Р Е Ш Е Н И Е

№

 24.01.2024 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV Е въззивен състав, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в състав:

 Председател: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

                                                     Членове:   АНЕЛИЯ ЯНЕВА

                          БЕТИНА БОШНАКОВА

 

при секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Янева въззивно гражданско дело № 15115/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 24.9.2019 г. на ответника „Е.п.“ ЕАД /с преходно наименование „ЧЕЗ Електро България“/ срещу решение № 204367/28.8.2019 г., постановено по гражданско дело № 65305/2018 г. на Софийски районен съд, 162 състав в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на Ц.С.К. по иск с правно основание чл. 82 ЗЗД вр. чл. 98а, ал. 1 ЗЕ сумата 10000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неизпълнението на договорното задължение на ответника да доставя електрическа енергия в имота на ищцата, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба - 05.10.2018 г., до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1000 лева, разноски в производството, както и да заплати по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 400 лева, държавна такса по делото.

Жалбоподателят поддържа, че решението на първоинстанционния съд било неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост. В нарушение на материалния закон съдът приел, че представената от ищеца обезпечителна заповед представлявала съдебно признато основание да ползва жилището, респ. наличие на договор между страните, какъвто нямало.. Противно на приетото от съда, жалбоподателят положил дължимата грижа да прецени дали има основание за възникване на договорно правоотношение с ищеца, като  отговорил на исканията му и изискал от него необходимите документи, което последният не строил. Доставчикът не бил длъжен да се уведомява за предмета на спора, във връзка с който била издадена процесната обезпечителна заповед. Осъществяването на самостоятелна проверка на спорните правоотношения във връзка с правото на собственост било извън дължимата от въззивника грижа и липсата на такова не водело до извод за негово виновно неизпълнение на договорните задължения.  Необосновано съдът приел наличие на облигационно правоотношение между страните, както и между ответника и починалия съпруг на ищеца. Противно на изложеното в решението, ищецът имал право да иска допускане на обезпечение чрез налагане на обезпечителна мярка възстановяване на подаването на електрическа енергия в процесния имот, което ищецът сторил едва с предявяването на настоящата искова претенция. Исканията и твърденията на ищеца, заявени пред доставчика /подобно на заявените пред съда/, били неясни и противоречиви, включително било направено искане за възстановяване на договора между ответника и починалия съпруг на ищеца. Лицето Д.Х.И.представил пред ответника всички необходими документи за откриване на партида на свое име, което в изпълнение на законовите си задължения ответникът сторил, без да е бил уведомен от ищеца коя точно сделка оспорва и без да представи доказателства за това. От представените преди завеждане на делото документи нямало никакви данни ищецът да има права върху имота. До края на процесния период ищецът не поискал от ответника сключване на договор за доставка на електрическа енергия. Основания за наличие на договорно правоотношение имало само с последващия собственик, с който бил и сключен договор, като не било задължение на доставчика да проверява верността на информацията, декларирана от потребителите при подаване на заявления за сключване на договор. Доставката на електрическа енергия била преустановена не от ответника, а от разпределителното дружество, поради което не ответникът бил този, който дължи обезвреда от подобно действие. Електроснабдяването не било прекратено по искане на снабдителя, а на новия потребител. Предвид изложеното моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния в обжалваната част да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемият Ц.С.К. оспорва жалбата при твърдения, че било задължение на дружеството доставчик на електрическа енергия да изясни обстоятелствата, при положение че пристъпило към преустановяване на електроснабдяването. Между страните били налице облигационни отношения. Ищецът представил на ответника достатъчно доказателства, които последният имал възможност да провери, за да възстанови снабдяването на имота с електрическа енергия. Моли въззивния съд да потвърди решението на първоинстанционния в обжалваната част. Претендира разноски.

Въззиваемият и евентуален ответник „ЧЕЗ България“ ЕАД, заличен в хода на процеса, на мястото на когото по реда на чл. 227 е конституиран правоприемникът му „Е.Б.“ ЕООД /с предходна фирма „ЧЕЗ България“/ - определение от 05.7.2022 г. /л. 78-76 СГС/, счита въззивната жалба за основателна, а предявените претенции - за неоснователни. Моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли исковете. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Същото е неправилно в обжалваната част поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с главен осъдителен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 82, вр. чл. 98а, ал. 1 ЗЕ и с евентуални осъдителни искове по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД.

Ищецът твърди, че заедно със съпруга си, починал през 2003 г., притежавали апартамент № 24, находящ се в гр. София, ж.к. „*****, където и живеели. Без тяхно съгласие апартаментът бил продаден на трето лице през 2003 г. посредством техен пълномощник без валидно учредена представителна власт, като впоследствие се оказал ипотекиран и след публична продан бил възложен на Д.Х.И.. Твърди, че предявил искове за оспорване действителността на извършените сделки по отчуждаване на имота, като за обезпечение на претенциите било постановено спиране на принудителното изпълнение. Поддържа, че през 2015 г. установил, че бил възпрепятстван да заплаща месечните дължими суми за потребена електроенергия в имота, в който продължавал да живее, тъй като партидата в електропреносното предприятие на негово име била закрита и се водела на друго лице. През м. август 2015 г. и м. октомври 2015 г. подал молби до ответника „ЧЕЗ България“ ЕАД /заличен в хода на процеса/ за откриване на нова партида, но получил отказ, а на 05.10.2015 г. подаването на електроенергия към жилището било прекъснато и от тогава в продължение на три години ищецът живеел без електричество, без възможност за готвене и топлене с електроуреди, за поддържане на хигиена с пералня и технически средства, което му причинило неимуществени вреди. Счита, че електричеството в имота било прекъснато без основание, поради което ответникът „ЧЕЗ Електро България“ ЕАД отговарял за обезщетяването им /поради неизпълнение на договорното му задължение да доставя електрическа енергия в имота по съществуващото с ищеца като потребител облигационно правоотношение/. При условията на евентуалност твърди, че ответниците носят деликтна солидарна отговорност за обезщетяване на причинените му неимуществени вреди /съгласно молба-уточнение от 15.04.2019 г./. Ето защо претендира от ответника по главния иск сумата от 10000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неизпълнението на договорното задължение на ответника да доставя електрическа енергия в имота, заедно със законната лихва върху сумата от датата на увреждането /05.10.2015 г./ до погасяване. В условията на евентуалност претендира солидарно заплащане на сумата от 10000 лева от двамата ответници, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от противоправно поведение на служители на ответниците, заедно със законната лихва върху сумата от датата на увреждането /05.10.2015 г./ до погасяване.

Страните не спорят, а и от представените писмени доказателства се установяват следните обстоятелства: 1/ по силата на договор за продажба на държавен недвижим имот от военно-жилищния фонд по реда на Наредбата за държавните имоти от 03.10.1989 г. Н.З.К.и Ц.С.К. придобиват правото на собственост върху процесния недвижим имот, представляващ апартамент № 24, находящ се в гр. София, ж.к. „***** /договорът е описан в документите, представени при извършване на нотариален акт - л. 8 от делото на СРС/; 2/ на 11.2.2003 г. е съставен нотариален акт № 25, том I, рег. № 1741, дело № 20/11.02.2003 г. /л. 7 и сл. СРС/, в който е обективиран договор, с който Н.З.К.и Ц.С.К. прехвърлят на И.С.К.правото на собственост върху описания имот; на Н.З.К.и Ц.С.К. е учредено пожизнено вещно право на ползване върху него; 3/ през 2003 г. Н.З.К.е починал, като в имота остава да живее единствено ищецът; 4/ лицето, посочено за купувач в описания нотариален акт - И.С.К., ипотекира процесния имот за свой дълг, който не е изпълнил; 5/ срещу И.С.К.е образувано изпълнително дело № 20067900400570, като изпълнението е насочено срещу процесния недвижим имот; последният е продаден на публична продан;  6/ с постановление за възлагане от 10.7.2007 г., издадено по описаното изпълнително дело, апартаментът е възложен на купувача Д.Х.И.; постановлението е влязло в сила на 26.07.2007 г. /л. 10 СРС/; 7/ на 08.05.2008 г. е изпратена покана до длъжника по изпълнително дело /И.С.К./ да изпълни доброволно задължението си да предаде фактическата власт върху имота, която покана е получена от ищеца Ц.С.К. /л. 11 СРС/; 8/ ищецът подава молба по чл. 390 ГПК за допускане на обезпечение на бъдещи искове за нищожност на договора за продажба и за собственост върху апартамента /предметът а делото е и служебно известен на съда, установен след справка за постановеното решение/; допуснато е обезпечение на исковете чрез спиране на изпълнение по изпълнително дело № 20067900400570 /л. 12 СРС/; 9/ в срок ищецът предявява исковете, чието обезпечение е допуснато /л. 13 и сл. СРС/, като производството и понастоящем е висящо /има постановено решение от декември 2023 г., което не е влязло в сила/; 10/ на 05.05.2015 г. купувачът на имота Д.Х.И.подава до „ЧЕЗ Електро България“ ЕАД заявление за продажба на електрическа енергия за битови нужди в процесния имот, в което декларира, че владее имота от 2007 г. /л. 56 и сл. СРС/; към него прилага декларация за отказ от право на ползване, в която се съдържа изявление на ищеца Ц.С.К. за отказ от правото на ползване, учредено с описания по-горе нотариален акт, като подписът на ищеца е нотариално заверен на 01.9.2005 г.; в документа е отразено и вписване на отказа в нотариалните книги и в СВ /л. 58 и сл. СРС /; 11/ на 01.10.2015 г. купувачът на имота Д.Х.И.подава до „ЧЕЗ Разпределение България“ АД заявление за временно преустановяване на снабдяването с електрическа енергия в процесния имот за неопределен период „без дата на възстановяване“ /л. 60-61 СРС/; 12/ на 05.10.2015 г. електроснабдяването в процесния имот е преустановено, което продължава до 08.03.2019 г. /л. 114 СРС/; 13/ чрез служителите на евентуалния ответник още през 2015 г. ищецът по искал от „ЧЕЗ Електро България“ ЕАД откриване на партида/възстановяване на електроснабдяването, но това не било сторено.

За основателността на иска по чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 82, вр.  чл. 98а, ал. 1 ЗЕ в тежест на ищеца е да докаже /наред с други факти/ наличие на договор. За основателността на исковете по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже /наред с другите факти/ и действия или бездействие на служители на ответниците, което да е противоправно.

 Ето защо и първият въпрос, на който следва да се даде отговор, е налице ли е облигационно правоотношение между ищеца и „ЧЕЗ Електро България“АД /сега „Е.п.“ ЕАД/ в процесния период. При отрицателен отговор на този въпрос – на въпроса дали бездействието на служителите на ответните дружества е противоправно – имали ли са те задължение да предприемат действия по сключване на договор с ищеца или да му доставят електрическа енергия в процесния имот в исковия период.

В периода 2015-2018 г. ответникът „ЧЕЗ Електро България“ /сега „Е.п.“ ЕАД/, правоприемник на  „Електроразпределение - Столично“ ЕАД, има лицензия за обществено снабдяване с електрическа енергия на територията на гр. София /л. 54 СРС/. Ответникът има качеството „краен снабдител“ по см. на § 1, т. 29, б. „а“ ЗЕ /в редакцията  към ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г./ Според посочената дефинитивна разпоредба това е енергийно предприятие, снабдяващо с електрическа енергия обекти на битови и небитови крайни клиенти, присъединени към електроразпределителна мрежа на ниво ниско напрежение, в съответната лицензионна територия, когато тези клиенти не са избрали друг доставчик. В този период ответникът е бил и единственият краен снабдител с електрическа енергия за посочената територия /съгласно чл. 43, ал. 2 ЗЕ, в действащата редакция към ДВ, бр. 82 от 26.10.2012 г./.

Поради липсата на либерализиран пазар на електрическа енергия в процесния период, ако дружеството краен снабдител /монополист за обособената територия на гр. София/ не сключи договор за продажба с крайния клиент или не изпълнява задълженията си по него, то клиентът на практика ще е лишен от възможността да сключи договор с друго лице – продавач, респ. да си набави стоката, несъмнено необходима за задоволяване на нуждите на съвременния човек. 

Отговор на въпроса при какви предпоставки възниква правоотношение по договор за продажба на електрическа енергия дава  съдебната практика, уеднаквена с ТР № 2/17.05.2018 г. по ТД № 2/2017 г., ВКС, ОСГК, чиито разрешения /макар да се отнасят до договорите за продажба на топлинна енергия/ се прилагат и към договорите за продажба на електрическа енергия /така решение № 205/28.02.2019 г. по гр. д. № 439/2018 г., ВКС, 3 ГО/. Мотивите на ВКС в цитираното решение са следните: „ЗЕ регламентира и правоотношението за продажба на електрическа енергия за битови нужди като произтичащо от договор, при държавно регулирани цени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) и публично известни общи условия. Продавач на доставената електрическа енергия е крайният снабдител (субектът по чл. 94а, респ. по чл. 95 ЗЕ), а купувач – крайният клиент (чл. 91 – 92, вр. чл. 97 – 98а ЗЕ). Легалната дефиниция на понятието „битов клиент“ е в § 1, т. 2а от Допълнителните разпоредби на ЗЕ, а преди - § 1, т. 42 ДР (отм.) на ЗЕ. Тя се отнася и за правоотношението по договора по чл. 97, ал. 1, т. 4 ЗЕ. Чрез нея Законът свързва качеството на длъжник на цената с качеството на собственик или на носител на ограниченото вещно право на ползване върху електроснабдения имот, доколкото доставяната енергия е „за собствени битови нужди“, а друго не е уговорено с крайния снабдител. Договорната свобода, предвидена в чл. 9 ЗЗД, допуска и при това правоотношение клиент на доставената електроенергия за битови нужди да е друг правен субект – онзи, който ползва електроснабдения имот със съгласието на собственика, респ. с титуляра на вещното право на ползване и същевременно е сключил договор за продажба на електрическа енергия за същия имот. […] След прехвърлянето на собствеността длъжник по вземането е новият собственик на имот. […] Случаят е на законово заместване на страната в правоотношението по визираната от закона сделка.“

От анализа на изложените мотиви следва, че облигационното правоотношение между крайния клиент и крайния снабдител възниква: 1/ по силата на закона /ЗЕ/ – с факта на придобиване на право на собственост или вещно право на ползване върху недвижим имот в сграда, която е присъединена към електроразпределителната мрежа, или 2/ с факта на постигане на съгласие между енергийното предприятие и клиента, но само със съгласието а собственика/вещния ползвател на имота /чл. 9 ЗЗД/.

За да се приложи обаче така даденото разрешение към процесния казус, следва да се отчете наличието на спор между ищеца Ц.С.К. и трето за спора лице - Д.Х.И., относно правото на собственост върху процесния недвижим имот. Поради това следва да се даде отговор и на още един допълнителен въпрос - кое от спорещите лица има качеството на клиент на електрическа енергия в случай на спор за собственост. Възможните отговори на този въпрос са три: 1/ този, който се легитимира като собственик/вещен ползвател пред крайния снабдител с редовен от външна страна документ; 2/ този, който оспорва правото на собственост на това лице; 2/ двете спорещи страни.

 В ЗЕ липсва регламентация, която да вменява на крайния снабдител определено поведение при спор за собственост между две лица. Не урежда кое от двете се явява клиент на електрическа енергия – по искане на кое да доставя, по искане на кое да преустанови подаването. Същевременно, облигационното правоотношение възниква по силата на закона, без да е необходимо уведомяване на енергийното предприятие за промяната на титуляра, от което следва, че законът възлага на енергийното предприятие да следи в общодостъпните регистри за наличие на промяна на титуляра на правото на собственост на електроснабдените имоти. От това пък следва несъмнен извод, че законът не вменява задължение на крайния снабдител да проверява дали един редовен от външна страна документ, легитимиращ едно лице като собственик на определен имот, действително е годен да направи това лице собственик на електроснабдения имот. Аргумент в подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл. 113 НПК, според която, когато възникне спор за право върху предмети, иззети като веществени доказателства, който подлежи на разглеждане по реда на Гражданския процесуален кодекс, те се пазят, докато решението на гражданския съд влезе в сила. С ТР № 2/12.11.2014 г. по ТД № 2/2014 г., ВКС, ОСНК е изяснено, че не трябва да е налице висящо производство пред съда, за да се приеме, че е налице спор за право относно собствеността на вещта, а е достатъчно да са налице претенции на две или повече лица за връщането й. След като дори и на Прокуратурата не е дадено правомощие да преценява на коя от спорещите страни да върне една вещ /т.е. да извърши преценка относно това кое лице е титуляр на правото на собственост/, на още по-голямо основание подобно правомощие може да се даде на едно търговско дружество.

Следователно уредбата на ЗЕ приема за клиент по силата на закона формалния собственик на имота; държи сметка за наличието на вещно право върху енергийно снабдения имот единствено от формална страна. Не вменява задължение на крайния снабдител да извършва проверка на правото на собственост върху електроснабдения имот, извън формалната – документ, удостоверяващ правото на собственост на едно лице върху един недвижим имот, стига този документ да е редовен от външна страна. От друга страна, липсва регламентация, според която клиент са и двете спорещи страни.  Поради изложеното въззивният съд намира, че под битов клиент на енергия ЗЕ визира формалния собственик на един имот.

В процесния период не е било налице облигационно правоотношение между ищеца и предпочитания ответник, възникнало по силата на закона. Купувачът на процесния имот Д.Х.И.е подал искане за сключване на договор за доставка на електрическа енергия в процесния имот. Представил е редовен от външна страна писмен отказ от вещно право на ползване, вписан в СВ. Отказ може да породи правно действие само ако е извършен в писмена форма с нотариално заверен подпис и ако е вписан в имотния регистър - чл. 100, ал. 1 вр. чл. 111, ал. 1 ЗС. Представил е и редовно от външна страна възлагателно постановление, с отбелязване, че е влязло в сила, от който момент купувачът придобива правото на собственост /чл. 496, ал. 2 ГПК/. Ето защо в случая крайният снабдител е бил длъжен да приеме, че по силата на отказа от право на ползване договорното правоотношение с ищеца Ц.С.К. е прекратено от момента на вписване на отказа, както и че от момента на влизане в сила на постановлението за възлагане такова съществува с купувача на имота Д.Х.И.. Повече от вмененото в закона задължение да следи кое лице от формална страна е титуляр на вещно право върху един имот ответникът /краен снабдител/ не дължи. Той е длъжен да приеме за клиент лицето, което се легитимира като собственик/вещен ползвател на имота с редовен от външна страна документ, материализиращ такова право. Няма нито правото, нито задължението да изследва кой е действителен собственик на имота.

Този извод не се променя и от факта на постановеното спиране на изпълнението по изпълнително дело № 20067900400570. Дори и да се приеме, че крайният снабдител е следвало да „зачете“ действието на представената му от ищеца обезпечителна заповед, то последната не представлява основание за ползване на процесния имот. От съдържанието на представената обезпечителна заповед следва, че е допуснато обезпечение чрез „спиране на изпълнението“ по изпълнително дело № 20067900400570 по описа на ЧСИ Р.М., рег. № 790 на КЧСИ. След като ищецът е пропуснал срока да предяви иск по чл. 440 ГПК /не се твърди и установява да е предявен иск преди влизане в сила на постановлението за възлагане/, то предявеният от него иск за собственост след влизане в сила на възлагателното постановление е такъв по чл. 498, ал. 2 ГПК. Допусната обезпечителна мярка не е годна да спре въвода на купувача Д.Х.И.във владение на имота. В този смисъл: решение № 1406/27.02.2019 г. по в. гр. д. № 5559/2013 г., СГС;
определение № 26105/15.11.2018 г. по в. гр. д. № 9327/2018 г. СГС; решение № 50210/17.11.2022 г. по гр. д. № 3299/2022 г., ВКС, 3 ГО; решение № 87/ 22.07.2015 г. по гр. д. № 659/2015 г., ВКС, 3 ГО. Според мотивите на последното описано решение „Извършените от съдебния изпълнител действия след спирането на изпълнителното производство не са изпълнителни действия по това спряно производство. Те са извършени по силата на новелата на чл.498 ГПК - на осн. чл. 498, ал. 1 ГПК купувачът на имота може да поиска от съдебния изпълнител извършване въвод във владение. Съгласно чл. 498, ал. 2 ГПК, въводът се извършва срещу всяко лице, което се намира във владение на имота. То може да се брани само с иск за собственост. Постановлението за възлагане на имот при публична продан е пряко изпълнително основание и се ползва с особена изпълнителна сила, която се разпростира по отношение на всички. Това прави възможно осъществяването на въвода, освен срещу длъжника и срещу всяко лице, което бъде заварено в имота, включително и срещу истинския собственик, щом като той не е предотвратил принудителната продан. Това специфично изпълнително основание е за да се удовлетвори непаричното вземане на купувача на имота за установяване на фактическата му власт върху него и е различно от изпълнителното основание, въз основа на което е образувано спряното изпълнително производство - изпълнителният лист, предназначен да се постигне принудително събиране на паричното вземане на взискателя. Както правилно е приел и дисциплинарният състав, по силата на това постановление за възлагане възникват процесуални отношения между купувача по публичната продан и съдебния изпълнител и между съдебния изпълнител и длъжника, които са свързани с осъществяване защитата на правото на купувача, като собственик на имота, да получи владението върху него. Принудителния способ за осъществяване на тази защита е предаване на владението върху недвижимия имот чрез извършване на въвод. Тези процесуални отношения са различни от процесуалните правоотношения по повод спряното изпълнително производство - последните са между съдебния изпълнител, взискателя и длъжниците. Различни по характер са и материалноправните отношения – по силата на изпълнителния лист възниква материално правоотношение между взискателя и длъжниците като първият има правото да получи паричната престация, а длъжникът има задължението да я плати; съответно по силата на постановлението за възлагане възниква материално правоотношение между купувачът по публичната продан и длъжниците по прехвърляне на правото на собственост върху имота. Същевременно за да се извърши въводът е необходимо постановлението за възлагане да е влязло в сила, да е вписано, купувачът да удостовери, че е внесъл таксите за прехвърляне на имота и за вписването. При тези условия съдебният изпълнител извършва въвода. […] Налице е пряко изпълнително основание и за да се извърши въводът не е необходимо изваждането на изпълнителен лист. Въводът се извършва по същото изпълнително дело като номер на делото. Налице е обаче друг, макар и функционално свързан с изпълнителното производство за удовлетворяване на паричното вземане изпълнителен процес. Той както вече бе посочено, се води за удовлетворяване на притезанието на купувача от публичната продан срещу длъжника за предаване владението на купения от публичната продан имот. Изпълнителният способ вече е въвод във владение.“

Единствената твърдяна в настоящото производство „пречка“ пред въвода в имота на купувача Д.Х.И.е постановеното от съда спиране на изпълнение. То обаче не е пречка за въвода. Щом не е пречка за въвода на купувача в имота, то тази заповед не представлява „съдебно признато основание“ в полза на ищеца Ц.С.К. да упражнява фактическа власт върху процесния  недвижим имот /както неправилно е приел първоинстанционният съд/. Щом не признава право на ползване, то несъмнено не е факт, от който възниква договорно правоотношение с енергийното предприятие по силата на закона.

Действително законът позволява и други лица извън собствениците и вещните ползватели да имат качеството клиенти, но в този случай облигационното правоотношение възниква не по силата на закона, а само по взаимно съгласие на двете страни при спазване принципа на договорната свобода /чл. 9 ЗЗД/. Подобно съгласие между „ЧЕЗ Електро България“ сега „Е.п.“ ЕАД и ищеца не се твърди и установява да е постигнато. Ищецът е отправил предложение за сключване на договор с ответника краен снабдител, но последното не е прието /които обстоятелства се установява от разменената от страните кореспонденция/. Липсва и съгласие на собственика на имота.

Предвид гореизложеното настоящият състав на въззивния съд намира, че в процесния период между страните не е било налице облигационно правоотношение – такова не е възникнало нито по силата на закона, нито по съгласие на страните. Това изключва възможността за ангажиране на договорната отговорност за вреди на предпочитания ответник.

На следващо място, в закона /ЗЕ и подзаконовата уредба по приложението му/ липсва задължение за крайния снабдител да сключва при условията на чл. 9 ЗЗД договори за доставка на енергия. Освен това не са били налице и предвидените в ОУ предпоставки - ищецът не е представил документ, от който да се установява учредено или признато право да ползва имота /както беше посочено по-горе, обезпечителната заповед не дава право на ищеца да ползва имота; не е годна да спре въвода/; няма съгласие на собственика. Затова и отказът на служителите на ответниците по евентуалните искове да предприемат действия по сключване на договор, респ. по доставка на електрическа енергия не може да се квалифицира като противоправно деяние. Деликт не е осъществен. Само на това основание в полза на ищеца не е възникнало вземане за обезщетение срещу ответниците по евентуалните искове /възложители на работата/, което обосновава извод за неоснователност и на евентуалните искове по чл. 49 ЗЗД.

Предвид изложеното решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в частта, с която е уважен искът по чл. 82 ЗЗД, като следва да бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен. Съгласно чл. 271, ал. 2 ГПК при отмяна на решението по главния иск се възстановява висящността и по евентуално съединените с него искове, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл. След като главният иск е отхвърлен, въззивният съд следва да постанови и решение, с което да  отхвърли изцяло и евентуалните искове.

 

По разноските:

Предвид изхода на спора обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта, с която ответникът по главния иск е осъден на разноски.

На основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК на въззивника „Е.п.“ ЕАД се следват своевременно поисканите разноски за юрисконсултско възнаграждение в двете съдебни инстанции в общ размер на 200 лева, както и 200 лева – държавна такса за въззивно обжалване на решението.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника  „Е.Б.“ ЕООД следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски в двете съдебни инстанции в общ размер на 200 лева /за юрисконсултско възнаграждение/.

           На основание чл. 78, ал. 6 ГПК разноските за държавна такса следва да останат за сметка на съда.

 Така мотивиран, Софийският градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 204367/28.8.2019 г., постановено по гражданско дело № 65305/2018 г. на Софийски районен съд, 162 състав, В ЧАСТТА, с която „Е.п.“ ЕАД, с преходно наименование „ЧЕЗ Електро България“, е осъдено да заплати на Ц.С.К. по иск с правно основание чл. 82 ЗЗД вр. чл. 98а, ал. 1 ЗЕ сумата 10000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неизпълнението на договорното задължение на ответника да доставя електрическа енергия в имота на ищцата, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба - 05.10.2018 г., до окончателното й изплащане, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1000 лева, разноски в производството, както и В ЧАСТТА, с която „Е.п.“ ЕАД, с преходно наименование „ЧЕЗ Електро България“, е осъдено да заплати по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 400 лева, държавна такса по делото, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Ц.С.К., ЕГН ********** срещу „Е.п.“ ЕАД, ЕИК *****, с предишно наименование „ЧЕЗ Електро България“, иск по чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД вр. чл. 98а, ал. 1 ЗЕ за сумата 10000,00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неизпълнението на договорното задължение на ответника да доставя електрическа енергия в следния имот: апартамент № 24, находящ се в адрес: гр. София, ж.к. *****, в периода 05.10.2015 г. – 05.10.2018 г.

ОТХВЪРЛЯ предявените от Ц.С.К., ЕГН ********** срещу „Е.п.“ ЕАД, ЕИК *****, с предишно наименование „ЧЕЗ Електро България“ АД, и срещу „Е.Б.“ ЕООД, ЕИК *****, с предходно наименование „ЧЕЗ България“, евентуални осъдителни искове по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за сумата 10000,00 лева, претендирана от ответниците солидарно, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от противоправно поведение на служители на ответниците, вследствие на което на ищеца не е била доставяна електрическа енергия в апартамент № 24, находящ се в адрес: гр. София, ж.к. *****, в периода 05.10.2015 г. – 05.10.2018 г., заедно със законната лихва от 05.10.2015 г. до погасяване.

ОСЪЖДА Ц.С.К., ЕГН ********** да заплати на „Е.п.“ ЕАД, ЕИК *****, с предишно наименование „ЧЕЗ Електро България“, на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК сумата 400,00 лева, представляваща разноски пред първата и въззивната инстанции.

ОСЪЖДА Ц.С.К., ЕГН ********** да заплати на  „Е.Б.“ ЕООД, ЕИК *****, с предходно наименование „ЧЕЗ България“, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 200,00 лева, представлява разноски пред първата и въззивната инстанции.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК в едноседмичен срок от връчване на препис от същото на страните.