№ 3106
гр. София, 21.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветомир М. Минчев
при участието на секретаря Яна Огн. Лалова
като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско
дело № 20241100507379 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
Образувано е по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника Л. Б.
Н. срещу решение № 4865 от 19.03.2024 г., постановено по гр. дело № 12143/2022 г. по описа
на СРС, 58 състав, в частта, с която е признато за установено, че жалбоподателят дължи на
„Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумите, както следва: 1 440,87 лв., представляваща главница за
цена на топлинна енергия за периода от 01.10.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 13.12.2021 г. до окончателното
плащане; 292,08 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за цена на топлинна
енергия за периода от 15.09.2019 г. до 23.11.2021 г.; 23,33 лв., представляваща главница за
цена на услуга за дялово разпределение за периода от 01.11.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 13.12.2021 г. до
окончателното плащане, както и 4,83 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата
за цена на услуга за дялово разпределение за периода от 31.12.2018 г. до 23.11.2021 г., за
които суми по ч. гр. дело № 71176/2021 г. по описа на СРС, 58 състав, е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 15.01.2022 г.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част
поради нарушение на материалния и процесуалния закон, като въззивникът оспорва да е
потребител на топлинна енергия по отношение на процесния имот в рамките на исковия
период предвид липсата на ангажирани доказателства да е собственик и/или носител на
1
ограничено вещно право на ползване. В тази връзка оспорва констатацията на
първоинстанционния съд, че същият се е подписал върху протоколите за отчет, поради което
се явява фактически ползвател на имота. Счита, че не дължи лихва за забава върху всяка от
главниците за цена на топлинна енергия и цена на услуга за дялово разпределение с оглед
липсата на ангажирани доказателства да е изпаднал в забава, позовавайки се на чл. 32, ал. 2
от ОУ от 2014 г., съгласно който потребеното количество топлинно енергия се дължи в 30-
дневен срок от датата на публикуване на общата фактура на интернет – страницата на
продавача, което обстоятелство не е установено от ищеца. Оспорва претенцията за цена на
услуга за дялово разпределение, която представлявала вземане на трето лице, а не на
„Топлофикация София“ ЕАД. По изложените съображения моли за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове в
цялост.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД е подал
отговор на въззивната жалба, с който изразява становище за нейната неоснователност и моли
решението на СРС в обжалваната част да бъде потвърдено, като претендира разноски в
производството за юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице - помагач на страната на въззиваемия – „Термокомплект“ ООД не
изразява становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд, като съобрази доводите, изложени във въззивната жалба
и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Служебно съдът има правомощие да провери
и спазването на императивни материалноправни разпоредби, дори ако тяхното нарушаване
не е въведено като основание за обжалване - арг. т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело
№ 1/2013 г., ОСГТК, ВКС.
В случая, първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Същото обаче е частично неправилно поради следните съображения:
Съгласно задължителните за правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в т. 1
от ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК, ВКС, „правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) – арг. чл. 150, ал. 1 ЗЕ.
Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази
договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди
остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 153, ал. 1 и
§ 1 от ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни общи
2
условия в редакцията, приложима след 17.07.2012 г., а с това и в рамките на процесния
период. Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респ.
клиент на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице – ползвател или собственик
на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач (страна) по договора
за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което
е учредено ограничено вещно право на ползване, като законодателят е обвързал това
качество с реалното ползване на съответния вид енергия. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни отношения с ищцовото дружество. В случая, от приетия като писмено
доказателство в хода на въззивното производство договор за продажба на държавен
недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 09.05.1988 г. (л. 22 от делото
на СГС), който съгласно чл. 5 от същия е годен да прехвърли собствеността без да е
необходима нотариална форма, се установява, че Л. Б. Н. е придобил собствеността върху
недвижим имот, находящ се в гр. София, ж. к. „Бели брези“, жилищна сграда – блок № 5, ет.
3, апартамент № 8, заедно с прилежащите му таванско помещение № 9 и избено помещение
№ 10, както и идеални части от общите части на сградата и 3,270 % идеални части от
правото на строеж върху мястото, като с оглед описанието на административния му адрес,
настоящият съдебен състав приема, че същият е идентичен с този, за който се отнасят
процесните вземания за цена на топлинна енергия и цена на услуга за дялово разпределение,
касаещи същия. Действително придобивната сделка е осъществена значителен период от
време преди исковия период, но по делото не се твърди, а и не се доказва осъществяването
впоследствие на други юридически факти, довели до промяна в правата върху имота,
предмет на същата, поради което съдът прави извод, че включително и в периода от
01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. ответникът Н. е бил негов собственик. Нещо повече, индиция в
тази насока е и фактът, че същият се е подписал като клиент в представените от третото
лице – помагач отчети (л. 73 от делото на СРС), съставяни в рамките на процесния период,
без да е оспорил авторството на положените от негово име подписи върху тези документи,
потвърждавайки по този начин своята фактическа и/или правна обвързаност с процесния
апартамент № 8.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени
от ДКЕР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая несъмнено
е, че общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани. Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането
3
в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни ответникът да е
упражнил правото си на възражение срещу общите условия. Поради изложеното, следва да
се приеме, че между Л. Н. от една страна, и ищеца, от друга страна, са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в
него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия, през процесния
период.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ, разпределението на топлинна енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение, а дяловото
разпределение на топлинна енергия между страните в сградата се осъществява от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или
чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Топлинната енергия за
отопление на сграда – етажна собственост се разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия
за отопление на имотите в сграда – етажна собственост – арг. чл. 142, ал. 2 ЗЕ. Съгласно чл.
145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се
определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. В случая, видно от
протокол от общо събрание на етажната собственост от 02.08.2002 г., списък към него и
договор от 10.09.2002 г. (л. 27-32 от делото на СРС), справки за използвана топлинна енергия
(л. 75-76 от делото на СРС), а и с оглед изложеното от вещото лице в констативната част от
заключението по съдебно-техническата експертиза, по делото се установява, че в рамките на
исковия период услугата по извършване на индивидуално измерване на потреблението на
топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода в
сградата – етажна собственост, находяща се на адрес: гр. София, ж. к. ****, е била
възложена и извършвана от третото лице – помагач - „Термокомплект“ ООД.
На следващо място с оглед липсата на изложени във въззивната жалба конкретни
доводи срещу количеството доставена топлинна енергия и размера на претендираните и
присъдени суми, въззивният съд намира, че не следва да излага изрични мотиви в тази
насока. В случая, предвид установеното облигационно правоотношение между ответника и
ищеца първоинстанционният съд е съобразил обстоятелството, че с отговора на исковата
молба не е оспорено количеството потребена топлинна енергия в имота, както и е съобразил
изводите на приетото и неоспорено заключение на съдебно-техническата експертиза и при
отчитане на погасения по давност период (01.05.2018 г. – 30.09.2018 г.) е уважил претенцията
за главница за цена на топлинна енергия в размер на 1 440,87 лв., отнасяща се за периода
01.10.2018 г. – 30.04.2020 г.
Към посочената сума следва да се добавят дължимите годишни такси за извършваната
услуга за дялово разпределение, за която не се спори, че се равнява на твърдяния от ищеца
размер от 23,33 лв., отнасяща се за периода 01.11.2018 г. – 30.04.2020 г. Противно на
4
доводите във въззивната жалба, същите се дължат именно в полза на ищцовото дружество,
макар и услугата да се извършва от трето лице – „Термокомплект“ ООД, тъй като съобразно
разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1 и 2 от действащите през процесния период общи
условия на „Топлофикация София“ ЕАД, както и чл. 61 и сл. от Наредбата за
топлоснабдяването таксите за извършеното дялово разпределение се заплащат от
потребителите на топлинна енергия на „Топлофикация София“ ЕАД, което от своя страна
заплаща цената за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение, като
нейната стойност се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента, включваща
изготвяне на изравнителна сметка, 2/ цена за отчитане на един уред за дялово разпределение
и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение,
извън обявените от търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен
от продавача. Редът и начинът за заплащане на услугата дялово разпределение се определя
от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата и се обявява по подходящ
начин на клиентите. Заплащането на цената за тази услуга по посочения начин е изрично
предвидено между „Топлофикация София“ ЕАД и „Термокомплект“ ООД и в договора от
13.06.2017 г. при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинната енергия (л. 11-20 от делото на СРС), сключен за срок от една година, но с
изрично предвидена възможност за автоматично продължаване на действието му и в
рамките на следващите два изравнителни периода – 01.05.2018 г. - 30.04.2020 г., т. е.
действащ в рамките на процесния период. Изрично в договора страните са договорили
заплащане от „Топлофикация София“ ЕАД на ползваните услуги съгласно Приложение № 2,
въз основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях, като е
договорено цената да се определя първоначално и да се актуализира ежегодно до 30-ти
април на следващата година.
Ето защо, предвид ангажираните по делото доказателства, „Топлофикация София“
ЕАД се легитимира като носител на главното вземане за цена на извършваната услуга
дялово разпределение за периода 01.11.2018 г. - 30.04.2022 г., чиято стойност се равнява на
претендираната сума от 23,33 лв.
На следващо място неоснователно е и възражението във въззивната жалба за
недължимост на акцесорното вземане за мораторна лихва в размер на 292,08 лв., начислена
за периода от 15.09.2019 г. до 23.11.2021 г., обосновано с твърдението, че ищецът не е
ангажирал доказателства относно датата на публикуване на общата фактура на интернет –
страницата на продавача. Доколкото по делото е установено съществуването на главното
вземане в размер на 1 440,87 лв., начислено за периода 01.10.2018 г. – 30.04.2020 г., то
приложение следва да намерят новоприетите общи условия на ищеца, одобрени с Решение
№ ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 13.08.2016 г., като противно на доводите във
въззивната жалба, съобразно клаузите на тези общи условия за поставяне на длъжника в
забава не е необходимо изпращането на покана. Съгласно чл. 33, ал. 1 от общите условия на
ищеца от 2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45 – дневен срок от изтичане на периода, за който се
5
отнасят, а не от датата на публикуване на общата фактура на интернет – страницата на
продавача, поради което ирелевантно се явява това обстоятелство за поставянето на
ответника в забава. В случая, падежът на задължението за заплащане стойността на
топлинна енергия е изрично определен, като по общите правила на договорната свобода
страните са овластени да уговорят падеж на задълженията си с договора, респ. с общите
условия към него.
С оглед на изложеното, доводите на въззивника за липсата на ангажирани
доказателства за публикуване на общата фактура на интернет - страницата на продавача са
неотносими, тъй като приложимите през процесния период общи условия не поставят такова
изискване, за да бъде поставен ответникът в забава.
По отношение на задължението за цена на услугата за дялово разпределение липсва
предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което
длъжникът изпада в забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В случая, по делото не са
представени доказателства за отправена покана от кредитора за плащане на това задължение
от дата, предхождаща подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК – 13.12.2021 г., поради което акцесорната претенция в тази част се явява
неоснователна и възраженията на въззивника, че не е изпаднал в забава по отношение на
това главно задължение, са основателни.
Предвид различните правни изводи, до които достига въззивната инстанция,
първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено, че ответникът
дължи мораторна лихва в размер на 4,83 лв. върху главницата за цена на услугата дялово
разпределение, начислена за периода от 31.12.2018 г. до 23.11.2021 г., е неправилно и следва
да бъде отменено, а в останалата обжалвана част решението следва да се потвърди.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззиваемият - ищец има право
на направените от него разноски в двете съдебни инстанции съразмерно с уважената част от
исковете, а именно: сумата от 910,80 лв. – разноски в исковото и заповедното производство
(т. е. първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която ответникът е
осъден да заплати на ищеца разликата над тази сума до присъдената такава от 935,30 лв.,
или за размера от 24,50 лв.), както и сумата от 99,72 лв. – разноски за юрисконсултско
възнаграждение във въззивното производство. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът -
ответник имат право на направените разноски пред двете съдебни инстанции съразмерно с
отхвърлената част от исковете, а именно: сумата от 0,13 лв. – платена държавна такса за
въззивно обжалване, както и сумата от 1,09 лв. - възнаграждение за един адвокат във
въззивното производство (което на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва да бъде присъдено в
полза на процесуалния му представител – адв. И. Н.), както и сумата от 59,73 лв. –
възнаграждение за един адвокат в първоинстанционното производство, като предвид
присъдената от първата инстанция сума за разноски от 50,60 лв. (съобразно отхвърлената от
районния съд част от исковете), в настоящото производство следва да бъде присъдена
сумата от още 9,13 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено
безплатно процесуално представителство пред първата инстанция
6
Въззивният съдът констатира, че в част от диспозитива на обжалваното решение е
допусната очевидна фактическа грешка при изписване на фамилното име на ответника,
което вместо Н., погрешно е отразено като Николаев, която следва да се отстрани чрез
коректното изписване на същото в диспозитива на настоящия съдебен акт, но в останалата
необжалвана част това е правомощие единствено на СРС, 58 състав, който след връщане на
делото следва да извърши преценка относно наличието на предпоставките за провеждане на
процедура по реда на чл. 247 ГПК.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 4865 от 19.03.2024 г., постановено по гр. дело № 12143/2022 г.
по описа на СРС, 58 състав, в частта, с която е признато за установено, че Л. Б. Н., ЕГН
********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ********* по предявения иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 4,83 лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата за цена на услуга за дялово разпределение за периода от
31.12.2018 г. до 23.11.2021 г., за която сума по ч. гр. дело № 71176/2021 г. по описа на СРС,
58 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 15.01.2022 г., както и в
частта, с която Л. Б. Н., ЕГН ********** е осъден да заплати на „Топлофикация София“
ЕАД, ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разликата над сумата от 910,80 лв. до
присъдения размер на разноските от 935,30 лв., или за размера от 24,50 лв., представляваща
разноски в заповедното и исковото производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б срещу Л. Б. Н., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ж. к. ****, установителен иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 4,83 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за цена на услуга за
дялово разпределение за периода от 31.12.2018 г. до 23.11.2021 г., за която сума по ч. гр. дело
№ 71176/2021 г. по описа на СРС, 58 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК от 15.01.2022 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4865 от 19.03.2024 г., постановено по гр. дело №
12143/2022 г. по описа на СРС, 58 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Л. Б. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. **** да заплати на
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Ястребец“ № 23Б, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 99,72
лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното
производство.
7
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б да заплати на Л. Б. Н., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ж. к. ****, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 0,13 лв.,
представляваща разноски за платена държавна такса за въззивно обжалване.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б да заплати в полза на адв. И. А. Н. от САК с
адрес на кантората: гр. Ботевград, ул. ****, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., сумата от 1,09
лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
представителство в полза на ответника във въззивното производство, както и сумата от 9,13
лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
представителство в полза на ответника в исковото производство.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
въззиваемия „Топлофикация София” ЕАД – „Термокомплект” ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8