Решение по дело №1009/2022 на Окръжен съд - Бургас

Номер на акта: 958
Дата: 18 октомври 2022 г. (в сила от 17 октомври 2022 г.)
Съдия: Йорданка Георгиева Майска
Дело: 20222100501009
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 30 юни 2022 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 958
гр. Бургас, 17.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Радостина П. Петкова

Йорданка Г. Майска
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от Йорданка Г. Майска Въззивно гражданско
дело № 20222100501009 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „Кардио Медикал“ ЕООД с
ЕИК201980901, заявена чрез адв. Делян Манчев с посочен съдебен адрес в гр.София,
ул.Хан Аспарух № 54, офис 9 против Решение № 431/10.03.2022г. по гр.д.№
5761/2021г. по описа на РС-Бургас.
С обжалваното решение е отхвърлена като неоснователна поради изтекла
погасителна давност установителната претенция на въззивника против УМБАЛ „Дева
Мария“ ЕООД, ЕИК *********, че ответникът дължи на ищеца, сумата от 11 676 лева
с вкл. ДДС, представляваща дължима цена по сключен между страните в устна форма
договор за търговска продажба от 01.12.2015г., по силата на който на ответника са
предоставени медикаменти и медицински изделия и стоки, посочени в издадена
Фактура № 3369/01.12.2015г., ведно със законна лихва от подаване на зявлението в
съда – 28.05.2021г. до окончателното изплащане на задълженията и сумата от 6 214,70
лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.02.2016
г. до 27.05.2021г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 1120/02.06.2021 г.
по ч. гр.д.№ 3814/2021г. на РС-Бургас, на основание чл. 415 ал. 1 т. 1, вр. чл. 422 от
ГПК, вр. чл. 327 ал. 1 от ТЗ и чл. 86 ал. 1 от ЗЗД, като са присъдени в тежест на
въззивника сторените разноски от насрещната страна, съобразно изхода по делото.
Решението се обжалва като неправилно и незаконосъобразно, като се моли за
неговата отмяна и уважаване на претенцията. Твърди се, че в мотивите на обжалваното
решение съдът неправилно е приел, че е настъпила погасителна давност. Счита, че при
подадено на 28.05.2021г. заявление по чл.410 ГПК такава не е настъпила поради
мълчаливо признание от страна на длъжника, извършено чрез осчетоводяване на
фактурата, включително чрез извършеното на 07.02.2018г. писмено потвърждение от
1
счетоводителя на въззиваемия на размера на оставащите неиздължени вземания на
въззивника към въззиваемото дружество, както и с всяко от направените по нея
погашения, в това число и последното извършено на 06.10.2016г. погашение от 504лв..
Посочените действия се определят като признание по смисъла на чл.116 ЗЗД, с което
погасителната давност е прекъсвана, респективно е сторен извод, че такава не е
изтекла. Навежда и неправилно приложение на разпоредбата на чл.76 ЗЗД, като
твърди, че без аргументи съдът е приел поредността на счетодовните записвания при
длъжника, а не тези при кредтора, като излага хронология на издаване на фактурите и
постъпилите погашения. Не сочи доказателства. Не са отправени доказателствени
искания. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
В законния срок от въззиваемата УМБАЛ „Дева Мария“ ЕООД с ЕИК-
*********, чрез адв.Е.К. от БАК е депозиран отговор, с който се оспорва подадената
въззивна жалба като неоснователна. По отношение направените разчети се посочва, че
въззиваемия е направил признание на вземания на насрещната страна в общ размер,
като от заключението на СИЕ се установява, че в тази сборна сума не е била отразена
сумата по процесната фактура, като задължение в счетоводството на болницата. Счита,
че правилно е приложена разпоредбата на чл.76 ЗЗД и също излага хронология на
издадените фактури и тяхната стойност.
Моли, обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно,
законосъобразно и постановено в съответствие със събраните по делото доказателства.
Не сочи доказателства. Не са отправени доказателствени искания. Претендират се
разноски.
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в
законовия срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежно упълномощен представител
легитимирано лице, което има правен интерес от обжалване, и съдържа необходимите
реквизити по чл. 260, ал. 1 ГПК и чл. 261, т. 1 и 4 ГПК, поради което е процесуално
допустима.
Обжалваното решение е валидно и допустимо и правилно, поради това
следва да бъде потвърдено, като въззивният съд препраща към мотивите на
първоинстанционния съд, като по този начин ги прави свои мотиви, без да е нужно да
ги преповтаря - съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с
разпоредбата на чл.272 ГПК във вр. с чл.235 от ГПК.
Бургаски районен съд е бил сезиран с искове с правно основание чл.42 ГПК,
вр.чл.327, ал.1 ТЗ и по чл.86 ЗЗД. По заявление на „Кардио Медикал“ ЕООД е
издадена Заповед № 1120/02.06.2021г. по ч.гр.д. № 3814/2021г. по описа на БРС по
реда на чл.410 ГПК против ответника за сумата от общо 11 686лв., представляваща
неплатен остатък по ф-ра № 3369/01.12.2015г. за продажба на медицинско оборудване,
консумативи и лекарствени средства, ведно със законната лихва върху главницата
начиная от 01.06.2021г. до окончателното изплащане, сумата от 6214,70лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 01.02.2016г. до 12.03.2020г. и за периода
от 09.04.2020г. до 27.05.2021г./вр.чл.6 от ЗМДВИП/ разноски по делото в общ размер
от 1754лв..
Против заповедта е подадено в срок възражение от длъжника, с което е
оспорено вземането и лихвите по него, предмет на настоящото производство, поради
което и в законния срок е подадена настоящата искова молба.
По делото е обявено за безспорно, че по повод съществуващите между страните
трайни търговски отношения на 01.12.2015г. по договор за търговска продажба
въззивникът е доставил на въззиваемия описаните във фактура № 3369 от същата дата
медицински изделия и консумативи на обща стойност 14020,80лв. с ДДС, като за
2
фактическото предаване на вещите е съставен и подписан от страните приемо-
предавателен протокол.
Именно поради съществуващите активни търговски отношения свързани и с
други предходни и следващи продажби, респ.издадени фактури за продажбите и
извършвани погашения от страна на въззиваемия с посочено основание “плащане по
фактури“ без конкретно индивидуализиране на № на фактурите, в счетоводствата на
двете дружества плащанията са съотнасяни за различни погашения. Поради разликите
в това съотнасяне е породен настоящият спор дали е извършено погашение и в какъв
размер по процесната фактура, респективно при отговор, че е налице съществуващо
непогасено вземане, дали не е погасено поради изтекла давност. Така въззивникът е
въвел твърдение, че е налице непогасено задължение в предявения размер, а
становището на въззиваемия ответник е, че съгласно неговите счетодовди записвания
задължението по тази фактура е напълно погасено, като при преценка в обратен смисъл
от страна на съда с писмения отговор е наведено възражение за изтекла погасителна
давност за това вземане.
За да постанови обжалваното решение БРС е съобразил представените писмени
доказателства, заключението на вещото лице, изготвило СИЕ, приложил е
разпоредбата на чл.76 ЗЗД, поради което е преценил, че действително е налице
неизплатен остатък по процесната фактура в размер на 12180лв., но то е погасено по
давност. Видно от решаващите мотиви съдът е посочил, че считано от 01.02.2016г. -
началото на срока за плащане на процесната факура № 3369/01.12.2015г.,
погасителната давност е започнала да тече от 02.02.2016г. и е изтекла на 02.02.2021г., а
заявлението по чл.410 ГПК е депозирано пред съда на 28.05.2021г.. Последното
плащане по тази фактура е извършено на 11.03.2016г. и макар същото да представлява
признание на задължението, то и в този случай погасителната давност е изтекла на
12.03.2021г., т.е. преди подаване на заявлението по чл.410 ГПК. Досежно остатъка от
504лв. по извършено плащане от 06.10.2016г. с посочено основание „по фактури №№
4299, 4321 4348“, което е прието от кредитора и при което задълженията по изрично
посочените фактури са изцяло погасени, а за остатъка от 504лв. /тъй като длъжникът
не посочил кое задължение да се погаси/, в мотивите е посочено, че неправилно е
съотнесен от вещото лице по СИЕ като погашение по процесната ф-ра №
3369/01.12.2015г., а е следвало да бъде съотнесен по правилото на чл.76 ЗЗД за
погашение по по-обременителната ф-ра № 2158/26.11.2014г., поради което е прието, че
това плащане не представлява признание и не прекъсва срока на погасителната
давност. В мотивите си съдът е посочил, че самото вещо лице е определило като най-
обременителни ф-ра № 2157/26.11.2014г. с непогасен остатък от 11532лв. и ф-ра №
2158/26.11.2014г. с непогасен остатък от 8172лв., поради което непогасеният остатък
от 504лв. не следва да се съотнася към процесната фактура. По отношение
извършеното на 07.02.2018г. писмено потвърждение на разчети от счетоводител на
въззиваемия ответник, съдът е взел предвид заключението по СИЕ, съгласно което
сумата на задълженията от 24 355,97лв. е потвърдена, тъй като по счетоводни
записвания е формирана като сбор от множество задължения по различни фактури на
въззивника, сред които обаче ф-ра № 3369/01.12.2015г. не фигурира, тъй като по
счетоводната отчетност на въззиваемия задължението по последната е погасено чрез
плащане. На следващо место е прието, че това потвърждение на разчети не
материализира признание по см.на чл.116, б.“а“ ЗЗД на процесното вземане, тъй като е
извършено от лице без представителна власт. При тези съображения е прието, че
вземането на въззивника е погасено по давност.
Настоящият съдебен състав също възприема заключението на вещото лице за
пълно, ясно, обосновано, компетентно дадено и в унисон с останалите събрани по
делото доказателства.
3
По отношение въпроса относно задължанието по ф-ра № 3369/01.12.2015г. и
изтекла ли е погасителната давност за вземането, настоящият състав намира следното:
Споделя се извода в обжалваното решение, че с плащанията извършени от
въззиваемия на 01.02.2016г., 11.03.2016г. и 06.10.2016г. не са погасени задълженията
по процесната фактура. Безспорно е по делото, че въззиваемото дружество / очертания
период/ е извършило следните банкови преводи с получател въззивното дружество,
както следва: на 16.02.2016г. е преведена сумата от 13320лв. с посочено основание
„пл. по фактура“ без посочване на индивидуализация; на 11.03.2016г. с посочено
основание „Ф.3457/3545/3564/м.01.16 г., Ф. 3369/01.12.15 г. - 1840,08 лева“ е преведена
сумата от 4096,06лв. и на 06.10.2016г. е преведена сумата от 5140,01лв. с посочено
основание „пл. по фактури № 4299, 4321, 4348“.
Видно от заключението по СИЕ към 16.02.2016г./когато е извършен превод на
сумата от 13320лв. с основание“пл.по фактура“/ най – обременителни са задълженията
по фактура № 2157/26.11.2014г. с неизплатен остатък от 11 532лв. и по ф-ра №
2158/26.11.2014г. с неизплатен остатък от 8 172лв.. При извършването на това плащане
въззиваемото дружество не е посочило като основание за плащането процесната
фактура, а е извършило преводите с посочено основание „плащане по фактура“ без
друга конкретнизация. При положение, че въззиваемото дружество има непогасени
към този момент по-стари задължения и по други фактури към въззивното дружество,
и не е направило избор кои задължения погасява с това/тези плащания, то следва
приложение на разпоредбата на чл.76 ЗЗД. Така с изършеното на 16.02.2016г. плащане
на сумата от 13320лв. е погасено изцяло остатъка от 11532лв. на задължението по
Фактура № 2157/26.11.2014г. и с остатъка от 1788лв. е извършено частично погашение
на задължението по ф-ра № 2158/26.11.2014г.. При превода на 11.03.2016г. за
погасяване на задължението по процесната фактура е прието от кредитора, съгласно
изричното посочване от страна на длъжника като основание „Ф.3369/01.12.15г. -
1840,08лв.“, като останалата част от паричния превод е отишла за погасяване на
вземанията по останалите посочени от длъжника фактури съгласно вписаното
основание „Ф.3457/3545/3564/м.01.16г./. При извършения превод на 06.10.2016г. на
сума от 5140,01лв. длъжникът е посочил основание „пл. по фактури № 4299, 4321,
4348“. Експеритзата посочва, че с този превод вземанията по посочените три фактури
са изцяло погасени чрез плащане, като е останал остатък от 504лв., за който длъжникът
не е посочил кое задължение погасява, поради което кредиторът го е съотнесъл
счетоводно като плащане по процесната ф-ра № 3369/01.12.2015г.. С оглед именно на
това въззивникът счита, че след като последното плащане на сумата от 504лв. по
процесната фактура е извършено според съотнасянето и отразяването в счетоводството
на кредитора на 06.10.2016г., то погасителната давност изтича на 06.10.2021г., а
заявлението по чл.410 ГПК е подадено на 01.06.2021г. то такава не е изтекла. Това
виждане не се споделя от настоящия състав и не намира опора в закона, както
правилно е съобразил БРС. Този остатък от 504лв. съобразно правилото на чл.76 ЗЗД,
както законосъобразно е посочено в обжалваното решение, представлява плащане по
по-обременителната ф-ра № 2158/26.11.2014г., а не по процесната /№3369 от
01.12.2015г./ по следните съображения:
Разрешението, дадено от БРС в решаващите мотиви се споделя като правилно,
защото съгласно разпоредбите на чл.76, ал.1 и ал.2 от ЗЗД този, който има няколко
еднородни задължения към едно и също лице, ако изпълнението не е достатъчно да
погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, се погасява
най-обременителното задължение. При няколко еднакво обременителни задължения,
погасява се най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват
съразмерно. Погасяването се извършва в реда разноски, лихви, главница.
