№ 1841
гр. С, 09.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в закрито заседание на
девети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:С Г И
като разгледа докладваното от С Г И Гражданско дело № 20211110161732 по
описа за 2021 година
Предявен е иск от „Т Б“ АД, ЕИК, със седалище и адрес на управление гр.С, бул.”Т
А“ №, представлявано от И Л Д и М П В, за признаване за установено по отношение на М.
Ч. ИВ., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.Д БЛ., ВХ, ет.8, АП., че последния дължи на
банката-ищец суми по договор за потребителски кредит - овърдрафт №/31.07.2012 г., както
следва: сумата от 2000.00 лв., представляваща просрочена главница, ведно със законната
лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно зпълнение по чл.417
ГПК - 24.11.2014 г., до окончателното плащане на дължимото, сумата от 205.97 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 31.07.2012 г. до 07.07.2014 г., сумата от 20.81
лв., представляваща лихва за забава за периода от 07.07.2014 г. до 19.11.2014 г., сумата от
80.00 лв., представляваща комисионни за ангажимент за периода от 07.05.2014 г. до
19.11.2014 г.
Претендират се и направените разноски по настоящето дело и по предходно
проведеното заповедно такова.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за банков кредит -
овърдрафт, с който е предоставена на ответника сумата 2000.00 лв. при договорна лихва от
12% и краен срок 31.07.2013 г. Отбелязва се, че в договора е предвидено действието му да се
продължава за нов 12 месечен период, освен ако банката не е взела решение да не го
продължава. Сочи се, че ответникът е допуснал неизпълнение на договорните си задължения
като не е погасил месечните договорни лихви, считано от 07.05.2014 г., поради което при
три незаплатени месечни задължения, кредитният лимит е блокиран на 07.07.2014 г., а
крайният му падеж е настъпил на 31.07.2014 г.
За тези си дейтвия банката-ищец твърди, че е уведомила ответника, но на обявения
от него адрес изпратеното писмо не е потърсено и е върнато в цялост.
По така изложените съображения, от съда се иска да установи дължимостта на
сумите по процесния договор за кредит.
В срока за отговора, ответникът по делото, е депозирал такъв, в който се съдържат
доводи по допустимостта и основателността на предявените искове. По съществото на спора
се твърди, че правоотношението между страните се регулира от Закона за потребителския
кредит, поради което процесния договор следва да отговаря на предвидените в цитирания
закон изисквания. Ответникът поддържа становище за недействителност на договора поради
противоречието му с чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК вр. чл.3, ал.3 от ЗПК. В тази насока се
1
аргументира становище, че не е посочено общата сума, дължима от потребителя, годишният
процент на разходите, не са посочени ясни и точни правила за начина на погасяване на
кредита, липсата на предоставен сатндартен европейски формуляр за предоставена на
информация за договорите за овърдрафт. Отделно от това се отбелязва и липсата на
погасителен план.
Ответникът обръща внимание, че при обявяване на договора за кредит за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва
или други разходи по него, но в случая това е неприложимо, доколкото главницата би се
дължала като получена без правно основание, каквато претенция ищецът не е заявил.
На самостоятелно основание искът се оспорва и като погасен по давност.
В съдебно заседание страните се представляват от пълномощници, които поддържат
направените с исковата молба и отговора към нея искания и възражения.
По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебно-
счетоводна експертиза.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявените искове са с правно основание чл.422 вр.чл.415, ал.1 ГПК и имат за
предмет установяване дължимостта на посочените суми в издадената по реда на чл.417 ГПК
заповед за изпълнение на парични задължения.
От приложеното към настоящето, ч.гр.дело № 64536/2014 г. по описа на СРС е
видно, че въз основа на заявление по реда на чл.410 ГПК в полза на дружеството ищец е
била издадена заповед за изпълнение за следните суми сумата от 2000 лв., представляваща
просрочена главница поп договор за потребителски кредит - овърдрафт №/31.07.2012 г.,
ведно със законна лихва за периода от 24.11.2014 г. до изплащане на вземането, договорна
лихва в размер на 205.97 лв. за периода от 31.07.2012 г. до 07.07.2014 г., наказателна лихва в
размер на 20.81 лв. за периода от 07.07.2014 г. до 19.11.2014 г., просрочени комисионни за
ангажимент в размер на 80.00 лв. за периода от 07.05.2014 г. до 19.11.2014 г.
С определение № 2130/13.09.2021 г., постановено по гр.д.№ 10596/2021 г. по описа
на СГС, е прието на основание чл.423, ал.3, изр.1 вр. ал.1 т.2 от ГПК възражението на
длъжника М.И.. В същото липсва оспорване по същество на присъдените с издадената
заповед вземания на „Т Б“ АД.
При тези данни се установява, че ищецът е провел заповедно производство по
отношение на процесното вземане и искът е предявен в срока по чл.415, ал.1 ГПК, поради
което и същият се явява процесуално допустим.
По основателността на иска, съдът намира следното:
На 31.07.2012 г. между ответника и „Т Б“ АД е сключен договор за потребителски
кредит – овърдрафт № ..-.....V с разрешен лимит от 2000 лв. Между страните е постигнато
съгласие ползването /усвояването/ на суми по отпуснатия кредит да се осъществява от
кредитополучателя на каса в офисите на „И“ АД или в офисите на банката – чл.2, ал.1 от
договора. В договора е отразено, че кредтитът се отпуска при лихва, формирана от два
компонента – базов лихвен процент в размер на 7% и надбакта към него от 5%, или общо
12%, като годишният процент на разходите е определен на 27.319544 %. Падежната дата е
всеки първи работен ден от месеца, следващ този, за който лихвата е начислена.
Предвиденият срок на договора е 12 месеца, като изрично е отбелязано, че той се
продължава автоматично, освен акто банката не е взела решение в противната насока – чл.8,
ал.1 и 2 от договора. Налична е и клауза, даваща право на кредитополучателя по своя
инициатива да прекрати договора, но след отправено едномесечно предизвестие и при
пълното погасяване на всички дължими суми. На реципрочна основа е налице възможност и
банката да прекрати договора с отправено двумесечно предизвестие до кредитополучателя.
Отделно от това е разписана и процедура при забава от страна на кредитополучателя да
погаси дължимите суми по процесния договор, при която за банката възниква правото да
обяви кредита за предсрочно изискуем.
С подписването на договора, кредитополучателят е приел уговорката, че всички
2
уведомления и изявления във връзка с отношенията между страните ще се считат за
получени, ако са достигнали до адресите на страните, посочени в договора, а при промяна
на адреса на някоя от страните, тя е длъжна да уведоми другата за новия си адрес – чл.11 от
договора.
Възраженията на ответника, наведени с отговора на исковата молба са свързани с
това дали процесния договор е действителен, съобразно изискванията на ЗПК. Изложени са
конкретни съображения за противоречието му с норми от цитирания закон.
Тук следва да се посочи, че приложим към процесното правоотношение е Законът за
потребителския кредит в редакцията му след изм. и доп. с ДВ бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила
от 31.08.2010 г. В чл.11 от него подробно е описано съдържанието на всеки един договор за
потребителски кредит. Настоящият състав приема, че процесния договор съответства на
чл.11 от ЗПК, а посочените в отговора на исковата молба негови недостатъци не са налице
по следните съображения: В случая се касае за особен вид договор за кредит, а именно такъв
за овърдрафт, при който се отпуска в заем сума с определен лимит, като е предоставена
възможност на кредитополучателя да прецени каква част от нея да използва, като само върху
така усвоената част се начислява лихва. Също така предоставена е възможност на
кредитополучателя да реши кога и каква част от използваната сума да погаси и дали после
пак ще си послужи с нея. Ето защо обективно е невъзможно при такъв вид договор да се
изготви погасителен план, да се посочи общия размер на кредита, сумата, дължима в края на
периода.
В случая падежът на задължението е определен в чл.8, ал.1 вр. чл.6, ал.5 и ал.6 от
договора, като той настъпва 12 месеца след сключването на договора. С оглед на това
неприложим е чл.12 от ЗПК. Въпреки това, в разпоредбите на процесния договор ясно е
разписан и начинът и поредността за погасяване на задълженията, а именно на падежа или
преди него без да се дължат такси, като при недостатъчно средства задълженията се
погасяват в следната поредност: такси и разноски, съдебни разноски, просрочена лихва,
законова лихва, просрочена главница, редовна договорна лихва и редовна главница /чл.6,
ал.6 и ал.2 от договора/. Неоснователно е възражението на ответника, че не е ясно как се
погасяват задълженията му за лихва и главница – изрично е посочено, че падежът на
задължението за начислената лихва върху използваната сума е всеки първи работен ден от
месеца, следващ този, за който лихвата е начислена /чл.4, ал.1, изр. последно/, а на
главницата – 12 месеца от сключване на договора.
Действително, по делото не е представен стандартен европейски формуляр с
информация за искания от ответника кредит, но последният е декларирал, че е получил
такъв /чл.16 от деговора/. Ето защо съдът намира, че не са нарушени исикванията на чл.5,
ал.1 и ал.2 от ЗПК.
В същото време съдът, съобразно задълженията му по чл.7, ал.3 от ГПК, констатира
и че договорените между страните лихва и ГПК, съответно 12% и 27.319544 % /чл.4, ал.1 и
ал.2 от договора/ са р рамките на чл.19, ал.4 от ЗПК, т.е. не недвишават пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България - основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс
10 процентни пункта /в този смисъл Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения/. Макар и
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК да е въведена след сключване на процесния договор, то
съдът следва да съобрази въведените с нея лимити в светлината на изискването договорите
да не противоречат на добрите нрави /по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД/, нарушавайки
драстично принципа на справедливост и излизайки извън обичайната за лихвата
възнаградителна функция, постигайки неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка
на заемополучателя.
Ето защо, по така изложените съображения, съдът намира, че сключеният между
страните договор е действителен и е породил желаните от страните правни последици.
С оглед на това и на неоспореното заключение на съдебно-счетоводна експертиза
следва да се приеме, че ответникът дължи предоставената му в заем и усвоена от него
главница от 2000.00 лв. Видно от отговора на задача № 2 в заключението, усвояването е
3
извършено на 5 пъти – веднъж 600.00 лв. /на 01.08.2012 г./ и два пъти по 400.00 лв. /на 1 и 8
август 2012 г./ и по 300.00 лв. /на 7 и 13 август 2012 г./. Установени са и погашения в
периода от 16.09.2012 г. до 03.04.2014 г., с които са закривани задължения за лихви и
такси. Действително, по делото не бяха представени разписките, с които на ответника са
изплащани сумите чрез „Изи пей“ АД, но това, видно от писмото, приложено на л.74 от
делото, се дължи на изминалия период от време от момента на транзакциите до провеждане
на съдебното заседание по делото, поради което е неприложим чл.161 от ГПК. В същото
време липсват данни ответникът да е оспорил тези транзакции пред доставчика н аплатежни
услуги. Нещо повече – той е внасял периодично суми в изпълнение на задълженията си по
договора.
В същото време, видно от приложените на л.11-13 от заповедното дело,
уведомително писмо и известие за доставяне, банката-ищец се е възползвала от правото си
да обяви договора за предсрочно изискуем, като това изявление е достигнало до
кредитополучателя при условията на чл.11 от договора. Изпратеното до него писмо в тази
насока на 23.07.2014 г. е върнато в цялост, тъй като не е потърсено, но доколкото то е
изпратено на адреса, обявен от самия кредитополучател в договора, който той се е съгласил
да служи за размяна на кореспонденция между страните във връзка с възникналото между
тях прваоотношение, то следва да се приеме, че достигнало до знанието му, още повече, че
по делото са налице данни, че към датата 23.07.2014 г. М.И. е пребивавал в гр.В, А, като е и
адресно регистриран там /в тази насока представените писмени доказателства пред СГС във
връзка с подаденото възражение по чл.423 от ГПК/. Ответникът, чиято е доказателствената
тежест не ангажира доказателства, че е изпълнил задължението си по чл.11 от договора,
поради което следва да се приеме, че с изпращане на писмото на банката за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита, е настъпил целения ефект и договора между страните
е прекратен на това основание.
С оглед на това съдът приема, че предявеният иск за установяване дължимостта на
претендираната главница от 2000.00 лв. е изцяло основателен и доказан и като такъв следва
да се уважи в пълния му предявен размер. Като законна последица от това, следва да се
присъди и лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК – 24.11.2014 г.
Освен нея, поради констатираната и от експерта забава, са възникнали задължения
и за лихви – договорна от 205.97 лв. и за забава от 20.81 лв. /установени съответно в чл.чл.4,
ал.1 и чл.6, ал.5, предл.последно/, както и за комисионна за ангажимент от 80.00 лв. /чл.7,
ал.1, б.“б“ от договора/. Така предявените акцесорни вземания следва да бъдат уважени в
пълния им заявен размер.
Тук за пълнота на изложението следва да се посочи, че ирелевантно за изхода на
спора е дали в какъв размер са събрани суми в образуваното срещу ответника изп.дело пред
ЧСИ Милен Бъзински, въз основа на издадения по ч.гр.д.№ 64536/2014 г. по описа на СРС
изпълнителен лист. В т.9 на ТР 4/2013 г. на ОСГТК ВКС е изрично отбелязано, че съдът
следва по реда на чл.235, ал.3 от ГПК да вземе предвид висчки факти, настъпили след
образуване на заповедното производство, с изключение погасени суми от проведено
принудително изпълнение, какъвто именно е процесния случай.
От страна на ответника с отговора на исковата молба е релевирано и възражение за
погасяване на процесните суми по давност, което е неоснователно. Съобразно предвиденото
в чл.422, ал.1 от ГПК, искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по
чл.415, ал.4 от ГПК. Както се посочи вече, настоящето дело е образувано именно по
предявен иск по чл.422 от ГПК, въз основа на искова молба от 28.10.2021 г., след прието от
СГС възражение на ответника по реда на чл.423 от ГПК и разпореждане на съдията-
4
докладчик по заповедното дело по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК от 23.09.2021 г., връчено на
заявителя на 01.10.2021 г.
Ето защо съдът следва да прецени дали е изтекъл предвидения в ЗЗД давностен срок
към 24.11.2014 г., когато е подадено заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК. Такъв обаче не е изтекъл нито за
главницата, нито за акцесорните вземания за лихви и за такса за ангажимент. Поради това
възражението на ответника в тази насока е неоснователно.
С оглед изхода на спора, единствено ищецът има право на разноски, за което
пълномощникът му е направил изрично искане и е представил списък по чл.80 от ГПК. В
съответствие с възприетото в т.12 на ТР 4/2014 г. на ОСГТКВКС, следва съдът в настоящето
исково производство да разпредели разноските и във воденото преди това заповедно такова.
Съдът констатира, че вписаните в списъка на ищеца, приложен на л.76 от делото, разноски
са реално извършени и подлежат на присъждане. Освен тях, в заповедното дело, ищецът е
заплатил държавна такса от 46.14 лв. и юрисконсултско възнаграждение от 310.74 лв.,
срещу което не е направено възражение за прекомерност.
С оглед на това в тежест на ответника следва да бъде поставена сумата от 1040.74
лв., от която 230.00 лв. за заплатена държавна такса, 350.00 лв. за депозит ва вещо лице и
460.74 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М. Ч. ИВ., ЕГН **********, с
адрес гр.С, ж.к.Д БЛ., ВХ, ет.8, АП., че дължи на „Т Б“ АД, ЕИК, със седалище и адрес на
управление гр.С, бул.”Т А“ №, представлявано от И Л Д и М П Видолова, следните суми по
договор за потребителски кредит - овърдрафт №/31.07.2012 г., както следва: сумата от
2000.00 лв., представляваща просрочена главница, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението за издаване на заповед за незабавно зпълнение по чл.417 ГПК - 24.11.2014 г., до
окончателното плащане на дължимото, сумата от 205.97 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 31.07.2012 г. до 07.07.2014 г., сумата от 20.81 лв., представляваща лихва
за забава за периода от 07.07.2014 г. до 19.11.2014 г., сумата от 80.00 лв., представляваща
комисионни за ангажимент за периода от 07.05.2014 г. до 19.11.2014 г., за което е издадена
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 64536/2014 г. по описа на
Софийски районен съд.
ОСЪЖДА М. Ч. ИВ., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.Д БЛ., ВХ, ет.8, АП., да
заплати на „Т Б“ АД, ЕИК, със седалище и адрес на управление гр.С, бул.”Т А“ №,
представлявано от И Л Д и М П Видолова, сумата от 1040.74 лв., представляваща направени
от банката разноски по настоящето дело и по ч.гр.д.№ 64536/2014 г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5