Решение по дело №333/2024 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс, във връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване.

Делото е образувано по жалба на Н. Н. М., от [населено място], [улица], против Решение № 1012-12-21#1/15.02.2024 г., издадено от директора на ТП на НОИ Пазарджик, с което e потвърденo Разпореждане № 122-00-1384-3 от 02.01.2024 г, на ръководителя на осигуряването за безработица, с което разпореждане на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО и във връзка с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2024 г. на жалбоподателката е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

Жалбоподателката – Н. Н. М. – претендира да бъде отменено обжалваното решение и да бъде уважено първоначалното й искане. Излага съображения за нарушение на материалния закон, като твърди и съществено нарушение на административнопроизводствените правила, неспазване на установената форма и несъответствие с целта на закона при постановяването му. Поддържа жалбата чрез процесуалния си представител в проведените съдебни заседания. Заявява претенция за разноски.

Ответникът по оспорването – директорът на ТП на НОИ – Пазарджик – оспорва жалбата чрез процесуалния си представител в проведените съдебни заседания и в представено писмено становище. Сочи доводи за законосъобразността на оспорения административен акт. На свой ред претендира присъждане на разноски.

Административен съд - Пазарджик, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

Административното производство е започнало с подадено от жалбоподателката Заявление с вх. № ЗПОБ-602-1049 от 01.11.2022 г. в Дирекция „Бюро по труда“, [населено място] за отпускане на парично обезщетение за безработица, като в него е декларирала, че последното й правоотношение с работодател от Германия е от 2018, като е прекратено през 2022 г. Не е декларирала, че е получила парично обезщетение за безработица в Германия в т. I. 3 на заявлението. По искане на административния орган на 14.12.2022 г. жалбоподателката със заявление е уточнила периода на осигуритената си заетост в Германия - от 18.09.2018 г. до 28.09.2022 г., декларирала е причината за прекратяване на заетостта си - уволнение от работодателя, държавата си на пребиваване - България и е представила документи относно трудовата си дейност в Германия.

По искане на административния орган от компетентата институция на Германия са постъпили структурирани електронни документи, потвърждаващи декларираните от жалбоподателката период на осигурена заетост и причина за прекратяване на заетостта. С документите са удостоверени и следните факти: доход за периода 01.09.2020 г. до 30.06.2022 г. в размер на 17 035.67 евро, период на обезщетение за безработица от 30.09.2022 г. до 31.10.2022 г., както и "на 01.11.2022 г. преместване в България".

Въз основа на тези установени обстоятелства е издадено потвърденoто с оспореното решение Разпореждане № 122-00-1384-3 от 02.01.2024 г, на ръководителя на осигуряването за безработица, с което разпореждане на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, и във връзка с чл. 62, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2024 г. на жалбоподателката е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица с мотив: "Лицето се е поставило на разположение на службите по заетостта на държавата-членка (Германия), на чието законодателство за последно е било подчинено и има отпуснато парично обезщетение за безработица по нейното законодателство от 30.09.2022 г. до 31.10.2022 г.".

Разпореждането е обжалвано в срок и е постановено процесното Решение № 1012-12-21#1/15.02.2024 г., издадено от директора на ТП на НОИ Пазарджик.

В него е посочено, че в настоящия случай, видно от получените удостоверителни документи жалбоподателката се е поставила на разположение на службите по заетостта в Германия и на същата е отпуснато парично обезщетение за безработица от 30.09.2022 г., като такова й е изплатено за периода 30.09.2022 г. до 31.10.2022 г. Същата на 01.11.2022 г. се е регистрирала в Дирекция "Бюро по труда" [населено място] и със заявление вх. № ЗПОБ-602-1049 от 01.11.2022 г. е поискала отпускане на парично обезщетение за безработица в България от компетентната институция - НОИ. Получаването на обезщетения за безработица от две държави въз основа на един и същи период на осигуряване се обезсилвало от разпоредбата на чл. 10, съответно в настоящия случай при упражнено право на обезщетение в държавата по последната заетост, не била приложима разпоредбата на чл. 65, § 2 и § 5, б. "а" от регламента. Изключението, визирано в чл. 10 се явявала разпоредбата на чл. 65, § 5, б. "б" от регламента. В конкретния случай, след сезирането му, компетентният орган в Германия, е отпуснал обезщетение за безработица. Видно от получените документи жалбоподателката е получила обезщетение за безработица в Германия, за периода от 30.09.2022 г. до 31.10.2022 г. Следователно, като е отказал изплащането на парично обезщетение за безработица на жалбоподателката на основание чл. 54ж, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване във връзка с чл. 65, ал. 2 от Регламент 883/2004 на ЕС с Разпореждане № 122-00-1384-3 от 02.01.2024 г,, ръководителят на осигуряването за безработица правилно е приложил материалния закон и целта му. С оглед изложените мотиви, ответникът е потвърдил разпореждането.

При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата е процесуално допустима. Подадена е от лице, имащо правен интерес от оспорването, тъй като по негово заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО, е последвал отказ. Жалбата е подадена в срок.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

По горепосочената фактическа обстановка не се спори от страните. Няма спор също така, а и се установява от събраните доказателства, че жалбоподателката е получила обезщетение за безработица в Германия само за периода от 30.09.2022 г. до 31.10.2022. Не се установява тя да е подала искане до компетентната институция в Германия за експортиране на обезщетение за безработица.

Съгласно чл. 76, § 2 от Регламент (EО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социално осигуряване (Регламента) за целите на настоящия регламент, властите и институциите на държавите-членки си предоставят посреднически услуги и действат така, както прилагат своето вътрешно законодателство. Според чл. 76, § 4 от Регламента институциите и лицата, обхванати от настоящия регламент, имат задължението за взаимно информиране и сътрудничество за осигуряване на правилното прилагане на настоящия регламент. В тази връзка изпратената документация от компетентната институция на Германия следва да бъде съобразена., т.е. следва да бъде прието, че за периода от 30.09.2022 г. до 31.10.2022 г. жалбоподателката е получила обезщетение за безработица от германската компетентна институция. Както се посочи, тя и не спори по това обстоятелство.

Разпоредбата на чл. 10 от Регламент (EО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социално осигуряване урежда предотвратяване на съвпадането на обезщетения. В нея изрично е указано, че настоящият регламент не може нито да предоставя, нито да запазва правото на няколко обезщетения от един и същи вид за един и същи период на задължително осигуряване. Текстовете на глава Шеста "Обезщетения за безработица" от Регламента не предвиждат друго, изключващо тази разпоредба. Нормите на чл. 54а и следващите КСО също не дават подобно право.

При тази фактическа обстановка и нормативна уредба на жалбоподателката безспорно не се дължи обезщетение за безработица за периода от 30.09.2022 г. до 31.10.2022 г. Според настоящия състав на съда обаче обезщетение следва да се отпусне след 31.10.2022 г. В същото време в атакуваното решение и потвърденото с него разпореждане периодът от 30.09.2022 г. до 31.10.2022 г. не е разграничен от следващ/следващи период/периоди, които не са определени. Постановен е принципен общ отказ, който е незаконосъобразен.

Съгласно чл. 61 от Регламент (ЕО) № 883/2004, компетентната институция на държавата-членка, чието законодателство поставя придобиването, запазването, възстановяването или продължаването на правото на обезщетения за безработица в зависимост или от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство. В чл. 65 от Регламента, озаглавен "Безработни лица, които са пребивавали в държава-членка, различна от компетентната държава" и съгласно § 1 от същия, лице, което е безработно частично или през различни периоди и което, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, е живяло в държава-членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата-членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава-членка, както ако е пребивавало в тази държава-членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава-членка. По силата на разпоредбата на чл. 65, § 2, изр. първо от Регламент (ЕО) № 883/2004, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Изречение второ на чл. 65, § 2 дава право на напълно безработно лице като допълнителна мярка да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Понятието "държава-членка, в която пребивава", трябва да се ограничи до държавата, в която работникът, макар и да е бил зает в друга държава-членка, продължава своевременно да пребивава и където също се намира центърът на интересите му (Решение на Съда от 17.02.1977 г. по дело С 76-76 Silvana di Paolo vs. Office national de l'emploi). Легалната дефиниция на понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, § 3, б. "й" от цитирания Регламент – мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти – продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. В случая държава-членка по пребиваване към момента на подаване на заявлението безспорно е България, в която жалбоподателката се е завърнала и се е поставила на разположение на службите по заетост. В § 5 на чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е регламентирано и от коя институция се изплащат в тази случаи обезщетенията за безработица. Съгласно б. "а" безработното лице по първото и второто изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. След като държава-членка по пребиваване на лицето е България, именно нейната институция е компетентна да предостави от поисканата дата обезщетения за безработица на жалбоподателката, противно на приетото от административния орган. На практика, когато лице, постоянно пребивавало и пребиваващо на територията на България, след като е работило в друга държава-членка от ЕС, се регистрира като безработно в териториалното поделение на Агенцията по заетостта в България, се счита, че то е осъществило правото си на избор и компетентно по отношение отпускането и изплащането на паричното обезщетение за безработица е териториалното поделение на Националния осигурителен институт по адрес на лицето.

От своя страна в б. "б" на чл. 65, § 5 е уредена хипотезата, при която на работник (без да е пограничен работник) са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен. В този случай при завръщането си в държавата-членка по пребиваване първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква а) се спира за периода, през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен. За да е приложима б. "б" на чл. 65, § 5, лицето трябва на първо място да има отпуснато обезщетение от германската служба за конкретен период, и на второ място да е заявило "износ" на обезщетението си, отпуснато от държавата-членка по последна заетост (чл. 55 от Регламент (ЕО) № 987/2009). В този случай се прилагат разпоредбите на чл. 64 от основния регламент. В настоящия казус обаче същите не са приложими, тъй като жалбоподателката не е напуснала Германия и не е отишла в България, само за да търси работа с намерение по-късно да се завърне в Германия (каквото е изискването на чл. 64), нито е заявила износ на обезщетение от германската институция, което да получава в България.

По делото не са ангажирани доказателства, че на жалбоподателката е отпуснато обезщетение от германската институция за периода след 31.10.2022 г. или че тя има такова право по германското законодателство. Точно обратното – в представените документи в превод от немски език, е видно, че лицето няма право на обезщетение за безработица от службата, издала документа, а именно: "От 31.10.2022 г. помощите бяха преустановени, тъй като от 01.11.2022 г. се намирате в България". Тази причина напълно кореспондира с обстоятелството, че след 31.10.2022 г. държава-членка по пребиваване на жалбоподателката е България, нейните институции са компетентни да изплатят исканото обезщетение и за да се получава то в Германия, следва лицето да отиде в последната страна да търси работа и преди това да изиска документа по чл. 55 от Регламент (ЕО) № 987/2009 от компетентната българска институция, т. е. да поиска "износ" на обезщетението си от България в Германия, а не от Германия в България – както незаконосъобразно е приел административния орган в решението си.

На следващо място, фактът на получаване на обезщетение за безработица за кратък период от институцията на държава-членка по последна заетост, не е основание за отказ на обезщетение за последващ период от държавата-членка по пребиваване. Нито една разпоредба на Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 не изключва правото на едно лице на обезщетение за безработица от държавата-членка по пребиваване, след като то е получило частично обезщетение от държавата-членка по последна трудова заетост. Настоящият състав счита, че подобно разрешение на въпроса е несъвместимо с Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009, както Съдът на Европейския съюз тълкува това в съдебната си практика относно достъпа до социални обезщетения – така Решение от 08.07.1992 г. по дело C-102/91 Doris Knoch vs. Bundesanstalt fьr Arbeit. В последното, постановено по преюдициално запитване по аналогичен казус, изрично е застъпено, че работник, различен от пограничен работник, който е напълно безработен и е пребивавал на територията на държава-членка, различна от компетентната по време на последната му трудова заетост, не губи право на обезщетенията за безработица в съответствие с законодателството на държавата-членка, в която пребивава или се връща, поради факта, че преди това е получил обезщетения за осигуряване при безработица от институцията на държавата-членка, на чието законодателство последно е било подчинен. Задължение на компетентната институция на държава-членка по пребиваване е да приспадне от периода на придобиване на обезщетения за безработица дните, през които са получени обезщетения съгласно съответното законодателство. Следователно приложимото европейско право не забранява на безработното лице да поиска и получи първо обезщетения в държавата, в която последно е бил нает на работа, и впоследствие в държавата, в която пребивава, като последното в никакъв случай не може да е основание за отказ въобще лицето да реализира правото си да получи полагащото му се обезщетение. При определяне на периода следва единствено да се приспадне периодът, в който вече е било получено обезщетение, т. е. такова да се отпусне в случая без периода от 30.09.2022 г. до 31.10.2022 г., като размерът на това обезщетение не е предмет на настоящото производство и следва да се определи от органа в съответствие с приложимото европейско и българско законодателство. В решението си административният орган неправилно се е позовал на разпоредбата на чл. 10 от Регламент (ЕО) № 883/2004, регламентираща, че не следва да се предоставят няколко обезщетения от един и същ вид за един и същ период на задължително осигуряване. Според доказателствата в процесния случай не се касае за предоставени няколко обезщетения от един и същ вид за един и същ период на задължително осигуряване, нито за дублиране на периоди, както и не се черпят няколкократно социалноосигурителни права чрез предоставяне на обезщетения от един вид.

В тази връзка следва да се подчертае, че административният акт е постановен и в противоречие с целта на закона за солидарност при социалните фондове. Този извод е в съответствие с едно от основните съображения (№ 1 от преамбюла на Регламент № 883/2004), че правилата за съгласуване на националните системи за социално осигуряване се вписват в рамките на свободното движение на лицата и следва да допринасят за подобряване на жизнения им стандарт и условията за наемане на работа. Целта на чл. 65 от регламента е да гарантира обезщетенията за безработица на работниците мигранти при най-благоприятните условия за търсене на нова заетост. Тази цел не би била постигната, ако заинтересованото лице, след като първоначално се е възползвало от обезщетения (и то за кратък период) в държавата-членка, под чието законодателство последно е било подложено, на това основание бъде лишено от право на обезщетения от компетентната институция на държавата-членка, в която пребивава при това с мотива, че: "Лицето се е поставило на разположение на службите по заетостта на Германия, на чието законодателство за последно е било подчинено и има отпуснато парично обезщетение за безработица по нейното законодателство".

Тези изводи на органите на ТП на НОИ Пазарджик не намират нормативна опора. Разпоредбата на чл. 65, § 5, б. "б" от Регламент (EО) № 883/2004 г. категорично не предвижда възможност правото на парично обезщетение за безработица да бъде отречено, ако лицето е получило частично обезщетение за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е било подчинено при завръщането си в държавата-членка по пребиваване. В конкретния случай, след сезирането му, компетентният орган в Германия, е отпуснал частично обезщетение за безработица за точно фиксиран период – 30.09.2022 г. до 31.10.2022 г. Посочената норма не регламентира задължение жалбоподателката повторно да иска от германската компетентна институция обезщетение за друг период и от неизпълнението на това задължение за нея да произтекат неблагоприятни последици. Липсва правна възможност административният орган на държавата-членка по пребиваване да откаже отпускане на обезщетението за период, следващ този, за който е получено обезщетението, нито да обвърже получаването на обезщетението за безработица за следващ период с така нар. "износ на обезщетение". По делото няма доказателства жалбоподателката да е получила обезщетение за безработица в Германия след периода от 30.09.2022 г. до 31.10.2022 г. или да се е върнала в тази държава. Липсва и твърдение на административния орган, че тя не се е регистрирана като търсещо работа лице в службата по заетостта в България.

Нормата на чл. 65, § 5, б. "б" от Регламент (EО) № 883/2004 г., систематично се следва от тази на чл. 65, § 6 от Регламента, в чието предложение първо изрично е посочено, че обезщетенията, предоставяни от институцията по пребиваване по параграф 5 продължават да бъдат за нейна сметка. Останалата част от текста на чл. 65, § 6, както и § 7 са със следното съдържание: "Въпреки това, при условията на параграф 7, компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство последно е било подчинено, възстановява на институцията по пребиваване пълния размер на обезщетенията, предоставени от последната институция през първите три месеца. Размерът на изразходваната сума през този период не може да бъде по-голям от размера, платим в случай на безработица, съгласно законодателството на компетентната държава-членка. В случая по параграф 5, буква б), периодът през който обезщетенията се предоставят съгласно член 64 се изважда от периода, посочен във второто изречение на тази параграф. Условията за възстановяването на сумата се уреждат от регламента по прилагането". "Въпреки това, периодът на възстановяване по параграф 6 се удължава до пет месеца, когато заинтересованото лице през предходните 24 месеца е завършило периоди на заетост или самостоятелна заетост от поне 12 месеца в държавата-членка, на чието законодателство последно е било подчинено, когато тези периоди биха били от значение за придобиване на права на обезщетения за безработица".

Следователно тези текстове регламентират режим на възстановяване на изплатеното от институцията по пребиваване обезщетение при условията на Регламент (EО) № 883/2004 г. и на Регламент (ЕО) № 987/2009 г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г., а не отказ за изплащане на обезщетение реално с мотив, че лицето не е реализирало в пълен обем правото на обезщетение за безработица в държавата-членка, на чието законодателство то последно е било подчинено. С § 5, б. "а" от Регламент (ЕС) № 465/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година за изменение на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. за координация на системите за социална сигурност и на Регламент (ЕО) № 987/2009 г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. и за Споразумението ЕС - Швейцария, член 55 на основния регламент се изменя, в частта му по параграф 1, първата алинея, която се заменя със: "За да попадне в обхвата на член 64 или член 65а от основния регламент, безработно лице, което отива в друга държава-членка, уведомява компетентната институция преди заминаването си и изисква документ, удостоверяващ, че то запазва правото си на обезщетения при условията, предвидени в член 64, параграф 1, буква б) от основния регламент". В случая тази норма не е приложима по отношение на жалбоподателката, тъй като тя е напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което се е върнало в тази държава-членка и се е поставило на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване - чл. 65, § 2 от основния регламент. Съгласно чл. 65, § 5, б. "а" на Регламент (EО) № 883/2004 г. безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

В този смисъл е и трайната съдебна практика, например: Решение № 7549 от 21.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11993/2018 г., Решение № 944 от 17.12.2021 г. на Административен съд - Пазарджик по адм. д. № 1177/2021 г., Решение № 2174 от 27.11.2020 г. на Административен съд - Пловдив по адм. д. № 1491/2020 г. и т.н.

Поради изложените съображения, съдът счита, че в случая е постановен незаконосъобразен отказ, който следва да бъде отменен, като бъде отменено и Разпореждане № 122-00-1384-3 от 02.01.2024 г. и преписката - бъде върната на ръководителя на осигуряването за безработица за ново произнасяне по подаденото заявление от жалбоподателката за отпускане на парично обезщетение за безработица. Ръководителят следва да се произнесе, като има предвид обстоятелството, че полученото от жалбоподателката обезщетение за безработица за периода от 30.09.2022 г. до 31.10.2022 г. от германската компетентна институция не представлява пречка да й бъде отпуснато съответно обезщетение за следващ период от българската компетентна институция.

С оглед изхода на делото е основателно искането на жалбоподателката за присъждане на разноски. Следва да й бъдат присъдени 10 лв. платена държавна такса и 1 200 лв. платено адвокатско възнаграждение. Последното не следва да бъде намалявано, тъй като от една страна е близко до минималното предвидено в закона възнаграждение, а от друга - е справедливо с оглед фактическата и правна сложност на делото.

Затова съдът

 

РЕШИ:

 

Отменя Решение № 1012-12-21#1/15.02.2024 г., издадено от директора на ТП на НОИ Пазарджик, с което e потвърденo Разпореждане № 122-00-1384-3 от 02.01.2024 г, на ръководителя на осигуряването за безработица, с което разпореждане на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО и във връзка с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2024 г. на Н. Н. М., от [населено място], [улица], е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

Връща преписката на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Пазарджик за ново произнасяне по подаденото заявление с вх. № 122-00-1384 от 01.11.2022 г. на Н. Н. М. за отпускане на парично обезщетение за безработица, при спазване на задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на настоящето решение.

Осъжда ТП на НОИ - Пазарджик да заплати на Н. Н. М., от [населено място], [улица] разноски по делото в размер на 1 210 лв. /хиляда двеста и десет лева/.

Решението не подлежи на касационно обжалване.