счита подадена и исковата молба, с което тригодишната
давност за претендираните вземания за главница е била прекъсната.
Предвид изложеното с оглед основателността на предявените искове за
3
главница същите следва да бъдат уважени в цялост, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното
плащане.
По претенцията за сумата в размер на 118,62 лева, представляваща
предсрочно изискуем остатък на лизингови вноски:
За да е основателен предявеният иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД в тежест на ищеца
е да докаже наличието на облигационно правоотношение по валиден договор
за лизинг на цитираното устройство, предоставяне на обекта на лизинговия
договор и уговорената цена.
Както бе отбелязано в случая от представения договор за лизинг от
13.03.2018 г. се установява, че ищецът е предоставил на ответника за
временно и възмездно ползване устройство марка „Huawei“, модел „Y6 2017
Grey“ срещу лизингова цена в размер на 151,57 лева, разсрочена на 23
лизингови вноски, всяка в размер на 5,99 лева за срок от 23 месеца (до
13.02.2020 г.). Съгласно инкопорирания в чл. 5 на договора погасителен план
към датата на приключване на съдебното дирене всички процесни суми за
лизинговите вноски са били изискуеми, а последното следва да бъде
съобразено от съда по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК (ТР № 8 от 02.04.2019 г. по
тълк.д. № 8/2017 г., по описа на ОСГТК на ВКС), поради което следва да се
приеме, че всички процесни задължения за лизингови вноски са дължими и
изискуеми. Следователно в тежест на ответника е възникнало задължение за
претендираната сума от 118,62 лева, представляваща 18 лизингови вноски за
периода от 13.09.2018 г. до 13.02.2019 г. Доколкото липсват доказателства за
погасяване на тази сума, предявеният иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 345, ал. 1
ТЗ вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен в
цялост, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК до окончателното плащане.
По иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата
от 198,79 лева – неустойка за предсрочно прекратяване:
За основателността на претенцията за неустойка в тежест на ищеца е да
докаже наличието на облигационно правоотношение с ответника по валиден
договор за мобилни услуги, наличието на валидна клауза за неустойка в
случай на предсрочно прекратяване на договора поради виновно
неизпълнение на задълженията на ответника, както и размера на уговорената
неустойка. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже, че е погасил задължението си.
Съгласно посоченото в част IV, т. 4 от допълнителното споразумение в
случай на прекратяване на договора преди изтичане на срока му по вина или
по инициатива на потребителя или при нарушение на задълженията му,
последният дължи за всяка СИМ карта, по отношение на която е налице
прекратяване, неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаменти
за периода от прекратяване до изтичане на уговорения срок, като
максималният размер на неустойката не може да надвишава трикратния
размер на стандартните месечни абонаменти. В допълнение на неустойката
4
потребителят дължи и възстановяване на част от ползваната стойност на
отстъпките от абонаментните планове съответстваща на оставащия срок на
договора и в случаите, в които е предоставено устройство за ползване на
услуги потребителят дължи и такава част от разликата между стандартната
цена на устройството (в брой, без абонамент) съгласно ценова листа,
действаща към момента на сключване на договора и заплатената от него при
предоставянето му каквато съответства на оставащия срок на договора.
В разглеждания случай предвид събраните по делото доказателства
ищецът не е провел пълно доказване на твърдението си, че процесните
договори са прекратени, а последното е предвидено като елемент от
фактическия състав на вземането за неустойка. Представеното от същия
писмо до ответника съдържа единствено изявления за евентуално
прекратяване на договора, но не и такива, сочещи договорът да е прекратен.
Отделно това съдът намира, че клаузите, на които ищецът основава
претенцията си, са нищожни, тъй като са неравноправни (чл. 146, ал. 1 ЗЗП).
В разглеждания случай отношенията между страните имат договорен
характер, а процесните съглашения са потребителски по смисъла на § 13, т. 1
от ДР на ЗЗП. В тези случаи съдът е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на приложимите договорни клаузи. От
съдържанието им е видно, че същите вменяват в тежест на потребителя
задължение да плати неустойка при неизпълнение на негови задължения.
Съдът намира предвидения размер на неустойката за необосновано висок, тъй
като надвишава многократно стойността на дължимите месечни абонаментни
вноски. Същите не са уговорени индивидуално, а са били изготвени
предварително, което несъмнено се установява от съдържанието на договора
и допълнителното споразумение, в които единствено е предвидена
възможност в празните полета да бъдат попълнени индивидуализиращи
данни на потребителя, условията на програмата и срока на договора.
Конкретните неустоечни клаузи присъстват в споразумението и в договора
като част от бланковия му формат, а потребителят не е бил в състояние да
влияе върху съдържанието им. Предвид изложеното се налага извод, че
процесната неустоечна клауза е нищожна и като такава не е породила
обичайните си последици. При това положение претенцията на ищеца за
сумата в размер на 198,79 лева – неустойка, се явява неоснователна и следва
да бъде отхвърлена.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да бъдат присъдени направените и претендирани от него разноски в
настоящото производство съразмерно на уважената част от исковете. Ищецът
претендира разноски в общ размер на 685 лева, от които 25 лева – платена
държавна такса, 300 лева – депозит за особен представител и 360 лева –
платено адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, които съразмерно на
уважената част от исковете възлизат на сумата в общ размер на 334,48 лева.
Дължимите в полза на ищеца разноски в заповедното производство /25 лева –
държавната такса и 360 лева – платено адвокатско възнаграждение/,
5
съразмерно на уважената част от исковете възлизат на сумата в общ размер на
187,99 лева.
Разноски в полза на ответника съразмерно на отхвърлената част от
исковете не се дължат поради липса на претенция и данни за направени
такива.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Теленор България
“ ЕАД, с ЕИК *********, искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. 79, ал.
1, чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД, че К. СТ. АНГ., с ЕГН ********** и
адрес гр. София, ул. „Стефансон“ № 28, вх. А, ет. 3, ап. 5, дължи на „Теленор
България“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.
София, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата в общ размер на
71,07 лева, представляваща общ размер на задължения по Допълнително
споразумение № ********* от 13.03.2018 г. към Договор за мобилни услуги
от 16.10.2017 г. и Договор за лизинг от 13.03.2018 г., от които 32,97 лева –
задължения за периода 05.06.2018 г. – 04.07.2018 г., от които 27,47 лева –
месечна абнонаментна такса и потребени услуги и 6,59 лева – лизингова
вноска, формирана след приспадане на платена сума в размер на 1,09 лева, за
които е издадена фактура № ********** от 05.07.2018 г. и 38,10 лева –
задължения за периода 05.07.2018 г. – 04.08.2018 г., от които 31,51 лева –
месечна абонаментна такса и потребени услуги и 6,59 лева – лизингова
вноска, за които е издадена фактура № ********** от 05.08.2018 г., както и
сумата в размер на 118,62 лева – предсрочно изискуем остатък на лизингови
вноски, равняващ се на 18 лизингови вноски, ведно със законната лихва върху
сумите от 18.09.2019 г. до окончателното плащане, за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 25.09.2019 г. и от 16.12.2019 г. по
ч.гр.д. № 53252/2019 г., по описа на СРС, 74 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД за сумата в размер на 198,79
лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договор за
мобилни услуги от 16.10.2017 г. и допълнително споразумение към него от
13.03.2018 г., ведно със законната лихва от 18.09.2019 г. до окончателното
плащане.
ОСЪЖДА К. СТ. АНГ., с ЕГН ********** и адрес гр. София, ул.
„Стефансон“ № 28, вх. А, ет. 3, ап. 5, да заплати на „Теленор България“ ЕАД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к.
Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата в размер на 334,48 лева – разноски в исковото производство и сумата
в размер на 187,99 лева – разноски в заповедното производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7