РЕШЕНИЕ
№1578
гр. Пловдив, 13.09.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание
на двадесет и шести април, през две хиляди двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря Ваня
Петкова и с участието на прокурор при ОП – Пловдив Росен Каменов, като разгледа
докладваното от съдията административно дело № 2426 по описа на съда за
2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на чл.203 и
сл. от АПК, във връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.
Делото е образувано по искова
молба от М.А.М. с ЕГН ********** ***, депозирана чрез пълномощника му адв. А.,***,
уточнена с нарочна молба от 05.11.2020 г. Предявени са за разглеждане от съда
съединени искове за имуществени и съответно за неимуществени вреди, които се
претендира да са причинени от две отделни основания - от незаконосъобразни
действия и бездействия на администрацията при Район „Западен“ на Община
Пловдив, както и от нищожен административен акт Заповед № РД-09-154/23.04.2020 г.
От първото от основанията се претендират имуществени вреди в размер на 610 лева
/заплатен адвокатски хонорар от 600 лева и държавна такса за образуване на
съдебно производство от 10 лева/, както и неимуществени такива от 1000 лева,
съставляващи влошаване на здравословното състояние на ищеца по наличните му
заболявания с периодично повишаване на кръвно налягане, сърдечни проблеми,
страхове и притеснения, ведно със законна лихва върху всяка от сумите на
претендирано обезщетение от признаване незаконността на действията и
бездействията на администрацията до окончателното им изплащане. От второто
основание – нищожна заповед, чиято нищожност се иска да бъде установена от
съда, се претендират имуществени вреди от 610 лева /заплатен адвокатски хонорар
от 600 лева и държавна такса за образуване на съдебно производство от 10 лева/
и неимуществени такива от 2000 лева, съставляващи влошаване на здравословното
състояние на ищеца по наличните му заболявания с периодично повишаване на
кръвно налягане, сърдечни проблеми, страхове и притеснения, като и двете суми
се иска да бъдат присъдени със законна лихва от датата на издаване на сочената
за нищожна Заповед от 23.04.2020 г. до окончателното им изплащане.
Като незаконосъобразни фактически действия и бездействия
в рамките на уточняващата исковата молба се сочат тези по издаването на два
констативни акта от длъжностни лица от администрацията на Район „Западен“ при
Община Пловдив за констатиране на незаконно строителство от 17.09.2019 г. и от
26.11.2019 г., както и действията по издаване на Заповед № РД -09-53 от
25.02.2020 г. на Кмета на Район „Западен“ при Община Пловдив за премахване на
незаконен строеж, а така също и бездействието на посочения кмет да администрира
подадена от ищеца жалба от 20.03.2020 г. срещу посочената заповед, адресирана
до съда, като я изпрати на Административен съд Пловдив по реда на чл.152, ал.2
от АПК, ведно с преписката по издаването ѝ.
Претендираната нищожност на
Заповед № РД-09-154/23.04.2020 г. на Кмета на Район „Западен“ при Община
Пловдив е с основание издаването ѝ от некомпетентен орган. В тази насока
се твърди, че административният орган не е разполагал с правомощие да издаде
заповедта, основана на чл.91 от АПК, тъй като не е разполагал с правомощието по
чл.91, ал.1 от АПК да преразгледа и отмени предходна своя заповед от 25.02.2020
г., доколкото такова правомощие органът може да упражни по реда на чл.156 от АПК в образуване по повод оспорването на тази предходна заповед съдебно
производство, респективно, понеже е било
упражнено правото на отзив след изтичане на предвидения за това срок.
В съдебно заседание четирите иска
се поддържат от пълномощника на ищеца адв. А., която излага подробно становище
по съществото на спора и моли за уважаване на исковите претенции, като още с
исковата молба са претендирани и разноските по настоящото дело.
Ответникът Община Пловдив се
представлява от упълномощен старши юрисконсулт Г.. Депозиран е писмен отговор
по исковата молба с изложени съображения за неоснователност на исковите
претенции поради липса на всички кумулативно посочени предпоставки за
реализиране правото на обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Касателно исковите
претенции за имуществени вреди в условията на евентуалност се иска намаляване
на обезщетението до справедлив размер, предвид факта, че се касае до размер на
адвокатски хонорар, който следва да е справедлив и обоснован. Сочи се, че
неимуществените вреди, претендирани от страна на ищеца са недоказани, но в
условията на алтернативност се иска присъждане на по-нисък размер на
обезщетение и за тях. Възразява се по размера на претендираното като разноски
адвокатско възнаграждение от ищеца по настоящото дело. Моли се присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание изложеното по отговора
становище се поддържа.
Задължително участващият по реда
на чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор от ОП Пловдив изразява становище за
основателност на исковите претенции и моли същите да се уважат.
Пловдивският административен съд, на първо място, намира, че исковете, предявени по делото, са отчасти допустими,
като се има предвид, че се претендират
обезщетения, основани на незаконосъобразни действия и бездействия на ответника,
както и на нищожен административен акт. Поради това и във връзка и с
предвиденото в чл.203, ал.3 и чл.204, ал.4 от АПК, а именно пред съда, пред
който е предявен искът за обезщетение да се установява незаконосъобразността
/нищожността/ на акта, от който се претендират вреди, респективно на действието
и бездействието, то не съществува процесуална пречка за разглеждане на исковите
претенции, които са такава съгласно чл.1, ал.2 от ЗОДОВ и се разглеждат по реда, установен в АПК.