4
Обременителността на съответното задължение по смисъла на закона се преценява към
момента на изпълнението за всеки конкретен случай и само по отношение на други
изискуеми задължения. Това е така, защото само по себе си поетото в една сделка
задължение не може да бъде „обременително” - то по дефиниция е насрещна
престация. Ако са налице две парични задължения и нито едно от тях не е изискуемо,
тогава по-голямото по размер е „по-обременително” от по-малкото, защото длъжникът
не е в забава по отношение на нито едно от тях. Ако и двете парични задължения са
едновременно изискуеми и длъжникът е в забава по отношение и на двете, тогава пак
по-голямото по размер е „по-обременително” от по-малкото, защото вредите за забава,
които длъжникът трябва да репарира при по-голямото задължение са повече,
отколкото при по-малкото. Но при две различно просрочени задължения/какъвто е
настоящият случай/, за длъжника е по-изгодно да погаси по-ранното /по-старото/,
независимо че има към същия кредитор по-голямо, но по-късно възникнало
задължение: тогава за длъжника ще е от значение само това, че за закъснялото плащане
на по-малкото, но по-старо задължение, ще дължи обезвреда за по-къс период. Затова
задължението с по-рано настъпил падеж, независимо от неговия размер е по-
обременително от което и да е друго задължение, с по-късно настъпил падеж.
Неснователни са възраженията на въззивинка за наличието на признание, годно
да прекъсне давността по см.на чл.116, б.“а“ от ЗЗД, извършено с плащането на сумата
от 504лв. на 06.10.2016г./съотнесена за погашение по процесната фактура по правилото
на чл.76 ЗЗД/, следва да се посочи, че частичното изпълнение на главницата -
данъчна основа по фактурите, извършено чрез плащане или прихващане, не съставлява
признание на вземането по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД и не прекъсват давността, тъй като
предмет на волята на длъжника е единствено съществуването на задължението до
размера на изпълнението, като тя не обхваща непогасената част от дълга. / в т. см.вж.
Р. № 98 от 26.07.2013г., постановено по т.д. № 851/2012г. I т.о. ВКС/.
Неоснователно е и възражението, че на 07.02.2018г. въззиваемия ответник е
извършил признание по см.на чл.116, б.“а“ от ЗЗД, тъй като на тази дата негов
счетоводител е подписал изпратеното от въззивното дружество потвърждение на
разчети/л.57 по гр.д.№ 5761/21г. на БРС/, с което е потвърдил общо задължение към
въззивника в размер на 24 355,97лв.. За това твърдение въззивника се посозава на
записванията в своето счетоводство, според което в тази сума влиза и задължението по
процесната ф-ра № № 3369/01.12.2015г.. Счита, че с това признание погасителната
давност е прекъсната на 07.02.2018г., и т.к. заявлението по чл.410 ГПК депозираното
пред съда на 01.06.2021г., то и процесното вземане не е погасено по двност.
Не е спорно между страните, че сумата от 24 355,97лв. представлява сбор от
неплатени задължения по различни продажби, извършвани в различни периоди от
време. Поради описаните по-горе разлики в съотнасянето на погашенията към
различни задължения в счетоводствата на двете дружества, посочената сборна сума
във всяко счетоводство е формирана от главниците по различни фактури, както е
посочило и установило и вещото лице, изготвило СИЕ, представени в табличен вид в
отговор на последния въпрос/л.83 по гр.д.№ 5761/21г. на БРС/.
Според настоящия състав подобен акт не съставлява признание по см.на чл.116,
б.“а“ от ЗЗД на конкретно задължение/още по-малко на такова по ф-ра №
3369/01.12.2015г./, което да е годно да прекъсне течащия срок на погасителната
давност. Това е така, защото, за да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.
116, б. „а“ от ЗЗД е необходимо длъжникът да направи такова недвусмислено волеизявление, с
което да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора, което в случая не е налице
видно от съдържанието на текста на посочения документ. В документа е посочена
сборна сума, но липсва яснота как е формирана тази сума, от кои задължения, кога са
5
възникнали и за какъв период от време са натрупани.
По тези съображения настоящият съдебен състав споделя изводите в
обжалваното решение и също намира, че вземането по ф-ра № 3369/01.12.2015г. е
правилно преценено като погасено по давност.
Ето защо и като взе предвид, че направените от страна на настоящата инстанция
фактически и правни изводи напълно съвпадат с тези, които е направил районния съд в
атакуваното първоинстанционно решение, Бургаският окръжен съд намира, че то
следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото въззиваемата страна има право на разноски и такива са
поискани, но не е представен списък по чл.80 ГПК, нито са представени доказателства
за действително направени такива във въззивното производство, поради което
произносяне на следва.
На основание чл.280, ал.3, т.1, пр.2-ро ГПК, предвид цената на иска, настоящето
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Бургаски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 431/10.03.2022г., постановено по гр.д. №
5761/2021г. по описа на РС-Бургас.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6