№ 703
гр. София, 12.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 76 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:МАЯ Й. МИХАЙЛОВА
при участието на секретаря ЕЛИ КР. ШОКОРДОВА
като разгледа докладваното от МАЯ Й. МИХАЙЛОВА Гражданско дело №
20221110157549 по описа за 2022 година
Ищецът „И....“ ЕООД е предявил срещу ответника М. В. А. обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 вр.
чл. 415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 от ЗПФУР, вр.
чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца
следните суми:
- 700.00 лв., представляваща главница по договор за предоставяне на
кредит № 350734/16.08.2021 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 09.08.2022 г.,
до окончателното изплащане на сумата;
- 80.76 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от
16.08.2021 г. до 12.02.2022 г.;
- 29.36 лв., представляваща мораторна лихва за периода 12.02.2022 г. до
12.07.2022 г., за които вземания в полза на ищеца е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 42977/2022 г. по описа на СРС, 76 с-в.
Претендира разноски.
Ищецът твърди, че на 16.08.2021 г. с ответника е сключен договор за
предоставяне на кредит от разС.ие № 350734 при условията на ЗПФУР. Сочи,
че договорът е сключен след регистрация на клиента в сайта и попълване на
1
въпросник, одобрение и активиращ код чрез СМС. Посочва, че не е
извършвано плащане по договора до подаването на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение. Твърди, че ответникът бил одобрен за сумата от
700.00 лв., която е преведена по сметка на последния в „Ю..“ АД. Сочи, че
договорната лихва е фиксирана в размер на 40.15% и че кредитът изцяло е
падежирал на 12.02.2022 г., поради което се начислявала законна лихва за
забава.
Поради неизпълнение на задълженията от страна на ответника (за
погасяване на задълженията), ищецът подал заявление за издаване на заповед
за изпълнение на осн. чл. 410 ГПК, по което заявление е образувано ч.гр.д. №
42977/2022 г. по описа на СРС, 76 с-в, и е издадена заповед за изпълнение,
връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. С оглед на тези
обстоятелства ищецът в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, предявил своя иск, чрез
който отправя искане към съда да бъде поставеното решение, с което спрямо
ответника да бъдат приети за установени вземанията на ищеца.
В едномесечния преклузивен срок по чл. 131 ГПК от ответника М. В.
А., чрез назначения особен представител адв. С. П., е постъпил отговор, с
който счита предявените искове за недопустими, неоснователни и
недоказани. Оспорва наличието на облигационна връзка по цитирания от
ищеца договор. Твърди, че не е представен подписан от ответника електронен
документ, че кореспонденцията между страните е изходяща само от ищеца, че
представените от ищеца телефонен номер и имейл на ответника не са на
ответника. Сочи, че не е предадена сумата на ответника, тъй като в
основанието на превода от 700.00 лв., доказателства за който са представени
от ищеца, е залегнал друг договор, а не процесния.
Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на
страните, приема за установено следното:
По реда на чл. 410 и сл. ГПК срещу ответника М. В. А., в полза на
ищеца на 29.08.2022 по ч.гр.д.№ 42977/2022 г. по описа на СРС, 76 с-в, е
издадена заповед за изпълнение за негово задължение за заплащане на
следните суми: 700.00 лв., представляваща главница по договор за
предоставяне на кредит № 350734/16.08.2021 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
09.08.2022 г., до окончателното изплащане на сумата; 80.76 лв.,
2
представляваща възнаградителна лихва за периода от 16.08.2021 г. до
12.02.2022 г.; 29.36 лв., представляваща мораторна лихва за периода
12.02.2022 г. до 12.07.2022 г., както и за сумите от 25.00 лв. за държавна
такса и 50.00 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
По делото е представен Договор за предоставяне на кредит №
350734/16.08.2021 г., сключен между „И....“ ЕООД от една страна, в
качеството на кредитор и М. В. А., от друга страна в качеството на
потребител. По силата на договора кредиторът се задължава да предаде в
собственост на потребителя сумата от 700.00 лева, а потребителят се
задължава да върне сумата на кредитора в сроковете уговорени в договора,
ведно с уговорената договорна възнаградителна лихва.
От писмо с изх. № 3000/26.10.2023 г. от „Ю..“ АД и приложенията към
него, се установява, че банковата сметка, с титуляр М. В. А., е постъпила
процесната сума по горепосочения договор за кредит в размер на 700.00 лв.
При тези данни от фактическа страна съдът намира от правна
следното:
Спорните материални субективни права в конкретния случай са
3
обусловени от осъществяването в обективната действителност на следните
материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валиден
договор за предоставяне на кредит; 2) клаузите от договора да са валидни,
като не са неравноправни и не противоречат на императивните
материалноправни норми; 3) клаузите от договора да са индивидуално
уговорени или да не нарушават значително равновесието между страните и не
накърняват добрите нрави; 4) усвояване на парични суми по договора за
кредит в твърдения от ищеца размер, които да не са заплатени на уговорения
в договора падеж.
В случая, ищецът „И....“ ЕООД претендира установяване
съществуването в негова полза на вземания срещу ответника М. В. А.,
произтичащи от договор за предоставяне на финансови услуги от разС.ие.
Съгласно разпоредбата на чл. 6 от ЗПФУР такъв е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разС.ие, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните
използват изключително средства за комуникация от разС.ие - едно или
повече. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР,
„средство за комуникация от разС.ие“ е всяко средство, което може да се
използва за предоставяне на услуги от разС.ие, без да е налице
едновременното физическо присъствие на доставчика и потребителя, като
несъмнено използването на електронни формуляри в интернет, провеждането
на разговори по телефон и изпращането на писма по имейл представляват
средства за комуникация от разС.ие. В случая, предвид изложените от ищеца
фактически твърдения, относно начина на сключване на процесния договор,
съдът намира, че правоотношението между страните попада в приложното
поле именно на посочения нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР, при договори за
предоставяне на финансови услуги от разС.ие доставчикът е длъжен да
докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията по
чл. 8 от закона на потребителя, както и, че е получил съгласието на последния
за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на посочените
обстоятелства се прилага чл. 293 от ТЗ, а в случаите на електронни изявления
– Закона за електронния документ и електронния подпис. В конкретния
случай кореспонденцията между кредитодателя и кредитополучателя е била
4
изключително по електронен път, поради което приложение към същата
намират нормите на ЗЕДЕП (сега Закон за електронния документ и
електронните удостоверителни знаци). С оглед разпоредбите на чл. 13, ал. 3 и
ал. 4 от ЗЕДЕП съдът достига до извод, че законът придава значението на
подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис, допускайки страните да се съгласят в
отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен. Същевременно съгласно чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕП
електронен подпис е всяка информация в електронна форма, добавена или
логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото
авторство. Доказателствената сила на така създадения електронен документ е
такава, каквото законът признава на подписания писмен документ. Ако се
касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на
изявлението – арг. чл. 180 от ГПК, а ако изявлението съставлява признание на
неблагоприятни за автора обстоятелства, то това увеличава доказателствената
стойност на документа, без да му придава материална доказателствена сила,
каквато имат само подписаните официални документи – чл. 179, ал. 1 от ГПК.
Наред с това съдебната практика (в този смисъл Определение № 169 от
06.04.2017 г. по ч. т. дело № 672/2017 г., І т.о., ВКС) приема, че електронното
съобщение, не съдържащо квалифициран електронен подпис макар да не се
ползва с формална доказателствена сила, не е „правно нищо“, не е
тъждествено на пълна липса на волеизявление.
Ето защо, съобразявайки се с горните правни изводи, легалната
дефиниция на понятието „електронен документ“, дадена в чл. 3, т. 35 от
Регламент (ЕС) № 910/2014 г. на Европейския парламент и на Съвета от 23
юли 2014 г. (съгласно, която такъв документ е съдържание, съхранявано в
електронна форма, т. е. не е необходимо да е възпроизведено на хартиен
носител), както и с оглед представения и приет по делото договор за
предоставяне на кредит № 350734/16.08.2021 г., съдържащ подробна
информация, относно личните данни на ответника, в т. ч. и три имена, ЕГН,
адрес, номер на лична карта, електронен адрес, телефон и номер на банкова
сметка, с която информация няма основание да се счита, че кредитодателят
би разполагал в случай, че същата не му е била предоставена именно от
кредитополучателя, съдът приема, че процесният договор е бил сключен
именно от него, който се е съгласил на отправеното му предложение от
5
ищеца, предоставяйки му своите лични данни. Предвид това, съдът намира за
доказано по делото, че „И....“ ЕООД, в качеството си на кредитодател и
доставчик на финансови услуги е получил съгласието на заемополучателя М.
В. А. за сключването на договора за предоставяне на кредит №
350734/16.08.2021 г. по реда на чл. 18, ал. 1, т. 3 от ЗПФУР. Касае се за
информация, предоставена в електронна форма, логически свързана с
електронното изявление, за установяване на неговото авторство – арг. чл. 13,
ал. 1 от ЗЕДЕП. В случая, договорът за потребителски кредит се счита за
сключен не в момента на подписването му на хартиен носител, а в момента на
изразяване на съгласието на ответника чрез потвърждение в съответния линк.
Горепосочените обстоятелства се установяват и от заключението на
изслушаната и приета по делото СТЕ, неоспорена от страните, което съдът
намира за компетентно и обективно дадено, и кредитира с доверие.
Както се посочи по-горе, процесният договор за предоставяне на кредит
№ 350734/16.08.2021 г. е бил подписан от ответника чрез използване на едно
или повече средства за комуникация от разС.ие – адрес на електронна поща и
телефонен номер, който представлява валиден начин за сключване на
договори съгласно ЗПФУР и Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни знаци (ЗЕДЕУЗ). Съдът приема, че от страна на ответника е
дадено надлежно съгласие по отношение на съответното съдържание на
договора, изразяващо се в последователно извършване на поредица от
действия, свързани с подаването на заявка, прочит на договора и общите
условия, одобрението им чрез код за потвърждение, генериран и изпратен от
кредитора на посочения от кредитополучателя телефон, които в съвкупност
разкриват съзнателно взето от него решение за сключване на договора със
соченото съдържание и привеждане в действие на взетото решение.
Разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕУУ приравнява електронния
документ на писмения му аналог, поради което правилата за връчване на
писмените изявления следва да намери приложение и относно електронните
документи. Съгласно разпоредбата на чл. 184, ал. 1 ГПК електронният
документ се представя по делото върху хартиен носител в заверен от
представилата го страна препис, като възпроизвеждането му на хартиен
носител не променя характера му на електронен документ (в този смисъл е
Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV ГО). Ето
6
защо, съдът намира, че е спазена формата за неговото сключване след
надлежно дадено от ответника съгласие за това, поради което наведените с
отговора на исковата молба възражения в тази насока са неоснователни.
Нещо повече, в подкрепа на извода за възникнало между страните заемно
правоотношение, породено от процесния договор за потребителски кредит,
сключен като част от системата на предоставяне на финансови услуги от
разС.ие, е и фактът, че ответникът М. В. А. е усвоил заемната сума по него в
размер на 700 лв., за което свидетелстват постъпилото по делото писмо с изх.
№ 3000/26.10.2023 г. от „Ю..“ АД и приложенията към него.
Съдът, като извърши съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства намира, че безспорно всички материални предпоставки на
предявените искове са установени, поради което същите следва да бъдат
уважени в цялост. В случая, съдът намира, че сключеният договор отговаря на
изискванията на закона и съдържа предвиденото в чл. 11 ЗПК необходимо
съдържание. В договора ясно и точно са посочени както размера на кредита,
така и дължимата лихва, а така също и общата дължима сума по договора за
кредит. В тази насока в самия договор са уговорени вноски, като ясно и точно
е посочено каква част е за главница, съответно за възнаградителна лихва и
глобален размер на вноската, респ. датата на падежът им. Също така е спазено
и изискването на чл. 19 ЗПК – като изрично е посочен ГПР, който е в рамките
предвидено с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Не може да се
приеме, че договорът е нищожен поради противоречие с добрите нрави –
поради размера на уговорената лихва. В случая се касае за необезпечен
потребителски кредит, който по правило е с по-висок риск, поради което е
допустимо да бъде уговорен и по-голям размер на възнаградителната лихва,
което само по себе си не противоречи на общите разбирания за честно и
добросъвестно сключване и изпълнение на договорите. Една сделка
противоречи на добрите нрави, ако с нея се договарят необосновано високи
цени, неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, със сделката се цели недобросъвестна
конкуренция, използва се монополно положение, за да се наложи на другата
страна неизгодно условие. В случая законодателят е регламентирал
възможността за оскъпяване на кредита – до сумата от пет пъти законната
лихва, която към момента на сключването на договора е била около 10 %,
7
поради което уговореният размер на възнаградителната лихва е в рамките на
закона, което е допълнителен аргумент, защо не е налице противоречие с
добрите нрави. Според правилото на чл. 24 ЗПК, за договора за
потребителски кредит се прилагат и чл. 143 - 148 от Закона за защита на
потребителите. В случая изцяло бланкетни са съображенията на ответника за
нарушение на правилото на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. По делото са претендират
главница и възнаградителна и мораторна лихва, поради което и посоченото
правило на ЗЗП е неприложимо. Същото би могло да се приложи единствено,
ако в предмета на правния спор беше включено искане за заплащане на
необосновано висок размер на обезщетение за неизпълнение на договора или
неустойка от потребителя, а в случая се претендира единствено обезщетение
за забава в размер на законната лихва, така както е предвидено в чл. 86, ал. 1
ЗЗД.
По изложените мотиви предявените искове следва да се уважат за
пълния предявен размер.
Относно разноските по производството
При този изход на спора ответникът следва да бъде осъден да заплати в
полза на ищеца своевременно поисканите разноски за производството в
размер на 1 275.00 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение,
внесена държавна такса и депозити за вещо лице и назначения на ответника
особен представител. Дължимите по заповедното производство разноски са в
размер на 75.00 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 ГПК, че М. В. А.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ул. ...., адв. С. П., дължи на
„И....“ ЕООД, ЕИК ..., със съдебен адрес: гр. София, ж.к. ...., основание чл.
422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 от
ЗПФУР вр. чл. 86 ЗЗД сумата от 700.00 лв., представляваща главница по
Договор за предоставяне на кредит № 350734/16.08.2021 г., ведно със
8
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение – 09.08.2022 г., до окончателното изплащане на сумата, сумата
от 80.76 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 16.08.2021
г. до 12.02.2022 г. и сумата от 29.36 лв., представляваща мораторна лихва за
периода от 12.02.2022 г. до 12.07.2022 г., за които вземания е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 29.08.2022 г. по ч.гр.д. №
42977/2022 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 76 с-в.
ОСЪЖДА М. В. А., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ул.
...., адв. С. П., да заплати на „И....“ ЕООД, ЕИК ..., със съдебен адрес: гр.
София, ж.к. ...., сумата от 1 275.00 лева – разноски за първоинстанционното
разглеждане на делото и разноски за заповедното производство в размер на
75.00 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9