РЕШЕНИЕ
№ ……………..
гр. Варна, …………….2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД
- ВАРНА, XІV състав в
публично заседание на осемнадесети май през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ ПЕЛОВСКИ
при секретаря Наталия Зирковска като разгледа докладваното от съдията ПЕЛОВСКИ адм. дело № 1001
по описа за 2021 година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по ред на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс (АПК), вр. с чл. 285, ал. 1 и ал. 2 от Закона за изпълнение на
наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) и вр. чл 1 и чл. 4 от Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
Производството е образувано искова молба на М.К.Г.,
ЕГН **********, понастоящем изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в
Затвора – Варна, срещу ГД „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) към Министерство
на правосъдието (МП), с цена на иска в размер на 800 000 (осемстотин
хиляди) лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди в резултат на бездействие на
администрацията в сектор „Арест“ към ОС „ Изпълнение на наказанията“ гр. Варна
(Арест – Варна), който е част от структурата на ГДИН. Ищецът претендира
обезщетение за претърпени през периода 03.04.2020 г. – 26.07.2020 г.
неимуществени вреди, при изтърпяване на мярка „задържане
под стража“, изразяващи се в: лишаване от храна и непредоставяне на
прибори за хранене (съдове и лъжици), грубо и арогантно отношение от страна на
служителите от Арест – Варна; липса на необходимото медицинско обслужване; лоши
битови и санитарно-хигиенни условия в килията изразяващи се в липса и
непредоставяне на чисто спално бельо (чаршаф и калъфка за възглавница), което
представлява третиране по смисъла на чл. 3 ЗИНЗС. Конкретно твърди, че
нарушенията на чл. 3 ЗИНЗС се изразяват в следното: 1/ от 04.04.2020 г. до
08.05.2020 г. се е хранил без лъжица с ръце, както се изразява ищецът като
„животни“; 2/ на 05.04.2020 г. е напсуван от служител на Арест – Варна; 3/ на
03.04.2020 г. е бил обект на вулгарно поведение от страна на служители на Арест
– Варна, като е бил съблечен, каран да кляка и т.н.; 4/ от 03.04.2020 г. до
08.05.2020 г. е лишен от чаршафи и калъфка за възглавница; 5/ на 17.05.2020 г.
е лишен от престой на открито; 6/ на 26.05.2020 г. в 20:00 часа е бил лишен от
лекарства, а на 24.06.2020 г. му е отказано да бъде повикана Бърза помощ –
линейка.
Ответната страна,
чрез процесуалния си представител в писмено становище и открито съдебно
заседание оспорва изцяло предявения иск по основание и размер. По конкретно
счита, че не са налице незаконосъобразни действия, извършени от служители на ответника,
които да са били в нарушение на забраната, предвидена в чл. 3 ЗИНЗС. Релевира
доводи, че действията на специализирания орган по изпълнение на наказанията
кореспондират с нормалния процес на работа в Арестте и се ръководят от
интересите на задържаните лица и т.н. Сочи се, че твърденията на ищеца относно
неосигуряване на подходящи битови условия от страна на ГДИН по време на престоя
му в Арест – Варна не водят до извода, че са настъпили неблагоприятни последици
за него, както и че са му нарушили правата.
Представителят на
Окръжна прокуратура – Варна дава заключение, че предявеният иск е неоснователен
и недоказан, като събраните по делото доказателства не подкрепят твърденията на
ищеца и по делото не са установени незаконосъобразни действия на ответника,
попадащи в хипотезата на чл. 3 ЗИНЗС, поради което същият следва да бъде
отхвърлен.
След
като разгледа оплакванията, изложени в жалбата, доказателствата по делото,
становищата на страните и в рамките на задължителната проверка по чл. 168, ал.
1 АПК, административният съд приема за установено от фактическа страна
следното:
Видно
от писмен отговор с.д. № 11850/09.08.2021 г. /л. 60-63/ на С.С. – ст.
юрисконсулт в ОС „ИН“ гр. Варна, към който е приложена докладна записка
(справка) рег. № 3674/04.08.2021 г. на мл. експерт Н. Д. – младши инструктор по охраната в Арест
– Варна, ищецът М.К.Г., ЕГН ********** на 03.04.2020 г. е бил задържан с
постановление до 72 часа от М. К. –
заместник районен прокурор в гр. Варна. На 06.04.2020 г. на ищеца е била взета
мярка за неотклонение „задържане под стража“ от Варненски районен съд по ДП №
111/2020 г. по описа на Пето – РПУ на МВР - Варна, с оглед извършено
престъпление по чл. 128, ал. 2 вр. ал. 1 от Наказателния кодекс (НК). На
27.07.2020 г. е преведен в Затвора в гр. Варна. Изложени са следните съображения:
По
отношение на изложените от Г., че е бил нагрубяван от служители на Арест –
Варна, се посочва, че няма постъпила молба от него до началника на структурата
за разрешаване на проблем и няма изготвени докладни записки от служители в
наряд за проблеми със задържаните лица.
Във
връзка с изложените от ищеца твърдения, че е бил съблечен и насилван от
надзорно – охранителния състав на 03.04.2020 г., в докладната записка е посочено,
че съгласно заповед № Л-1321/10.03.2020 г. за вътрешния ред в Арестите на
Главния директор на ГДИН, точка 4.9. „задържаните лица в Арестите не могат да
откажат извършване на личен обиск“, точка 4.11. „Обиска на интимните части на
задържаните лица се извършва само от медицински специалист“. При отказ за
извършване на обиск на М.Г., съгласно чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗИНЗС, „при
неподчинение и/или отказ да се изпълни законово нареждане или забрана“,
дежурните служители могат да употребяват физическа сила. В докладната записка
също се посочва, че в конкретния ден няма изготвени докладни записки от
дежурните служители за проблем с приемането на М.Г..
По
отношение на престоя на открито в Арест – Варна, са изложени твърдения, че във
връзка с обявената пандемия свързана с разпространението на COVID – 19, на основание заповеди на
министъра на здравеопазването и препоръки на ГДИН, новопостъпилите в Ареста –
Варна се изолират от останалите, с цел предотвратяване на евентуално
заразяване. Престоят на открито се провежда в остъклено помещение на петия етаж
в сградата, като едновременно се извеждат задържаните лица от три килии,
предвид ограничението във времето, с цел извеждане на всички арестанти. Излагат
се твърдения, че на 17.05.2020 г. (неделя) в Арест – Варна престой на открито
не е провеждан. Налице е изготвена докладна записка от дежурен командир на
отделение мл. експерт Н. К. за това, че Н. Я. – надзирател не се е явил на работа, за
което е представил болничен лист. Посочва се, че съгласно заповед №
Л-1321/10.03.2020 г. за вътрешния ред в Арестите на Главния директор на ГДИН,
точка 57.1. „Престоят на открито може да бъде отменен, поради причини от
охранителен характер застрашаващи сигурността по време на престоя“. В този
случай престоят на открито при възможност се компенсира през следващите дни.
В
докладната записка се посочва, че при приемане на задържаното лице Г. (извън
работно време) дежурния командир на отделението Н. К. обяснил, че чаршафите, изнесени от
склада са свършили, има такива предадени в пералня за пране. Също му е
обяснено, че следва от новия командир да поиска спално бельо. Г. е поискал и
получил чаршафи на 08.05.2020 г.
През
месец май 2020 г. медицинските прегледи на задържаните лица са извършвани от С. С. К. – фелдшер в Арест – Варна.
Първоначалният медицински преглед на обвиняемия Г. е извършен на 06.05.2020 г.,
като последния е бил клинично здрав. Посочва се, че до края на престоя си в
Арест – Варна, за обвиняемия няма данни да е боледувал или да е провежда
медикаменозна терапия. Посочва се, че при оплакване от задържаните лица за
проблеми със здравословното им състояние след работно време на фелдшер С. К. (17:00 часа), служители на Арест –
Варна веднага сигнализират по директен служебен телефон на Центъра за спешна
медицинска помощ за изпращане на екип.
В
заключение се сочи, че Арест – Варна редовно е проверяван от прокурори при
Окръжна прокуратура – Варна и районна прокуратура – Варна, като всеки път при
които се извършват съответните проверки, прокурор проверява задържаните лица по
килиите и им задава въпроси, един от които е дали имат претенции към надзорно –
охранителния състав и условията в ареста. От приложените към докладната записка
три акта на прокуратурата от м. май, юни и юли 2020 г. (л. 68-74), е записано,
че не са постъпвали оплаквания от задържаните лица за нарушаване на техните
права и условия за пребиваване в арестните помещения.
С оглед установяване
наведените в исковата молба твърдения, съдът допусна до разпит свидетелите С.Г.Г.
и И.Г.А..
От
показанията на св. С.Г.Г., се установява, че познава М.Г. ***, условията там не са били особено добри, не
винаги с храната са им осигурявани вилици и лъжици. Казвано им е да ядат с
ръце, дори се е налагало от опаковката на киселото мляко да си изрязват парчета
и да ги ползват като лъжици. Това не се е случвало винаги, но определено се е
случвало повече от веднъж. Свидетелят заявява, че не може да се говори за
някаква системност, но казва, че се е случвало повече от веднъж да не им бъдат
осигурявани прибори за хранене. Сочи, че се е случвало Г. да бъде лишен от
храна. Заявява,
че се е случвало надзиратели да се отнасят грубо с Г., но свидетелят лично
не е виждал Г. да е бил бит от надзиратели по време на престоя си в ареста. Посочва, че Г.
му е споделял, че е бил събличан от надзирателите при постъпването му в ареста,
но свидетелят няма представа дали събличането на арестантите е част от
задължителната процедура при въдворяването в ареста. Сочи принципно, че се е случвало
да не се спазва изискването за престой на открито. Споделя, че се е случвало да
бъдат отказвани на Г. лекарства, но не може да каже колко пъти и конкретни дати,
на които се е случвало да му бъдат отказани.
От
показанията на св. И.Г.А., се установява, че познава М.К.Г. от престоя им в следствения арест в гр.
Варна. Заявява, че не винаги са им предоставяне прибори за хранене, както и че
е имало случай Г. да е лишаван от храна. Споделя, че веднъж Г. е поискал
прибори и един старшина е хвърлил на земята лъжицата, Г. е възроптал срещу това
поведение и старшината започнал да му вика, като след няколко часа старшината
му се е извинил. Заявява, че не е бил свидетел на физическо насилие над Г.. Сочи,
че на Г. не са му предоставяни чаршафи и калъфка за възглавница. На следващо
място сочи, че е имало моменти, в които са отказвали на Г. да излиза за престой
на открито, като дата не помни. Не е ставал свидетел на това Г. да поиска
лекарства и те да му откажат, както и да е искал да бъде извикана Бърза помощ
или да е искал да бъде прегледан от лекар и да му е било отказвано.
Разгледана по
същество в съвкупност със събраните по делото доказателства и становищата на
страните, Административен съд – Варна, XIV състав, намира жалбата за частично основателна по следните съображения:
І. По пасивната
процесуална легитимация на ответника:
С измененията в ЗИНЗС
– ДВ, бр. 13 от 2017 г, в сила от 07.02.2017 г., се предвиди специален ред за
реализиране на отговорността на Държавата за вредите, причинени на лишени от
свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на
наказанията, в резултат на нарушения на чл. 3 ЗИНЗС. Новите разпоредби чл. 284
до чл. 286 от Закона, в сила от 07.02.2017 г., въвеждат компенсаторно средство
за защита по отношение на условията на задържане, като заменят досегашния ред
по чл. 1 ЗОДОВ, обявен за неефективен от
ЕСПЧ в пилотното решение по делото Нешков и други срещу България.
Съгласно чл. 285, ал.
2 ЗИНЗС, искът се предявява пред административния съд по мястото на увреждането
или по настоящия адрес на увредения срещу органите по чл. 284, ал. 1, от чиито
актове, действия или бездействия са причинени вредите. Органите по чл. 284, ал. ЗИНЗС са „специализираните органи по изпълнение на наказанията“ като ЗИНЗС не
дава определение кои са „специализираните“ органи по изпълнение на наказанията
и каква е отликата в техните правомощия спрямо „общите“ органи по изпълнение на
наказанията. ЗИНЗС определя единствено кои са органите по изпълнение на
наказанията, каквито без претенция за изчерпателност са министърът на
правосъдието (чл. 10), главният директор на ГДИН (чл. 13, ал. 2), началникът на
затвор (чл. 15), началникът на Областна служба „Изпълнение на наказанията“ (чл.
16а) и началниците на пробационните служби и Арест (чл. 16). Изпълнението на
наказанията освен от установените органи се осъществява пряко и от служители в
ГДИН и в териториалните й служби. Техните функции и статут е уреден в глава IV ЗИНЗС.
С оглед изложеното и
отчитайки общия характер на забраната по чл. 3 ЗИНЗС, спазването на която е
пряко задължение както за административните органи по изпълнение на
наказанията, така и за длъжностните лица (служителите) към местата за лишаване
от свобода, то под „специализирани органи“ от част VII ЗИНЗС следва да се разбира всеки административен орган или длъжностно
лице, чиито правомощия – служебни или трудови, са пряко свързани с изпълнението
на наказанията и постигането на целите по чл. 2 ЗИНЗС.
Така, тълкувана
разпоредбата на чл. 285, ал. 2 ЗИНЗС в контекста на общите процесуални правила
в глава ХІ от АПК „Производства за обезщетения“ и по арг. от чл. 7 ЗОДОВ и т. 6
от Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г. на
ОСГК, налага извод, че искът е предявен срещу надлежен ответник - ГДИН, в
качеството й на юридическо лице по чл. 12, ал. 2 ЗИНЗС, осъществяващо прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода.
ІІ. По
основателността на предявените искове:
Ищецът претендира
обезщетение за претърпени през периода 03.04.2020 г. – 26.07.2020 г.
неимуществени вреди, изразяващи се лишаване от храна, без да му бъдат
предоставена лъжица, грубо и арогантно отношение от страна на служителите от
сектор „Арест“ към ОС „ ИН“ гр. Варна, в липса на необходимото медицинско
обслужване, лоши битови и санитарно-хигиенни условия в килията, липса на чисти
чаршафи, което представлява третиране по смисъла на чл. 3 ЗИНЗС. Конкретно
твърди, че нарушенията на чл. 3 ЗИНЗС се изразяват в следното: 1/ От 04.04.2020
г. до 08.05.2020 г. се е хранил без лъжица с ръце, като „животни“; 2/ на
05.04.2020 г. е напсуван от служител на сектор „Арест“ към ОС „ ИН“ гр. Варна;
3/ на 03.04.2020 г. е бил обект на вулгарно поведение, като се бил съблечен и
каран да кляка; 4/ от 03.04.2020 г. до 08.05.2020 г. е лишен от чаршафи и
калъфка за възглавница; 5/ на 17.05.2020 г. е лишен от престой на открито; 6/
на 26.06.2020 г. му е отказано да бъде повикана бърза помощ.
В контекста на § 197 от решението на ЕСПЧ по делото Н. и др., и чл.284, ал.2 от ЗИНЗС, претенцията на ищеца
следва да се разгледа от гледна точка на кумулативното въздействие на
твърдените от него нарушения и в контекста на общата забрана за нечовешко и
унизително отношение, предвидена в чл.3 от Конвенцията, респ. в чл.3 от ЗИНЗС.
Съгласно чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, осъдените и задържаните
под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или
унизително отношение. Съгласно ал.2 от с.р., за нарушение на ал.1 се смята и
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства.
Разпоредбата на чл.3 от Конвенцията многократно е била
тълкувана от ЕСПЧ. С Решение по делото Г. срещу България (Жалба вх. №
47823/99), §58, ЕСПЧ е приел, че чл.3 от Конвенцията налага на държавата
задължението да се увери, че всеки затворник е задържан в условия, при които се
гарантира зачитането на човешкото достойнство, че условията на изпълнение на
мярката не подлагат заинтересованото лице на опасност или изпитание, които да
надвишават присъщото ниво на страдание по време на престоя в ареста и че
предвид практическите изисквания на мярката лишаване от свобода, здравето или
благосъстоянието на затворника са гарантирани по адекватен начин, по-конкретно
от прилагането на изискуемите медицински грижи. От друга страна, за да попадне
в полето на приложение на чл.3, дадено отношение трябва да достигне определен
минимум на сериозност. Преценката на този минимум е относително понятие. Тя
зависи от общите факти по делото и по-конкретно от естеството и контекста на
отношението, условията на изпълнение на мярката, нейния срок, физически и
психически последици, както и понякога, от пола, възрастта и здравословното
състояние на жертвата. Задължението на Съда се ограничава следователно до
проучване на личното състояние на жалбоподателя, претърпял спорното отношение -
§59 от същото решение.
С решението по делото К. срещу България, §63, ЕСПЧ е посочил, че отнасянето е
„нечовешко” когато, между другото, е умишлено, непрекъснато в продължение на
часове и причиняващо действителна телесна повреда или силно физическо или
психическо страдание. Отнасянето е „унизително” когато предизвиква у
пострадалия такива чувства на страх, безпокойство и малоценност, които да го
унижат и подтиснат. Преценявайки дали конкретна форма на третиране е унизителна
по смисъла на чл.3, Съдът трябва да определи дали целта ѝ е да унижи и
потисне съответното лице и дали, що се отнася до последиците, е засегната
неблагоприятно неговата личност по несъвместим с чл.3 начин. Липсата на такава
цел обаче не изключва задължително възможността за установяване на нарушение на
чл.3.
В §64 от същото решение е посочено, че понесеното
страдание и унижение трябва да надхвърля неизбежния елемент на страдание или
унижение, свързано със законното понасяне на наказание. Мерките изразяващи се в
лишаване на определено лице от свобода, често съдържат такъв елемент. Все пак
може да се каже, че задържането под стража само по себе си повдига въпрос по
чл.3 от Конвенцията. Независимо от това, съгласно тази разпоредба държавите
трябва да гарантират, че лицето е задържано при условия, които са съвместими с
човешкото му достойнство, че начинът и методът на изпълнение на тази мярка не
го подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано
със задържането, и че предвид практическите изисквания на лишаването от свобода,
неговото добро здравословно състояние е съответно обезпечено. При преценяване
на условията на задържането, следва да се вземат предвид кумулативните
последици на тези условия и срока на задържането.
В решението по делото Ч. срещу България, §70, ЕСПЧ е посочил, че твърденията
за отношение, несъответстващо на чл.3, следва да бъдат доказани „извън всякакво
разумно съмнение”, а доказателството за подобно отношение може да произтича от
серия улики или необорени презумпции, достатъчно тежки, точни и сходни.
Както посочва ЕСПЧ в Решението по делото А. и др., §139 и в Решението по делото Нешков и др.,
§226, чл.3 от ЕКПЧОС защитава една от основните ценности на демократичното
общество. Той забранява по абсолютен начин изтезанията или нечовешкото или
унизителното отношение или наказание, независимо от обстоятелствата и
поведението на жертвата.
В §227 от Решението по делото Н. и др. е прието, че въпреки че малтретиране, което
постига минималното ниво на суровост, често включва действителна телесна
повреда или силно физическо или психическо страдание, дори при липсата на
такива, когато отношението унижава или принизява човек, показвайки липса на
уважение или води до засягане на човешкото достойнство, или предизвиква чувство
на страх, страдание или малоценност, което може да разбие моралната или
физическа устойчивост на човека, то също може да попадне в обхвата на чл.3.
В светлината на така даденото тълкуване на чл.3 от
Конвенцията и съгласно разпоредбата на чл.284, ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС, в случаите
на претендирани вреди от емоционално страдание причинени от лошите условия в
местата за лишаване от свобода, от значение за основателността на предявената
искова претенция е да се установи дали условията, при които претендиращия
обезщетение е бил поставен да изтърпява наложеното му наказание са нечовешки и
унизителни, и засегната ли е от кумулативния им ефект неговата личност
неблагоприятно, по несъвместим с чл.3 от Конвенцията и чл.3 от ЗИНЗС.
В тежест на ищеца е да сочи доказателства относно
условията при които е поставен и от които претендира да е претърпял вреди, като
в случай на установено нарушение по чл.3, настъпването на неимуществените вреди
се предполага до доказване на противното – чл.284, ал.5 от ЗИНЗС. Нормата на чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС
забранява осъдените и задържаните под стража да бъдат подлагани на изтезания,
на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2 от с. з. за
нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност. Видно е, че разпоредбата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС въвежда специална отговорност на държавата за вредите, причинени на
лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от същия закон.
Според чл. 240 ЗИНЗС
разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се прилагат и по
отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение задържане под
стража, доколкото не е предвидено друго в закона. Според текста на чл. 43, ал.
2 ЗИНЗС всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите
жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие,
а Арестте - за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване
човешкото достойнство на задържаните лица.
Основателността на
претенцията за вреди по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС изисква доказването на три
кумулативно свързани предпоставки - акт, действие и/или бездействие на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3
от закона; настъпила неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се
предполага до доказване на противното на основание чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС, както
и пряка и непосредствена причинна връзка между незаконния акт,
незаконосъобразното действие и/ или бездействие и настъпилата вреда.
Органите, на които е
възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изпълнение
на мярката за неотклонение „задържане под стража“, са длъжни да осигурят на
лицата по чл. 241 ЗИНЗС подходящи условия за поддържане на физическото и
психическото им здраве и зачитане на правата и достойнството им.
Ищецът претендира
вреди, изразяващи се в лишаване от храна и непредоставяне на прибори, грубо и
арогантно отношение от страна на служителите от Арест – Варна; в липса на
необходимото медицинско обслужване; лоши битови и санитарно-хигиенни условия в
килията изразяващи се в липса на чисти чаршафи.
Конкретно по
наведените от ищеца твърдения, съдът намира следното:
По отношение твърдението на ищеца за противоправно
бездействие на администрацията на Арест – Варна, изразяващо се в лишаване от храна и предоставяне на прибори за хранене (лъжица):
Свидетелят С. първо заявява, че не винаги им са осигурявани вилици и лъжици, когато е
предоставяна храна, както и че са им казвали да ядат с ръце, след което
обяснява, че това не се е случвало винаги, но определено се е случвало повече
от веднъж, като не може да се говори за някаква системност. Сочи също така, че
ищецът е отказвал да вземе храна. Свидетелят А. сочи, че през исковия период е присъствал, когато на ищеца
е осигурена лъжица („подхвърлена“), като ищецът е реагирал агресивно. Събраните
свидетелски показания са противоречиви и общи, като не могат да бъдат отнесени
по категоричен начин за процесния период. На следващо място, показанията на
свидетелите са за единичен случай, т.е. не се явява доказано твърдението на Г.
за системно непредоставяне на прибори за хранене. Не се установява по безспорен
и категоричен начин исковата претенция на Г. в този аспект. От събраните по делото писмени доказателства предоставени
от ответника се установява, че от страна на Г. не са подавани сигнали, че не са
му предоставяни прибори за хранене. Ответникът е представил и доказателства за
начина, по който е организирано храненето в Арест – Варна (л. 64-67). Не се
доказва да е нарушена и разпоредбата на чл. 84, ал. 2, т. 1 ЗИНЗС, съгласно
която лишените от свобода имат право на безплатна храна, достатъчна по
химически и калориен състав, съгласно таблици, утвърдени от министъра на
правосъдието съгласувано с министъра на здравеопазването и министъра на
финансите. С оглед установените фактически обстоятелства няма основание да се
ангажира отговорността на ответника ГДИН поради липса на елемент от фактическия
състав на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС – тъй като не се установяват твърдените
нарушения да са допуснати от служители на ответника. По тези съображения
предявеният от М.Г. иск следва да бъде отхвърлен в тази част.
По отношение на твърдението
на ищеца, че спрямо него е упражняван физически и психически тормоз, изразяващ
се в принуждаването му да се съблича и да кляка гол и извършвано унижаване от
страна на служители на Арест – Варна: Глава
осма, част VI „Изпълнение на мярката за неотклонение задържане под стража“ от
ППЗИНЗС определя, че разпоредбите на правилника за лишените от свобода се
отнасят и по отношение на задържаните по реда на НПК лица. В чл. 286, ал. 3
ППЗИНЗС се указва в кои случаи задължително се извършва обиск на задържаните
лица, като в ал. 3, т. 1 на същия текст е посочено, че това следва да бъде
сторено във всички случаи при постъпването и освобождаването им от ареста. В
тази връзка и доколкото, обискът и претърсването се извършват с оглед
специалната цел - да се предотврати нарушение, а и по делото няма твърдения
извършилите ги лица да не са сторили това не по установения в правилника и в
закона ред, следва да се приеме, че твърденията на ищеца са недоказани. В
подкрепа на изложеното е и фактът, че от негова страна не са ангажирани
доказателства - протоколи и/или извадки от водения нарочен дневник за
извършвани обиск и/или претърсване, които ищецът да е отказал да е подпише,
съответно да е изложил своите възражения и/или оплаквания. Свидетелите С. и А.
заявяват, че не са били очевидци на физическо
насилие над Г., не знаят нещо такова да се е случвало. С оглед установените фактически
обстоятелства няма основание да се ангажира отговорността на ответника ГДИН
поради липса на елемент от фактическия състав на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС – тъй като
не се установяват твърдените нарушения да са допуснати от служители на
ответника. По тези съображения предявеният от М.Г. иск следва да бъде отхвърлен
в тази част.
Недоказани
са твърденията на ищеца, че на 05.04.2020 г., че е бил нагрубяван от служители
на Арест – Варна. В подкрепа на изложеното е фактът, че от негова страна не са
ангажирани доказателства за подадена молба до началника на Арест – Варна за
разрешаване на проблем и няма изготвяни докладни записки от служители в наряд
за проблеми със задържаните лица в Арест – Варна. От свидетелските показния на С.
и А. се установява, че не са ставали очевидци на физическо насилие спрямо ищеца
Г.. Свидетелите заявява, че ищецът е бил нагрубяван, но не помнят точно как. Събраните свидетелски
показания са общи без конкретика – кога се е случвало и в какво се е изразявала
вербалната агресия, като не могат да бъдат отнесени по категоричен начин, че са
за процесния период и са насочени към ищеца. По
тези съображения предявеният от М.Г. иск в тази част следва да бъде отхвърлен.
Недоказано остава и
твърдението на ищеца, че на същия не му е оказвана медицинска помощ. От
събраните по делото доказателства - медицински картон и гласни свидетелски
показания се установява, че Г. е бил клинично здрав, като няма данни до края на престоя си
в Арест – Варна, да е боледувал или да е провеждано медикаментозно лечение.
Нещо повече, на ищеца му е предоставяна медицинска помощ, независимо от
обстоятелството, че същият не е имал доказано перманентно нарушено здравословно
състояние. Свидетелят С. заявява, че „се е случвало“ на Г. да му бъдат отказани лекарства, но не може да
каже колко пъти и на кои конкретни дати. Свидетелят А. пък сочи, че не е виждал
Г. да е поисквал лекарства и такива да са му отказвани, както и да е искал да
бъде извикана Бърза помощ или да е искал да бъде прегледан от лекар и да му е
било отказвано. Противоречието в свидетелските показания води до извода, че
същите не следва да бъдат кредитирани като доказващи безспорно твърденията на
ищеца. В случая е необходимо да
се докаже само осъществяване на нарушение на чл. 3 ЗИНЗС, което да е довело до
уронване на човешкото достойнство или пораждане на чувство на страх,
незащитеност или малоценност у лишения от свобода. Съгласно разпоредбата на чл.
128 ЗИНЗС при изпълнение на наказанието лишаване от свобода се създават условия
за опазване на физическото и психическото здраве на лишените от свобода.
Условията и реда за медицинско обслужване в местата за лишаване от свобода са
определени в Наредба № 2/2010 г. за условията и реда за медицинско обслужване в
местата за лишаване от свобода, издадена от министъра на здравеопазването и
министъра на правосъдието на основание чл. 128, ал. 3 ЗИНЗС. Налице е разлика
между дължимата административна дейност по материално-битово осигуряване,
оборудване с медицинска техника, снабдяването с лекарства и др. и медицинската
такава - профилактична, диагностична и лечебна, като качеството на последната
следва да се основава на медицински стандарти и добра медицинска практика. Това
следва от разпоредбите на чл. 3 и 4 от Правилника за устройство и дейността на
лечебните задължения към Министерство на правосъдието, приет с ПМС № 159 от
17.07.2003 г., както и тези на чл. 3, 4 и 5 от Наредба № 2/2010 г. Според чл.
133 ЗИНЗС към затворите, затворническите общежития и поправителните домове се
създават медицински центрове, а съгласно чл. 134 от същия закон в тях се
осъществяват: 1. спешна медицинска и дентална помощ; 2. първична медицинска
помощ; 3. специализирана извънболнична медицинска помощ; 4. дентално
обслужване; 5. профилактична, рехабилитационна и хигиенно-противоепидемична
дейност за поддържане и укрепване на физическото и психическото здраве на
лишените от свобода; 6. медицинско освидетелстване на здравословното състояние
на лишените от свобода. Задължението на ГДИН във връзка с правомощията му по
медицински въпроси е свързано със създаването на условия за опазване на
физическото и психическото здраве на лишените от свобода съобразно чл. 128, ал.
1 ЗИНЗС, което по същество е административна дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Следователно дължима административна дейност съставлява изпълнението на
задължението по чл. 128, ал. 1 ЗИНЗС за създаване на условия за опазване на
физическото и психическото здраве и за медицинското обслужване на лишените от
свобода лица съобразно Наредба № 2/2010 г. за условията и реда за медицинско
обслужване в местата за лишаване от свобода, издадена от министъра на
здравеопазването и министъра на правосъдието на основание чл. 128, ал. 3 ЗИНЗС.
Така цитираната законова уредба налага да се приеме, че за да е налице
незаконосъобразно действие или бездействие, свързано с осигуряването на
достъпна медицинска помощ, трябва да се докаже или отказ от страна на ответника
да бъде осигурен достъп до медицинска помощ на съответния лишен от свобода, или
отказ да бъде предоставена медицинска помощ (чрез медицинските центрове и
специализираните болници за активно лечение, разкрити към местата за лишаване
от свобода), или предоставената такава (отново в медицинските центрове и
специализирани болници за активно лечение, разкрити към местата за лишаване от
свобода) да е осъществена в нарушение на принципите за своевременност,
достатъчност и качество на медицинската помощ. Съдът намира, че в настоящото
производство не се доказаха подобни хипотези, тоест
искът е неоснователен в посоченият аспект.
При
обсъждането на по-горе описаните твърдения на Г. в исковата молба, преценката
на показанията на свидетелите, които също са лишени от свобода (както и ищецът),
съдът отчете наличието на противоречие, принципно заявяване, липса на
конкретика и категоричност, а и елемент на заинтересованост у свидетелите, които
вероятно целят да подкрепят защитната теза на ищеца.
По изложеното в
исковата молба твърдение на ищеца, че за период от 03.04.2020 г. до 08.05.2020
г. не са му осигурявани чисти чаршафи и калъфка за възглавница, съдът намира,
че исковата претенция в тази част е основателно.
При
приемане на задържаното лице Г. (извън работно време) дежурният командир на
отделението Н. К. е обяснил,
че чаршафите, изнесени от склада са свършили, има такива предадени в пералня за
пране. На ищецът е обяснено и че следва да поиска чаршафи от новия командир. След
поискаване от Г. на чаршаф и калъфка за възглавница на 08.05.2020 г., са му предоставени.
/Посоченото се установява от докладна записка от 04.08.2021 г./
Съдът
приема, че в Арест – Варна на ищеца не е било осигурено спално бельо – чаршаф и
калъфка за възглавница, каквото е изискването на чл. 84, ал. 2, т. 3 и чл. 151,
ал. 1, т. 4 ЗИНЗС, вр. чл. 21, ал. 6 ППЗИНС, вр. чл. 240 ЗИНЗС. Администрацията на Арест
- Варна не е изпълнила задълженията си по чл. 21, ал. 6 ППЗИНС, което е нарушение
по чл. 3 ЗИНЗС. Съдът възприема като уронващи човешкото достойнство липсата на спално
бельо за срок повече от месец (35 дни), което представлява нарушения по чл.
150, ал. 1, т. 2 ЗИНЗС и безспорно предизвиква дискомфорт.
Съгласно чл. 284, ал.
2 ЗИНЗС в случаите по чл. 3, ал. 2 с. з. следва да се вземе предвид
кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които е изтърпявало
мярка „задържане под стража“, продължителността, както и други обстоятелства,
които имат значение за правилното решаване на спора. Настъпването на
неимуществените вреди се предполага до доказване на противното, като
доказателствената тежест, изведена от ал. 3 е на специализираните органи по
изпълнение на наказанията, които трябва да предоставят исканата служебно от съда
информация от значение за правилното установяване на фактите по делото.
Ищецът се позовава на
обстоятелството, че е поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието при престоя му в Арест - Варна за периода от 03.04.2020 г. до
26.07.2020 г., които са довели до уронване на човешкото му достойнство,
породили чувство на страх, незащитеност и малоценност. Съдът приема за
основателно и доказано единствено оплакването за липса на предоставяне на
спално бельо - чаршаф и калъфка в периода от 03.04.2020 г. до 08.05.2020 г.,
което е било в продължение на 35 дни. Ищецът не е разполагал с чаршаф и калъфка
и е бил принуден да се завива направо с одеалото, през което време е търпял
известен дискомфорт и унижение на човешкото достойнство.
Описаните незаконосъобразни
действия и бездействия на затворническата администрация, представляват
нарушение на забраната на чл. 3 ЗИНЗС и сочат на унизително отношение към ищеца
при задържането му под стража в Арест – Варна за посочения период, които са
оказали обективно известен дискомфорт и психическо напрежение, надвишаващи
предела на допустимото въздействие върху личността при изтърпяване на
наказанието, но без отражение върху здравето на ищеца.
При изложената
фактическа обстановка съдът приема, че са налице предпоставките от фактическия
състав на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС за ангажиране отговорността на ответника –
незаконни действия и бездействия на администрацията на ответника в резултат на
нарушения по чл. 3 ЗИНЗС, претърпени неимуществени вреди и причинно-следствена
връзка между тях. При определяне на тежестта на отговорността, респ.
претърпените неимуществени вреди, съдът следва да се съобрази и с поведението
на ищеца. От събраните по делото доказателства, се установява пасивно поведение
от лишения от свобода М.К.Г., свързано с
отправяне на искане за осигуряване на чаршафи от страна на ответника – липсват
по делото жалби/искане за установяване на това обстоятелство и поставянето на
последния в това неравностойно положение. Независимо от това, следва да се посочи,
че ЗИНЗС и ППЗИНЗС предполагат активно поведение от страна на административния
орган, по осигуряване на условия за пребиваване в този тип социални заведения,
без да се допуска уронващо човешкото достойнство
поведение, както и поставянето на ищеца в унизително положение, каквото от
страна на служители на Арест – Варна не е извършено.
С оглед горното, от
събраните писмени и гласни доказателства, се налага изводът, че
неблагоприятните условия на задържане са причинили душевни страдания,
подтиснатост и чувство за унижение на ищеца Г., като са увредили психическото и
емоционалното му здраве. Вредите са причинени от бездействието на ответника,
който е задължен по силата за закона да изпълни административното си задължение
да осигури на лишения от свобода/задържан под стража елементарни битови и
хигиенни условия при престоя му в ареста.
Затова съдът приема,
че е изпълнен фактическият състав на отговорността на държавата по чл. 284, ал.
1 ЗИНЗС и претърпените неимуществени вреди във връзка с непредоставянето на
спално бельо следва да бъдат обезщетени.
Съгласно разпоредбата
на чл. 52 от Закона за задължения и договорите, съгласно препращащата
разпоредба на § 1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 ЗИНЗС обезщетението за
неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Установената съдебна
практика непротиворечиво приема, че „справедливост“ не е абстрактно понятие, а
се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни
характеристики, за да се намери паричният еквивалент на необходимото и дължимо
обезщетение. Такива са характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства,
при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет,
възраст на увредения, обществено и социално положение. Като база за определяне
паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служат още
икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели
за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането,
както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на
репарация. Същевременно размерът на обезщетението не следва да бъде и източник
на обогатяване за пострадалия, като от значение е и създаденият от съдебната
практика ориентир, относим към аналогични случаи. Отправна точка в това
изследване е обстоятелството, че „справедливостта“ до голяма степен е изпълнена
с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални
блага. От данните по делото е видно, че неблагоприятните условия, в които е бил
поставен ищецът, са съществували трайно и пълно при период на престоя му в
ареста от 03.04.2020 г. до 08.05.2020 г. (35 дни) и се характеризират с
негативно влияние върху състоянието му. Налице са доказателства за това, че
преживените ограничения и лишения в ареста са били травмиращи за задържания,
поради унизителния им характер, както и морално негативните им последици. При
определяне размера на обезщетението съдът съобрази и практиката на Европейския
съд по правата на човека относно размера на присъжданите на национално ниво
обезщетения за задържане в лоши условия, според която следва да се вземе
предвид и жизненият стандарт в държавата. От значение в случая е и факта, че
съгласно данни на Евростат, РБългария е сред държавите с ниска минимална
заплата, както и социалната пенсия в страната за процесния период е със значително
по-ниски стойности от тези в останалите страни-членки на ЕС и равняваща се
средно 150 лева. Съгласно НСИ за 2020 г. минималната работна заплата в страната
е 610 лева.
Като се има предвид
периода на престой в ареста, естеството, трайността от 35 дни и интензитета на
търпените негативни последици, както и жизненият стандарт в страната, съдът
намира, че справедливият размер на обезщетението за претърпените неимуществени
вреди за процесния период следва да се определи на 300 лева, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата
молба в съда - 13.05.2021 г. до окончателното изплащане на сумата. Претендираният
размер на обезщетение от 800 000 лв. за всички оплаквания е прекомерен и следва
да се отхвърли като неоснователен иска за сумата над 300 лева.
По изложените съображения, Административен съд
- Варна,
XIV състав
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ – София да заплати на М.К.Г., ЕГН **********, изтърпяващ
наказание „лишаване от свобода“ в Затвора – Варна обезщетение в размер на 300
(триста) лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 13.05.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, за претърпени неимуществени вреди, произтичащи
от незаконосъобразно бездействие на администрацията на ответника при престоя му
в сектор „Арест“ към ОС „Изпълнение на наказанията“ гр. Варна в периода
03.04.2020 г. до 26.07.2020 г., изразяващо се в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието, а именно непредоставяне на спално бельо.
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата от
300 /триста лева/ до 800 000 /осемстотин хиляди/ лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на исковата молба до окончателно изплащане на сумата, за претърпени
в периода от 03.04.2020 г. до 26.07.2021 г. неимуществени вреди, причинени от
незаконосъобразни бездействия на администрацията и длъжностни лица от сектор
„Арест“ към ОС „ИН“ гр. Варна, изразяващи се в лишаване
от храна и непредоставяне на прибори, грубо и арогантно отношение от страна на
служителите от сектор „Арест“ към ОС „Изпълнение на наказанията“ гр. Варна, в липса
на необходимото медицинско обслужване и неосигуряване на престой на открито.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба в 14 (четиринадесет) дневен срок от
съобщаването му на страните пред тричленен състав на Административен съд –
Варна.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: