Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 24. 07.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на осми юли
през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря ТАТЯНА ЩЕРЕВА
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 4690
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 539594 от 20.11.2018
г. по гр.д.№ 9875 по описа за 2018 г., СРС, Първо ГО, 124-ти състав, ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.422 от ГПК, че
С.Х.Б. и И.С.К. дължат разделно /1/4 -И.К. и ¾- С.Б. на „Т.С.“ ЕАД, сумата от 4421.42 лв.,
представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от
05.2013 г. до м.04.2016 г. за аб.№ 086963, ведно със законна лихва от
15.09.2017 г. до изплащане на вземането, мораторна
лихва в размер на 700.46 лв. за периода 16.09.2014г. до 11.09.2017 г., сумата
от 27.36 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение
за същия период, ведно със законна лихва от 15.09.2017 г. до изплащане на
вземането, както и 6.27 лева лихва за забава върху сумата за дялово
разпределение за периода 16.09.2014г. до 11.09.2017 г., за които е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 03.10.2017г. по гр.д. №
65302/2017г.на СРС, І ГО, 124 с-в, като за разликата до пълните им предявени
размери и за периода м.05.2013г. до 15.09.2017г, ОТХВЪРЛЯ исковете като
неоснователни.
Решението е постановено при участието на „Н.”
ЕАД като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Срещу така постановеното решение са
постъпили въззивни жалби от :
1-„Т.С.” ЕАД, ищец в производството пред СРС. Със същата се обжалва решение
№ 539594 от 20.11.2018 г., постановено от СРС, 1 ГО, 124 с-в по гр. дело №
9875/2018 г. в частта, в която са
отхвърлени предявените искове по чл. 422 ГПК поради погасяване на вземанията по
давност, както и в частта за разноските. Сочи се, че решението било постановено
в противоречие на чл. 33, ал. 1 от Общите условия на дружеството.
Иска се решението да бъде
отменено в обжалваната му част, както и в частта за разноските. Претендира
разноски пред настоящата инстанция.
Постъпил е отговор от ответниците пред СРС - С.Х.Б. и И.С.К., в който се излагат
доводи за неоснователност на въззивната жалба и
правилност на така постановеното решение в обжалваната от ищеца-въззивник,
част. Не били допуснати сочените нарушения.
2- С.Х.Б. и И.С.К., ответници
пред СРС, срещу решение № 539594 от 20.11.2018 г., постановено от СРС, 1 ГО,
124 с-в по гр. дело № 9875/2018 г. Излагат се доводи за неговата неправилност
като се сочи, че същото е постановено при нарушение на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, чл.
62, ал. 2 ЗЗП вр. §1 ЗЗП, както и неправилно бил
приложен чл. 111, ал. 1, буква „в“ от ЗЗД и чл. 113 и чл. 114 ЗЗД. Предявените
искове били неоснователни.
Иска се решението да бъде
отменено изцяло. Претендират разноски.
По тази въззивна
жалба не е постъпил отговор. Становище
се изразява от възззиваемия по тази въззивна жалба – „Т.С.“ ЕАД, в течение на производството
като се сочи, че същата е неоснователна.
Третото лице-помагач-„Н.” ЕАД не
взема становище по въззивните жалби.
По допустимостта на въззивните жалби:
1-
От „Т.С.” ЕАД, ищец пред СРС:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 03.12.2018 г., а въззивната жалба е подадена на 11.12.2018
г., следователно същата е в срока по чл.
259, ал.1 ГПК.
Решението се обжалва в частта, в
която не са признати вземания в полза на ищеца /пред СРС/ по чл.422 ГПК като
погасени по давност.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
2- С.Х.Б. и И.С.К., ответници пред СРС:
За обжалваното решение всеки един
въззивник е бил уведомен на 10.12.2018 г., а въззивната жалба е подадена на 22.12.
2018 г., следователно същата е в срока
по чл. 259, ал.1 ГПК.
Въззивната жалба е допустима в частта, в която решението
се обжалва в частта, в която са признати вземания в полза на ищеца, в тежест на
ответниците /пред СРС/ по чл.422 ГПК и по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Следователно в тази част е налице
правен интерес от обжалване. В частта, в която претенциите по чл.422 ГПК са
отхвърлени въззивната жалба е недопустимапоради
липса на интерес от обжалване.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка
съдът приема, че обжалваното решение е
постановено в допустим процес и е валидно:
За издадената на 03.10.2017 г. по
ч.гр.д. № 65302 по описа за 2017 г., заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК длъжникът И.К. е била уведомена на 29.11.2017 г.
По отношение на С.Б. липсват
данни да е уведомена.
В срока по чл.414 ГПК – на 04.12.2017
г. всеки един от длъжниците е подал възражение срещу така издадената заповед за
изпълнение.
На заявителя е било указано, че
може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са
му съобщени на 15.01.2018 г.
Исковата молба е подадена в СРС
на 12. 02.2018 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК.
По доводите във въззивните жалби:
Въззивната инстанция намира, че
първо следва да бъде разгледан доводът на ответниците пред СРС дали същите са потребители на топлинна енергия.
За да достигне до този извод СРС
се е позовал на обстоятелството, че ответниците са съсобственици на процесния топлоснабден имот.
Настоящата инстанция приема, че
правилно СРС е констатирал, че същите са потребители на топлинна енергия.
На л.15 по делото /пред СРС/ е
представено заявление-декларация от И.К.,
подадено на 30.11.2004 г. отправено до ищцовото
дружество за откриване на партида. Това по своя правен характер представлява съгласие
за обвързване в облигационно отношение за доставка на топлинна енергия.
Посочено е и, че семейството й се състои от двама члена.
С исковата молба е представен и нот.акт № 79 по дело № 8532 по описа за 1990 г. за
придобиване на собственост върху процесния ап. върху държавно място от С.Н.Б..
Последният е починал на 20.10.2004 г. и е оставил за наследници И.К. /дъщеря/ и
С.Б. /съпруга/.
Сумите са претендирани
от ищеца при квоти за преживялата съпруга от ¾ и за дъщерята – ¼
и по този начин са присъдени от СРС.
Сградата в която се намира имота
е топлоснабдена. Последното се установява от
заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото /пред СРС/
съдебно-техническа експертиза /СТЕ/. За процесния период – 01.05.2013 г.-
30.04.2016 г. в жилището е имало три монтирани радиатора с 3 топлоразпределителя. В имота се ползува и топла вода като
са монтирани два водомера за топла вода, с които се отчита разхода.
Относно размера на установените в полза на ищеца вземания:
Вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза е посочило като дължим размер сумата 5 355,07
лв. общо, от която за топлинна енергия – 1626, 20 лв., за сградна инсталация - 110,
91 лв., за топлинна енергия за БГВ – 3 617, 96 лв. Размерът на
задължението за услугата дялово разпределение възлиза на 74,88 лв. и лихва за
забавеното му издължаване – 17,17 лв. Вещото лице не е констатирало плащания от
потребителите на топлинна енергия за процесния
период.
Относно твърдяното противоречие с чл.62 ЗЗП:
С приемането на
ЗЕ законодателят регламентира
доставката на топлинна енергия в сгради под режим
на етажна собственост като услуга, която се
ползва от самата етажна собственост.
Макар последната да не е персонифицирана,
за отношенията в енергетиката законодателят я разглежда като колективен субект, явяващ се самостоятелен
потребител на услугата "доставка на централно отопление".
Законодателното решение е обяснимо с оглед особеностите на етажната собственост и невъзможността в заварените сгради централното отопление да бъде доставяно
по друг начин,
освен чрез представляващата обща част на сградата
отоплителна инсталация.
Тази уредба
на отношенията в топлоснабдяването на сгради под режим
на етажна собственост заварва при влизането си
в сила от 10.06.2006 г. ЗЗП,
който изрично забрани доставката на централно отопление
без искане на потребителя. Непоискана е тази доставка, при която
доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на потребител,
без той да
е изразил съгласие за това. Именно
поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно
отопление не поражда за потребителя
задължение за плащане (чл. 62, ал. 2 ЗЗП). Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията
в топлоенергетиката към този момент, защото
чл. 133, ал. 2 ЗЕ
(в редакция след измененията ДВ бр. 30/2006 г.) изисква решение на общото събрание
на етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната
мрежа. Поради това не може
да става въпрос за приложението
на § 1 ДР ЗЗП - двата
закона (ЗЕ и ЗЗП) не
си противоречат.
В действащата
си редакция ЗЕ запазва принципа за присъединяване към топлопреносната мрежа на етажни
собствености само по искане на
етажните собственици, притежаващи квалифицирано мнозинство от 2/3, (чл. 133, ал. 2 ЗЕ),
като изисква същото мнозинство и за преустановяване на топлоснабдяването на сградата (чл.
153, ал. 2 ЗЕ). И при тази уредба противоречие
между този закон и ЗЗП няма, защото и двата нормативни акта изискват искане (съгласие) от потребителя
на топлинна енергия такава да му бъде
доставяна, за да възникне за
него задължение за плащането й. Различен е само субектът, който прави искането при доставката на централно отопление
в сгради под режим на етажна
собственост, като това е обективно обусловено от естеството
на отношенията, които възникват между титулярите на право на
собственост или вещно право на
ползване върху отделни обекти в такива сгради. Както е посочено в решение на Конституционния съд №
5/22.04.2010 г. по к.д. №
15/2009 г., топлоснабдяването на
сградите под режим на етажна
собственост неизбежно се извършва чрез
инсталация, която се явява обща
част на сградата.
Предназначението на сградната инсталация е да отоплява вътрешната
част на сградата
- етажна собственост, и чрез топлопроводите й топлинната енергия да достига до
индивидуалните имоти на потребителите. Общите части не
могат да бъдат отделени от сградата по
начин да задоволяват нуждите само на някои
собственици и титуляри на вещни права-ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 2 ОТ
25.05.2017 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 2/2016 Г., ОСГК НА ВКС.
Относно възражението на ответниците /пред СРС/ за
давност:
Действително, такова възражение е
било направено от всеки един от длъжниците още с възражението по чл.414 ГПК.
Действително, задължението за
плащане на ползваната ТЕ е периодично, тъй като касае повтарящи се през
определен период от време еднородни задължения и съгласно чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД се погасява с 3-годишна давност.
СРС се е позовал на приетото в ТР
№ 3 от 2012 по тълк.д.№ 3/2011 г. и е достигнал до
извода, че вземанията станали изискуеми три години преди датата на подаване на
заявлението-15.09.2017 г. са погасени по давност.
За непогасени по давност са приети вземанията след 15.09.2014 г., които съгласно заключението на съдебно
–счетоводната експертиза възлизат в размер на 4421,42 лв.- главница и лихва за
забава в размер на 700,46 лв. ; суми за дялово разпределение – 27,36 лв. и
лихва за забавено издължаване на последните, изчислена по реда на чл.162 ГПК в
размер на 6,27 лв.
В случая заявлението по чл.410 ГПК, действително, е било подадено на 15.09.2017 г., а не както се сочи от въззивниците-ответници- 18.09.2017 г.
Претендираният период е от 01.05.2013 г. до
30.04.2016 г. При прилагане правилата на ОУ на топло-преносното дружество, в сила до 11.03.2014 г., че купувачът е
длъжен да заплаща месечните дължими суми в срок от 30 дни след изтичането на
периода за който се отнасят 3-годишната давност е била изтекла към 15.09.2017
г. за задълженията станали изискуеми 3 –години преди датата на подаване на
заявлението.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от
Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди
от „Т.С.“ ЕАД, в сила от 12.03.2014 г., клиентите са длъжни
да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата
на дружеството. В чл. 32, ал. 2 от
тези ОУ е предвидено, че след отчитане
на средствата за дялово разпределение
и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
фактурите по, ал. 1 и фактура за потребено количество
топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2, клиентите са длъжни
да заплащат стойността на фактурата
по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния
период в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача. Според
чл. 33, ал. 4, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва
само за задълженията
по чл. 32, ал. 2, ако не
са заплатени в срока по, ал.
2.
Следователно за задълженията, възникнали при действието на ОУ от 2014 г., давността започва да тече
от датата на възникването им - чл. 114, ал.
2 ЗЗД.
Въз основа
на Обща
фактура, отчитаща резултата от изравнителната
сметка, би могло да възникне
ново вземане за ищеца само
за сумата за доплащане.
Видно от представеното по делото
съобщение към т.нар. Обща фактура /самите фактури на които се позовава ищеца не
са представени/ за периода м.05.2013 г.- м.04.2014 г. резултатът е сума за
връщане. Това е отразено и в изравнителните сметки, представени от третото лице
помагач на страната на ищеца. Така е отразено и в заключението на вещото лице,
изготвило съдебно-техническата експертиза.
Следователно, решението в частта, в която са отхвърлени
претенциите на ищеца /пред СРС/ по чл.422 ГПК по отношение на главницата до
пълния претендиран размер и за периода
м.05.2013 г. до 15.09.2014 г. като погасени по давност, е правилно.
/в диспозитива на решението относно „отхвърлителната“ част/ е налице очевидна фактическа грешка
като вместо 15.09.2014 г. е посочено 15.09.2017 г., която грешка след връщане на
делото от настоящата инстанция, ще следва да бъде отстранена от СРС по реда на
чл.247 ГПК/.
За периода от 15.09.2014 г. до 30.04.2016 г. първоинстанционният
съд е преизчислил на база заключението на
съдебно-счетоводната експертиза/л.100-101 по делото пред СРС и приложение № 1 а/,
дължимата главница за стойност на топлинната енергия като я е определил на 4421,42 лв.
Видно от протокола, отразяващ
процесуалните действия на съда и страните в публичното съдебно заседание,
състояло се на 01.11.2018 г., заключенията не са били оспорени от нито една от
страните.
Решението е правилно в частта, в
която са уважени претенциите на ищеца по чл.422 ГПК относно задължението за
главница в размер на 4421,42 лв., представляващо стойността на доставената за аб.№ 086963, топлинна енергия за периода 15.09.2014 г. до 30.04.2016 г.
/в диспозитива на решението относно „признатите“ вземания
е налице очевидна
фактическа грешка като вместо за периода от 05.13 г. следва да е от 15.09.2014
г., която грешка след връщане на делото от настоящата инстанция, ще следва да
бъде отстранена от СРС по реда на чл.247 ГПК/.
По претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД:
Във въззивната жалба на ищеца
/пред СРС/ липсват конкретни доводи за неправилност на обжалваното решение в
частта в която претенцията за лихва за
забава е била отхвърлена. Същата е била претендирана с начален период от
15.04.2014 г., т.е. при съобразяване с 3-годишната давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД. Видно от мотивите на СРС по отношение на лихвата за забава не е прието да
е погасена частично по давност. Същата е изчислена по реда на чл.162 ГПК в
размер на 700,46 лв. върху главницата от 4421,42 лв., представляваща стойност
на доставена топлинна енергия за периода след 15.09.2014 г. до м.04.2016 г.
Решението в частта, в която е признато по иска по чл.422 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД, вземане в полза на „Т.С.“ ЕАД срещу С.Б.
и И.К. в размер на 700,46 лв., ще следва да бъде потвърдено.
По отношение на установеното
вземане по иска по чл.422 ГПК за
услугата дялово разпределение и съответно лихвата за забавеното му
издължаване в нито една от въззивните жалби, с които сме сезирани не се излагат
доводи, поради което при спазване правилото на чл.269 ГПК, въззивната инстанция
не е длъжна да излага мотиви.
Решението в тази му част ще следва да бъде потвърдено.
Поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да се потвърди.
Въззивната жалба на ответниците
пред СРС в частта, в която исковете по чл.422 ГПК са били отхвърлени като
неоснователни, като недопустима ще следва да бъде оставена без разглеждане. В
тази си част решението има характер на определение.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора
обжалваното решение е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на
въззивниците разноски не се следват.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 539594 от 20.11.2018 г. по гр.д.№ 9875 по
описа за 2018 г., СРС, Първо ГО, 124-ти състав, в частта, в която се ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.422 от ГПК,
че С.Х.Б. и И.С.К. дължат разделно /1/4
-И.К. и ¾- С.Б. на „Т.С.“ ЕАД,
сумата от 4421.42 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна
енергия за периода от 15.09.2014 г. до 30.04.2016 г. за аб.№
086963, ведно със законна лихва от
15.09.2017 г. до изплащане на вземането, мораторна
лихва в размер на 700.46 лв. за периода 16.09.2014г. до 11.09.2017 г., сумата
от 27.36 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение
за същия период, ведно със законна лихва от 15.09.2017 г. до изплащане на
вземането, както и 6.27 лева лихва за забава върху сумата за дялово
разпределение за периода 16.09.2014г. до 11.09.2017 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 03.10.2017г. по гр.д. №
65302/2017г.на СРС, І ГО, 124 с-в, както и в частта, в която за разликата до
пълните им предявени размери и за периода м.05.2013г. до 15.09.2014 г.,
исковете по чл.422 ГПК са отхвърлени като неоснователни, както и в частта за
разноските.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивната жалба, подадена от С.Х.Б. и И.С.К. срещу решение № 539594 от 20.11.2018 г. по гр.д.№ 9875 по описа за 2018 г., СРС,
Първо ГО, 124-ти състав, в частта, в която исковете по чл.422 ГПК са
отхвърлени като неоснователни, като
недопустима.
Решението
е постановено при участието на „Н.” ЕАД като трето лице-помагач на страната на
ищеца.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280,
ал.3 ГПК, с изключение на частта, в която има характер на определение и може да
се обжалва в 1-седмичен срок от съобщението пред САС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: