Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 26.11.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-1 състав, в публичното заседание на единадесети февруари през две хиляди и двадесета
година, в състав:
СЪДИЯ: Екатерина Стоева
при секретаря Весела Станчева разгледа гр.д. № 16417 по описа
за 2018г. на съда и за
да се произнесе
взе предвид следното:
Предмет на производството е предявен от Т.С.К. против М.А.Ч.
установителен иск по чл.422 ГПК за същуствуване вземането за сумата 220 000лв. по запис
на заповед от 29.05.2015г., ведно със законната лихва от 31.05.2018г. до
изплащането, предмет на издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№
35657/2018г. по описа на СРС, 138 състав, съединен в условията на евентуалност
с осъдителен иск за сумата 220 000лв. с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ.
Твърденията на ищеца са, че ответницата издала запис на
заповед на 29.05.2015г., с който се задължила да му заплати сумата
220 000лв. с падеж 31.05.2015г. и място на плащане гр.София. Сумата не
била платена на падежа, поради което има изискуемо и неудовлетворено парично
вземане в посочения размер, за което се снабдил със заповед за незабано изпълнение по чл.417 ГПК. В случай, че по
възражение на ответницата съдът намери менителничния
ефект за прескибиран или преюдицииран,
претендира осъждането й за сумата, с която се обогатила за негова сметка.
Ответницата не оспорва да е подписала записа на заповед и
в този смисъл да е негов издател.
Оспорва действителността му с твърдения за нищожност поради противоречие с чл.3
ЗОПБ по причина, че в записа задължението е за плащане на сума от
220 000лв. в брой при съществуващо законово ограничание
такива плащания да се осъществяват само до 15 000лв. Навежда на унищожаемост по чл.28 ЗЗД и чл.29 ЗЗД, тъй като
непосредствено преди подписването му била въведена в грешка и подведена от
ищеца да е направил разходи за инвестиция по сключен договор. Твърди, че
записът на заповед бил издаден в обезпечение на договор от 01.02.2013г. между
ищеца и „Б.И.К.” АД /в несъстоятелност/, на което дружество била изпълнителен
директор, с който ищецът поел задължението в срок до 01.02.2014г. да направи
инвестиция на стойност 200 000лв. по отношение обект в гр.Червен бряг. В
случай на възпрепятстване изпълнението на това задължение от дружеството било
предвидено плащането на ищеца на неустойка от 10%. В тази връзка твърди ищецът
да е неизправна страна по договора, тъй като не осъществил инвестицията, за
която се задължил, вместо което на 01.09.2014г. едностранно прекратил договора
и поискал плащането на сумата от 200 000лв., заедно с неустойката от
20 000лв. С оглед на това поддържа липса на каузално правоотношение, въз
основа на което претендираната
парична сума да се дължи.
От своя страна в допълнителната искова молба ищецът
твърди записът на заповед да е бил издаден във връзка с друго каузално
правоотношение, а именно по сключен между него и ”Б.” АД договор на 30.04.2014г.,
по който се задължил да инвестира в собствената на дружеството фабрика за
производство на пелети в с.Голям извор, общ.Тетевен,
сумата от 220 000лв. До сключването на договора се стигнало след като се
запознал с М.М.П., който му се представил за
собственик на дружеството и му предложил да инвестира посочената сума за реновирането на фабриката, а след това при възобновяване на
производството да поделят печалбата. Извършил инвестицията, но тъй като повече
от година не заработила на 07.05.2015г. едностранно прекратил договора с
предизвестие. На искането да се даде обезпечение, което да гарантира връщането
на инвестираните средства, ако фабриката не започне да функционира, М.П.предложил
да издаде запис на заповед, но ищецът отказал по причина, че вече разполагал с
друг от него, а и това лице имало парични зедължения
към други лица. Тогава П.предложил записът да бъде издаден от служителката му М.Ч.,
която била негово подставено лице като изпълнителен директор на друго дружество
„Б.И.К.“ АД /свързано с „Б.“ АД, двете контролирани от П./ и към този момент
работела в БНТ. След като се съгласил на 29.05.2015г. се срещнал с ответницата
пред сградата на БНТ в гр.София, която след проведен по телефона разговор с М.П.и
потвърждение от негова страна, подписала записа на заповед. С оглед на това отрича
менителничния ефект да е издаден в обезпечение на
посочения от ответницата договор в писмения отговор, както и възражението й да
е била въведена в заблуждение относно действителното правоотношение, по повод
на което се издава.
В отговора на допълнителната искова молба ответницата
оспорва горните твърдения и поддържа първоначално наведените възражения. Отрича
да има връзка с дружеството „Б.“ АД, включително да е поела задължението за
плащане на сумата по описания начин. Допълнително сочи, че дори и хипотетично
да се приеме посоченото от ищеца каузално правоотношение, липсват доказателства
инвестицията да е била осъществена, съответно поради прекратяването на договора
да е възникнало парично задължение равно на инвестираната сума.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени
доказателствата по делото, намира следното:
Записът на заповед е ценна книга, материализираща правото
на поемателя да получи от издателя сумата, за
плащането на която последният се е задължил. Като абстрактна сделка основанието
за поетото задължение не е елемент от задължителното съдържание и не е условие
за неговата действителност. За да служи като доказателство за вземането записът
на заповед трябва да отговаря на императивните изисквания за форма и съдържание
по чл.535 ТЗ, т.е. да е редовен от външна страна менителничен
ефект.
Абстрактния характер на записа на заповед не означава, че
е лишен от основание. Обичайно причина за издаване на менителничния
ефект е друго правоотношение, което може да е породено от различни юридически
факти, и предназначен да обезпечи вземането по него. Затова при въведени от
страните в производство по иск по чл.422 ГПК твърдения или възражения, основани
на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден
записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение. Ако страните спорят относно
конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга,
като сочат различни каузални правоотношения, по повод или връзка с които е
издаден записът на заповед, съдът обсъжда в мотивите на решението този въпрос.
При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение,
независимо от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от
длъжника релативни възражения, относими към
погасяване на вземането по издадения запис на заповед. За разрешаването на този
въпрос е приложимо правилото на чл.154, ал.1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест, според което всяка от страните
доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са
обуславящи за претендираното, съответно отричаното
право /т.17 от ТР № 4/2013г., ОСГТК на ВКС/.
Ищецът основава вземането си на запис на заповед от
29.05.2015г., с който ответницата безусловно се задължила да му заплати на падежа
31.05.2015г. сумата от 200 000лв. в брой. Ответницата не е оспорила
авторството на изявлението и в този смисъл да е негов издател.
Записът на заповед /представен в оригинал на стр.8 от
приложеното заповедно производство по гр.д.№ 35657/2018г. на СРС 138 състав/ е в
писмена форма и съдържа всички изискуеми по чл.535, т.1-7 ТЗ реквизити-
наименованието "запис на заповед" в текста на документа; безусловно
обещание да се плати определена сума пари; падеж на определен ден в
съответствие с чл.486, ал.1, т.4 ТЗ; място на плащането; името на лицето, на
което или на заповедта на което трябва да се плати; дата и място на издаването;
подпис на издателя. Това обуславя неговата редовност от външна страна.
Възражението на ответницата за
нищожност на записа на заповед поради противоречие с чл.3 от Закона за
ограничаване плащанията в брой /в редакцията на нормата към 2011г., действала
към деня на издаването/, според която плащания в брой на сума надвишаваща
15 000лв. следва да бъдат само чрез превод или по платежна сметка, е
неоснователно. Въведената с нормата забрана се отнася само за реалното
извършване на плащания в брой над посочения размер, но не и до уговарянето,
респ. поемането на задължения за такива плащания /в този смисъл Решение № 1423/06.07.2016г.
по т.д.№ 1704/2016г. на САС и Определение № 216/10.04.2017г. по т.д.№ 2522/2016г.
на ВКС, I т.о./. Отделно от това, според
трайно установената съдебна практика изпълнението на парично задължение в
нарушение на чл.3 ЗОПБ не би се отразило на неговата редовност, а има за
последица единствено реализиране административнонаказателната
отговорност на нарушителя /Определение № 731/05.11.2019г. по гр.д.№ 1657/2019г.,
ВКС, ІІІ г.о., Определение № 120/06.03.2017г. по ч.т.д.№ 1709/2016г., ВКС, ІІ
т.о. и др./.
Страните не спорят записът на
заповед да е бил издаден във връзка с каузално правоотношение, но сочат
различни и в този смисъл е налице спор кое от тях съставлява основание за поемане
на менителничното задължение. Поради това и на
основание чл.154 ГПК всяка от страните носи тежестта да докаже освен
конкретното каузално правоотношение, още и връзката му със записа на заповед.
Ищецът се позовава на договор,
именуван инвестиционно споразумение, сключен на 30.04.2014г. между „Б.“ АД,
представлявано от изпълнителния директор П.Т./собственик/ и Т.К. /инвеститор/,
с който било постигнато съгласие за съвместно изграждане на обект в с.Голям извор,
общ.Тетевен, за съвместна дейност по обслужване и производство на дървени
изделия и отпадъчни продукти от тях, както и на производство на талаш, която
съвместна дейност включва и поръчка, доставка и монтаж на машини и съоръжения с
предоставяне от собственика на обособена част от своето предприятие за
постигането на общата цел. Дружеството-собственик се задължило да осигури
достъпа и ползването на обекта, представляващ стопански двор и сграда в него, а
инвеститорът се задължил да финансира с лични средства в размер на 220 000лв. изграждането на
обекта, закупуването на съответните съоръжения за производство на дървени
изделия, както и маркетингово проучване на пазара за продажба на нови и
употребявани движими вещи и съоръжения, които да обслужват съвместната дейност.
Посочената сума е следвало да бъде инвестирана за период до 12 месеца, считано
от сключване на договора. Постигнато е съгласие след въвеждането в експлоатация
на обекта с необходимите разрешения за ползване имотът и движимите вещи, трайно
прикрепени към земята, да бъдат апортирани в
новосъздадено търговско дружество, което ще се учреди между собственика и
инвеститора при равни дялове-по 50%. Предвидено е правото на инвеститора да иска
точен отчет от собственика по изпълнение на инвестиционното споразумение,
включително и правото да поиска възстановяване на дадените суми в случай, че
прецени наличие на пречки от различен характер за реализиране на
споразумението, ведно с действащата през периодите лихва по осреднени банкови
депозити или уговорената неустойка, в случай, че нейният размер е по-голям от
лихвата. Предвидено е още, че при виновно поведение на собственика,
осъществяващо се с действия и бездейстия от негова
страна, както и при възникване на основателен риск за инвеститора, да не се реализира
инвестиционната цел, инвеститорът може да иска връщане на вложената сума, ведно
с обезщетителна неустойка от 10% /стр.39-41/.
Ответницата се позовава на
договор, също именуван инвестиционно споразумение, сключен на 01.02.2013г.
между „Б.И.К.“ АД, представлявано от нея като изпълнителен директор
/собственик/, и ищеца Т.К. /инвеститор/, с който заявили желание да разиват стопанска и инвестицинонна
дейност чрез съвместното извършване на следните дейности: подготовка, обезопасяване, подготвяне на
административни документи за рехабилитация на производствена база на
дружеството в гр.Червен бряг, индустриална зона, представляващ административна
сграда-корпус 2, на един етаж с площ 32 550 кв.м., построена в неуреголиран поземлен имот-производствен терен с кад.№ 510022. Дружеството се задължило да осигури достъпа и
ползването на обекта, да предприеме действия и подаде документацията до
съответните служби, ако е необходимо това за дейността, както и да инвестира
собствени средства в размер на 20 000лв., предназначени за покриване на
окончателните разходи по въвеждането в експлоатация на складовата база и
съоръженията към нея. От своя страна ищецът се задължил да финансира с лични средства в
размер на 200 000лв. цялостното изграждане на обекта. Посочените суми е
следвало да бъдат инвестирани от ищеца за срок от 12 месеца, считано от сключване на договора, а
от дружеството-в следващите 12 месеца. И с този договор е постигнато съгласие
след окончателното завършване на обекта и въвеждането в експлотация
да бъде апортиран в новосъздадено търговско дружество
при равни дялове между тях-по 50%. Също е предвидено правото на инвеститора да иска точен
отчет от собственика по изпълнение на инвестиционното споразумение, включително
и правото да поиска възстановяване на дадените суми в случай, че прецени
наличие на пречки от различен характер за реализиране на споразумението, ведно
с действащата през периодите лихва по осреднени банкови депозити или
уговорената неустойка, в случай, че нейният размер е по-голям от лихвата. Налице
е уговорена идентична клауза с предходния договор, според която при виновно
поведение на собственика, осъществяващо се с действия и бездействия от негова
страна, както и при възникване на основателен риск за инвеститора, да не се
реализира инвестиционната цел, инвеститорът може да иска връщане на вложената
сума, ведно с обезщетителна неустойка от 10% /стр.20-21/.
Насрещно
представените договори не са оспорени, поради което следва да се приеме за
установено възникването на облигационни правоотношения между посочените в тях
лица. По предмет и съдържание сочат на договори за гражданско дружество по
смисъла на чл.357 и сл. ЗЗД.
Ищецът отправил писмено предизвестие
за прекратяването и на двата договора. Този от 01.02.2013г. по причина налагане
възбрана върху имота в гр.Червен бряг по изпълнително дело, възприето като
основателен риск по смисъла на чл.7.1 от договора и водещо до невъзможност за
продължаване на съвместната дейност. Направено е искане за връщане в срок до 31.01.2015г.
на вложената инвестиция и неустойката по договора в общ размер на
220 000лв. /стр.22/. Този от 30.04.2014г. по причина, че собственикът не
осигурил достъп до обекта, не изградил електро-връзки и конструкцията за монтаж
на поточна линия, която ищецът предплатил, също възприето като основателен риск
по смисъла на чл.7.1 от договора и водещо до невъзможност за продължаване на
съвместната дейност. И тук е направено искане в срок до 31.05.2015г. за връщане
на вложената инвестиция, заедно с уговорената неустойка общо в размер на
242 000лв. /стр.45/.
По делото е разпитан свидетелят И.Ч.,
който познава страните, както и лицето М.П.. В показанията си сочи, че М.П.бил
собственик на дружествата „Б.“ АД и „Б.И.К.“ АД и във връзка с развивания
бизнес го запознал с ищеца, който искал да инвестира в дейността им. Знае, че
ответницата е била изпълнителен директор на дружеството „Б.И.К.“ и приемала
нареждания от П.. Знае също за издадения от ответницата запис на заповед, който
подписала пред него пред сградата на БНТ в гр.София, тъй като лично организирал
срещата между нея и ищеца. Според свидетеля записът на заповед бил издаден във
връзка с инвестицията в „Б.“ АД и бил предназначен да я обезпечи. Причината
именно ответницата да поеме менителничното задължение
била, че П.вече издал на ищеца друг запис на заповед без да уточнява дали в
обезпечение на същия договор или друго правоотношение. От М.П.знае, че инвестицията
в обекта по договора с „Б.“ АД била реално изпълнена с дадени от ищеца около
200 000лв. без да знае за какво точно и без да е имал преки наблюдения.
При безспорното ответницата да е подписала
записа на заповед и наличието на два сключени договора между ищеца и всяко от
търговските дружества, които са почти идентични, доказателственото
значение на показанията на разпитания свидетел се свежда единствено до
потвърждение на тези обстоятелства. Те не доказват връзката на менителничния ефект с посоченото от ищеца каузално правоотношение-договора
за инвестиция с „Б.“ АД. Показанията са общи, лаконични и в значителната си
част основани не на лични възприятия, а на заявено от трето лице /М.П./. При
положение, че свидетелят не е имал никакви отношения с двете търговски
дружества, нито е бил ангажиран като участник или по какъвто и да е друг начин с
реализирането на поетото от ищеца с договора задължение, дадените показания са
неубедителни и подлагат на съмнение достоверността им, поради което съдът не ги
кредитира.
Други доказателства, които да
установяват връзка на този договор и записа на заповед по делото не са събрани.
Обратното не може да се изведе от представените такива по твърденията за
свързаност между дружествата „Б.“ АД и „Б.И.К.“ АД, участието на М.П.в тях и
приемането на вземанията на ищеца произтичащи от договора за инвестциии от 30.04.2014г. в производството по
несъстоятелност на първото търговско дружество. Те не доказват ответницата да е
поела менителничното задължение в обезпечение на вземания
на ищеца по това облигационно правоотношение, имайки предвид, че няма никаква
връзка с „Б.“ АД, още по-малко
твърденията това да е направено по нареждане на М.П., като негово подставено
лице /вероятно вложения от страната смисъл на тази правна фигура е различен от
регламентираната в чл.17 ЗЗД персонална симулация/. Освен, че не установяват заявените
от ищеца твърдения, тези доказателства не са и в опровержение на поддържаното
от ответницата записът на заповед да е свързан с договора от 01.02.2013г.,
страна по който е представляваното от нея дружество „Б.И.К.“ АД, макар и
собствено да не е провела насрещно доказване на този факт.
След
като ищецът не е доказал връзката на записа на заповед със сочения от него
договор, от който черпи права, без да е оспорил съществуването на другия, по
който също е бил страна, и при липса на доказателства изключващи връзка с
последния, следва да се приеме, че каузалното правоотношение по менителничния ефект е договорът от 01.02.2013г.
Затова и
в съответствие с т.17 от ТР № 4/2013г., ОСГТК на ВКС, съдът дължи произнасяне
по заявеното от ответницата релативно възражение, относимо
към погасяване на вземането по издадения запис на заповед и в частност, че
ищецът не е извършил инвестиция на стойност 200 000лв., поради което и в
негова полза не е възникнало вземане за тази сума, ведно с неустойка от
20 000лв.
Договорът от
01.02.2013г. представлява договор за гражданско дружество по чл.357 ЗЗД, с който
ищецът и „Б.И.К.“ АД постигнали съгласие за
обединяване дейността си за постигане на обща стопанска цел-обновяване на
производствена база в гр.Червен бряг за последващото
й общо ползване, което след това да продължи чрез новосъздадено търговско
дружество при равни дялове. Ищецът се задължил да финансира /инвестира/
200 000лв. лични средства за цялостното изграждане на обекта, а
дружеството-собственик на имота да осигури достъпа до него, съответно общото му
ползване, както и да вложи собствени средства от 20 000лв. за покриване на
окончателните разходи по въвеждането в експлоатация на складовата база и
съоръженията към нея.
От
фактическа страна не е спорно ищецът да е отправил предизвестие на 01.09.2014г.
за едностранно прекратяване на договора по причина узнаването, че върху имота е
наложена възбрана по изпълнително дело и с позоваване на т.7.1. С предизвествието, по същество съставляващо волеизявление за
разваляне, е предоставен срок за връщане на инвестицията от 200 000лв. и
неустойката от 20 000лв. Не е спорно още ответницата, като физическо лице,
да е издала записа на заповед по време
след получаване на това изявление в качеството си на изпълнителен директор на
дружеството, предпоставящо поемане на менителничното задължение в обезпечение на претендираното от ищеца вземане за връщане на даденото по
прекратения договор.
Страните
не са навели твърдения дали и какво всяка от тях е изпълнила по договора за
постигането на общата цел. Но по-същественото е, че по делото не е събрано нито
едно доказателство ищецът реално да е инвестирал посочената сума, поради което
само на това основание искът подлежи на отхвърляне.
За разлика от
двустранните договори, при този за гражданско дружество страните не поемат
насрещни права и задължения. С оглед обединяването на усилията за постигане на
общата цел това, което е било внесено като пари, заместими
вещи и/или имоти става обща собственост на съдружниците
/чл.358 ЗЗД/, а съгласно чл.361 ЗЗД резултатът от общата дейност /печалби и
загуби/ се разпределят между тях съразмерно дела им. Съдружникът не може да
иска разноските, които е направил, съответно средствата, които е вложил докато
гражданското дружество съществува, тъй като това съставлява неговото дялово
участие. Разпределяне на паричните средства, внесени за извършване на общата
дейност, или придобити в резултат на осъществяването й, може да бъде извършено
чрез уреждане на имуществените отношения между съдружниците
след прекратяване на договора за гражданско дружество по реда на чл. 359, ал. 3 ЗЗД. Направените разходи не могат да се възложат изцяло в тежест на един
съдружник, а следва да се поемат от съдружниците
съразмерно с дела им в дружеството, и съобразно уговореното с договора, след
като се извърши цялостна рекапитулация на печалбите и загубите от извършената
съвместна дейност /Решение №34/06.03.2013г. по т.д.№ 94/2012г., ВКС, II т.о. и Решение № 78/17.06.2009г.
по т.д. № 756/2008г., ВКС II т.о./.
На следващо място, поради
спецификата на договора за гражданско дружество прекратяването му може да бъде осъществено
само на някое от изрично предвидените в чл.363 ЗЗД основания, всяко от които
има обективен характер. Облигационната връзка не може да се прекъсва чрез
разваляне поради виновно неизпълнение по смисъла на чл. 87 ЗЗД, защото страните не поемат помежду си
насрещни задължения, а посочената разпоредба изрично сочи, че се развалят само
двустранните договори /Решение № 1398/19.07.1995г. по гр.д.№ 2462/1994г., ВС, IV г.о./.
В случая, предвид неприложимостта
на чл.87 ЗЗД, волеизявлението на ищеца за разваляне на договора поради
виновното му неизпълнение с позоваване на клаузата по т.7.1 не е произвело
правно действие и не може да бъде зачетено. При липса на някое от основанията
по чл.363 ЗЗД това означава, че гражданското дружество не е прекратено. От друга
страна, дори и да се счита за прекратено, като съдружник ищецът не би могъл да
претендира връщането на онова, което се е задължил да вложи в общата дейност, а
само стойността съразмерна на дела му съобразно чл.359, ал.3 ЗЗД след цялостна
рекапитулация на печалбите и загубите от извършената съвместна дейност. На
по-силно основание в негова полза не е възникнало право на вземане в хипотезата
на чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД-връщане на даденото поради отпадане с обратна сила на
основанието.
Ето защо съдът намира, че освен
поради липса на доказателства за реално извършена инвестиция, искът по чл.422 ГПК подлежи на отхвърляне и по изложените по-горе съображения. След като в
полза на ищеца не е възникнало вземане произтичащо от посоченото каузално
правоотношение, то следва да бъде отречено и правото му да получи от
ответницата паричната сума по записа на заповед.
В допълнение следва да се посочи,
че дори и да бе доказана по делото връзката на записа с договора от
30.04.2014г., изложените по горе-мотиви са относими в
пълна степен и спрямо него.
На отхвърляне подлежи и
евентуалния осъдителен иск по чл.534 ТЗ.
Специалният иск за неоснователно
обогатяване е на разположение на приносителя, когато търпи вреда поради
невъзможността да реализира менителничните си
имуществени права. Такава невъзможност съгласно разпоредбата е налице, когато менителничните искове са погасени поради изтичане на
давността по чл.531, ал.1 ТЗ /прескибиране на менителничния ефект/ или поради неизвършване на
необходимите действия за запазване на правата по тях /преюдициране
на менителничния ефект/. В случая не е налице нито
една от алтернативите на правната норма. Ищецът е упражнил правата си по записа
на заповед чрез подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.417 ГПК и в рамките на установения в чл.531, ал.1 ТЗ давностен
срок при липса на наведено от ответната
страна правопогасяващо възражение.
При този изход на делото и на
основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът следва да заплати на ответницата разноски по
делото от 6000лв. за платено адвокатско възнаграждение. Възражението по чл.78,
ал.5 ГПК за прекомерност е неоснователно предвид фактическата и правна сложност
на делото.
Водим от горното съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т.С.К., ЕГН **********,***,
против М.А.Ч., ЕГН **********, с адрес ***, иск по чл.422 ГПК за установяване
вземането за сумата 220 000лв. по запис на заповед от 29.05.2015г., ведно със
законната лихва от 31.05.2018г. до изплащането.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т.С.К., ЕГН **********,***,
против М.А.Ч., ЕГН **********, с адрес ***, осъдителен иск по чл.534, ал.1 ТЗ
за заплащане на сумата от 220 000лв.
ОСЪЖДА Т.С.К., ЕГН **********,***, да
заплати на М.А.Ч., ЕГН **********,***, разноски по делото на основание чл.78,
ал.3 ГПК от 6000лв.
Решението може да се обжалва в
двуседмичен срок пред Софийски апелативен съд от връчване препис на страните.
СЪДИЯ: