Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………
гр.
София, 16.01.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІІ- Б въззивен състав
в публично съдебно заседание на осемнадесети ноември през
две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело № 9251 по
описа за 2018 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 362465/15.03.2018 г., постановено по гр.
д. № 2196/2016 г. по описа на СРС, 142 състав е осъдена П.С.Б., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати на Д.Г.М., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание
чл. 232, ал. 2 , пр. 1 ЗЗД сумата в размер на 3 500.00 лв., представляваща
главница за незаплатени наемни суми за периода от месец март 2015. до месец
август 2015г. по договор за наем, сключен на 26.08.2014 г. ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба - 15.01.2016г. до окончателното заплащане
на иска, както е отхвърлен като неоснователен иска за сумата над уважената част
от 3500.00 лв. до пълния предявен размер от 4200.00лв., поради извършено
прихващане; осъдена е да заплати на основание чл. 232,ал. 2, пр. 2 ЗЗД сумата в
размер на 1931.35 лв., представляващи консумативни разходи по договор за наем
от 26.08.2014 г. за периода от м. 09.2014г. до м. 08. 2015г. за електрическа
енергия, вода и разходи за ЕС, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на исковата молба - 15.01.2016 г. до
окончателното й изплащане, и на основание чл. 86, ал 1 ЗЗД сумата в размер на
281,27 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва, изтекла върху
дължимия месечен наем от датата на падежа на всеки наем за периода от
20.02.2015г. до 31.12.2015 г.
С постановеното решение на основание чл.78, ал.1 ГПК
е осъдена П.С.Б., ЕГН **********,*** да
заплати на Д.Г.М., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, направените разноски в производството пред СРС в размер на 1455.93 лв.
Срещу първоинстанционното решение е подадена
въззивна жалба от ответника П.С.Б. в частта, с която са уважени предявени искове по чл. 232, ал. 1, пр. 1 и
2 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Във въззивната жалба са направени оплаквания за
неправилност на решението поради нарушение на процесуалните правила, неправилна
преценка на доказателствата и противоречие с материалния закон, тъй като
договорът за наем е сключен без представителна власт за наемодателя и имотът не
е предоставен в състояние, което отговаря на ползването му, за което е нает,
поради намиращия се в него мухъл, обуславящ намаляването на наемната цена и
прекратяването на договора, което в случая е осъществено през м. юли 2015 г.,
при заплащането на всички дължими суми до този момент. Иска се решението в
обжалваната част да бъде отменено и да бъдат отхвърлени предявените искове
изцяло. Претендират се разноски.
Въззиваемият – ищцата Д.Г.М., е подал в срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като
неоснователна по изложените в него съображения.
В останалата част Решение № 362465/15.03.2018 г.,
постановено по гр. д. № 2196/2016 г. по описа на СРС, 142 състав, като
необжалвано е влязло в законна сила.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е правилно, като на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с доводите по въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
СРС, 142 състав, е бил сезиран с обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 232, ал. 2,
предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
За да постанови решението си първоинстанционният съд
е приел, че между страните е породено облигационно правоотношение, възникнало
от сключен договор за наем, по силата на който предметът на договора – жилище,
находящо се в гр. София, кв. „Лозенец”, ул. „*********, е бил надлежно предаден
на ответника.
От договор за наем от 26.08.2014 г. се установява, че между страните в
настоящото съдебно производство е възникнало облигационно правоотношение, по
силата на което ищецът (наемодател) е предоставил на ответника (наемател) за
временно възмездно ползване описания имот за срок от една година, считано от
01.09.2014 г. до 31.08.2015 г, при наемна цена от 700,00 лв. месечно, платим
авансово всеки месец от първо до двадесето число на месеца за предстоящия
наемен период.
Възраженията на въззивника за нищожност на договора,
поради липса на представителна власт на лицето подписало договора за наем за
наемодателя- Г.Д.М., настоящия състав намира за недопустими, при условията на
евентуалност – за неоснователни. С оглед дадените разяснения с ТР № 5 от
12.12.2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС, възприемането на тезата, че
недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД е абсолютна нищожност по чл.26, ал. 2,
пр. 2 ЗЗД и че на нея може да се позове не само мнимо представляваният, а и
всяко друго лице, значително би застрашило сигурността на гражданския оборот. Както
е посочено в същото, когато се сключва договор чрез представител, последният
формира и изразява воля, т.е. - прави волеизявление, изразява съгласие от името
на представлявания, и съобразно чл. 36, ал. 2 ЗЗД правните последици от
договора настъпват направо за представлявания. Поради това, липсата на
представителна власт засяга единствено вътрешното правоотношение между
представителя и представлявания. Систематичното място и граматическото
тълкуване на разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД сочат, че тя е установена
единствено и изключително в интерес на мнимо представлявания. Установената с
нея висяща недействителност само временно препятства директното настъпване на
правните последици от договора в неговия патримониум, като нормата му
предоставя потестативното право да потвърди договора. Ако той го потвърди,
правните последици са същите, каквито биха били при наличие на надлежно
учредена представителна власт още при сключването на договора. Потвърждаването
на договора съгласно и във формата по чл. 42, ал. 2 ЗЗД означава и че мнимо
представляваният се отказва от възможността да се позове (включително и пред
съда) на недействителността, която е установена единствено в негов интерес. Ако
мнимо представляваният откаже да потвърди договора, той окончателно отклонява
произтичащите от него права и задължения от своята правна сфера и същевременно
се позовава на установената в негов интерес недействителност. Следователно, както
е посочено в цитираното ТР, единствено мнимо представляваният разполага с
правото както да потвърди договора, сключен от негово име без представителна
власт, така и да се позове на недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Другата
страна по договора, която не разполага с право да го потвърди, няма и право,
респ. - правен интерес да се позове на недействителността; още по-малко, такъв
правен интерес е налице за трети за договора лица.
Освен това в случая, както е посочил СРС, в
проведеното пред първата инстанция е представено пълномощно и декларация от
наемодателя Д.Г.М. за потвърждаване действията на представителя по сключване на
договора за наем с ответника.
Договорът за наем представлява консенсуален,
двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор, като при неговото
сключване се пораждат правните последици, към които са насочени насрещните
волеизявления на страните. Предаването на вещта, предмет на договора и
заплащането на уговореното наемно възнаграждение не се включва в неговия
фактически състав, а е в изпълнение на породените от него договорни задължения.
За да възникне задължението за заплащане на уговореното наемно възнаграждение,
респ. за заплащане на разноските за ползване на наетата вещ, наемодателят
следва да предаде на наемателя вещта, предмет на наемния договор.
В случая е установено, че ищцата е изпълнила
задължението си като наемодател да предаде на ответника владението на процесния
имот в състоянието, в което е огледан от наемателя и е описан в съставения
приемо-предавателен протокол – чл.8 и чл.9 от договора за наем.
Възраженията на ответника, че имотът не е
предоставен в състояние, което отговаря на ползването му, за което е нает,
поради намиращия се в него мухъл, като недоказани следва да бъдат оставени без
уважение, каквито изводи е формирал и първоинстанционния съд. С оглед правилата
за разпределение на доказателствената тежест в процеса – чл.154, ал.1 ГПК,
ответникът не е опровергал истинността на съставения частен свидетелстващ
документ за състоянието на имота, в което му е бил предаден при сключване на
договора. Същият носи неговия подпис като са отразени неизгодни за страната
факти, които същата се домогва да докаже, че не отговарят на действителното
положение. Същевременно, в производството не са ангажирани от ответника
доказателства, за това че в наетия имот се е появил мухъл, който е препятствал
ползването на имота по предназначение.
Основните задължения на наемодателя са: 1) да
предаде наетата вещ на наемателя; 2) да предостави свободното ползване на
обекта на наема в рамките на уговорения срок, а за наемателя се пораждат
следните задължения: 1) да заплати уговореното наемно възнаграждение, респ.
сторените за ползването на наетата вещ разноски; 2) да пази вещта, като я
използва съгласно обичайното или уговореното предназначение; 3) да заплаща
всички уговорени разходи, свързани с ползването и поддържането на вещта; 4) да
я върне след изтичане на уговорения срок на ползване.
В проведеното производство не е установено заплащане
на дължимия месечен наем за времето от м.03.2015 г. - м.08.2015 г., като
съответно е прието за безспорно между страните обстоятелството, че при
сключване на договора за наем ответника е предоставил на ищеца депозит в размер
на 700,00 лв. /чл. 20 от договора/.
Чрез
ангажираните пред настоящата инстанция квитанции за заплатени суми – дължими
режийни към ЕС за шест месеца /6х14 лв./ се установява, че наемодателя е
заплатил същите поради получено писмо от ЕС за просрочието в плащане на
задълженията. Не се установява заплащане на дължимата наемна цена по договора
за посочения период чрез ангажираните пред настоящата инстанция бележки по
тефтер, в които са отразявани конкретни цифри на определени непълни дати без
ясно посочване на пълна календарна дата /липсва посочена година/, сума или
период, за който същата се отнася, в т.ч. дали същата е заплатена или не и от
кого.
Поради това, настоящия състав намира че ответника е
останал задължен със сумата 3500.00 лв.-дължима наемна цена след приспадане
внесения депозит от наемателя в размер на 700.00 лв. поради уважаване възражението
за прихващане с посочената сума.
Съответно, като недоказани следва да бъдат оставени
без уважение и направените от ответника възражения, че договора за наем е бил
прекратен преди 31.08.2015 г. Чрез събраните пред първата инстанция гласни
доказателства- показанията на свидетеля Г.Д.М., преценени съобразно
евентуалната му заинтересованост от изхода на спора с оглед събраните в
производството доказателства /чл.172 ГПК/ не е установено наемателя да е
отправял искане за прекратяване или разваляне на договора за наем преди
посочената дата.
С оглед изложеното и поради съвпадане на изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, решението в обжалваните
части следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора - неоснователност на
въззивната жалба, на въззивника не се дължат разноски.
В полза на въззиваемата страна следва да бъдат
присъдени разноски по представения списък на основание чл.78, ал.3 ГПК.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден от гореизложеното, Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 362465/15.03.2018
г., постановено по гр. д. № 2196/2016 г. по описа на СРС, 142 състав, в частта,
с която е осъдена П.С.Б., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Д.Г.М.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 232, ал. 2 , пр. 1 ЗЗД сумата в
размер на 3 500.00 лв., представляваща главница за незаплатени наемни суми за
периода от месец март 2015. до месец август 2015г. по договор за наем, сключен
на 26.08.2014 г. ведно със законната лихва от подаване на исковата молба -
15.01.2016г. до окончателното заплащане на иска; осъдена е да заплати на
основание чл. 232,ал. 2, пр. 2 ЗЗД сумата в размер на 1931.35 лв.,
представляващи консумативни разходи по договор за наем от 26.08.2014 г. за
периода от м. 09.2014г. до м. 08. 2015г. за електрическа енергия, вода и
разходи за ЕС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба - 15.01.2016 г. до окончателното й изплащане, и на
основание чл. 86, ал 1 ЗЗД сумата в размер на 281,27 лв., обезщетение за забава
в размер на законната лихва, изтекла върху дължимия месечен наем от датата на
падежа на всеки наем за периода от 20.02.2015г. до 31.12.2015 г.
В останалата част Решение № 362465/15.03.2018 г.,
постановено по гр. д. № 2196/2016 г. по описа на СРС, 142 състав, като
необжалвано е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА П.С.Б., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Д.Г.М., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, направените разноски във въззивното производство в размер на 74.25 лв.-допълнителна държавна такса по сметка на СРС и сумата 350.00
лв.-разноски за особен представител.
Настоящото решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.