Същевременно, като взе предвид съдържанието на исковите претенции за
обезщетяване на имуществени вреди и техният конкретен характер, а именно тези,
съставляващи разходи за адвокатски хонорар, заплатен от ищеца за обжалване на
заповеди на кмета на Район „Западен“ при Община Пловдив пред съд и конкретните
факти, на които се основават претенциите, а именно, че на практика тези жалби
не са достигнали до съда и съдебно производство по тях не е било изобщо
провеждано, а произнасяне по жалбите е осъществено в рамките на
административното производство, където не е предвиден ред за присъждане на
разноски от административния орган, то поради това и според съда не е налице
пречката по реда на чл.8, ал.3 от ЗОДОВ посочените разноски да се претендират в
настоящото производство, доколкото не е съществувала възможност за
претендирането им за присъждане в съдебно производство по оспорване на
заповедите на посочения кмет, поради което и независимо от принципно наличния
друг процесуален ред за присъждане разноски за адвокат, направени в хода на
съдебно обжалване на административен акт, то предвид спецификата на конкретния
случай и липсата на прилагане на посочения ред по причини, които не са зависели
от ищеца, съдът счита, че претендирането им по реда на ЗОДОВ се явява
допустимо. Не така обаче стои въпросът, свързан с частта от всяка от исковите
претенции за имуществени вреди, съставляващи разход за заплатена в полза на
Административен съд Пловдив държавна такса от по 10 лева. В тази насока,
предвид изложените обстоятелства, на които се основава исковата молба, а
именно, че поради поведението на администрацията не са били образувани и
проведени съдебни производства, за които са били внесени държавните такси, то
според съда в случая е налице частична недопустимост на исковите претенции за
имуществени вреди, доколкото е налице
друг специален ред за претендиране на посочените суми. Съгласно чл.4б от Закона
за държавните такси подлежат на връщане недължимо платените държавни такси.
Като такива, съгласно практиката на ВКС, обективирана на пример в определение по ч.т.д. №
917/2009 г., ІІ т.о., определение по ч.гр.д. № 1193/2013 г., ІІ г.о.,
определение по ч.т.д. № 383/2010 г., І т.о. и др. на ВКС, са определени
таксите, по които не е било образувано съответно производство, или таксите са
били събрани, независимо от освобождаване на съответното лице от заплащане на
държавна такса, както и надвнесените такси. В тези хипотези таксите се приемат
като недължимо платени – платени без основание за това по смисъла на чл.3 от
ЗДТ. Затова и
предвид факта, че въпреки платените такси за две съдебни производства, такива
не са били образувани, то за ищеца съществува друг ред съгласно чл.4б от ЗДТ да
поиска тяхното възстановяване. Предвиденият специален ред,
съгласно чл.8,
ал.3 от ЗОДОВ, се явява пречка за приложение на защитата, предвидена
в чл.1
от ЗОДОВ и поради това прави исковете за
имуществени вреди, претендирани от всяко от двете различни основания, в частта
им относно сумите от по 10 лева, съставляващи направен разход за държавна такса
в полза на Административен съд Пловдив, недопустими. Поради това и в тези им части тези искови
претенции следва да се оставят без разглеждане и производството отчасти да бъде
прекратено с настоящото решение.
Исковете иначе са предявени от надлежна страна, предвидена сред лицата,
които могат да търсят обезщетение в разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ.
чл.203 от АПК. Същите са предявени и против надлежен ответник, доколкото по
смисъла на чл.205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото
лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт са причинени
вредите. В случая исковете са предявени против Община Пловдив, като се
претендират вреди от незаконосъобразна административна дейност на кмет на район
и администрация на район „Западен“ в Община Пловдив. Последната е юридическо
лице, съгласно чл.14 от ЗМСМА, поради което и доколкото и кметът на район и
останалите длъжностни лица са част от административната структура на това
юридическо лице /арг. от чл.2, ал.2, чл.15 и чл.46 от ЗМСМА/, правилно искът е
насочен именно срещу Община Пловдив.
По същество съдът намира, че
исковите претенции, които са счетени за допустими се явяват само отчасти
основателни и доказани.
Съдът, въз основа на приетите по
делото писмени доказателства, както и събраните гласни такива, намери за
установено следното от фактическа страна:
По повод на възникнали имотни
спорове между ищеца М. и негов брат, свързани със съсобствеността им върху
жилищен имот на ул.“Драма“ **на адреса на ищеца била извършена проверка от
служители в Община Пловдив, Район „Западен“ на основание чл.223, ал.2 от ЗУТ, като
бил съставен констативен акт № 4 от 17.09.2019 г., връчен на съпругата на ищеца
и свидетел по настоящото дело Е. М., с който в имота, ползван от ищеца, за
направено там преустройство било счетено, че същото съставлява незаконен
строеж. Със същото съдържание бил съставен и констативен акт № 5 от 26.11.2019 г.,
който вече бил връчен на ищеца, в качеството му на извършител на незаконен строеж.
Въз основа на констатациите в констативния акт била издадена заповед №
РД-09-53/25.02.2020 г. по чл.225а от ЗУТ от Кмета на Район „Западен“ при Община
Пловдив, на когото били предоставени такива правомощия със заповед на Кмета на
Община Пловдив от 2013 г., за премахване на незаконен строеж на ул.“Драма“ 29 в
гр. Пловдив. В самата заповед изрично било посочено, че подлежи на обжалване по
реда на чл.215 от ЗУТ в 14-дневен срок от съобщаването ѝ пред съответния
административен съд по местонахождение на
имота - гр. Пловдив. За издадената заповед ищецът бил уведомен на 06.03.2020 г.
В тази връзка същият сключил договор за правна защита и съдействие с адвокат А.
на 18.03.2020 г., по който ѝ заплатил възнаграждение от 600 лева във
връзка с упълномощаването ѝ от същата дата да изготви жалба срещу
заповедта на кмета на Район „Западен“ и да представлява ищеца пред
Административен съд Пловдив по делото, което ще се образува по жалбата. Такава
жалба била депозирана на 20.03.2020 г. по предвидения за това ред, а именно
чрез кмета на Район „Западен“ при Община Пловдив до Административен съд Пловдив,
като била внесена държавна такса за образуване на съдебно производство. Същата
не била администрирана и изпратена в съда, като на 23.04.2020 г. от страна на кмета
на Район „Западен била издадена Заповед № РД -09-154. Същата била основана на
разпоредбата на чл.91 от АПК, както във връзка с постъпилата жалба от ищеца
срещу заповедта от 25.02.2020 г., тя била отменена. Изрично в заповедта било
посочено, че същата подлежи на обжалване по реда на чл.91, ал.2 от АПК пред
съда. Ищецът останал недоволен от въпросната заповед от 23.04.2020 г.,
съобщение за която получил на 30.04.2020 г. В тази връзка и на 01.05.2020 г.
същият отново упълномощил адв. А. да обжалва и тази втора по ред заповед, като
бил сключен и договор за правна защита и съдействие за изготвяне на жалба
против заповедта от 23.04.2020 г. и представителство в съда по образуваното по
жалбата административно дело. По този договор ищецът заплатил 600 лева адвокатско
възнаграждение при подписването му. Жалба, по която също била внесена държавна
такса за образуване на съдебно дело,
била изготвена и депозирана чрез кмета на Район „Западен“ до Административен
съд Пловдив на 13.05.2020 г., като и тя не била администрирана, а на 15.05.2020
г. от страна на Кмета на Район „Западен“ била издадена Заповед № РД-09-191,с
която на основание чл.225а от ЗУТ, както и чл.91 от АПК били отменени Заповед №
РД-09-53/25.02.2020 г. и Заповед № РД-09-154/23.04.2020 г. Последната заповед
от 15.05.2020 г. ищецът обжалвал в съда, като във връзка с това било образувано
адм. дело № 1176/2020 г. по описа на Административен съд Пловдив, висящо към
момента на приключване на устните състезания по настоящото дело. Междувременно
ищецът, който бил с крехко здраве, предвид претърпян исхемичен инсулт през 2011
г. и хронично страдание от артериална хипертония, в която връзка бил и
инвалидизиран и получавал пенсия за инвалидност поради общо заболяване, както и
приемал ежедневно изписани му медикаменти, се чувствал изнервен и притеснен от
развитието на административното производство, по което били издадени описаните
заповеди на кмета на район „Западен“ при Община Пловдив, както и от факта, че жалбите му не са
придвижени до съда, като кръвното му налягане се повишавало и през 2020 г.
проявил и нервност на работното си място, на което свидетел бил разпитаният по
делото негов колега Н.К..
Описаната фактическа обстановка
съдът установява въз основа на част от приетите по делото писмени доказателства,
както и от показанията на двамата разпитани по искане на ищеца свидетели М. и К..
Показанията на свидетелите съдът като цяло кредитира, като намира същите за
логични, непротиворечиви помежду си и с останалите доказателства по делото.
Показанията конкретно на свидетелката М. съдът разглежда внимателно и критично,
предвид факта, че същата е съпруга на ищеца и като такава принципно е
заинтересована от изхода на делото, но в по-голямата им част намира, че същите
са достоверни, доколкото, както се каза, се явяват съответни и на други
доказателства по делото.
С
оглед на така приетото от фактическа страна и на базата на така анализираните
от съда доказателства, от правна страна настоящият съдебен състав намери
следното:
За да възникне правото на
обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е необходимо да са налице няколко
кумулативно определени предпоставки, а именно: да има причинена вреда -
имуществена или неимуществена; да съществува незаконосъобразен акт,
действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или
общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или
по повод изпълнението на административна дейност; пряка и непосредствена
причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и
настъпилата вреда. При липсата, на който и да е от елементите на посочения
фактически състав, не може да се реализира отговорността на държавата по реда
на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
В конкретния случай исковите
претенции се основават на две отделни
основания - незаконосъобразни действия и бездействия, както и нищожен
административен акт. Както е прието в съдебната теория и съответно в практиката
на ВАС, действието, респективно бездействието на администрацията следва да
съставлява фактическо такова, а не
правно и конкретно незаконосъобразното
действие е такова, предприето без правно основание, а по отношение на
бездействието - то представлява неизпълнение на задължение на административния
орган, произтичащо пряко от нормативен акт, да извърши конкретно действие,
свързано с прогласено от нормативния акт защитимо субективно право. Незаконосъобразното
действие /бездействие/ по смисъла на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ не може да е
юридическо /правно/ действие и съставлява фактически, а не юридически акт.
Същевременно действията, респективно бездействията на администрацията по чл.21,
ал.5 от АПК, които се явяват част от производството по издаване на индивидуален
административен акт, не подлежат на самостоятелно обжалване, поради което не
могат да са предмет на оценка относно тяхната законосъобразност в
производството по чл.204, ал.4 от АПК.
Що се касае до другото посочено основание на
част от исковите претенции, а именно нищожен административен акт, то общият
принцип е, че исковете, като предявени при условията на чл.204, ал. 3 АПК, предполагат предмет на производството да е само исковата претенция,
а нищожността на акта да се преценява в мотивите на
решението като елемент от фактическия състав на отговорността по чл.1, ал.1 от
ЗОДОВ /в този см. е напр. Решение № 195/2014
г. на ВАС по адм. д. № 6350/2013 г./.
С оглед на така посочените общи положения, на първо място, касателно предявените
искови претенции за имуществени и съответно неимуществени вреди, основани на
описаните от ищеца незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията
при Район „Западен“ на Община Пловдив и като взе предвид казаното по-горе
относно частичната недопустимост на исковите претенции за имуществени вреди по
отношение на претендираното обезщетение за заплатена държавна такса в полза на
съда, настоящата съдебна инстанция намери следното: Искът за имуществени вреди
/в оставащата за разглеждане част относно заплатен адвокатски хонорар от 600
лева/ се явява изцяло неоснователен, а този за неимуществени – само частично
основателен и доказан. Като незаконосъобразни действия и бездействия, от които
се сочи, че са причинени вредите, от една страна, се твърди от ищеца, че те
съставляват административна дейност при издаване на заповеди по чл.225а от ЗУТ,
конкретизирана като: издаване на двата констативни акта при липса на надлежна
проверка за установяване параметрите на извършеното строителство, връчване на
първия акт само на съпругата на ищеца и издаване в резултат на това на втори
такъв, връчен на ищеца, както и издаването въз основа на втория констативен акт
на заповед № РД – 09-53/25.02.2020 г., посочените в която факти били в
противоречие с тези по констативния акт и с действителните факти и в която
заповед липсвали мотиви, което било основание за обявяване незаконосъобразност
на заповедта. На първо място, действията по съставянето и връчването на
констативните актове са такива в хода на започнало административно
производство, което се установява от свидетелските показания, че е било сложено
в ход по повод на оплакване на семейството на ищеца пред администрацията на
Район „Западен“ при Община Пловдив, във връзка с което и била извършена
проверка в дома на ищеца. Тези действия, извършени от длъжностни лица по чл.223
от ЗУТ са такива, които са част от процедурата по издаване на индивидуален
административен акт /по см. на чл.21, ал.5 от АПК/, а именно заповедта по
чл.225а от ЗУТ и поради това и както се каза и по-горе, те не подлежат на
самостоятелен контрол за законосъобразност, а такава преценка може да се
направи при преценка законосъобразността на крайния акт, издаден в хода на
административната процедура. Поради това и само на това основание исковите
претенции, основани на твърдение за незаконосъобразност на посочените действия,
се явява неоснователна, доколкото понеже не може да е предмет на преценка по
чл.204, ал.3 от АПК законосъобразността им, то не е налице и установеност на
елемент от фактическия състав за реализиране на отговорността по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. В тази смисъл е и съдебната практика на ВАС, обективирана в Решение №
1320/2015 г. по адм. дело № 3000/2014 г., Решение № 7378/2015 г. по адм. дело №
11120/2014 г., Решение № 7688/2015 г. по адм. дело № 13059/2014 г. и други.
Същото се отнася и за описаните действия по издаване на заповедта на кмета от
25.02.2020 г., за която се сочи, че била издадена при липса на мотиви.
Издаването на един индивидуален административен акт, какъвто е въпросната
заповед по чл.225а от ЗУТ обаче, не съставлява фактическо, а юридическо
/правно/ действие, поради което и с оглед на изложеното по-горе относно общите
положения при разглеждане на исковете по чл.204, ал.4 от АПК, неоснователна е
претенция за обезщетение, основана на такъв юридически акт и доколкото в случая
не се претендира такова от отменен като незаконосъобразен административен акт,
исковете се явяват неоснователни на така твърдяното основание.
Посоченото
обаче в уточнението към исковата молба основание на исковите претенции, а
именно незаконосъобразно бездействие на административния орган, свързано с
неадминистриране на депозираната от ищеца жалба до Административен съд Пловдив
по реда на чл.152, ал.2 от АПК според съда е категорично установено по делото. Съгласно
нормата на чл.152, ал.2 от АПК в тридневен срок от
изтичането на сроковете за оспорване от останалите лица органът изпраща жалбата
заедно със заверено копие от цялата преписка по издаването на акта на съда,
като уведомява подателя за това. Това законово задължение в случая е било за кмета на район „Западен“ при Община Пловдив, защото
съгласно чл.152, ал.1 от АПК жалбата се подава чрез органа, издал оспорвания
акт. От доказателствата по делото се установява, че подадената от страна на
ищеца М. жалба до Административен съд Пловдив чрез въпросния кмет против
заповедта му от 25.02.2020 г. не е била изобщо изпратена в съда, а е била
върната с писмо на ищеца, предвид осъщественото произнасяне по чл.91 от АПК от
страна на органа със заповедта му от 23.04.2020 г. Тук преценката на
законосъобразността на посоченото бездействие корелира пряко и с преценката
относно осъществените действия на органа по издаването на последвалата му
заповед за отмяна на първата такава и съответно дали същата е нищожна, на
каквото основание се позовава ищецът. По отношение на упражняване правото на
отзив от страна на издателя на административния акт, налице е трайна и
непротиворечива практика на ВАС относно това, че такава възможност е
предоставена на органа, независимо от това дали съответният акт подлежи, или не,
на административен контрол. Приема се напр. в Решение № 16719/2013 г. по адм. д. № 9985/2013 г., Решение № 4060/2013 г.
по адм. д. № 1975/2013 г., Определение № 1928/2015 г. по адм. д. № 1563/2015 г., Решение № 12235/2016 г. по адм. д. № 5494/2016 г., Решение № 9713/2020 г.
по адм. д. № 1867/2020 г. , Решение № 3599/2021 г.
по адм. дело № 10312/2020 г. и мн. други на ВАС, че текстът на чл.91 от АПК дава възможност на административния
орган, издател на акта, да коригира решението си чрез собствен самоконтрол, като в резултат на преразглеждането органът може да оттегли оспорения акт, да отмени, измени или да
издаде съответния акт или документ. Изискването на закона е пред административния орган да е подадена редовна жалба
или протест, които пораждат своя деволутивен и суспензивен ефект и в 7-дневен срок от подаването на редовна, сезираща
по-горестоящия административен орган или съда жалба, авторът на
административния акт може да преразгледа невлезлия в сила акт. Ако не намери
основание за преразглеждане, органът е длъжен да изпрати жалбата или протеста на компетентния по-горестоящия
административен орган или съда. Приема се в тази
връзка, че нормата на чл. 91, ал.1 от АПК, независимо от систематическото ѝ място, принципно може да се приложи от всеки административен
орган, издал оспорения акт, без връзка от възможността, или не, за оспорването
му по административен ред, но само при наличие на посочените в него условия. Както се посочи, условията са две-
да е налице редовна жалба, което в случая е установено да е било налично, както
и органът да се произнесе с акта си по преразглеждане по чл.91 от АПК в
7-дневин срок от получаване на тази жалба. Срокът, визиран в нормата на
чл.91, ал.1 от АПК обаче е преклузивен, което е прието категорично в
последователната съдебна практика по въпроса, като изтичането му води до отпадане
на времевата компетентност на органа да се произнесе с акт по чл.91 от АПК. Следователно
и независимо от наличието или липсата на намерение на органа да преразгледа
акта си по реда на посочената разпоредба, което принципно е допустимо при
постъпила при него жалба, без оглед до къде същата е адресирана /по-горестоящ
орган или съд/, то ако това негово намерение за отзив не бъде реализирано в
рамките на законоустановения срок от постъпването на жалбата, следва, че
законосъобразното поведение на органа би трябвало да е изпращане на жалбата до
органа, сезиран с нея за произнасяне /по арг. и от чл.92, ал.1 от АПК/,
доколкото след изтичане на законовия срок няма да е налице изобщо законово
основание за произнасяне по чл.91, ал.1 от АПК. В случая от събраните по делото
доказателства категорично е установено, че кметът на район „Западен“ в Община
Пловдив се е произнесъл по реда на чл.91, ал.1 от АПК отменяйки Заповед № РД
-09-53/25.02.2020 г. със своя заповед № РД-09-154 от 23.04.2020 г. след
изтичане на преклузивния срок по чл.91, ал.1 от АПК, предвид депозиране на
редовна жалбата против първата заповед на 20.03.2020 г. Следователно и органът
не е разполагал с правомощие да издаде втората по ред заповед, доколкото не е
била налице втората от предвидените предпоставки по чл.91, ал.1 от АПК, а
именно произнасянето да е осъществено в 7-дневен срок от постъпване на
жалбата. В тази връзка и съдът намира,
че е доказано твърдението на ищеца, че в случая така издадената Заповед №
РД-09-154 от 23.04.2020 г. е нищожна, предвид това, че отзивът е извършен след
изтичане на установения преклузивен срок за това, или без необходимата
компетентност по време, независимо, че иначе въпросният административен орган
има материалната и териториална компетентност да се произнесе. В конкретния случай е налице упражняване на
права, с които по принцип административният орган разполага, но които са
упражнени извън предвидения в закона срок. Последното се
приравнява на липса на права и обуславя нищожност на произнесения извън срока акт, поради липса на компетентност във времето. В този смисъл е трайната съдебна
практика, обективирана напр. в Решение№ 12361/08 г. по адм. дело № 9151/2008 г.,
Решение № 12480/2015 г. по адм. дело № 6858/2015 г., Решение № 2949/2015 г. по
адм. дело № 1206/2015 г., Решение № 8005/2020 г. по адм. дело № 819/2020 г. При
това положение и при липса на посочената компетентност да се произнесе по реда
на чл.91 от АПК поради изтекъл срок, административният орган е следвало не да
се произнася след срока, а да администрира жалбата на ищеца против първата от
издадените от него заповеди по предвидения за това ред по чл.152, ал.2 от АПК.
Вместо това същият е издал нищожният си акт, който като такъв е невалиден и не
е поражда свързаните с него правни последици. Поради това и съдът намира за
установено наличието на твърдяното незаконосъобразно бездействие, а именно
изразило се в неадминистриране на жалбата на М. срещу заповедта от 25.02.2020 г.
от страна на кмета на Район Западен след изтичане на законоустановения срок за
това. Тук следва да се има предвид и факта, че наличието на право на жалбоподателя
при неизпращане на жалбата му до съда, комплектована с административната
преписка, да представи копие от същата и предвидената по чл.152, ал.4 от АПК
възможност съдът да изиска преписката служебно, въз основа на копие от жалбата, не обосновават
законосъобразност на бездействието на органа поради визираното от закона
задължение на административния орган /вж. в същия
см. Решение № 14284/2016 г. по адм. дело № 11417/2015 г. на ВАС/. При това
положение и установени и доказани са две от основанията на заявените общо
четири искови претенции – незаконосъобразно бездействие за изпълнение на
визираното в чл.152, ал.2 от АПК действие, както и нищожен административен акт
– Заповед № РД -09-154/23.04.2020 г. на кмет на Район „Западен“ при Община
Пловдив. Независимо от установеното незаконосъобразно бездействие обаче, според
съда, същото не може да е основание за обезщетяване на претендираните
имуществени вреди от ищеца, защото не може да се установи единият от елементите
на фактическия състав по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, а именно наличието на пряка
причинно-следствена връзка между така посочено незаконосъобразно бездействие и
настъпилите вреди. В тази насока следва да се има предвид, че претендираната
сума от 600 лева е такава за възнаграждение за адвокат, уговорено и платено с
оглед изготвяне на жалба и осъществяване на процесуални представителство пред
съда по жалбата. Установява се, че сумата е била платена в брой на адвокат А.
при подписване на договора за правна защита и съдействие от дата 18.03.2020 г.
във връзка с издадената Заповед на кмета на Район „Западен“ от 25.02.2020 г. Жалбата
срещу заповедта е била депозирана на 20.03.2020 г., от която дата е започнал да
тече и срокът за изпълнение на законовото задължение на кмета да изпрати
жалбата с административната преписка в Административен съд Пловдив. След
изтичане на установения в нормата на чл.152, ал.2 от АПК срок и при доказаното
неизпращане изобщо на жалбата с преписката в съда, както се каза, е било
осъществено и незаконосъобразното бездействие на кмета. Направеният разход за
адвокат обаче е бил сторен преди проявата на въпросното фактическо бездействие
и то е било във връзка с изпълнението на права по договора за правна защита и
съдействие и пълномощно към него по обжалването на издадената заповед от
25.02.2020 г., които на практика са били отчасти осъществени, доколкото жалбата
е била изготвена и подадена, но поради неизпращането ѝ в съда, не се е осъществило
процесуалното представителство от адвокат пред съда. В случая според съда
поради това и твърдените имуществени вреди не се явяват непосредствена
последица от незаконосъобразното бездействие, доколкото същите не са настъпили
по време и място, следващи противоправния резултат. В тази насока и показателни
са свидетелските показания на свидетелката М., която сочи, че поради
неизпращане жалбите в съда хонорарите за адвокат отпаднали, което означавало,
че обжалването не се осъществило. Посоченото обаче не обосновава извод за
наличието на причинна връзка между направения разход и незаконосъобразното
бездействие, доколкото, както се каза, разходът не е последващ осъщественото бездействие
и не е във връзка с него, а напротив, направено е авансово плащане на
адвокатски хонорар по повод на издадена заповед на кмета на Район Западен при
Община Пловдив от 25.02.2020 г., поради което и посоченият разход би могъл да
се претендира като пряка и непосредствена вреда от този акт, в случай, че се
установи, че същият е отменен като незаконосъобразен. Ето защо и съдът намира,
че следва да отхвърли като неоснователна претенцията на ищеца за имуществени
вреди от 600 лева с основание незаконосъобразно бездействие на ответната
страна.
Що се касае до основаната на същото посочено
незаконосъобразно бездействие претенция за неимуществени вреди обаче, то съдът
намира, че в случая е установена налична пряка причинно-следствена връзка между
доказани по делото неблагоприятни психологически изживявания и такива от
здравословен характер на ищеца и неизпълнение задължението на кмета на район
„Западен“ да администрира жалбата му против първата от издадените заповеди по
чл.225а от ЗУТ. В тази насока от представените
писмени доказателства се установява, че ищецът много време преди развитието на
административната процедура, в рамките на която същият е депозирал жалбата си,
останала неизпратена до съда, е страдал от сериозни заболявания, като е
претърпял инсулт и е провеждал болнично, както и ежедневно медикаментозно
лечение, включително и във връзка с установена артериална хипертония и остра
хронична сърдечна недостатъчност. От показанията на свидетелката М. се
установява, че ищецът М. е преживял с много нерви и емоции и повишаване на
артериално налягане развитието на цялата ситуация, свързана с образуваното
административно производство, по което са били издадени последователно три
заповеди на кмета на район Западен и са били върнати без изпращането им в съда
две от жалбите на ищеца. В показанията на свидетеля К.също се съдържат данни
относно това, че от 2020 г. ищецът е проявявал нервност, включително и на
работното си място и имал притеснения как ще преминат делата по подадени от
него жалби, като вдигал кръвното. Според съда, от събраните доказателства не
може да се направи категоричен извод относно това, че здравословното състояние
на ищеца се е влошило, доколкото от представената медицинска документация е
видно, че се касае до сериозни хронични заболявания. Наличието на такива
принципно предполага проявления на неблагоприятните симптоми на заболяванията
през целия живот на човека и намалява качеството му на живот. Ищецът не е
ангажирал конкретни доказателства, като например СМЕ, която да установява
действително влошаване на заболяванията, които са съществували при него от
по-рано. В тази връзка според съда недоказано остава твърдението на ищеца, че
здравословното му състояние се е влошило, още повече именно по повод конкретно
на установеното незаконосъобразно бездействие, доколкото, както се каза,
установява се, че същият е търпял неблагоприятни състояния на нервност и
повишаване на кръвното налягане с оглед развитието на цялата административна
процедура, стартирала с проверката в имота му. В тази насока не може като
доказателство за влошено здравословно състояние да се взема предвид и
представената епикриза от проведено болнично лечение през 2021 г., доколкото в
същата е изрично записано, че състоянието на ищеца е било задоволително до
няколко дни преди хоспитализацията му през 2021 г. Следва да се има предвид, че епикризата е
издадена далеч след края на визирания от ищеца период на претърпяване от него
на неимуществени вреди по исковата му молба, който обхваща времето от издаване
на първия констативен протокол по преписката до постановяване на последно
описаната Заповед № РД-09-191/15.05.2020 г., както и след завеждане на
настоящото дело и на административно дело № 1176/2020 г. по оспорване на
посочената заповед, а от показанията на свидетеля К.се сочи, че ищецът бил
нервен и притеснен във връзка с водените от него дела, без да се уточнява кои.
В тази насока и съдът намира, че принципно установеното незаконосъобразно
бездействие е от естество да причини посочените от ищеца в исковата му молба
притеснения и нервно напрежение, поради което и същият е претърпял реално
такива вреди към момента на осъществяването на незаконосъобразното бездействие.
Установява се и че тези негови неблагоприятни изживявания са оказали влияние и
на работното му място, тъй като са станали достояние на негови колеги и
действително са се отразили на общуването му и авторитета му. В тази насока и
свидетелства разпитаният непосредствено свидетел К.. Същевременно съдът отчита
и факта, че не само установеното незаконосъобразно бездействие, на което е
основана исковата претенция е било причина за това състояние на ищеца, но много
други фактори са се насложили във времето, поради което и така установените
вреди не са причинени само и единствено от посоченото основание. Отделно от
това, следва да се има предвид, че повишаването на кръвното налягане е симптом
на едното от хроничните заболявания на ищеца /артериална хипертония/, какъвто
впрочем е и проявата на нервност. Поради това и независимо от факта, че
принципно наличието на стресови ситуации или изживяването на притеснения могат
да са причина за прояви от здравословен характер, то и самото хронично
заболяване на ищеца се характеризира с подобни проявления, поради което и не
може да се каже категорично, че нервността и повишеното кръвно налягане са
причинени само от неблагоприятните изживявания, като се има предвид, както се
каза, че те, сами по себе си, са характерни симптоми на хроничното заболяване
артериална хипертония. Ето защо и съдът намира, че е налице причинно-следствена
връзка между установеното незаконосъобразно бездействие и действително
установените при ищеца неблагоприятни психически и душевни изживявания на
притеснение и напрежение, които са се отразили и на работното му място, поради
което и е налице основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.
С оглед на казаното по-горе относно вида и характера на вредите и техния
интензитет, то съдът намира, че справедливо обезщетение за същите ще е такова
от 500 лева, а до пълния размер на иска от 1000 лева същият следва да бъде
отхвърлен като недоказан.
С
оглед уважаване частично на тази искова претенция, налице са основанията и за
уважаване на акцесорната такава за присъждане на законна лихва, доколкото акцесорната претенция принципно следва съдбата на основната. Тук
съдът преценява задължителното разрешение, дадено в заключението по т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, както и съдебната практика
относно началния момент на дължимост на законната лихва. Съгласно
нормата на чл.204, ал.4 от АПК преценката за законосъобразността на
действието, респективно бездействието, се извършва от
съда, сезиран с исковата претенция за обезщетение. При
действието на тази разпоредба обезщетения за вреди от незаконни бездействия на администрацията може да се иска след признаването им
за незаконни, което се установява в самото
производство по чл.203 и чл.204, ал.4 от АПК като
преюдициален въпрос и затова вземането става
изискуемо от влизане на решението в сила. Тъй като обезщетението за вреди от незаконосъобарзно бездействие става изискуемо след
влизане в сила на решението, с което бездействието е прието
за незаконно, то тази дата и до
окончателното изплащане на сумата ще са дължими и лихвите за забава върху обезщетението. Ето защо и законната лихва върху обезщетението ще следва да се присъди от
момента на влизане в сила на настоящото
решение. В тази насока се е произнасял и ВАС с Решение № 1172/2014 г. по адм.
дело № 9687/2013 г., Решение 2990/2013 г. по адм. дело № 5513/2012 г., Решение
№ 2012/2022 г. по адм. дело № 7584/2021 г. и много др.
Що се касае до претенциите за имуществени и съответно неимуществени вреди
от нищожната заповед с № РД -09-154 от 23.04.2020 г., то съдът намира, че
същите се явяват принципно основателни. Както се каза и по-горе, въпросната
заповед на кмет на Район „Западен“ в Община Пловдив се явява нищожна като
издадена при липса на компетентност по време за административния орган.
Установено е, че именно по повод издаването на тази заповед ищецът е упълномощил
адвокат и му е заплатил възнаграждение за депозиране на жалба срещу заповедта и
представителство на ищеца в съда. Последното, с оглед и на съдържанието на
депозираната му жалба до съда против тази заповед, ищецът е сторил предвид
факта, че очакванията на същия относно законосъобразно развитие на
производството са били неосъществени, доколкото същият е смятал, че съд ще се
произнесе по първата от заповедите на кмета с основание по чл.225а от ЗУТ, а
вместо това е била постановена посочената нищожна заповед от 23.04.2020 г. В
тази насока и независимо от нейното съдържание, а именно, че отменя първата по
ред заповед, то понеже за ищеца е било налице очакване за произнасяне по
същество от съда касателно това дали е налице незаконен строеж или не, същият е
бил заинтересован от обжалване на нищожната заповед. В тази връзка и нейното
издаване е станало причина ищецът да направи разход за адвокатска помощ и
представителство от 600 лева, който е удостоверен в договора за правна защита и
съдействие от 01.05.2020 г. Фактът, че такова представителство пред съд не е
било фактически осъществено, стои извън поведението на ищеца и е последица не
от неговото, а от поведението на администрацията, което е довело и
невъзможността направеният разход да бъде претендиран като разноски в съдебното
производство, защото такова не е било образувано. Ищецът не би ангажирал
адвокат, ако при осъществяване на своята административна дейност кметът на
район бе съобразил своята компетентност, поради което и съдът намира, че е
налице причинно-следствена връзка между нищожната заповед и твърдяната от ищеца
вреда. В такъв смисъл е и произнасянето на ВАС
с Решение № 14988/2020 г. по адм. дело № 14458/2019 г. Ето защо и
доколкото е налице разход, съставляващ пряка и непосредствена последица от
издадения нищожен административен акт, налице са основанията за обезщетяване на
същия при това в пълния приет за разглеждане размер на исковата претенция за
имуществени вреди от 600 лева. В тази връзка и неоснователно е искането на
ответника за намаляване на обезщетението, предвид твърдяната несъразмерност на
направения разход, доколкото, както се каза, същият е такъв за адвокатско
възнаграждение, заплатен за административно дело, по което се оспорва акт,
издаден по ЗУТ. Съгласно нормата на чл.8, ал.2, т.1 от Наредба №1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията ѝ към
момента на сключване на договора за правна защита и съдействие, минималният
размер на възнаграждението за процесуално
представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес за дела по Закона за устройство
на територията и Закона за кадастъра и имотния регистър е бил определен на 600
лв. Затова и искът за имуществени вреди в посочения размер като основателен и
доказан ще следва да се уважи.
Що се касае до предявения иск за неимуществени вреди от
2000 лева с основание именно нищожния административен акт, както се каза вече,
установи се в настоящото производство, че въпросната заповед на кмета от
23.04.2020 г., издадена при упражняване на административна дейност, е нищожна
поради издадена при липса на компетентност по време. Принципно нищожният
административен акт би могъл да е основание за обезщетяване на неимуществени
вреди, но при тази преценка следва да се вземе предвид, както обстоятелството,
че нищожният административен акт не поражда поначало правни последици /Решение
№ 6232/2011 г. по адм. дело № 9540/2013 г. на ВАС/, така и самото му
съдържание, предвид това дали с оглед на същото евентуалното изпълнение на акта
би довело до конкретни неблагоприятни фактически последици в правната сфера на
неговия адресат /в този смисъл съдът съобразява напр. Решение №4953/2022 г. по
адм. дело № 1342/2022 г. на ВАС/. В случая, с нищожната заповед е отменена
предходната заповед на кмета на Район „Западен“, издадена на основание чл.225а
от ЗУТ, поради което и евентуалното ѝ изпълнение не засяга пряко
собствеността на ищеца по неблагоприятен начин. Същевременно, както се посочи
по отношение на претендираните имуществени вреди от нищожната заповед, самото
ѝ издаване е било неочакван резултат за ищеца, който, както се каза, е
търсел произнасяне и то от съд по същество касателно това дали провереният
строеж е законен, или не. В тази насока и издаването на въпросната заповед
действително е било от естество да причини описаните в исковата молба
притеснения и нерви, доколкото е и предполагало продължаване на производството
чрез ангажирането на адвокат и пр. Както се посочи и по-горе при обсъждане на
другата претенция за неимуществени вреди, като това се отнася изцяло и за
настоящата, предвид еднаквия характер на претендираните вреди, от
доказателствата по делото не се установи здравословното състояние на ищеца,
страдащ от сериозни хронични заболявания, да се е влошило в резултат от която и да било конкретна административна
дейност, свързана с развитието на административното производство, започнало с
проверка в имота на ищеца, доколкото, както се каза проявите на описаните
симптоми са свързани със самия характер на заболяванията. В тази насока и
според съда, като се отчита посоченото съдържание на нищожния акт и неговите
последици, факта, че не може да се отграничи конкретно интензитет на търпени
неимуществени вреди именно от нищожния акт, доколкото ищецът, както става ясно
от показанията на свидетелите, се е притеснявал и тревожел изобщо във връзка с
цялото производство и водените дела, съдът намира, че следва да определи по
справедливост по-нисък размер на обезщетение за неимуществени вреди в сравнение
с претендирания, а именно такова от 500 лева, което счита, че най-точно ще
обезщети посочените психологически страдания на ищеца, които се установиха по
вид и по отношение на другия иск за неимуществени вреди. При това положение и
до пълния размер на претендираното обезщетение от 2000 лева искът ще следва да
се отхвърли като недоказан.
Основателно е искането за присъждане на законна лихва
върху всяко от посочените обезщетения за имуществени и съответно неимуществени
вреди с основание нищожната заповед, като съгласно т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, началният момент на дължимост на
законната лихва за вреди, причинени от нищожен акт е датата на издаването
му. В случая лихвата е била именно така
претендирана от ищеца, поради което и следва върху всяка от сумите на обезщетенията
от 600 лева и съответно от 500 лева да се присъди такава, считано от 23.04.2020
г. до окончателното им изплащане.
При
този изход на спора и на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, който
се явява специален закон по отношение на АПК и ГПК в частта касателно възлагане
на разноските, ще следва на ищеца да се присъдят направените разноски за
внесена държавна такса по делото, както и възнаграждение за един адвокат,
съразмерно с уважената част от исковете. В тази насока неоснователно е
възражението на ответника за прекомерност на уговореното и изплатено
възнаграждение от 600 лева, като се има предвид, че минималният размер,
предвиден по Наредба № 1/2004 г. при този материален интерес възлиза на 525,40
лева. Затова и предвид характера на производството, в което са разпитвани
свидетели и е осъществена процесуално представителство по отношение на четири
искови претенции в повече от едно съдебни заседания, съдът намира, че
уговореният и действително платен хонорар от 600 лева за представителство по
делото не е прекомерен и съответства на принципа за справедливост и
обоснованост по чл.36 от ЗА. При това положение и съразмерно на уважената част
от исковите претенции ще следва на ищеца да се присъдят и разноски за един
адвокат, които така изчислени възлизат на 227,48 лева. На основание чл.10, ал.4
от ЗОДОВ на ответника също се дължи присъждане на юрисконсултско възнаграждение
съобразно с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.24 от Наредбата за заплащане
на правната помощ, каквото съдът определя предвид вида тежестта на делото, броя
на проведените заседания и извършените процесуални действия на 200 лева.
Същото, изчислено по съразмерност по изискването на чл.10, ал.4 от ЗОДОВ
съобразно с отхвърлената част от исковете, възлиза на 124,17 лева.
По изложените мотиви и Съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ ЧАСТИЧНО БЕЗ
РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустими предявените от ищеца М.А.М. с ЕГН ********** *** две
отделни искови претенции за имуществени вреди, всяка за общо по 610 лева, по отношение само на частта, влизаща в
общия размер на исковете от по 10 лева за всеки иск, съставляващи размер на
внесена по сметка на Административен съд Пловдив държавна такса за образуване
на съдебно производство, като ПРЕКРАТЯВА частично производството по делото по отношение
на тази част на всяка от двете самостоятелни искови претенции за имуществени
вреди с основание незаконосъобразни действия и бездействия и нищожен
административен акт.
ОСЪЖДА Община Пловдив с адрес гр. Пловдив, пл. „Стефан
Стамболов“ № 1, да заплати на ищеца М.А.М.
с ЕГН ********** *** сумата от 500 /
петстотин/ лева, съставляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени
от незаконосъобразно бездействие -
неизпълнение на задължение по чл.152, ал.2 от АПК от кмет на Район „Западен“
при Община Пловдив, ведно със законната лихва върху сумата, считано от влизане
в сила на настоящото решение до окончателното ѝ изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за неимуществени вреди до пълния ѝ предявен размер от 1000
лева, както и по отношение на останалите оплаквания за незаконосъобразни
действия и бездействия на администрацията при ответника, като неоснователна и
недоказана.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.А.М. с ЕГН ********** ***
иск за имуществени вреди в размер на 600
лева, причинени от незаконосъобразни
действия и бездействия на администрацията при ответника, като
неоснователен.
ОСЪЖДА Община
Пловдив с адрес гр. Пловдив, пл.
„Стефан Стамболов“ № 1, да заплати
на ищеца М.А.М. с ЕГН ********** ***, сумата от 600 /шестстотин/ лева, съставляваща обезщетение за имуществени
вреди, причинени от нищожен
административен акт Заповед № РД -09-154/23.04.2020 г. на кмет на Район
„Западен“ при Община Пловдив, ведно със законната лихва върху сумата, считано
от 23.04.2020 г. до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА Община
Пловдив с адрес гр. Пловдив,
пл. „Стефан Стамболов“ №1, да
заплати на ищеца М.А.М. с ЕГН ********** ***, сумата от 500 / петстотин/ лева, съставляваща обезщетение за неимуществени
вреди, причинени от нищожен
административен акт Заповед № РД -09-154/23.04.2020 г. на кмет на Район
„Западен“ при Община Пловдив, ведно със законната лихва върху сумата, считано
от 23.04.2020 г. до окончателното ѝ изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за неимуществени
вреди от нищожен административен акт до пълния ѝ предявен размер от 2000
лева, като недоказана.
ОСЪЖДА Община Пловдив с адрес гр. Пловдив, пл. „Стефан Стамболов“ №1, да
заплати на М.А.М. с ЕГН ********** ***, сумата от 20 /двадесет/ лева заплатена
държавна такса по делото, както и сумата от 227,48 лв. /двеста двадесет и седем
лева и четиридесет и осем стотинки/, съставляваща направени разноски за един
адвокат, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА М.А.М. с ЕГН ********** ***, да заплати
на Община Пловдив с адрес гр. Пловдив, пл.“Стефан Стамболов“ № 1, сумата от
124,17 лева /сто двадесет и четири лева и седемнадесет стотинки/, съставляваща
размер на възнаграждение за юрисконсулт, съразмерно с отхвърлената част от
исковете.
Решението подлежи на обжалване в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните пред ВАС.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: