Решение по дело №5980/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 5973
Дата: 8 август 2019 г. (в сила от 8 август 2019 г.)
Съдия: Велина Светлозарова Пейчинова
Дело: 20181100505980
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 4 май 2018 г.

Съдържание на акта Свали акта

                      Р       Е     Ш   Е     Н     И     Е

 

                                    град София, 08.08.2019 година

 

     В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и втори май през две хиляди и деветнадесета година в състав:                                

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ Д.

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                        мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №5980 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

         Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца - З.А.Д.„ОЗК - З.” АД срещу решение №20932 от 15.12.2016г., постановено по гр.дело №33189/2013г. по описа на СРС, І Г.О., 30-ти състав, с което е отхвърлен предявения от З.А.Д.„ОЗК - З.” АД срещу Д.С.Ш. иск с правно основание основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК вр. §22 от КЗ във вр. с чл.213 от КЗ (отм.) във връзка с чл.45 от ЗЗД  за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 940.80 лв., представляваща регресно вземане на ищеца, възникнало с плащането на З.обезщетение по договор за имуществено З. "каско" на лек автомобил марка "Киа Сийд", с рег.№*******, за вреди, настъпили в резултат на пътно-транспортно произшествие на 27.04.2011г. в град София, ведно със законната лихва върху главницата от 05.12.2012г. до окончателното изплащане на вземането,  като неоснователен.

Във въззивна жалба са инвокирани доводи за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение на СРС, като постановено в противоречие на събраните по делото доказателства и при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон и при допуснати процесуални нарушения. Поддържа се, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като не е разпределил доказателствената тежест между страните досежно релевантните за спора факти и обстоятелства. Твърди се, че първоинстанционният съд не е изпълнил свои задължения по чл.146, ал.1 и ал.2 от ГПК като с изготвения доклад не е указал изрично на ищеца за кои факти не сочи доказателства. Излага се още, че неправилен е обоснованият краен извод на СРС, че виновният за настъпването на процесното ПТП водач на лек автомобил марка "Мерцедес", модел "200", с рег.№ *******, е имал валидна застраховка "Гражданска отговорност" в ЗД "Б.И." АД, факт, който се опровергава от събраните по делото доказателства. Моли съда да постанови съдебно решение, с което да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции, като в депозирана молба от 22.05.2019г. е обективиран и списък по чл.80 от ГПК.

         Въззиваемият - Д.С.Ш., починал в хода на съдебното производство и конституирани на основание чл.227 от ГПК негови наследници по закон - С.Х.З.Р., Н.Ш.С.А., М.Ш.Е.С.С. и Р.А.Ш.С., в писмен отговор изразява становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба по подробно изложени в същия съображения. Моли съда да постанови съдебно решение, с което да потвърди първоинстанционното  решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 300 лв., съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК.

         Трето лице - помагач - ЗД "Б.И." АД не депозира писмен отговор и не взема становище по подадената въззивна жалба.

         Предявен е от З.А.Д.„ОЗК - З.” АД срещу Д.С.Ш. установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.213, ал.1 от КЗ (отм.) във връзка с чл.45 от ЗЗД.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесната искова сума видно от приложеното гр.д. №57789/2012г. по описа на СРС,  І Г.О., 30-ти състав, въззивника-ищец- З.А.Д.„ОЗК - З.” АД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 05.12.2012г. и е постановена на 29.03.2013г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Д.С.Ш. за заплащане на сумата, посочена в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - Д.С.Ш. възражение, поради което дължимата от него сума, посочена в заповедта на изпълнение, са предмет на предявения в настоящото производство установителен иск.

      Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК  от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.              

        Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. 

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното съдебно решение първостепенният съд е приел, че разпоредбата на чл.213, ал.1, изр.4 КЗ (отм.) урежда по нов начин регресното право на застрахователя по договор за застраховка "каско", поради което правото на регресно вземане срещу делинквента е субсидиарно, което означава, че първо следва да се поиска плащане от застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" и едва при отказ от последния на някое от изчерпателно изброените в чл.268 КЗ (отм.)  основания, би могло да се предяви иск срещу делинквента. Освен това, регресното вземане срещу делинквента може да се претендира само до размера на причинените вреди, които надхвърлят размера на застрахователната сума по договора за застраховка "Гражданска отговорност". В конкретния случай първостепенният съд е приел, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на относими към спора факти и обстоятелства като събраните доказателства опровергават твърдението на ищеца за липсата на валидно сключена застраховка "Гражданска отговорност" на ответника като пряк причинител на вредите към датата на настъпването на процесното ПТП, поради което е обоснован краен извод за неоснователен и недоказан на предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.213, ал.1 от КЗ (отм.) във връзка с чл.45 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявения иск като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

На първо място следва да се разгледа наведеното от въззивника възражение за допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение при изготвяне на доклада по делото с оглед липсата на указания на страните относно разпределението на доказателствената тежест, кои обстоятелства се нуждаят от доказване, както и за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства. С оглед задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, съобразно чл.146 ГПК първоинстанционният съд следва да изготви доклад по делото, в който да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия, включително да посочат нови доказателства. От този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не са налице условията по чл.147 ГПК. В настоящия случай първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си по чл.146, ал.1 и ал.2 ГПК - изложил е обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и задължения, дал е правна квалификация на спорното право, посочил е с оглед становището на страните по отношение на кои факти страните не спорят, както и кои обстоятелства подлежат на доказване, разпределил е доказателствената тежест между страните и им е указал за кои твърдяни от тях факти не сочат доказателства. При това положение в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване всички факти и обстоятелства, на които основава исковата си претенция. Правилно е разпределена доказателствена тежест между страните съобразно нормата на чл.154 от ГПК и първостепенният съд е изпълнил задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, предвид на което въззивният съд счита, че няма допуснато процесуално нарушение при изготвяне на доклада по делото, което е довело до накърняване правото на защита на страната.

Доводите във въззивната жалба досежно материалната незаконосъобразност на обжалваното решение въззивният съд счита за неоснователни, поради следните съображения:

В конкретната хипотеза и с оглед предмет на предявения иск съдът намира, че е приложима нормата на  чл.213, ал.1, изр.4 от КЗ (в редакция след ДВ, бр.97/23.11.2007г.), с която законодателят урежда по нов начин регресното право на застрахователя по застраховка "Каско". Неговото право срещу деликвента е субсидиарно - застрахователят по имуществена застраховка първо следва да поиска плащане от застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" и едва ако има отказ за същото поради причини, посочени в чл.266 от КЗ, или ако вреди надхвърлят застрахователна сума, то тогава за него се открива възможността да поиска обезщетението от деликвента. Деликвентът разполага с възражение за поредност срещу предявения срещу него регресен иск от застрахователя по застраховка "Каско". Това възражение е за липса на пасивна материална правна легитимация. Такава легитимация има застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност". Съгласно §143 от ПЗР на ЗИДКЗ разпоредбата на чл.213, ал.1, изр.4 от КЗ /отм./ се прилага за всички случаи на встъпване в право, при които не е извършено плащане от деликвента до 23.11.2007г., когато е обнародвана ЗИДКЗ. Налице е законово преуреждане с обратно действие на правно положение на застраховател по "Каско" по висящи правоотношения по чл.213 от КЗ и по чл.402 от ТЗ (отм.), по които няма плащане на обезщетение от деликвента. (В този смисъл решение №141/30.09.2010г. по т.д. №657/2009г. на ВКС, ІІ Т.О.; решение №47/11.05.2010г. по т.д. №655/2009г. на ВКС, І Т.О.; решение №99/02.11.2009г. по т.д. №70/2009г. на ВКС, І Т.О., решение №165а/26.10.2010 г. по т.д. №690/2010г.; определение по т.д. №745/2010г. на ВКС, І Т.О.). Разпоредбата на чл.213, ал.1 изр.4 от КЗ /отм./ намира приложение във всички случаи, в които виновния за настъпването на застрахователното събитие има застраховка "Гражданска отговорност", независимо от това дали същата е сключена с български или с чуждестранен застраховател.

В случая от анализа на събраните по делото доказателства съдът приема, че към 27.04.2011г. /дата на настъпване на процесното ПТП/ първоначалния ответник Д.С.Ш., починал в хода на съдебното производство, като водач на лек автомобил марка "Мерцедес", модел "200", с рег.№ *******, е имал валиден договор по застраховка "Гражданска отговорност" със ЗД "Б.И." АД по полица №0211790 от 17.05.2010г., със срок на действие от 18.05.2010г. до 17.05.2011г.. Това обстоятелство се установява не само от приетата по делото застрахователна полица, но е удостоверено и от актосъставителя на протокол за ПТП №1399130/27.04.2011г., който е отбелязал, че виновният водач е представил застраховка "Гражданска отговорност" със ЗД "Б.И." АД по полица №0211790 от 17.05.2010г.. Отделно от горното по делото е представена и служебна бележка изх.№1995/11.06.2013г. от ЗД "Б.И." АД, в която е посочено, че лек автомобил марка "Мерцедес", модел "200", с рег.№ *******, е имал валиден договор по застраховка "Гражданска отговорност" със ЗД "Б.И." АД по полица №0211790 от 17.05.2010г., със срок на действие от 18.05.2010г. до 17.05.2011г..

При така възприето и като съобрази субсидиарността на иска за застрахователя по имуществена отговорност срещу прекия причинител на вредите, липсата на доказателства, че са налице условията по чл.213 вр. с чл.268 от КЗ, то съдът приема, че предявеният иск е неоснователен и като такива следва да бъдат отхвърлен.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция и предвид изричната претенция на въззиваемата страна - Р.А.Ш.С. за присъждане на разноски, на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК следва да й се присъди сумата от 300 лв., представляваща реално сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. На останалите въззиваеми страни не се дължат разноски поради липсата на доказателства за направени такива.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав   

                                   

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №20932 от 15.12.2016г., постановено по гр.дело №33189/2013г. по описа на СРС, І Г.О., 30-ти състав.

        ОСЪЖДА З.А.Д.„ОЗК - З.” АД, с ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на Р.А.Ш.С., с ЕГН **********, с адрес: ***; на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 300.00 лв. /триста лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280 ал.3 от ГПК.                 

 

                            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                

 

 

                                      ЧЛЕНОВЕ: 1/                  

 

 

                                                         2/