№ 297
гр. Смолян, 22.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети септември през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Тоничка Д. Кисьова
Членове:Полина П. Бешкова
Ивайло Ст. Стефанов
при участието на секретаря Зорка Т. Янчева
като разгледа докладваното от Тоничка Д. Кисьова Въззивно гражданско дело
№ 20255400500321 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение № 489/23.12.2024г., постановено по гр.д.№ 692/2024г. по описа на Районен
съд-Смолян е признато за установено на основание чл.124,а л.1 от ГПК във вр. с чл.439, ал.1 от
ГПК в отношенията между Е. З. Т., ЕГН **********, с постоянен адрес д.Р., общ.М. и „Е. М.“
ЕООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.С., п.к.****, Район В., ж.к.“М.“,
ул.“Р. П.-К.“ № *, М. Т., представлявано от управителя Т. И. В., че ищцата Е. З. Т., ЕГН **********,
не дължи сумата в размер на 9 816.97 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
11.07.2011г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 296.34 лева, представляваща
съдебни разноски по Изпълнителен лист от 12.10.2011г., издаден по ч.гр.д.№ 962/2011г. по описа на
Районен съд- Смолян, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 146/2024г. по описа
на ЧСИ С. Д. - № * в КЧСИ, с район на действие - Окръжен съд- Смолян. Осъдено е „Е. М.“ ЕООД,
с ЕИК *******, да заплати на Е. З. Т. , ЕГН **********, направените съдебни разноски по делото в
размер на 1 954,60 лева.
Решението е обжалвано в срок с въззивна жалба с вх.№ 480/17.01.2025г. от „Е. М.” ЕООД,
с ЕИК *******, чрез пълномощника му юрисконсулт М. М. с оплаквания за неправилност и
необоснованост. Излагат се доводи, че неправилно съдът е приел, че вземането му е погасено по
давност. Твърди се, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички изложени аргументи
относно юридическите факти, довели до прекъсване на погасителната давност. Безспорно в
производството е установено, че между ищцовата страна и кредитора „Б. П. П. Ф.“ ЕАД,с
последващо търговско наименование Б. П. П. Ф. С.А. е сключен договор за кредит от 19.10.2007г.
Вземането по договора е съдебно установено с издадена заповед за изпълнение и изпълнителен
1
лист по ч. гр. д. № 962/2011г. по описа на PC Смолян. От приетата счетоводна справка от
цесионера „Ю. Б.“ АД- универсален правоприемник на Б. П. П. Ф. С.А., която справка не е
оспорена, се установява, че след издаването на изпълнителния лист в периода 2014г.-2020г. са
извършени множество плащания от страна на длъжника за доброволно погасяване на процесното
задължение, поради което неправилно съдът е приел, че постъпилите доброволни плащания към
кредитора от страна на задълженото лице не представляват признание на вземането по смисъла на
чл. 116, б. „а“ от ЗЗД и съответно погасителната давност не е била прекъсната.Съгласно трайната
практика на ВКС признание на вземане е налице, когато се признава съществуването на
задължението, което кореспондира на признатото право и представлява едностранно
волеизявление, с което длъжник пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За
да е налице признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, волеизявлението трябва да е направено
в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася
до съществуването на самото задължение. Признаването на длъжника може да бъде изразено и с
конклудентни действия, каквито в случая са именно доброволните плащания, стига същите да
манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на
конкретното задължение, в който смисъл са : Решение № 100/20.06.2011г. по т.д.№ 194/2010 г.,
IIт.о.,ВКС; Решение № 98/26.07.2013г. по т.д. № 851/2012 г. I т. о; Решение № 161/03.02.2016 г. по
т.д. № 1934/2014г. I т. о на ВКС. Безспорно в съдебната практика е изяснено, че плащането по
съществуващо задължение представлява конклудетно действие по неговото потвърждение от
длъжника, в който смисъл е Решение № 255/26.03.2013г. по т.д. №145/2012г., II т.о на ВКС.
Станалите предсрочно изискуеми вземания по договори за кредит не са задължения за периодични
плащания, от което следва извода, че извършените частични плащания от длъжника по банковата
сметка на кредитора съставляват признание за съществуването на вземането по смисъла на чл.
116,6. „а“ от ЗЗД. С приетото ТР № 4/14.10.2022 г. по тълк. дело № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС е
прието, че признанието на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД е изявление с
удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава
категорично и недвусмислено съществуването на неизпълнено конкретно задължение към неговия
кредитор. Признанието може да се изрази чрез конклудентни действия, но същото по своето
съдържание следва ясно и недвусмислено да манифестира съзнанието на длъжника за
съществуването на дълга, без да е необходимо установяването, че същото е стигнало до знанието
на самия кредитор. В процесния случай, извършените множество доброволни плащания от страна
на длъжника в периода от 2014 г. до 2020 г., несъмнено съставляват последователни конклудентни
действия, с които частичното погасяване на задължението към кредитора, има и ясно
манифестиране на съществуването на дълга и неговото признание, достигнало до знанието на
кредитора. Отделно, когато кредиторът получава удовлетворение чрез извършване на плащания от
страна на длъжника, той няма правен интерес да прави искания за предприемане на изпълнителни
действия и допълнително да товари длъжника с разноски. При наличие на доброволно изпълнение
за взискателя не съществува правен интерес да търси изпълнение посредством принуда. Едва при
прекратяване на доброволното изпълнение за взискателя възниква интерес от предприемане на
принудителни действия. Признаването на вземането е основание за прекъсване на погасителната
давност, защото длъжникът не оспорва вземането и изрично заявява, че дължи определена парична
сума. Затова и бездействието на кредитора не е осъдително и не следва да се наказва с лишаването
му от право на съдебна защита и на принудително осъществяване на вземането. Съобразявайки
изложеното, започналата да тече погасителна давност от издаването на изпълнителния лист на
12.10.2011 г. е прекъсната многократно в периода 2014 г. - 2020 г. с оглед множеството извършени
2
доброволни плащания. Считано от 16.06.2020 г., когато е постъпило и последното доброволно
плащане е започнала да тече нова 5-годишна погасителна давност. Същата е надлежно прекъсната с
входирането на молбата с Изх.№ МАЗ 00070796/02.05.2024 г. за образуване на изпълнително дело
по описа на ЧСИ С. Д., с която е поискано и извършването на изпълнителни действия чрез
налагане на запор на банковите сметки на длъжника. Погасителната давност е прекъсната за
последно на 14.05.2024 г., когато е наложен запор на банковата сметка на длъжника и на трудовото
му възнаграждение. С оглед изложеното неоснователен и необоснован е изводът на съда, че
процесното вземане е погасено по давност и не е налице законово основание за принудителното му
събиране.Моли да бъде отменено обжалваното решение и бъде отхвърлен предявеният иск.
Претендира за разноски.
В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх.№
1949/04.03.2025г. от Е. З. Т., чрез пълномощника й адв. Б. К., с който се оспорва същата като
неоснователна. Излагат се доводи, че за да уважи предявения от ищцата отрицателен
установителен иск първноинстанционният съд е направил съответстващи на събраните по делото
доказателства правни изводи и въз основа на тях е приел, че след като изп.д.№ 146/2024г. по описа
на ЧСИ С. Д. - № * в КЧСИ, с район на действие - Окръжен съд-гр.Смолян е образувано на
13.05.2024г. въз основа на Изпълнителен лист от 12.10.2011г., издаден по ч.гр.д.№ 962/2011г. по
описа на Районен съд- гр.Смолян, в полза на „Б. П. П. Ф.“ ЕАД, то давността за вземането по
изпълнителния лист е изтекла на 12.10.2016г., тъй като в случая е приложима петгодишната
давност и вземането по изпълнителния лист е погасено по давност на основание чл.110 от
ЗЗД.Изцяло в съответствие със закона решаващият съд е приел за неоснователни възраженията на
„Е. М.“ ЕООД, че извършваните плащания от ищцата имат характер на „признание“ по смисъла на
разпоредбата на чл.116, б.“а“ от ЗЗД по отношение на дълга. Съгласно ТР № 4/14.10.2022г. по
тълк.д.№ 4/2019г. на ОСГТК на ВКС признаването на вземането по смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД
следва да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите,
от които произхожда. Същото следва да бъде направено, след като е започнала да тече
погасителната давност и преди нейното изтичане. То може да бъде обективирано изрично (макар и
без изискване за форма) или чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено
изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му.
Кредиторът като титуляр на вземането, наред с длъжника, признаващ съществуването на
задължението, са част от индивидуализиращите белези на правоотношението, поради което
насочеността на изявлението, с което се признава вземането именно към кредитора или негов
представител, формира съществена част от еднозначността и недвусмислеността на това
волеизявление. Неотправянето към кредитора дискредитира изявлението като годно да
манифестира волята на длъжника в достатъчна степен, че съществува конкретен дълг към
кредитора. Необходимо е да има недвусмислено изявление за дълга и признаването да достигне до
знанието на кредитора, докато в конкретния случай частичните плащания нямат такъв
характер.Във въззивната жалба не се излагат нови доводи и съображения, даващи основание да се
направят правни изводи, различни от формираните с обжалваното решение.Моли да бъде
потвърдено обжалваното решение като правилно. Претендира за разноски за въззивната
инстанция.
Постъпила е и частна жалба с вх.№ 2430/18.03.2025г. от „Е. М.” ЕООД, с ЕИК *******,
чрез пълномощника му юрисконсулт М. М. срещу Определение № 205/27.02.2025г., постановено
по гр. д. № 692/2024г по описа на РС-Смолян по реда на чл.248 от ГПК. В жалбата се поддържат
3
оплаквания за неправилност, тъй като не е съобразено с фактическите обстоятелства по делото.
Твърди се, че присъдените разноски в полза на ищеца за адвокатско възнаграждение са
прекомерни. Сочи се, че районният съд не е съобразил практиката на СЕС, обективирана в
Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г на СЕС и Решение от 28.07.2016г. по дело С-
57/2015г., в които са дадени принципни тълкувания и разяснения относно приложението на
института на съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. Правната уредба следва да
гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид
фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата
делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са
пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата
делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска
съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните
разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от
този режим.Съобразно мотивите към т. 2 от ТР № 3/01.08.2024г. по тълк.д.№ 3/2022г. на ОСГТК на
ВKC е разяснено, че разноските за адвокатско възнаграждение са разумни, когато не са ненужно
скъпи и прекомерни,(поради необичайно висок хонорар или предоставяне на услуги, които не са
необходими), а пропорционални - когато са значителна и подходяща част от разноските, следващи
се на спечелилата страна.С оглед посочената практика на СЕС съдът не е обвързан от праговете,
разписани в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а
следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай, след
извършване на преценка относно правната и фактическа сложност на делото и конкретно
извършените от процесуалния представител действия. В този смисъл с Определение №
50015/16.02.2024 по т. д. № 1908/2022 на ВKC са дадени критерии относно определянето на
справедливо адвокатско възнаграждение, а именно следва да се вземе предвид видът на спора,
интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна
сложност на делото. В обжалваното определение, районният съд се е ръководил при определяне
дали адвокатското възнаграждение е прекомерно единствено от заложените минимални размери
посочени в Наредбата, без да вземе предвид видът на спора, интересът, видът и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Съдът не е отчел
извършените доброволни плащания от длъжника след издаването на изпълнителното основание в
общ размер на 2800 лева. В този смисъл задължението по изпълнителен лист е редуцирано по реда
на чл. 76 от ЗЗД, като са погасени присъдените разноски и част от лихвите. Това обстоятелство не е
отчетено от съда при определяне на защитавания материален интерес, който не е 9 816,97 с оглед
извършените погашения от страна на длъжника.Съдът е приел, че адвокатското възнаграждение не
е прекомерно съобразно извършените действия от процесуалния представител на ищеца -
запознаване с изпълнителното дело и неговото движение. В случая се касае за образувано
изпълнително производство през 2024г., т.е. изпълнителното дело не е старо, не изисква задълбочен
преглед и анализ на извършените изпълнителни действия. Твърди, че присъденото адвокатско
възнаграждение е прекомерно с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
видът на спора, както и действително извършената работа от процесуалния представител на
ищеца. Защитата по отрицателен установителен иск по реда на чл. 439 ГПК се характеризира с
ниска сложност, не изисква по-интензивна работа, доказателствената тежест е разпределена при
ответника. Също така, следва да се съобрази и обема на извършената работа - исковата молба е с
обем 4 страници, като е посочено 1 единствено основание за недължимост - изтекла погасителна
давност.Моли да бъде отменено обжалваното определение и бъде изменено Решение №
4
489/23.12.2024г. по гр. д. № 692/2024 г. по описа на PC -Смолян в частта му за разноските като бъде
намалено присъденото адвокатско възнаграждение в полза на ищцовата страна.
В срок не е постъпил отговор на частната жалба от Е. З. Т..
В съдебно заседание жалбоподателят „Е. М.” ЕООД, чрез пълномощника си юрисконсулт
М. М. в представено писмено становище поддържа въззивната си жалба.
Въззиваемият Е. З. Т., чрез пълномощника си адв.Б. К. в представено писмено становище
оспорва въззивната и частната жалба.
Смолянският окръжен съд, като взе предвид оплакванията в жалбите, възраженията в
отговора и след преценка на събраните по делото доказателства счита, че въззивната жалба е
подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е частично основателна по следните
съображения:
Районният съд е сезиран с предявен от Е. З. Т. с предявен срещу ответника „Е. М.“ ЕООД
иск с правно основание чл.439 от ГПК, с който е претендирала да се признае за установено по
отношение на ответника, че не му дължи сумата от 9 816,97 лева , ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 11.07.201г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 296
лева, представляващи съдебни разноски по Изпълнителен лист от 12.10.2011г., издаден по ч.гр.д.№
962/2011г. по описа на РС-Смолян,въз основа на който е образуано изп.д.№ 146/2024г. по описа на
ЧСИ С. Д. с рег.№ * в КЧСИ с район на действие ОС-Смолян.
Не спорно между страните, че по подадено заявление от „Б. П. П. Ф.“ЕАД с ЕИК *******
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 1920/14.07.2011г. по
ч.гр.д.№ 962/2011г. по описа на Районен съд-Смолян срещу Е. З. Т. за сумата от 9 6816,97 лева,
дължима по Договор за потребителски кредит PLUS-*******/19.10.2007г., от които 5 085,64 лева
главница, 2591,23 лева договорна лихва за периода от 28.12.2007г. до 30.04.2010г. и 2140,10 лева
законна лихва за забава за периода от 30.01.2008г. до 24.06.2011г. ,както и 296,34 лева разноски по
делото, от които 196,34 лева държавна такса и 100 лева юрисконсултско възнаграждение.
Въз основа на влязлата в сила заповед е издаден изпълнителен лист от 12.10.2011г. за
същите суми в полза на „Б. П. П. Ф.“ЕАД срещу длъжника Е. З. Т..
Не е спорно, че „Б. П. П. Ф.“ ЕАД се пренаименува в Б. П. П. С.А. клон Б. на 01.02.2018 г.
,както и че „Ю. Б.“ АД (П. банка) придобива търговското предприятие на Б. П. П. Ф. С.А. – клон Б.
на 1 юни 2023 г.
От изисканата по реда на чл.192 от ГПК справка от „Ю. Б.“ АД относно извършени
плащания от длъжника по Договор за потребителски кредит PLUS-*******/19.10.2007г. е видно, че
след предсрочната изискуемост длъжникът е извършвал частични плащания в периода от
28.01.2014г. до 16.06.2020г. общо 52 на брой, като е заплатил за погасяване на кредита общо сумата
от 2850 лева.
На 13.07.2020г. между Б. П. П. Ф. С.А. – клон Б., като продавач, и „Е. М.“ ЕООД, като
купувач, е сключен договор за прехвърляне и продажба на вземания, с който продавачът е
прехвърлил на купувача вземания, произтичащи от договори за потребителски кредит, сключени
от продавача с длъжници, които не изпълняват задълженията си по тях, съгласно Приложение № 1,
между които под № 1697 от приложението и вземането по Договор за потребителски кредит PLUS-
5
*******/19.10.2007г. с длъжник Е. З. Т. с общ размер на вземането 10 308,82 лева, от които остатък
от главница към 13.07.2020г. -5085,54 лева, остатък от договорна лихва-2591,23 лева, остатък от
лихва за просрочие -2631,95 лева. Липсват данни цесията да е била съобщена на длъжника.
С молба вх.№ 04423/13.05.2024г. до ЧСИ С. Д. с рег.№ * и район на действие –
ОС-Смолян цесионерът „Е. М.“ ЕООД е поискал да се образува изпълнително дело въз основа на
изпълнителен лист от 12.10.2011г. срещу длъжника Е. З. Т., като е представил и договора за цесия
от 13.07.2020г., Приложение № 1 и Приложение № 3 за потвърждение на цесията от Б. П. П. Ф.
С.А. – клон Б.. По подадената молба ЧСИ е образувал изп.д.№ 146/2024г. по описа му, като със
съобщение изх.№ 4375/14.05.2024г.е уведомил длъжника Е. З. Т. за образуваното изпълнително
дело и дължимите суми. Съобщението е получено от нея на 24.05.2024г.
С възражение вх.№ 04990/28.05.2024г. до ЧСИ длъжницата Т. е възразила, че съгласно
чл.112,ал.1 от ЗЗД с изтичането на десетгодишна давност се погасяват парични вземания срещу
физически лица, независимо от прекъсването й, освен когато задължението е отсрочено или
разсрочено, поради което вземането й по изпълнителния лист от 12.10.2011г. е погасено по давност
още през 2021г. Затова е поискала прекратяване на изпълнителното производство поради
погасяване на задължението й по давност.
С Постановление от 28.05.2024г. ЧСИ е отказал да прекрати изпълнителното
производство по изп.д.№ 146/2024г. по описа му, което е съобщено на длъжника на 29.05.2025г.
След снабдяването с документи за имущественото състояние на длъжника ЧСИ е наложил
запори върху вземанията му в „И. А. Б.“ АД и върху трудовото му възнаграждение, получавано от
„А. И.“ ЕАД. С протокол за извършено разпределение от 12.06.2024г. ЧСИ е разпределил
получената от запора на трудовото възнаграждение на длъжника сума от 355,52 лева.
За установяване недължимост на вземанията по изпълнителния лист от 12.10.2011г.
длъжникът Е. Т. е предявила на 07.06.2024г. настоящия иск с правно осонвание чл.439 ГПК, като
обезпечение по който е поискала спиране на изпълнителното производство по изп.д.№ 146/2024г.
По това искане от Районния съд е издадена обезпечителна заповед от 07.06.20204г. и с
Постановление от 13.06.2024г. на ЧСИ изпълнителното производство по изп.д. № 146/2024г. е
спряно.
С отговора на исковата молба „Е. М.“ ЕООД е оспорил иска с твърдението, че
погасителната давност не е изтекла, тъй като след датата на цесията към Б. П. П. Ф. С.А. – клон Б.
длъжникът е извършил доброволни плащания за периода от 27.07.2020г. до 05.03.2021г. на 6
вноски по 50 лева или общо 300 лева, поради което с всяко плащане погасителната давност се
прекъсва от признанието на задължението по смисъл на чл.116,б.“а“ от ЗЗД, като започналата да
тече от последното плащане на 05.03.2021г. погасителна давност е прекъсната с депозирането на
молбата за образуване на изпълнителното дело и след образуването му отново е прекъсната с
налагането на запор на 14.05.2024г. , поради което към завеждането на иска погасителната давност
за процесното вземане не е изтекла. Към отговора на исковата молба е приложено и уведомление
за цесията до длъжника, като се сочи, че ако съдът приеме, че не е бил надлежно уведомен, да се
счита уведомен с получаването на исковата молба и приложенията към нея. Съгласно съдебната
практика, ако не е бил уведомен за цесията от цедента преди завеждане на иска, длъжникът се
счита уведомен с получаването на препис от исковата молба, ведно с приложеното към нея
уведомление. В случая въззивният съд счита, че длъжникът е уведомен за цесията на 24.05.2024г. с
получаването от ЧСИ на уведомлението за образуване на изпълнително дело № 146/2024г., към
6
което е приложен договора за цесия и уведомлението. Ответникът не представя доказателства за
извършени плащания от длъжника след сключването на договора за цесия.
При така установеното от фактическа страна въззивният съд счита, че правилно
предявеният иск е квалифициран като отрицателен установителен иск по чл.439 от ГПК във вр. с
чл.124,ал.1 от ГПК. Правилно е прието също, че за съдебно установеното вземане , за което е
издадена Заповед за изпълнение на парично вземане по чл.410 от ГПК № 1920/14.07.2011г.
давността за погасяването му е 5-годишна, съгласно чл.110 от ЗЗД и тече от издаването на
изпълнителния лист на 12.10.2011г. до 12.10.2016г. Не е спорно, че за този 5-годишен период
кредиторът не е предприел принудително изпълнение срещу длъжника за вземането си, като сочи,
че длъжникът е извършвал доброволни плащания, съгласно представената по реда на чл.192 от
ГПК справка от „Ю. Б.“ АД от 28.01.2014г. до 16.06.2020г. До изтичането на погасителната давност
на 12.10.2016г. за периода от 28.01.2011г. до 03.10.2016г. длъжникът доброволно е изплатил 1150
лева, а след изтичането на погасителната давност на 12.10.2016г. е извършил още доброволни
плащания за периода от 19.12.2016г. до 16.06.2020г. на сумата от 1700 лева или общо длъжникът е
погасил по кредита сума от 2850 лева.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че всяко от извършените доброволни
плащания представляват признание на вземането по смисъла на чл.116 ,б.“а“ от ЗЗД и прекъсва
погасителната давност. Признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване
на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно
волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За
да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД, същото трябва да е
направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и
да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които
произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия състав все още не означава
признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването. Признаването
на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в
достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към
кредитора.
Поначало „плащането“ не покрива характеристиките на „признание“ по смисъла на
чл.116,б.“а“ от ЗЗД, но безусловно съставлява потвърждение на задължението, след като при
извършването му не е заявено условие за неговата недължимост. Извършването на частично
плащане не съставлява признание по смисъла на чл.116,б.“а“ от ЗЗД относно непогасената част от
дълга, тъй като липсва формирана от длъжника воля относно тази част от вземането на кредитора.
Волеизявлението на длъжника при частично плащане обхваща единствено и само платената част
от вземането. В тази хипотеза липсва манифестиране на воля на длъжника, потвърждаваща
съществуването на неплатената част от размера на дълга. Затова е неоснователно твърдението в
жалбата, че всяко доброволно плащане от длъжника представлява признание на дълга, което
прекъсва погасителната давност. За непогасената част от дълга давността продължава да тече.
Ако за признание на вземането по смисъла на чл.116 ,б.“а“ от ЗЗД , което прекъсва
давността е необходимо давността все още да не е изтекла, то за признаване на вземането законът
не поставя такова изискване. Едно вземане винаги може да бъде признато, включително и след
изтичането на погасителната давност по аргумент от чл.118 ЗЗД. Това признание всъщност
представлява отказ от вече изтеклата погасителна давност по смисъла на чл.113 от ЗЗД.
Извършването от длъжника на частично плащане след като е изтекла погасителната давност следва
7
да се приеме като отказ от правото му да се позове на давността само по отношение на платената
сума. С това частично плащане длъжникът погасява част от дълга си, но не възстановява правото
на кредитора по отношение на остатъка от дълга.
В случая длъжникът е извършвал доброволни плащания, като до изтичането на
погасителната давност на 12.10.2016г. за периода от 28.01.2011г. до 03.10.2016г . доброволно е
изплатил 1150 лева. Тези доброволни плащания не представляват признание с последиците на
чл.116,б.“а“ от ЗЗД за непогасената част от дълга, нито представляват признание за възникване на
задължението или за произхода му, т.е те не са прекъсвали давностния срок за остатъка от дълга.
След изтичането на погасителната давност на 12.10.2016г. длъжникът е извършил още доброволни
плащания за периода от 19.12.2016г. до 16.06.2020г. на сумата от 1700 лева, с които се е отказал от
изтеклата в негова полза погасителна давност или общо длъжникът е погасил по кредита сумата
от 2850 лева.
Неоснователно е и твърдението в жалбата, че с образуване на изп.д.№ 146/2024г. давността
е прекъсната и е започнала да тече нова давност, както и ново прекъсване има с налагането на
запор на банковата сметка на длъжника и на трудовото му възнаграждение. Съгласно т.10 от ТР №
2/26.06.205г. по тълк.д.№ 2/2013г. на ОСГТК образуването на изпълнително дело не е изпълнително
действие, което прекъсва давността. Налагането на запор е същинско изпълнително действие, което
прекъсва давността, но само ако същата не е изтекла преди образуването на изпълнителното дело,
какъвто е настоящия случай.
С обжалваното решение районният съд е приел, че длъжникът Е. Т. не дължи цялата сума
по изпълнителния лист от 12.10.2011г., като погасена по давност, без да отчете извършените от нея
доброволни плащания на сума в общ размер от 2 850 лева към първоначалния кредитор „Б. П. П.
Ф.“ ЕАД. Поради това решението е правилно като резултат и следва да бъде потвърдено, като се
посочи, че сумата от 2850 лева длъжникът Е. Т. не я дължи на кредитора поради плащане, а
остатъка от сумата по изпълнителния лист, представляваща разликата над 2850 лева до 9816,97
лева не я дължи като погасена по давност.
Неоснователна е и депозираната от „Е. М.“ частна жалба срещу Определение №
205/27.02.2025г., постановено по гр. д. № 692/2024г по описа на РС-Смолян, с което е оставена без
уважение молбата му по реда на чл.248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските
и намаляване поради прекомерност на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение на
адв.Караманолов.
В чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидена възможност поисканото от страната като разноски по
делото адвокатско възнаграждение да бъде намалявано от съда, ако насрещната страна направи
възражение за неговата прекомерност. Същевременно с чл. 248 ГПК e дадена възможност
произнасянето на съда по искането за присъждане на разноски да може да бъде изменяно
еднократно от постановилия го съд по искане на страната, която е останала недоволна. Когато
съответната страна иска изменение на вече определените от съда разноски, изразяващи се в
заплатено адвокатско възнаграждение, понеже счита, че то е прекомерно, е налице съчетаване по
време на две процесуални действия на страната - искане за изменение на присъдените разноски и
възражение за прекомерност. Съгласно Определение № 36/26.01.2015г. по ч.гр.д.№ 5936/2014г. на І
г.о. на ВКС при тълкуването на нормите на чл. 78, чл. 80 и чл. 248 ГПК се налага извода, че
искането за присъждане на разноски от едната страна и възражението за прекомерност на
насрещната страна са логически материалноправно обвързани, а така поначало и
8
процесуалноправно обвързани по време. Срокът в нормата на чл. 80 ГПК касае не само искането на
страната за присъждане на разноски, а всички искания на страните във връзка със спора по
разноските, който по същността си е материалноправен и е свързан с предмета на делото. Когато
страната, която се позовава на прекомерност, е имала възможност да се запознае и вземе
отношение по искането на насрещната страна за присъждане на разноски в рамките на
производството преди приключване на устните състезания, то тя не може да го изтъква като
основание за изменение на присъдените разноски по реда на чл. 248 ГПК. В случая ищцата е
претендирала присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение още с исковата молба, към
която приложен и договора за правна защита и съдействие, от който е видно какъв е размера на
договореното възнаграждение, което се претендира. Така че още с получаването на исковата молба
и приложенията към нея ответникът е имал възможност да се запознае с размера на претендираните
от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение, като нито в отговора на исковата молба, нито в
проведените три открити съдебни заседания, за които ответникът е бил редовно призован, същият е
направил възражения за прекомерност на претенираните от ищеца разноски за адвокатско
възнаграждение. Следователно след като жалбоподателят не е направил възражение за
прекомерност на основание чл.78,ал.5 от ГПК на претендираните от ищеца разноски за адвокатско
възнаграждение до приключване на устните състезания, то възражението за прекомерност е
преклудирано,т.е не може да бъде заявено с молбата по чл.248 от ГПК, а ако е заявено следва да се
остави без разглеждане. Недопустимостта на възражението за прекомерност обуславия и
неоснователност на искането за изменение на решението, в частта му за разноските. Изложените в
частната жалба оплаквания по същество не следва да се разглеждат поради преклудираната
възможност за възражение за прекомерност.
С оглед изхода на спора и на основание чл.81 във вр. с чл.78,ал.3 от ГПК ще следва да
бъде осъден жалбоподателя „Е. М.“ ЕООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.С., п.к.****, Район В., ж.к.“М.“, ул.“Р. П.-К.“ № *, М. Т., представлявано от управителя Т. И. В.,
да заплати на въззиваемата Е. З. Т., ЕГН **********, с адрес с.Р., общ.М., обл.Смолян разноски за
въззивна инстанция в размер на 1536 лева за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното Смолянският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 489/23.12.2024г., постановено по гр.д.№ 692/2024г. по описа
на Районен съд-Смолян.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 205/27.02.2025г., постановено по гр. д. № 692/2024г по
описа на Районен съд-Смолян.
ОСЪЖДА „Е. М.“ ЕООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.С.,
п.к.****, Район В., ж.к.“М.“, ул.“Р. П.-К.“ № *, М. Т., представлявано от управителя Т. И. В., да
заплати на Е. З. Т., ЕГН **********, с адрес с.Р., общ.М., обл.С. разноски за въззивна инстанция в
размер на 1536 лева за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10