№ 99
гр. София, 21.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на десети декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Силвия Тачева
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20211100508450 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника ЗАД „Б.В.И.Г.“ срещу решение от
11.05.2021 г. по гр.д. №1533/2021 г. на Софийския районен съд, 85 състав, с което
жалбоподателят е осъден да заплати на Агенция „П.И.“ на основание чл.498 ал.3 КЗ и чл.86
ал.1 ЗЗД следните суми, представляващи дължим ДДС по изплатени застрахователни
обезщетения, както следва: сумата от 322,60 лв. – за настъпило застрахователно събитие на
04.06.2019 г. на АМ „Тракия“ при км.303+700, ведно със законната лихва от 12.01.2021 г. до
окончателното плащане, и сумата от 50,01 лв. – мораторна лихва за периода 04.07.2019 г. –
11.01.2021 г.; сумата от 51,84 лв. – за настъпило застрахователно събитие на 06.07.2019 г. на
републикански път І-7, ведно със законната лихва от 12.01.2021 г. до окончателното
плащане, и сумата от 7,33 лв. – мораторна лихва за периода 22.08.2019 г. – 11.01.2021 г.;
сумата от 628,76 лв. – за настъпило застрахователно събитие на 24.07.2019 г. на
републикански път ІІ-79, ведно със законната лихва от 12.01.2021 г. до окончателното
плащане, и сумата от 87,86 лв. – мораторна лихва за периода 28.08.2019 г. – 11.01.2021 г.,
както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно. Сочи, че съдът неправилно
е приел, че дължи ДДС за изплатените застрахователни обезщетения, тъй като по делото не
е установено заплащането му. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени решението и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.
1
Въззиваемата страна Агенция „П.И.“ в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272
ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Предявен е пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя на гражданската
отговорност на причинителя на вреди при управление на моторно превозно средство –
чл.498 ал.3 вр. чл.432 КЗ вр. чл.45 ЗЗД, както и иск за лихва за забава върху дължимите
обезщетения – чл.86 ЗЗД.
За основателността на прекия иск в тежест на ищеца е да докаже, че в причинна
връзка от виновно противоправно деяние на лице, чиято гражданска отговорност към датата
на деянието е застрахована при ответника, е претърпял вреди, както и какъв е техният вид и
действителен размер.
В тежест на ответника е да докаже положителният факт на плащане на
обезщетението.
Между страните не е спорно, че описаните в исковата молба увреждания – увреждане
на пътни принадлежности и съоръжения, собственост на ищеца, са причинени от водачи на
МПС, чиято гражданска отговорност към момента на увреждането е била застрахована при
ответника. Не се спори също така, че именно поведението на застрахованите лица е довело
до уврежданията, както и че същите са действали противоправно. Оспорва се единствено
размерът на вредите и по-конкретно – дали застрахователят дължи заплащане и на ДДС,
начислено върху стойността на причинените вреди.
Съгласно разпоредбата на чл.499 ал.2 КЗ, при вреди на имущество обезщетението не
може да надвиши действителната стойност на причинената вреда. В чл.400 ал.1 КЗ е
регламентирано, че за действителна застрахователна стойност се смята стойността, срещу
2
която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същия вид и качество.
При съдебно предявена претенцията за заплащане на застрахователно обезщетение съдът
следва да определи застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата
към момента на настъпване на застрахователното събитие - чл.208 ал.3 КЗ отм., като ползва
заключение на вещо лице, съгласно разясненията, дадени с решение №52/08.07.2010 г. по
т.д. №652/2009 г. на ВКС, І ТО. Съгласно практиката на ВКС /вкл. и цитираното от
първоинстанционния съд решение №499/30.06.2010 г. по т.д. №647/2009 г. на ІV ГО/,
всички имуществени вреди подлежат на обезщетяване, ако се докаже, че са в причинна
връзка с увреждането, включително и бъдещи вреди и пропуснати ползи, но само доколкото
е сигурно, че такива действително са настъпили, или непременно ще се осъществят,
доколкото чл.45 ЗЗД изисква да се поправят вредите, които виновно са причинени другиму.
Настъпването на вредите, съответно – неизбежността от настъпването им, се доказва от
увредения. Затова дължимостта на печалба и на ДДС, заплатени от увредения като разноски
по отстраняване на увредата, респ. – сигурното им заплащане, също следва да бъде
установено от увредения. Според цитираното решение на ВКС, обаче доказването на
дължимостта на ДДС може да бъде направено и с договори за изработка или други, от които
да е видно, че заплащането на печалба и ДДС непременно ще се осъществи.
В конкретния случай от събраните по делото доказателства /договори за възлагане на
обществена поръчка и количествено-стойностни сметки/ се установява дължимостта на ДДС
от страна на възложителя Агенция „П.И.“ към изпълнителите по договорите за
извършваните дейности по поддържане на републиканските пътища, т.е. следва да се
приеме, че е налице основание стойността на вредите да се определя с ДДС, доколкото се
касае за облагаеми сделки, върху които се начислява ДДС.
Поради изложеното и поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни
инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер
на сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20113185 от 11.05.2021 г., постановено по гр.д.
№1533/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 85 състав.
ОСЪЖДА ЗАД „Б.В.И.Г.“, ЕИК *******, седалище и адрес на управление: гр.
София, пл. *******, да заплати на Агенция „П.И.“, ЕИК *******, адрес: гр. София, пл.
„*******, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща разноски
във въззивното производство.
3
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4