№ 79
гр. Варна, 19.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори декември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Жана Ив. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
при участието на секретаря Мая М. Петрова
като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно гражданско дело №
20213100502737 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „Галант- БГ" ЕООД срещу решение №
262298/16.07.2021 г., постановено по гр.дело № 14590/2020 г. по описа на РС – Варна, с
което жалбоподателят е осъден да заплати на Д. П. Н. сумата от 2000 лева, представляваща
дължима наемна цена по договор за наем ведно със законната лихва, както и са отхвърлени
насрещните искове на „Галант- БГ" ЕООД срещу Д. П. Н., за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 1000 лева, представляваща подлежащ на връщане депозит на
основание договор за наем и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4001
лева, с която ищецът е обеднял, а ответникът се е обогатил, и представляваща стойност на
извършени подобрения в имот собствен на ответницата, като е осъдил жалбоподателя да
заплати сторените по делото разноски.
В жалбата се излага, че решението на ВРС е неправилно поради нарушение на
материалния закон и необоснованост. Според жалбоподателя, съдът не е съобразил
обявеното на 13.03.2020 г. извънредно положение и въведените противоепидемични мерки,
в частност преустановяване посещенията в заведенията, включително и заведението
експлоатирано от жалбоподателя. Счита, че съдът е следвало да отчете това обстоятелство
като „форсмажор" /force majeure/, т.е. непреодолима сила, която препятства изпълнението на
договора. Поддържа, че така настъпилото събитие го освобождава от отговорност за
1
неизпълнението на задълженията по договора, тъй като не е бил в забава към момента на
обявяването на извънредното положение и затварянето на заведенията с нарочен акт като
невъзможността за изпълнение не може да му се вмени във вина като ответникът е бил
добросъвестен. Настоява да се обсъди факта, че ответникът е експлоатирал наетия обект в
продължение на повече от двадесет години, бидейки изряден във всяко едно отношение,
включително и по дължимия наем. В резултат на обявеното извънредно положение и
последващите го актове, ответникът е бил поставен в обективна невиновна невъзможност да
упражнява дейността си в наетия обект. Счита за неправилни изводите на
първоинстанционния съд, че невъзможността да се ползва помещението се дължи на
виновното поведение на наемателя и, тъй като задължението му има паричен характер,
неговото неизпълнение не може да се оправдава с наличие на форс мажор. Оспорва извода
на ВРС, че не е могло да се установи по категоричен начин, че наетият обект е бил
категоризиран и експлоатиран като питейно заведение, както и извода че предоставеният
под наем имот представлявал празно помещение.
По насрещния иск за подобрения в наетия имот счита за неправилни изводите на съда
за недоказаност на направените в наетия имот подобрения като поддържа, че същите се
установяват от събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства.
Счита за доказана и претенцията на ищеца по насрещния иск за връщане на депозита
в размер на един месечен наем, а изводите на съда за неправилни и в противоречие със
събраните доказателства. Намира, че е налице противоречиво произнасяне на съда по
отделните искове като счита, че искът за връщане на внесения депозит в размер на един
месечен наем е доказан пълно и главно, с оглед приетите от съда писмени доказателства за
платени в пълен размер електроенергия и вода до датата на прекратяването на договора, и
помещението – предмет на договора, е върнато в състоянието, в което е било прието, при
подписването на договора за наем, т.е. върнато е празно помещение.
В срока по чл. 263 ГПК, въззиваемата страна, редовно уведомена за постъпилата
жалба по реда на чл. 51, ал. 3 от ГПК, не е подала писмен отговор.
В открито съдебно заседание процесуалният представител на въззивника поддържа
доводите изложени в жалбата, моли за отмяна на решението на ВРС и присъждане на
сторените разноски. Процесуалният представител на въззиваемата страна поддържа
неоснователност на жалбата и моли за потвърждаване на решението на ВРС като акцентира
на установената по делото консумация на вода през процесния период и прави извод, че
ответникът е ползвал наетото помещение. въззивникът репликира, че се касае за
количествата вода, които са отчетени с общия водомер за сградата.
Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е в срока по чл.
259, ал.1 ГПК от активно легитимирано лице срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК, са да се
произнесе служебно по валидността на обжалваното първоинстанционно решение, по
2
неговата допустимост в обжалваната част, а по останалите въпроси – ограничително от
посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.
В обхвата на служебната проверка по чл. 269 ГПК, съставът на въззивния съд намира,
че обжалваното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен състав в рамките
на предоставената му правораздавателна власт и компетентност и съдържащо реквизитите
по чл. 236 ГПК.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални
предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при
постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което
въззивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището
на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
От представения по делото договор от 01.06.2019г. е видно, че между страните е
възникнало облигационно правоотношение произтичащо от договор за наем на собствен на
ищцата недвижим имот описан като празно помещение на адрес ****, при уговорена наемна
цена от 1000 лева на месец за срок от 12 месеца. Плащането на наемната цена се дължи в
срок от 10-о до 20-о число на всеки календарен месец. Уговорено е още, че наемателят
оставя депозит в размер на един месечен наем, който депозит подлежи на връщане след
изтичане на наемния период при изплатени консумативни сметки и добре поддържан
дадения под наем имот.
Страните не спорят, че договорът е прекратен на 01.06.2019г. поради изтичане на
срока, както и че наемателят е предал държането върху имота на наемателя при
прекратяване на договора. Не е спорно, че наемателят не е заплатил уговорения наем в
размер на 1000 лева месечно за март и април 2020 г.
От представения приемо-предавателен протокол от 01.06.2020 г. не се установява в
какво състояние е върнат имота, тъй като същият не носи подпис на ответницата. Подписът
на свидетел за отказ протоколът да бъде подписан, не може да се цени като доказателство за
факта, че имотът е бил предаден в добро състояние заедно с подобрения, тъй като по
правилата на ГПК писмените свидетелски показания не са допустими доказателствени
средства. В този смисъл подписът на свидетеля има характер на частен диспозитивен
документ и не обвързва съда.
Ноторно известно е, а и от представените заповеди на министъра на здравеопазването
от 13.03.2020 г., 03.05.2020 и 15.05.2020 г. се установява, че с оглед въведеното в страната
на 13.03.2020 г. заради пандемията от Ковид-19 извънредно положение, респ. въведената
след неговата отмяна на 13.05.2020 г. извънредна епидемична обстановка, бяха налагани
редица ограничителни мерки. Една от тях беше абсолютната забрана за посещения на
заведения за обществено хранене за периода от 13.03.2020 до 03.05.2020 г.
От приложените по делото две споразумения от 14.03.2020 г., подписани само от
ответника, но не и от ищцата, не се установява между страните да са постигнати уговорки за
3
прекратяване действието на договора или за недължимост на наемната цена и неустойки за
неизпълнение във връзка с епидемията от Ковид-19. Ищцата не оспорва твърденията, че е
получила предложенията за прекратяване, респ. изменение на договорното правоотношение,
но по делото не са събрани доказателства да е приела някое от тези предложения.
Удостоверяването на отказа на ищцата да подпише споразуменията с подписите на двама
свидетели доказва единствено, че ищцата не е приела направените и оферти, което
́
поведение не е неправомерно.
От представения по делото договор за наем от 23.02.2001 г. е видно, че същото
помещение на адрес ****, е предмет на наемен договор между наемодател Р.Г.П. и наемател
ЕТ „Галант – Р.М.“ – фирма на физическото лице Р.Д.М.. Последният се явява едноличен
собственик на капитала и управител на ответното дружество „Галант- БГ" ЕООД, вписано в
ТР на 24.02.2012 г. Установява се от представените удостоверения за граждански брак и за
наследници, че ищцата Д.Н. е съпруга и наследник на починалия през 2017 г. Р.П..
Видно от приложените по делото санитарни разрешителни от 2001 и 2003 г.,
удостоверение за регистрация в ХЕИ от 2004 г., удостоверение за категоризация от 2012 г.,
удостоверение за регистрация в БАБХ от 2013 г. и др. помещението, предмет на процесния
договор за наем се експлоатира като заведение за обществено хранене – кафе-бар от
наемането му през 2001 насетне. Във всички приложени документи като наемател е посочен
ЕТ „Галант – Р.М.“ или „Галант- БГ" ЕООД, а като собственик починалия съпруг и
наследодател на ищцата Р.Г.П..
По делото се приети писмени доказателства – разходо-оправдателни документи, от
които се установява, че ищецът е направил разходи от 3390 лева за доставка на ПВЦ и
алуминиева дограма, 2007,98 лева за гранитогрес и керамични плочки, 418,66 лева за
плочки, 521,74 лева за тротоарни плочки, 835,33 лева за подова настилка и 113,20 лева за
мебелни плоскости и рязане. Всички тези разходи са направени в периода 02.01.2013-
29.04.2013 г. Представените доказателства за извършен разход в размер на 58,88 лева за
подова замазка и пясък са ирелевантни, тъй като касаят 2019 г. и не попадат с твърдяния от
ищеца период на извършване на подобрения.
От показанията на свидетеля Й.М. се установява извършени в заведението на ул.
Братя Миладинови № 144 строително-ремонтни работи през 2014 г., в т.ч. поставяне на
гранитогрес около 50-60 кв.м., фасадна алуминиева дограма около 15-16 кв.м., голям
прозорец и плъзгаща врата, около 4 кв.м. ПВЦ дограма и др. Между 2014г. - 2020г. бил
извършен ремонт на около 15 кв.м. тротоарни плочки пред заведението.
От показанията на свидетеля С.С. се установява, че през юни 2020 г. след обаждане от
страна на ищцата, че барчето е разбито, свидетелят отишъл на място и видял, че
действително всичко е разбито- чешми, ел.инсталация, врата, витрини, казанчета на
тоалетните, барът. Водата и токът били спрени, ел. инсталацията изкарана. При това
положение, твърдението на наемателя, че е върнал имота в надлежно състояние остава
недоказано.
4
Въз основа на описаните факти и по наведените с въззивната жалба оплаквания,
съдът достига до следните правни изводи по съществото на спора:
І. По първоначалния осъдителен иск на Д.Н. за заплащане на наем за м. март и м.
април 2020 г.
Не е спорно, че ответникът не е заплатил наем за м. март и м. април 2020 г. в общ
размер на 2000 лева. Спорно е, дали наемателят е имал право да откаже плащане на наема
поради непреодолима сила – невъзможност имотът да се ползва по предназначение за
периода на действие на ограничителните мерки – забрана за посещаване на заведения за
обществено хранене, въведени със заповед на министъра на здравеопазването.
Съгласно чл. 306, ал. 1 от ТЗ, длъжникът по търговска сделка не отговаря за
неизпълнението, причинено от непреодолима сила. За да е налице непреодолима сила по
смисъла на чл. 306, ал. 2 от ТЗ, е необходимо да са осъществени кумулативно следните
предпоставки, визирани в посочената правна норма: обстоятелствата трябва да са настъпили
след сключване на сделката; обстоятелствата трябва да са непредвидени или
непредотвратими; да са от извънреден характер и да е налице причинна връзка между тях и
невъзможността за изпълнение. Основният характеризиращ белег – елемент, на
"непреодолимата сила", е непредотвратимостта на събитието.
Според легалната дефиниция на чл. 286, ал. 1 от ТЗ търговска е сделката, сключена от
търговец, която е свързана с упражняваното от него занятие, а съгласно чл. 287 от ТЗ
разпоредбите за търговските сделки се прилагат и за двете страни, когато за едната от тях
сделката е търговска и не следва друго от този закон.
Не е спорно, че в резултат на глобалната пандемия от Ковид – 19, която е
общоизвестен факт и категорично събитие от извънреден характер, водещо до
трансформиране на обществените отношения в множество сфери, със заповеди на
министъра на здравеопазването отнасящи се до част от процесния период, а именно периода
13.03.2020 – 30.04.2020 г., са били преустановени посещенията в заведения за обществено
хранене, в т.ч. кафе-барове като този, помещаващ се в процесния имот. В резултат от тази
забрана ответникът не е можел да извършва търговска дейност в наетото помещение докато
е траела забраната за посещения. Тези обстоятелства в достатъчна степен дават основание да
се приеме възникването на последваща обективна невъзможност за изпълнение на
процесния договор между страните, имащ за основна цел предоставяне на помещение за
извършване на търговска дейност.
Макар и на съответното място в договора (т. 2.6) да не е записано предназначението
на имота, от събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства се установява,
че помещението се ползва в продължение на 20 години практически от един и същ наемател
(независимо от промяната в правната форма на търговеца), за да бъде експлоатирано като
кафе-бар. От 2001 г. насам процесният имот се експлоатира първо от ЕТ „Галант – Р.М.“, а в
последствие от ответното дружество „Галант- БГ" ЕООД като кафе-бар. Следователно,
сключеният между страните договор за наем е свързан с упражняваното от ответника
5
занятие и представлява търговска сделка.
Договорът е сключен като двустранен, поради което рискът не би могъл да бъде
прехвърлен върху само едната страна в облигационната връзка. Всяка от страните, стига да
не е в забава, може да се позовава на непреодолимата сила.
В случая състоянието на непреодолима сила възниква с издаването на Заповед № РД-
01-124/ 13.03.2020 г. на министъра на здравеопазването. Към тази дата не е настъпил
падежът за плащане на наема за м. март 2020 г., който се дължи до 20-то число на текущия
месец. Следователно, ответникът има право да се позове на непреодолима сила.
Последиците от обективното състояние на непреодолима сила са визирани в ал. 4 и
ал. 5 на чл. 306 от ТЗ. Докато трае непреодолимата сила, изпълнението на задълженията и
на свързаните с тях насрещни задължения се спира. Ако непреодолимата сила трае толкова,
че кредиторът вече няма интерес от изпълнението, той има право да прекрати договора. Това
право има и длъжникът. Така създадената правна уредба е израз на стремежа на
законодателя да бъде запазено договорното правоотношение.
Изводът е, че от 13-ти март до края на процесния период – 30.04.2020 г. изпълнението
на задълженията на страните е спряно по силата на закона. Докато трае непреодолимата
сила нито наемателят има право да иска от наемодателя да му осигури необезпокоявано
ползване на имота по предназначение – като кафе-бар, нито наемодателят има право да иска
от наемателя заплащане на наемна цена.
Всяка от страните е можела да се възползва от правото си да прекрати договора
поради липса на интерес от изпълнението, но никоя от тях не го е сторила. Договорът е
прекратен на 01.06.2020 г. поради изтичане на уговорения срок.
При това положение ответникът дължи наем за периода 01.03 – 12.03.2020 г. и не
дължи заплащане на наем за периода 13-ти март – 30.04.2020 г., поради което следва да бъде
осъден да заплати сумата от 387,10 лева. За разликата до претендирания размер от 2000 лева
искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Възражението на процесуалния представител на въззиваемата страна, че за процесния
период е отчетена консумация на вода в големи размери, от което следвало, че ответникът е
ползвал имота, е неоснователно. Видно от приложеното известие от „В и К – Варна“ ООД,
отчетът касае общ водомер, а не индивидуален за заведението. Освен това, от приложените
фактури за консумация на ел. енергия в същия период е видно, че такава е потребена в
незначителни количества, поради което не може да бъде направен категоричен извод, че
заведението е работило.
За пълнота, следва да се посочи, че в случая е неприложима разпоредбата на чл. 81,
ал. 2 от ЗЗД, според която обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства
за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност. Възражението на
ответника не е за невъзможност за изпълнение поради липса на парични средства, а за
наличие на непредвидено и непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало
след сключването на договора, което препятства възможността му да ползва наетия имот
6
според уговореното предназначение. След като наемателят не може да извлича полза от
наетия имот, което е целта на сключения от него договор за наем, а наемодателят, поради
настъпилото събитие от извънреден характер, не е в състояние да изпълни задължението си
да осигури необезпокояваното ползване на наетия обект съгласно договорното му
предназначение, плащането на наем за периода на действие на непреодолимата сила би било
несъответно на принципа за добросъвестност и справедливост в търговските отношения.
ІІ. По насрещните осъдителни искове на „Галант- БГ" ЕООД за връщане на депозит
и заплащане стойност на извършени подобрения в имота.
Не е спорно, че „Галант- БГ" ЕООД е заплатил на ответницата сумата от 1000 лева
депозит при сключване на договора за наем, който при прекратяване на договора подлежи на
връщане при определени условия. Ищецът е представил доказателства, че всички
задължения за консумативни разходи свързани с имота са заплатени. Второто условие за
връщане на депозита е имотът да е бил предаден на наемодателя във вида, в който е бил
нает. Доказателства за изпълнение на това задължение на наемателя не се събраха в хода на
производството. Едностранно подписания от наемателя приемо-предавателен протокол от
01.06.2020 г. не обвързва ответницата, а показанията на свидетеля Стоянов сочат, че след
тази дата имотът не е бил в надлежно състояние. Доказателствената тежест за изпълнение на
това задължение към момента на предаване на имота в държане на ответницата се носи от
ищеца по насрещните искове, поради което съдът приема, че релевантното за уважаване на
иска обстоятелство не е установено. Искът е неоснователен и правилно е бил отхвърлен от
районния съд.
По отношение на исковете за заплащане на подобрения съдът най-напред следва да се
произнесе по направеното възражение за изтекла погасителна давност.
Началният момент на погасителната давност при вземания за извършени от държател
в чужд имот подобрения започва да тече от момента на извършването им като се прилага
общата петгодишна давност. В случая твърдяните подобрения са направени през 2013 г. –
2014 г., което е видно от приетите по делото разходооправдателни документи, както и от
показанията на свидетеля М.. Искът е предявен през 2021 г., поради което претенцията се
явява погасена по давност. Основателността на правопогасяващото възражение е основание
за отхвърляне на исковите претенции, поради което не се налага обсъждане на елементите
от фактическия състав на неоснователното обогатяване.
Поради несъвпадане крайните изводи на двете инстанции по първоначално
предявения иск, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и първоначалният
иск отхвърлен в частта, с която ответникът е осъден да заплати разликата над сумата от
387,10 лева до претендирания размер от 2000 лева. В останалата част решението на ВРС е
правилно и ще бъде потвърдено.
По разноските в процеса:
С оглед изхода на спора, всяка от страните има право на сторените съдебно-
деловодни разноски пред двете съдебни инстанции съразмерно на уважената част от
7
предявените искове. Страните са уговорили общ размер на адвокатски възнаграждения за
защита по всички искове, поради което разноските в тази част ще се изчислят на база общия
интерес. Разноските за държавните такси ще се съобразят с уважаването на исковете, за
които са заплатени.
В производството пред ВРС ищцата има право на присъждане на държавна такса в
размер на 15.48 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 384,80 лева или общо 400,28
лева. Ответникът „Галант- БГ" ЕООД няма право на държавна такса за насрещните искове и
има право на адвокатско възнаграждение в размер на 207,36 лева. Възражението за
прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е неоснователно, тъй като същото
е определено в размер на 900 лева, при минимални възнаграждения съгласно Наредба №
1/2005 г. на ВАС, съответно, 370 лева по първоначалния иск и 580 лева по насрещните
искове или общо 950 лева.
В производството пред ВОС въззивникът „Галант- БГ" ЕООД има право на заплатени
разноски от 33,40 лева държавна такса и 138,24 лева адвокатско възнаграждение.
След служебно извършена компенсация „Галант- БГ" ЕООД ще бъде осъдено да
заплати на Д. П. Н. сумата от 21,28 лева, представляващи сторени съдебно-деловодни
разноски пред двете съдебни инстанции съразмерно на уважените и отхвърлените искове.
„Галант- БГ" ЕООД ще бъде осъдено да заплати и адвокатско възнаграждение по чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗА в размер на 523,33 лева на процесуалния представител на въззиваемата
страна в производството пред ВОС.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 262298/16.07.2021 г., постановено по гр.дело № 14590/2020 г.
на РС - Варна, в частта, с която „Галант- БГ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление ****, е осъдено да заплати на Д. П. Н., ЕГН ****, с адрес ****, разликата над
сумата от 387,10 лева до предявения размер от 2000,00 лева, представляваща дължима
наемна цена за периода м. 03- м.04.2020г. по сключен между страните на 01.06.2019 г.
договор за наем на собствен на ищцата недвижим имот със статут кафе-бар на адрес ****,
ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 13.11.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.
232, ал. 2, предл. 1-во от ЗЗД, както и в частта за разноските, като вместо това
постановява:
ОТХВЪРЛЯ иска на Д. П. Н., ЕГН ****, с адрес ****, срещу „Галант- БГ ЕООД,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ****, за заплащане на сумата от
1 612,90 лева, представляваща дължима наемна цена за периода от 13.03.2020 до 30.04.2020
г. по сключен между страните на 01.06.2019 г. договор за наем на собствен на ищцата
недвижим имот със статут кафе-бар на адрес гр. Варна, ул. „Братя Миладинови“ № 144,
8
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба
в съда – 13.11.2020 г. до окончателното изплащане на задължението.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 262298/16.07.2021 г., постановено по гр.дело №
14590/2020 г. на РС - Варна, в останалите части.
ОСЪЖДА „Галант- БГ" ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
**** ДА ЗАПЛАТИ на Д. П. Н., ЕГН ****, с адрес **** сумата от 21,28 лева,
представляваща сторени съдебно-деловодни разноски пред първата и втората съдебни
инстанции, на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК, определени от ВОС по компенсация.
ОСЪЖДА „Галант- БГ" ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
**** ДА ЗАПЛАТИ на адвокат П.С. В. от АК – Благоевград, личен № **********, с адрес
гр. Варна, ул. „Струма“ № 6, сумата от 523,33 лева, представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение в производството пред Окръжен съд – Варна, на основание 38, ал. 1, т. 2 от
ЗА във вр. с чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване (чл.280, ал.3, т.1 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9