№ 2102
гр. София, 10.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 76 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:БИЛЯНА СИМЧЕВА
при участието на секретаря ЕЛИ КР. ШОКОРДОВА
като разгледа докладваното от БИЛЯНА СИМЧЕВА Гражданско дело №
20231110144837 по описа за 2023 година
Предявени са от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу Н. В. А. и
И. Р. Я. обективно съединени установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за установяване съществуването на вземанията на ищеца спрямо ответниците
на следните суми, дължими от тях в условията на солидарна отговорност, а
именно :
11 978.26 лв., представляваща неизплатена част от главница по Договор
за банков кредит № 02-341-53/05.03.2012 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК
/16.03.2023 г./ до окончателното изплащане на вземането;
5 833,68 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от
18.11.2015 г. до 18.02.2022 г.,
10 010.71 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от
20.07.2015 г. до 15.03.2023 г.,
за които вземания в полза на ищеца са издадена заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 13834/2023 г. по описа на СРС,
76 с-в от 24.04.2023 г.
Ищецът, в качеството на универсален правоприемник на „МКБ
Юнионбанк“ АД, твърди, че на 05.03.2012 г. е сключил Договор за банков
кредит № 02-341-53 с ответника Н. А. /кредитополучател/, и И. Я. /в
качеството на солидарен длъжник/, по силата на който банката е предоставил
на кредитополучателя сумата от 15 000 лв. за текущи потребителски нужди и
рефинансиране на съществуващ кредит с размер 12 500 лв. Срокът за
погасяване на отпуснатия кредит е 18.02.2022 г.
Сочи, че кредитът е усвоен на 05.03.2012 г. при фиксиран лихвен
1
процент за първата година от кредита в размер на 13.70 % годишно. След
изтичане на първата година, страните договорили главницата по кредита да се
олихвява с плаващ лихвен процент в размер на действащия тримесечен
SOFIBOR плюс фиксирана надбавка в размер на 755 базисни точки, но не по-
малко от 13.70 %.
Сочи, че към момента на сключване на договора ГПР е в размер на
15.14 %, а общата дължима сума от кредитополучателя и солидарния длъжник
възлизала на 28038.92 лева.
Посочва, че съгласно Раздел I, т. 6 от Договора за кредит, при забава в
плащането на част или цяла вноска по главницата от кредита,
кредитополучателят дължи на банката обезщетение за забава - Наказателна
надбавка от 1000 базисни точки към договорената възнаградителна лихва по
т. 4, която се начислява на годишна база върху забавената част, респ. цялата
главница за времето до окончателното изплащане на задълженията.
За обезпечение на задълженията по кредита е сключен Договор за
залог, заверен при нотариус № 053 при НК, съгласно който кредитодателят
учредява залог в полза на банката върху вземанията по банковата си сметка
IBAN *** със срок до окончателно събиране на вземането.
Посочва, че кредитът е в просрочие, считано от 20.07.2015 г., а
крайният срок за издължаване на кредита е изтекъл на 18.02.2022 г.
Вследствие на гореизложеното ищецът в настоящото производство е
предявил заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и в
негова полза е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.
№ 138348/2023 г. по описа на СРС, 76 с-в, за сумата от 11 978,26 лв.,
представляваща главница по Договор за кредит №02-341-53/05.03.2012 г.,
ведно със законна лихва за период от 16.03.2023 г. до изплащане на вземането,
сумата 5833,68 лв., представляваща договорна лихва за период от 18.11.2015 г.
до 18.02.2022 г., сумата 10 010,71 лв., представляваща мораторна лихва за
период от 20.07.2015 г. до 15.03.2023 г., както и държавна такса в размер на
556,45 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150,00 лв.
Заповедта е връчена от ЧСИ А.Б., длъжниците са подали в срок
възражения по чл. 414 ГПК, като, след дадени указания от заповедния съд,
кредиторът е предявил настоящата искова молба.
Моли за уважаване на предявените установителни искове. Претендира
разноски от заповедното и исковото производство.
В едномесечния срок по чл. 131 ГПК ответникът Н. В. А. подава
отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като
неоснователни. Твърди липса на доказателства за усвояване на кредита. Сочи
недействителност на договора, поради нарушаване разпоредбите на чл. 10, ал.
1 , чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9. Твърди, че клаузата,
предвиждаща плаващ лихвен процент е неравноправна, като е договорена в
полза на силната страна, както и липса на яснота при формиране на лихвите.
Релевира възражения за изтекла погасителна давност. С тези аргументи моли
за решение, с което исковата претенция да бъде отхвърлена. Претендира
разноски.
2
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор и от И. Р. Я., с който
оспорва предявените искове като неоснователни. Твърди, че поетото от нея
задължение по договора е в качеството на поръчител, а не на солидарен
длъжник. Оспорва настъпило правоприемство между „МКБ Юнибанк“ АД и
ищеца, като сочи, че не са представени доказателства за него. Оспорва
съдържанието и размера на претендираните суми по процесния договор.
Твърди, че договорът е сключен при нарушения на ЗПК и ЗЗП, водещи до
неговата недействителност. Релевира възражения за изтекла погасителна
давност. С тези аргументи моли за решение, с което исковата претенция да
бъде отхвърлена. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно
и в тяхната съвкупност, достигна до следните фактически и правни
изводи:
На първо място, доколкото касае материалноправната легитимация на
ищеца по спора, следва да бъде разгледано възражението на ответниците за
липса на представени доказателства за настъпилото правоприемство между
кредитодателя „МКБ Юнионбанк” АД и ищеца по спора “Първа
инвестиционна банка” АД.
Видно от изложеното в исковата молба, ищецът не твърди между него
и кредитодателя да е настъпило частно правоприемство - цесия, която да
подлежи на съобщаване на длъжника.
Твърди, а и се установява от справка в публично достъпния
ТРРЮЛНЦ, че между кредитодателя и ищеца е настъпило универсално
правоприемство през 2014 г., като “Юнионион банк” АД се е вляло в “Първа
инвестицонна банка” АД, поради което всички права и задължения, породени
от сделки, сключени с вливащото се дружество, стават права и задължения на
дружеството-правоприемник.
Предвид изложеното, възражението на ответниците за липса на
легитимация на ищеца да претендира вземанията по договора в негова ползва,
се явява неоснователно.
По същество на правния спор:
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК субективно и обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86 ЗЗД.
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК,вр. чл.79, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр.чл.430,
ал.1 ТЗ:
За основателността на иска, в тежест на ищеца е пълно и главно да
докаже наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за
банков кредит между него и ответниците /поели да отговарят за задълженията
в качеството им на солидарни длъжници/ с твърдяното съдържание,
получаване на паричната сума от кредитополучателя и настъпване на падежа
на задължението за връщане на всички вноски по кредита.
При доказване на горното, в тежест на ответниците е да докажат
положителния факт на погасяване на дълга.
3
В тежест на ответника Я. е да докаже, че се е задължила по договора в
качеството й на “поръчител”, а не като съдлъжник.
В конкретния случай, установява се от събраните по делото писмени
доказателства, че на 05.03.2012 г. е подписан Договор за банков кредит № 02-
341-53/05.03.2012 г., по силата на който ищецът предоставя на ответника-
кредитополучател кредит в размер от 15000 лв. срещу насрещно задължение
на кредитополучателя и солидарния длъжника И. Р. Б. /сега Я./ да върнат
заетата сума заедно с договорна лихва с фиксиран лихвен процент за първата
година от кредита в размер на 13.70 % годишно. След изтичане на първата
година, страните договорили главницата по кредита да се олихвява с плаващ
лихвен процент в размер на действащия тримесечен SOFIBOR плюс
фиксирана надбавка в размер на 755 базисни точки, но не по-малко от 13.70 %.
Видно от погасителния план към договора, сумата е дължима на 120
равни месечни вноски в размер на 230.52 лв., с краен срок 18.02.2022 г.
Установява се от представения по делото договор за кредит, че същият
е подписан от двама представители на банката-кредитодател, от ответника Н.
А. - като кредитополучател и ответника И. Б. - като солидарен длъжник.
Безспорно е, че процесният договор за кредит има характеристиките
на потребителски такъв и се регулира от правилата на Закона за
потребителския кредит, както и, че ответниците имат качеството на
потребители по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР от ЗЗП.
С оглед задължението на съда по чл. 7, ал. 2 ГПК /във връзка, с което
на страните е дадена възможност да вземат становище и да представят
доказателства/, както и по конкретно наведените от ответниците възражения
за недействителност на договора, съдът намира следното:
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК сочи, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20, както и ал. 2, както и
чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
Съдът намира, че в конкретния случай, посочените по-горе формални
изисквания са изпълнение, поради което сключеният договор за
потребителски кредит е действителен.
Неоснователно се явява направеното в последното по делото ОСЗ
възражение от ответника И. Я. за недействителност на договора на основание
нарушение на изискванията на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 2 ЗПК /доколкото
безспорно се установява по делото, че страница 3 и 4 в раздела от Общите
условия към договора/ липсва положен неин подпис/. Видно от датата на
договора, същият е сключен през 2012 г., а цитираната от страната разпоредба
на чл. 11, ал. 2 е приета за пръв път с ДВ бр. 35/2014 г. и е в сила от 23.07.2014
г. С оглед на това както и предвид обстоятелството, че всички останали
4
страници са надлежно подписани от страните по договора, съдът намира, че не
е налице твърдяното основание за недействително.
На следващо място, по възражението на ответниците за нищожност на
клаузата, уреждаща дължимата по договора възнаградителна лихва
/рефлектираща върху действителността на целия договор за кредит/:
За преценка действителността на посочената договорна клауза, съдът
съобрази следното:
С решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., IV г. о. на ВКС
е даден отговор на въпроса за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3,
т. 3 ЗЗП спрямо клаузи от договора за банков кредит, касаещи увеличаване на
възнаградителната лихва. Според ВКС, при систематичното тълкуване на
разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва
извод, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност
за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на
следните кумулативни условия: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване
може да се измени лихвата, трябва изрично да са уговорени в договора или в
общите условия; 2/ тези обстоятелства следва да обективни, т. е. да не зависят
от волята на кредитора - тяхното определяне или приложение да не е
поставено под контрола на кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да
е подробно и ясно описана в договора или ОУ, т. е. да е ясен начина на
формиране на лихвата; 4/ при настъпването на тези обстоятелства да е
възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената
лихва - ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено
води до "значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 ЗЗП.
Съгласно решение № 95/13.09.2016 г. по т. дело № 240/2015 г. на ВКС,
ТК, II т. о., методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да
съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща
вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от
отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно
правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта
от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на
възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за
определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието
на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително
достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят
може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга,
както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с
нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да
се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна
клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
В настоящия случай, видно от клаузата на чл. 4 от Раздел I, страните
са договорили фиксиран лихвен процент за първата година от кредита в
размер на 13.70 % годишно. След изтичане на първата година, страните са
договорили главницата по кредита да се олихвява с плаващ лихвен процент в
5
размер на действащия тримесечен SOFIBOR плюс фиксирана надбавка в
размер на 755 базисни точки, но не по-малко от 13.70 %.
Референтните лихвени проценти или бенчмарк представляват
подлежащи на редовна актуализация лихвени проценти, които са публично
достъпни, изчисляват се от независим орган, най-често за да отразят разходите
по заемите на различни пазари. Например, могат да отразяват колко струва на
банките получават средства една от друга или от други източници. Пазарният
лихвен индекс СОФИБОР е фиксинг на котировките на необезпечени
депозити в български левове, предлагани на българския междубанков пазар.
Той се изготвя за набор от срочности в 11: 00 ч. (местно време) всеки работен
ден, като средна величина от котировките "продава", подадени от
представителна група банки. Най-често използваните срочности на индекса
Софибор са – 1-месечен, 3-месечен, 6-месечен и 12-месечен Софибор.
Обявява се публично от БНБ (видно от ССчЕ). Следователно, касае се за
обективен критерий, който гарантира, че стойността на договора остава
обективна и безспорна и върху който банката не може да влияе. Този
компонент отразява стойността на привлечения финансов ресурс от
кредитора, т. е. цената, на която кредиторът придобива финансови средства.
В същото време обаче, Договорът предвижда, че независимо от
действащия тримесечния SOFIBOR, годишният лихвен процент ще е не по-
малко от 13.70 %, т. е. предвиден е т. нар. "долен праг" на лихвата. Така
предвиденият "долен праг" на лихвата изключва възможността за намаление
на прилагания към договора годишен лихвен процент при промяна на
пазарните условия, вкл. при промяна на възприетия обективен критерий -
тримесечния SOFIBOR.
Следователно тази уговорка не отчита промените на пазара, водещи
до намаляване на цената на привлечения финансов ресурс, респ. до
заплащането на по-нисък лихвен процент, при уговорена променлива
компонента и води единствено до възможност за изменение в посока на
нейното увеличение, но не и на намаление, отчитайки съответните спадове на
пазара.
Такава клауза за определяне на лихвата по банков кредит е
неравноправна: тя е във вреда на потребителя (не му дава възможност да
заплаща годишен лихвен процент, съответстващ на промяната в лихвения
индекс Софибор в случай на неговото намаление), не отговаря на
изискванията за добросъвестност (съгласно който следва да бъде осигурена
защита не само за кредитора, а и за кредитополучателя) и води до
неравновесие във вреда на потребителя (липса на реципрочност при промяна
на пазарните условия). По този начин, икономически по-силната страна в
правоотношението, променя размера на гарантираната доходност и по този
начин е прехвърлила (изцяло или отчасти) стопанския риск от търговската си
дейност на потребителя на предоставяната услуга.
Поради изложеното, съдът приема, че посочената клауза, в частта й,
уреждаща долна, минимална граница на лихвения процент, се явява
неравноправна, следователно нищожна, като страните по договора са били
6
обвързани с останалите условия по договора - за първата година от срока на
кредита, главницата се олихвява с фиксиран годишен лихвен процент в размер
на 13.70 %, а след това, непогасената част от главницата се олихвява с плаващ
лихвен процент, определен в размер на действащия тримесечния SOFIBOR
плюс фиксирана надбавка в размер на 755 пункта. В тази част от клаузата не е
неравноправна, тъй като е формулирана изрично, ясно и точно и валидно
обвързва страните.
С оглед на това, доколкото по договора е налице валидно уговорена
клауза за възнаградителна лихва, неоснователно се явява направеното от
ответниците оспорване на действителността на целия договор за кредит,
основаващо се на липсата на съществен елемент от договора за банков кредит.
На следващо място, по възражението на ответника И. Р. Я. /преди Б./,
че е поела задължения по договора в качеството на “поръчител”, съдът
намира следното:
Спорът относно точния смисъл на договорни клаузи се разрешава
при тълкуване действителната обща воля на страните.
Съгласно утвърдената съдебна практика /решение № 67/30.07.2014 г.
на ВКС по т.д. № 1843/2013 г. на II т.о., решение № 105/30.06.211 г. на II т.о. на
ВКС по г.д. № 944/2010 г., решение № 202/13.07.2012 г. по гр.д. № 680/2011 г.
на I г.о. на ВКС, решение № 220/31.07.2014 г. на ВКС по гр.д. № 6126/2013 г.
на IV г.о. и много други/ съдът, който следва да се произнесе за
съществуването, съответно правата и задълженията на страни по договор,
трябва да установи и вида на същия.
Той се определя от действителното му съдържание - действителната
обща воля на страните. Във всички случаи на спор относно точния смисъл и
действителното съдържание на постигнатото общо съгласие и целените с
договора правни последици, съдът е длъжен да отговори аргументирано каква
е действителната воля на страните. Когато уговорките са неясни, непълни и
неточни и щом пораждат съмнение, тълкуването се извършва по критериите
на чл. 20 ЗЗД. Отделните уговорки се ценят с оглед систематичното им място в
договора и във връзка едни с други, като всяка една се схваща в смисъла,
който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите и практиката и
добросъвестността. Съдът, ведно с това, преценява обстоятелствата, при които
е сключен договора, както и поведението на страните преди и след
сключването му.
Безспорно е в случая, че ответникът по настоящия иск И. Я. се е
задължила да отговоря “солидарно” заедно с кредитополучателя А. спрямо
кредитора. Солидарната отговорност обаче е налице във всички случаи, когато
кредиторът има възможност да изисква от всеки от длъжниците цялото си
вземане, като изпълнението на един погасява дълга и освобождава всички
длъжници (чл. 122 ЗЗД), като тя може да възникне както по силата на закона,
така и от поемане на общо задължение от неколцина по силата на договор,
така и от други правни фигури - встъпване в дълг, поръчителство, авал,
делкредере, като правата и задълженията на страните по тези договори са
различни, възникват при различни фактически състави, предвидена е и
7
различна форма за действителност.
Общите правила, уредени в чл. 121-127 ЗЗД, са приложими за всички
случаи, когато е налице пасивна солидарност, стига нещо друго да не е
уговорено. Разликите се следват, както от изрично съдържащите се в този
смисъл уговорки, така и от основанието за възникване на солидарността.
Съдът трябва да установи вида на солидарната отговорност, според
основанията за нейното възникване, за да определи спецификата на
конкретните облигационни отношения.
За преценка на вида на постигнатите между страните по процесния
договор съглашения, съдът съобрази следното:
Пасивната солидарност, по своята правна същност, е вид лично
обезпечение. Според общото правило на чл. 122, ал. 1 ЗЗД при пасивната
солидарност няколко длъжници дължат една и съща престация на кредитора, а
кредиторът може да иска изпълнението и от всеки съдлъжник. Особеност на
пасивната солидарност е единството на предмета на престацията, а това
означава, че предметът на задължение на солидарните длъжници е един и същ.
Поради това всеки от солидарните длъжници отговаря за пълния размер на
дълга, за който се е задължил. Израз на установеното с чл. 122, ал. 1 ЗЗД
абсолютно действие на солидарността, е и правото на кредитора, получил
само част от дължимата престация от един от солидарните длъжници, да
търси разликата от останалите солидарни длъжници - доброволно или по пътя
на принудителното изпълнение. Кредиторът има самостоятелно материално
право срещу всеки солидарен длъжник и то обуславя правото му на съдебна
защита срещу всички солидарни длъжници - обикновени, а не задължителни
другари в процеса, до пълното му удовлетворяване.
Поръчителството от своя страна разкрива белезите на акцесорен,
обезпечителен, комутативен, безвъзмезден и формален договор, с който
поръчителят се задължава към кредитора на едно трето лице /главен длъжник/
да отговаря с цялото си имущество за изпълнението на чуждото /главно/
задължение. Отговорността на поръчителя е солидарна с тази на главния
длъжни. При липса на уговорени по-леки условия или на поръчителстване за
част от дълга, поръчителят дължи каквото, колкото и когато дължи главният
длъжник. Отговорността на поръчителя обхваща всички последици от
неизпълнението, вкл. лихви, неустойки и разноски. Договор за поръчителство
може да бъде сключен за всякакъв вид главни задължения по едностранни,
двустранни или многостранни сделки, а поръчител може да бъде както
физическо, така и юридическо лице.
С оглед така дадените разяснения, тълкувайки волята на страните по
договора, съдът намира, че И. Р. Я. се е задължила по кредита в качеството й
на солидарен длъжник, а не в качеството на “поръчител”, по следните
съображения:
Съгласно изричната уговорка на чл.23.1 от общите условия на
договора вземанията на банката по договора по отношение на
кредитополучателя и солидарния длъжник са неделими и могат да бъдат
събирани изцяло от всеки един от тях при условията на пасивна солидарност
8
като всеки отговаря за цялото задължение без възражение за поредност или
пропорционалност; Съгласно чл.29 от ОУ банката има право да обяви
предсрочна изискуемост на кредита, в случай, че кредитополучателят и
солидарният длъжник не са осигурили допълнителни средства, ако наличните
по сметката не са достатъчни за погасяване на вноската, при настъпване на
предсрочна изискуемост по други договори с тези лица ( чл.29.4 ), както и
при предоставяне на неверни или неточни данни от кредитополучателя и от
солидарния длъжник, които са мотивирали банката да сключи договора. С
клаузата на чл. 30 от ОУ е уговорено, че в случай на неплащане, както от
страна на кредитополучателя, така и на солидарния длъжник, изцяло или
частично, на което и да е парично задължение по договора в продължение на
150 дни от падежа на това задължение, считано от 151-вия ден кредитът става
автоматично предсрочно изискуем. Съгласно чл. 32.1. банката има право да
събира служебно дължимите суми по кредита, не само от сметките на
кредитополучателя, а и от всички сметки на солидарния длъжник.
Предвид изложеното, съдът намира направеното от ответника Я.
възражение за неоснователно, поради което /при неприложимост на правилото
на чл. 147, ал. 1 ЗЗД/, приема, че двамата ответници са пасивно
материалноправно легитимирани да отговарят по предявените искове.
С оглед изложеното до тук, съдът намира, че по делото се установява,
че страните по спора са обвързани от валиден договор за потребителски
кредит.
По същество на предявените искове:
Съгласно изводите на вещото лице на приетото и неоспорено от
страните заключение на ССчЕ, сумата по кредита е усвоена изцяло от
ответника А. на 06.03.2012 г. по посочената в договора негова разплащателна
сметка.
Установява се по делото, че падежът на всички задължения по
договора е настъпил на 18.02.2022 г., т.е. преди подаване на заявлението по
чл.417 ГПК в съда на 16.03.2023 г. За пълнота следва да се посочи, че съгласно
задължителната съдебна практика по т.18 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС,
предсрочната изискуемост на кредита не настъпва автоматично с уговорения в
договора състав на неплащане на вноски по същия. За да настъпи промяна в
отношенията по договора за кредит е необходимо правоимащата страна
кредитор по същия да упражни правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем като изявлението следва да е достигнало/получено от длъжника.
Макар от обстоятелствената част на приетата по делото ССчЕ да се
установява, че длъжникът е бил в просрочие на задълженията си считано от
20.07.2015 г., доколкото кредиторът не е предприел действия за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем, то следва да се приеме, че предсрочна
изискуемост не е настъпила, респективно падежът за неплатения остатък по
договора е настъпил на уговорения в договора краен срок за погасяване на
кредита – на 18.02.2022 г.
От заключението на приетата по делото ССчЕ се установява, че към
момента на подаване на заявлението в съда непогасената главница по
9
договора, при съобразяване на извършените от ответника плащания, отнесени
за погасяване на главница в размер на 3021.74 лева, е в размер на 11978.26 лв.
– с оглед на което съдът приема, че именно това е дължимата от ответниците
главница по договора за кредит.
При установената основателност на иска следва да бъде разгледано
своевременно заявеното от ответниците възражение за изтекла погасителна
давност.
Съгласно задължителната за настоящия съд съдебна практика,
обективирана в Тълкувателно решение № 3/2023 г. по т.д. № 3/2023 г. на
ОСГТК на ВКС, при уговорено погасяване на паричното задължение на
отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за
съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да
тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска.
Вземанията по договор за кредит не са периодични, поради което за
тях е приложим общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД.
Ето защо в настоящия случай част от претендираните вземания на
ищеца са погасени по давност.
Заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по
чл.417 ГПК е депозирано в съда на 16.03.2023 г., като от тази дата
установителният иск се счита предявен (арг. чл. 422, ал.1 ГПК) и
погасителната давност за претендираните вземания е прекъсната – арг. чл. 116,
б. „б“ ЗЗД, предвид което вземанията, станали изискуеми преди 16.03.2018 г.,
са погасени - т.е. до вноска № 72 от погасителния план вкл.
С оглед изложеното искът следва да бъде уважен за сумата от
11428.13 лева - дължими незаплатени главници в периода 18.03.2018 г. -
18.02.2022 г., чиято стойност е изчислена от съда по реда на чл. 162 ГПК въз
основа на сумите по представения погасителен план /от вноска № 73 до
вноска № 120 вкл/.
За горницата до пълно претендирания размер от 11 978.26 лв. искът
следва да бъде отхвърлен като погасен по давност.
По иска по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.чл.430,
ал. 2 ТЗ:
От заключението на приетата ССчЕ се установява, че задължението на
ответниците за непогасена възнаградителна лихва възлиза на сумата от
5833.68 лв. за периода от 18.11.2015 г. до 18.02.2022 г.
Ответниците своевременно са релевирали възражение за изтекла
погасителна давност и по отношение на дължимите лихви, което е частично
основателно.
В случая приложимата погасителна давност за плащанията по лихвата
е 3-годишна /чл.111, б. „в“ ЗЗД/, а заявление по чл.417 ГПК е подадено в съда
на 16.03.2023 г., поради което и съобразявайки изложените по-горе мотиви,
погасени по давност са всички вземания за възнаградителна лихва,
падежирали преди 16.03.2020 г.
В тази връзка вноските за възнаградителна лихва за периода от
10
18.11.2015г. до 15.03.2020г. включително са погасени по давност, т.е.
непогасената по давност възнаградителна лихва е в размер на 725.71 лв.,
дължими за периода от 16.03.2020 г. до 18.02.2022 г.
По тези съображения съдът намира, че искът е основателен за сумата
от 725.71 лв., съответно подлежи на отхвърляне до пълния предявен размер от
5833.68 лв. и за периода от 18.11.2015 г. - 15.03.2020 г. като погасен по
давност.
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 86 ЗЗД:
За основателността на иска по делото следва да бъде доказано
наличие на главно задължение и изпадане на ответника в забава -
обстоятелства, които са безспорни по делото.
Видно от Раздел I, т. 6 от Договора за кредит, при забава в плащането
на част или цяла вноска по главницата от кредита, кредитополучателят дължи
на банката обезщетение за забава - Наказателна надбавка от 1000 базисни
точки към договорената възнаградителна лихва по т. 4, която се начислява на
годишна база върху забавената част, респ. цялата главница за времето до
окончателното изплащане на задълженията.
По своята правна същност включената в договора за потребителски
кредит клауза за заплащане на наказателна лихва, представлява уговорка за
заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на дължимите с договора
месечни вноски, посочени в погасителния план, който е неразделна част от
договора, включващи главница и договорна лихва, ако същите не бъдат
платени в установените в договора срокове. Настъпването на крайната дата, на
която заемополучателят е следвало да върне цялата сума не води до
прекратяване на сключения между страните договор за потребителски кредит.
Срокът за връщане на усвоен кредит, предвиден в договор за потребителски
кредит не е установен като прекратителен, а само сочи крайният момент, в
който следва да се върне заетата сума. След изтичане на този срок страните
остават обвързани от договора за потребителски кредит. Поради това те са
обвързани от уговорката за заплащане на наказателна /санкционираща/ лихва
и същата се дължи, като се начислява върху неизплатените в срок вноски,
включващи главница и възнаградителна лихва до момента на тяхното
плащане. /Така в Решение № 50225 от 7.07.2023 г. на ВКС по гр. д. №
2977/2021 г., IV г. о., ГК/
В разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от Закона за потребителския кредит,
респективно чл. 19, ал. 2 от ЗПК (отм.) е предвиден максимално допустим
размер на наказателната лихва. Съгласно чл. 33, ал. 2 от ЗПК, когато
потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението
за забава не може да надвишава законната лихва.
В конкретния случай, установява се по делото от приетата и
неоспорена от страните ССчЕ, както и от разясненията на вещото лице, дадени
в последното по делото открито съдебно заседание, че начисленият от
кредитодателя размер на наказателната мораторна лихва е в размер на 7381.22
лева за периода от 20.07.2015 г. до 15.03.2023 г., а дължимата за същия период
11
мораторна лихва в размер на законната лихва за забава възлиза на сумата от
4249.20 лева.
Предвид изложеното, съдът намира, че постигнатата от страните
договорка, в частта относно размера на дължимата наказателна мораторна
лихва, надвишаващ нормативно установения максимум, е нищожна и следва
да бъде заместена от повелителните разпоредби на чл. 33, ал. 2 ЗПК /чл. 26, ал.
4 ЗЗД/ - т.е. общият размер на дължимото от ответниците по договора
мораторно обезщетение възлиза на сумата от 4249.20 лева за периода
20.07.2015 г. до 15.03.2023 г.
Ответниците своевременно са релевирали възражение за изтекла
погасителна давност и по отношение на дължимото мораторно обезщетение,
което е основателно за дължимите обезщетения, падежирали преди 16.03.2020
г., тъй като в случая приложение намира кратката тригодишна погасителна
давност /чл.111, б. „б“ ЗЗД/.
С оглед на това, по реда на чл. 162 ГПК, въз основа на изготвената по
делото допълнителна ССчЕ, съдът намира, че непогасеният размер на
мораторното обезщетение възлиза на сумата от 3459 лева, дължимо за
периода от 16.03.2020 г. - 15.03.2023 г.
За горницата над тази сума до пълно предявения размер от 10010.71
лева и за периода от 20.07.2015 г. до 15.03.2020 г. следва да бъде отхвърлен
като неоснователен.
По разноските:
С оглед изхода на делото, право на разноски имат и двете страни в
производството, като съдът дължи произнасяне и по отношение на сторените
от страните разноски в заповедното производство.
На основание чл. 78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски
съобразно уважената част от исковете.
Сторените от ищеца разноски в заповедното производство за
заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение са в размер на
705.45 лева. Съразмерно с уважената част от исковете, в полза на ищеца
следва да се присъди сумата от 395.87 лева.
Сторените от ищеца разноски в исковото производство за заплатена
държавна такса и експертизи и юрисконсултско възнаграждение са в общ
размер на 1556.46 лева /при определен от съда на основание чл. 78, ал. 8 ГПК
размер на юрисконсултското възнаграждение от 300 лева/. Съразмерно с
уважената част от исковете, в полза на ищеца следва да се присъди сумата от
871,62 лева.
Ответниците не са претендирали разноски за настоящото
производство, не са доказали извършването на такива, поради което разноски
не им се следват.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
12
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл.
415, ал. 1 ГПК, че Н. В. А., ЕГН **********, и И. Р. Я., ЕГН **********,
дължат в условията на солидарност на „Първа инвестиционна банка“ АД,
ЕИК *********, сумите, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение
по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 13834/2023г. по описа на СРС, 76-ти състав,
както следва:
– на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата
от 11 428.13 лв., представляваща неизплатена част от главница по Договор за
банков кредит № 02-341-53/05.03.2012 г., дължима за периода от 16.03.2018 г.
до 18.02.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК /16.03.2023 г./ до окончателното
изплащане на вземането;
– на основание чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата от
725.71 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва, дължима за
периода от 16.03.2020 г. до 18.02.2022 г.;
– на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 3459 лв., представляваща
договорна мораторна /наказателна/ лихва върху дължимата главница за
периода от 16.03.2020 г. до 15.03.2023 г.; КАТО
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД,
ЕИК ********* срещу Н. В. А., ЕГН **********, и И. Р. Я., ЕГН **********
искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, за установяване дължимостта на сумите,
за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.
№ 13834/2023г. по описа на СРС, 76-ти състав, както следва:
- иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за
установяване, че ответниците дължат на ищеца в условията на солидарност
главница по Договор за кредит № 02-341-53/05.03.2012 г. за горницата над
уважения размер от 11428.13 лева до пълния предявен размер от 11 978.26 лв.
и за периода от 20.07.2015 г. до 15.03.2018 г. /като погасен по давност/;
- иска по чл. 79, ал. 1 , пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за
установяване дължимост в условията на солидарност на договорна
възнаградителна лихва за горницата над уважения размер от 725.71 лева до
пълния предявен размер от 5833.68 лв. и за периода от 18.11.2015 г. до
15.03.2020 г. /като погасен по давност/;
- както и иска по чл. 86 ЗЗД за установяване дължимост в условията
на солидарност на договорна мораторна /наказателна/ лихва за разликата
над уважения размер от 3459 лева до пълния предявен размер от 10 010 лв. и
за периода от 20.07.2015 г. до 15.03.2020 г. /като неоснователен и частично
погасен по давност/.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Н. В. А., ЕГН **********,
и И. Р. Я., ЕГН ********** да заплатят на „Първа инвестиционна банка“ АД,
ЕИК *********, сумата от 395.87 лв., представляваща разноски в заповедното
производство по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 13834/2023г. по описа на СРС, 76-ти
състав, както и сумата от 871.62 лева,представляваща разноски в исковото
13
производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14