№ 240
гр. София, 10.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Соня Найденова
Стойчо Попов
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Соня Найденова Въззивно гражданско дело №
20201100509689 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 138906 от 02.07.2020 г. постановено по гр.д. № 23581/2018 г. на СРС, 70
състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Л.С.С.- като ответник на
самостоятелно основание и като наследник по реда на чл. 227 ГПК на починалия в хода на
делото ответник В.А.П., и срещу А.Л.С.- като наследник по реда на чл. 227 ГПК на
починалия в хода на делото ответник В.А.П., искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, за сумата от 1 207.88 лева, отразена в обща
фактура № **********/31.07.2014г. цена на доставена през периода от 01.05.2013г. до
30.04.2014г. топлинна енергия в топлоснабден имот - апартамент № 67, находящ се в гр.
София, ж.к. ****, с абонатен № 190184, и по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за
сумата от 365.97 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главницата
през периода от 15.09.2014г. до 07.09.2017г„ за които вземания по ч.гр.д. № 64868/2017г. по
описа на СРС, 70- и състав на 26.10.2017г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца -
„ТАЕС Н.И.“ ООД.
Решението е обжалвано от ищеца „Т.С.” ЕАД с доводи за неправилност на решението
поради нарушение на материалния закон относно погасителната давност, тъй като следвало
да се съобрази от съда, че предмет на иска за главница са вземанията за цена на ТЕ станали
изискуеми едва на 15.09.2014 г. за вземането по обща фактура от 31.07.2014 г. при което
давността за това вземане по тази обща фактура е прекъсната с подаване на заявлението на
1
14.09.2017 г. сумата по общата фактура от 31.07.2015 г. за отоплителния сезон м.05.2014 г.-
м.04.2015 г. не са погасени по давност. Твърди и несъобразяване с чл.32, ал.1/чл.33, ал.2 от
ОУ от 2014 г. Отделно сочи, че издаваните от ищеца фактури , вкл. и общата такава, са
публикувани, за което са били съставени констативни протоколи по чл.593 от ГПК. Моли да
се уважи въззивната жалба, прави и искане за разноски.
Ответниите Л.С.С. и А.Л.С., чрез пълномощника си адв.К.К., оспорват жалбата с писмен
отговор възражението, че правилно е преценено с обжалваното решение, че давностния срок
тече от издаване на общата фактура на 31.07.2014 г. Молят решението да се потвърди,
правят искане за разноски.
Третото лице-помагач не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в
жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, налице е постановен диспозитив в
съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и
задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на
ищеца оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни
материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
В случая с въззивната жалба ищецът е направил оплакване относно несъобразяване с
чл.32, ал.1/чл.33, ал.1 от ОУ и невключване на сумите по изравнителната сметка от
31.07.2014 г. в задълженията на ответниците, което оплакване относно фактите и
приложимото право, очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни
норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи,
основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Досежно
правилността на първоинстанционното решение в обжалваните части въззивният съд намира
наведените от ищеца с въззивната жалба доводи за неправилност за неоснователни.
Съгласно чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на
месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края
на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Издаването на общата
фактура не се отразява върху дължимостта на прогнозните суми помесечно за цената на ТЕ
за месеците от исковия период. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на
прогнозните месечни вноски в установените за тяхното плащане срокове в приложимите
ОУ, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното
отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
2
периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям
или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя
или в полза на топлопреносното предприятие. Ето защо прогнозните вземания до м.01.2014
г. / чийто падеж на последното за м.01.2014 г. настъпва на 01.03.2014 г. - 30 дни от изтичане
на периода за който се отнасят, съгласно приложимите ОУ от 2008 г. за тях/, дори и сумите
за тях да са включени в общата фактура от 31.07.2014 г., са погасени по давност, доколкото
3 годишната погасителна давност е настъпила за тях преди датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК на 14.09.2017 г. Новото изравнително вземане по фактурата
от 31.07.2014 г. също е погасено по давност, тъй като ищецът не установи публикуване в
интернет на фактурата съгласно ОУ, преди 14.09.2014 г. Неотносими към предмета на
спора се явяват доводите на въззивника-ищец за издаване и публикуване на месечните
фактури, доколкото ОУ от 2014 г. макар и да сочат плащане от публикуване на фактурите-
месечни прогнозни и крайна изравнителна, доставчикът не е фиксирал точен момент на
това публикуване и така не може да се счита, че е уговорен срок за плащане, от който да
настъпва изискуемостта на вземането както за месечните фактури, така и за общата
изравнителна фактура, при което 3 г. давност както за вземането по общата изравнителна
фактура от 31.07.2014 г., него тече от 31.07.2014 г. и изтича преди подаване на заявлението
и няма доказателства за отправена покана към длъжниците за плащане на вземането по тази
обща фактура преди подаване на заявлението. Същите доводи са относими и към погасяване
на месечните задължения по прогнозните фактури за периода м.02.2014 г.- м.05.2014 г. ,
поради които и те са погасени по давност преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК.
По отношение на оплакването за наличие на протоколи по чл.593 от ГПК, удостоверяващи
датата на публикуване на фактурите за дължими суми за ТЕ съгласно ОУ от 2014 г.,
действащи до 22.07.2016 г., както вече бе посочено по-горе в настоящето решение, ищецът
не доказа че е публикувал и кога прогнозните фактури и изравнителната обща такава
фактура, при което длъжникът и реално не е поставен в забава за вземанията за главница
цена на ТЕ за процесния период, предмет на исковото производство. Не се доказа и
отправяне покана за плащането им по друг начин. Съдът няма задължение да указва на
страната какви точно документи в подкрепа на исковете си да представя по делото, с
въззивната жалба ищецът не е направил искане за допускане на нови доказателства от
въззивния съд, поради което оплакването за наличие на протоколи по чл.593 от ГПК,
удостоверяващи падежа на задължението и поставянето в забава на ответниците е
неоснователно- такива не са събрани по делото. Искът за главница –цена на ТЕ , е
неоснователен поради погасяване по давност на вземането, респ. неоснователен е и
обусловеният от него иск за лихви за забава, защото при погасяване на дълга се погасява и
акцесорното вземане за лихви , дори и давността за лихвите да не е изтекла- чл. 119 от ЗЗД,
като по отношение отхвърления иск за лихви с въззивната жалба не са направени никакви
оплаквания, при което въззивната проверка по чл.269, изр. второ от ГПК е ограничена само
до преценка правилното приложение на императивна материално правна норма, а
нарушение на такава не се установи при служебната проверка за правилност.
3
Не се установи при служебната проверка нарушение на приложими императивни
материално правни норми.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция : По въззивната жалба на ищеца същият няма право
на разноски, тъй като жалбата му не се уважава.
Ответниците имат искане за разноски, но няма доказателства да са направили такива за
въззивното производство, не е представен и списък по чл.80 от ГПК.
Воден от изложеното, СГС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 138906 от 02.07.2020 г. постановено по гр.д. № 23581/2018 г.
на СРС, 70 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на ищеца и ответниците за разноски за въззивната
инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната наИщеца „Т.С.“
ЕАД - „ТАЕС Н.И.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4