Р Е Ш Е Н И Е №217
град Несебър, 03.12.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Несебърския районен съд, трети
състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети септември, през две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ПЕТЪР ПЕТРОВ
При
секретаря Красимира Любенова, като разгледа докладваното от съдия Петър Петров
гр.д.№ 197 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по
предявен иск с правно основание чл.422, ал.1, във връзка с чл.9, ал.1 от Закона
за потребителския кредит, във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
В исковата молба ищецът „Т.К.”
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от
управителя К.В.М., твърди, че между него и ответника Г.Х.С. с ЕГН **********,
адрес: ***, на 02.11.2012г. е сключен договор за потребителски кредит (заем) №
5000545 за сумата в размер на 2 000 лева. Срокът на договора е бил 12
месеца като длъжникът е следвало да върне заемната сума в срок до 26.10.2013г.,
ведно с лихвите и разноските на вноски съгласно погасителен план, който е
неразделна част от договора. Като обезпечение на кредита ответникът е издал на
заемодателя запис на заповед от 02.11.2012г. за сумата в размер на 6 800
лева. Ищецът е изпълнил задължението си и е предоставил на заемателя
уговорената с договора сума в деня на неговото подписване. За периода от
30.11.2012г. до 26.09.2013г. ответникът дължи сумата в общ размер на 4 400
лева, включващи уговорената с договора главница в размер на 2 000 лева и
месечна лихва за този период в размер на 400 лева. За претендираните суми
ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК,
въз основа на което е било образувано ч.гр.д.№ 1115/2017г. по описа на
Несебърски районен съд, който е уважил искането и е издал заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК, срещу която заповед длъжникът по нея и ответник в настоящия
процес е подал възражение в срока по чл.410 от ГПК, като ищецът твърди, че
предявява настоящия установителен иск в срока по чл.415, ал.1 от ГПК, с който
моли съдът да се произнесе с решение, с което да бъде признато за установено по
отношение на ответника, че последният му дължи сумата в размер на 2 430,87
лева, включваща главница по договора за потребителски кредит в размер на
2 000 лева и законната лихва за периода от 26.10.2013г. до 08.12.2015г. в
размер на 430,87 лева, както и законната лихва върху главницата, считано от
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до изплащане на сумата. Претендира разноски
и в настоящото производство.
Ответникът е подал отговор на
исковата молба в срока по чл.131, ал.1 от ГПК, в който заявява, че счита иска
за неоснователен и моли да бъде отхвърлен като погасен по давност.
В съдебно заседание ищецът не
изпраща представител. С допълнителна молба заявява, че поддържа иска и взема
становище по отговора на исковата молба, подаден от ответника, като заявява, че
петгодишната погасителна давност не е изтекла.
Ответникът не се явява в съдебно
заседание и не се представлява.
Въз основа на събраните по делото
доказателства, съдът прие за установено следното от фактическа страна:
Между
страните по делото е сключен договор за потребителски кредит (заем) №
5000545 от 02.11.2012г., по силата на който ищецът, в качеството му на
кредитор, се е задължил при подписването на договора да предостави на
ответника, в качеството му на кредитополучател, сумата в размер на 2 000
лева. Последният от своя страна е поел задължението да върне заемната сума чрез
заплащане на месечни погасителни вноски, включващи главница по заема и
надбавка, покриваща разходите на кредитора по подготовка и обслужване на заема
и определена лихва, съставляваща печалбата на кредитора, съгласно изготвения с
договора погасителен план. Ответникът се е задължил да заплати 12 месечни
погасителни вноски, всяка от единадесетте от които в размер от по 400 лева,
платими през периода от 30.11.2012г. до 26.09.2013г., а последната дванадесетата
вноска в размер на 2 400 лева, ответникът се е задължил да заплати на
26.10.2013г. Тези погасителни вноски ответникът е следвало да заплаща на
определен падеж, като страните са уговорили, че при забава на една или повече
месечни погасителни вноски ответникът-кредитополучател дължи обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху всяка забавена погасителна вноска,
както и че при просрочване на две или повече месечни вноски, считано от падежа
на втората непогасена вноска, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо
в целия му размер, ведно с уговорените надбавки, обезщетения за забавата и
разноските за събиране на вземането. В
чл.15 от договора е предвидено неговото прекратяване при изпълнение на всички
задължения от страна на кредитополучатея или при предсрочно плащане. В чл.6.2 от договора е предвидено право на
кредитора да прекрати едностранно договора и да обяви кредита за предсрочно
изискуем, като едно от условията, при които това може да стане, е нарушаване от
страна на кредитополучателя на някое от условията по договора, в т.ч. и забава
в плащането на две или повече месечни погасителни вноски.
Ответникът не е взел становище по
твърдението на ищеца, че не са изплащани никакви суми по кредита, поради което
съдът не следва да отделя като безспорен и ненуждаещ се от доказване този факт,
още повече, че никоя от страните не представя доказателства за извършвани от
страна на ответника плащания по кредита.
Ищецът е изпълнил задължението си
да предостави на заемополучателя уговорената с договора сума, като това е
сторено на 02.11.2012г. – в деня на сключване на договора, за което е издаден
разходен касов ордер № **********. Тъй като ищецът не е получил плащания по
кредита, след изтичане срока на договора е подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, въз основа на което е било образувано
ч.гр.д.№ 1115/2017г. по описа на Несебърския районен съд. Съдът е уважил искането
като е издал Заповед № 597 от 18.12.2017г. за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК, според която ответникът по настоящото дело Г.Х.С. следва да
заплати на ищеца, в качеството му на кредитор, сумата в размер на 2 000
лева, представляваща неизплатена главница по договор за потребителски кредит №
5000545/02.11.2012г.; сумата от 2 200 лева, представляващи договорна лихва
за периода от 26.10.2013г. до 08.12.2015г.; сумата от 430,87 лева,
представляващи законна лихва за забава за периода от 27.10.2013г. до
08.12.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, начиная от датата на
подаване на заявлението – 03.11.2017г., до окончателното изплащане на
вземането, както и сумата от 1 093 лева, представляващи направени разноски.
В заповедта за изпълнение е посочено също, че вземането произтича от сключения
договор за потребителски кредит от 02.11.2012г.
Срещу заповедта за изпълнение длъжникът
по нея – ответникът Г.Х.С., е подал възражение по чл.414 от ГПК. В едномесечния
срок от съобщаването за постъпилото срещу заповедта за изпълнение възражение,
заявителят „Т.К.” ООД *** е предявил настоящия положителен установителен иск.
От така приетото за установено от
фактическа страна съдът направи следните правни
изводи:
Предявеният положителен
установителен иск има за предмет установяване на съществуването, фактическата,
материалната дължимост на сумите, за които е била издадена заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск следва с пълно доказване ищецът,
твърдящ съществуване на вземането си, да установи по категоричен начин неговото
съществуване спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да
докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане.
В случая предмет на предявения
иск са вземания, произтичащи от сключен между страните договор за потребителски
паричен кредит.
С приемането
и влизането в сила на Закона за потребителския кредит (обн. ДВ, бр.18 от
05.03.2010г., в сила от 12.05.2010г.), действал по време на сключване на
процесния договор за потребителски кредит, са въведени изискванията на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г.
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета (§ 2 от ДР на ЗПК), като целта на закона е да осигури защита на
потребителите при предоставяне на потребителски кредити чрез създаване на
равноправни условия за получаването им, както и чрез насърчаване на отговорно
поведение от страна на кредиторите (чл.2 от ЗПК). Въведени са важни правила по
отношение на преддоговорната информация – стандартизиран единен формуляр (чл.5
– 8 от ЗПК), дефинира се понятието „договор за потребителски кредит” и се
определят страните му – потребител и кредитор (чл.9 от ЗПК), както и други
понятия по закона (§ 1, т.1 – 12 от ДР на ЗПК), подробно се регламентират
формата и съдържанието на договора (задължителни реквизити), както и
изискванията за предоставяне на договорна информация (чл.10 – 15 от ЗПК).
Предвидено е задължение на кредитора да оцени кредитоспособността на
потребителя преди сключването на договора, включително чрез справка в
Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република
България за тези цели (чл.16 – 18 от ЗПК). Силна защита на потребителите е
установена с правилата относно: 1) недействителността на договора за
потребителски кредит, забраната за заобикаляне на изискванията на закона, за
ограничаване на знаково определените права на потребителите, включително
отказът им от права (чл.20 – 24 от ЗПК, във връзка с чл.143 – 148 от Закона за
защита на потребителите); 2) въведените право на отказ на потребителя от
сключения договор за потребителски кредит (чл.29 – 31 от ЗПК), както и право на
потребителя за предсрочно погасяване на кредита (чл.32 от ЗПК), както и 3)
регламентираните други задължения на кредитора (чл.33 – 34 от ЗПК).
Съгласно чл.11 от ЗПК (в
редакцията му ДВ, бр.18 от 05.03.2010г.) задължителен реквизит от всеки договор
за потребителски договор е годишен процент на разходите (ГПР), годишен лихвен
процент (ГЛП) и общодължимата в края на периода сума, по които параметри
потребителят следва да е изразил съгласието си и да са му предоставени и той да
е запознат преди сключването на договора (т.нар. информирано съгласие). С оглед
създадената между ищеца и ответника облигационна обвързаност, то последният има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от
ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието „потребител”, според който
текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност,
и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа
извън рамките на своята търговска или професионална дейност.
Настоящото производство е
продължение на заповедното такова, по което е постъпило възражение от Г.Х.С. в
срок, като е направено искане за признаване за установено съществуване на
вземане, след проведено успешно заповедно производство по предвидения ред в
чл.410 и сл. от ГПК.
Производството е по предявен
положителен установителен иск по чл.422, ал.1 от ГПК за съществуване на вземане
по договор от 02.11.2010г., сключен за потребителски кредит (заем) между „ТЕРРА
КРЕДИТ” ЕООД от една страна като кредитор, и Г.Х.С. – длъжника, срещу който е
предявен искът.
Разпоредбата на чл.422, ал.1 от ГПК е специална процесуална норма, относима към заповедното производство, с
която се предоставя правото за предявяване от кредитора на установителен иск за
съществуване на вземането. За валидното му предявяване кредиторът не следва да
обосновава правния интерес, тъй като този иск е средство за защита на
признатото в заповедното производство вземане и предпоставките за предявяването
му са нормативно установени, но е длъжен да установи по категоричен начин, при
пълно и главно доказване, че за него съществува вземане към момента на подаване
на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК.
Доказателствената тежест по
предявения установителен иск пада върху ищеца, който следва да установи на
първо място, че са се намирали с ответника в облигационни отношения. Ищецът
следваше да установи също, че е изпълнил поетите с договора задължения точно и
в срок и че ответникът не е изпълнил своето. Ищецът следваше да докаже и
размера на всяка една от претенциите си, за претендирания период, в това число
и как са формирани стойностите.
Регламентацията на договорите за
кредит се съдържа в Търговския закон, Закона за кредитните институции и в специалния
Закон за потребителския кредит, поради което разпоредбите на същите следва да
бъдат съобразени. Съгласно легалното определение в чл.430, ал.1 от ТЗ с
банковия договор банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за
определена цел при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да
ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока.
Ищцовото дружество няма качеството и статута на Банка по смисъла на чл.2 от
ЗКИ, а представлява финансова институция, която по смисъла на чл.3 от ЗКИ е
регистрирана с основна дейност отпускане на заеми със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Съгласно легалното определение в чл.9, ал.1 от
Закона за потребителския кредит, договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя и се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснения за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Съгласно § 2 от ДР на ЗПК този закон въвежда
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. При съобразяване на
цитираните разпоредби следва да се приеме, че договорът за потребителски кредит
(заем) по своята правна характеристика е двустранен, възмезден, консесуален и
формален при който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна
на съществуването на самия договор. Договорът за потребителски кредит (заем)
както и останалите търговски сделки се подчинява на общите правила за
сключването и действителността на сделките, установени в гражданското право с
разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния Закон за потребителския
кредит не са предвидени особени правила за сключването и действителността му.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК в редакцията на същата, действала през периода 12.05.2010г. – 23.07.2014г.,
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – 12 и 20 и
чл.12, ал.1, т.7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
С разпоредбата на чл.11, ал.1 от ЗПК законодателят е определил необходимото съдържание на договора за
потребителски кредит, като с оглед разпоредбата на чл.22 от ЗПК следва да се
приеме, че визираните в същия реквизити са съществени и липсата им е
предпоставка да се приеме, че договорът е недействителен.
Договорът за потребителски кредит
е недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в
чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Кредиторът се е задоволил да посочи в договора
единствено като абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема
и годишното оскъпяване на заема, лихвен процент за деня. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита (кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР
от 589,98%). В този порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредбите на
ЗПК, Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. и тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина (бидейки глобален
израз на всичко дължимо по кредита) следва по ясен и разбираем за потребителя
начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са
пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай в процесния
договор за кредит яснота досежно посочените обстоятелства липсва. Посочен е
лихвен процент по заема (който е фиксиран), както и годишно оскъпяване по
заема, респ. общодължимата в края на периода сума, но не се изяснява как тези
стойности се съотнасят към ГПР по договора. Следва да се посочи, че ГПР е
величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемане на методика,
налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
недопустимо (в материалноправен смисъл). Тези съставни елементи обаче, както бе
посочено по-горе, остават неизвестни и на практика така се създават
предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса.
Действително двете величини са с различни математически измервания, но винаги
възнаградителната лихва следва да бъде включена при формирането на ГПР. Неясни
са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира
годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът при формиране цената на
предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го
оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях. Съобразно
изложеното, кредитното правоотношение между страните се явява недействително на
основание чл.22, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК и като такова не е
в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици.
Съобразно нормата на чл.23 от ЗПК, при недействителност на договора за кредит, длъжникът дължи да възстанови
на кредитора чистата стойност на предоставения финансов ресурс, която в случая
е сумата в размер на 2 000 лева, която единствено е въведена като предмет
на предявения иск по чл.422 от ГПК, а поради доказано предоставяне на тази сума
от ищеца на ответника, искът срещу последния следва да бъде уважен като бъде
признато съществуването на вземането на ищеца срещу ответника за нея.
Следва да бъде уважена на това
основание и акцесорната претенция за заплащане на законната лихва върху
главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение до окончателното изплащане на сумата. Следва да бъде уважена и
претенцията за заплащане мораторната лихва, претендирана за периода от 26.10.2013г.,
т.е. след изтичане срока на договора, до 08.12.2015г., предвид, че заплащането
на такава лихва не се претендира на основание недействителния договор за
потребителски кредит. Размерът на мораторната лихва за претендирания период е в
размер на 430,87 лева, който съвпада с размера на претенцията, поради която
същата следва да бъде уважена изцяло.
Като съобрази разясненията,
дадени в т.13 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. дело
№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, в случая компетентен да обезсили заповедта за
изпълнение в частта относно договорната лихва в размер на 2 200 лева,
начислена за периода от 26.10.2013г. до 08.12.2015г., е съдът в заповедното
производство. Производството по иска по чл.422 от ГПК приключва с произнасяне
по същество на спора, а договорната лихва не е предмет на този иск.
Неоснователно е възражението на
ответника за изтекла погасителна давност. Задължението за възстановяване на
отпуснатата по договор за кредит сума има характер на задължение по договор за
заем, като при заема е налице неделимо плащане, независимо дали е уговорено да
бъде извършено на вноски. Договореното връщане на заема на погасителни вноски
представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника
на части – аргумент за противното основание от чл.66 от ЗЗД (Решение № 261 от
12.07.2011г. по гр.д.№ 795/2010г., ІV г.о. на ВКС). Това обаче не превръща този
договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по
договора (Решение № 103 от 16.09.2013г. по търг. дело № 1200/2011г., ІІ т.о. на
ВКС).
Падежът на задължението по
сключения договор за кредит настъпва на крайната дата на същия, а именно
26.10.2013г. От тази дата до подаване на заявлението за издаване на заповед
изпълнение, от който момент се счита предявен и настоящия установителен иск –
01.11.2017г., петгодишният давностен срок по отношение на вземането за главница
не е изтекъл. Доколкото се установява вземането за главница да не е погасено по
давност и същото в претендирания размер от 2 000 лева да не е платено,
нито към датата на приключване на съдебното дирене в настоящото производство,
то и искът за признаване на дължимостта на главницата следва да се уважи като
основателен и доказан.
По правилата на чл.78, ал.1 от ГПК в полза
на ищеца следва да се присъдят направените по настоящото производство разноски
в размер на 48,62 лева за платена държавна такса и сумата в размер на 750 лева
за платено адвокатско възнаграждение, или общо в размер на 798,62 лева, която
сума ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца.
Предвид разясненията, дадени в ТР
№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.12, съдът следва да се произнесе с осъдителен
диспозитив и по направените в заповедното производство разноски, които съдът
намира за частично доказани с оглед, че заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК подлежи на обезсилване в частта, за която заявителят – ищецът в настоящото
производство – не е предявил иска си по чл.422 от ГПК за част от сумите по нея.
По тези съображения и пак по правилата на чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва
да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в заповедното производство в размер
на 573,75 лева, като за разликата над този до пълния размер на разноските, за
които е издадена заповедта за изпълнение, от 1 093 лева, претенцията
следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
Ответникът не е направил
разноски, както и искане за присъждане на такива.
Предвид гореизложеното,
Несебърският районен съд
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на Г.Х.С. с ЕГН **********, адрес: ***, ЧЕ ДЪЛЖИ на „Т.К.” ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя
К.В.М., сумата в размер на 2 000
лв. (две хиляди лева), представляваща неизплатена главница по Договор за
потребителски кредит (заем) № 5000545 / 02.11.2012г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 03.11.2017г. до окончателното й изплащане, и сумата в размер на 430,87 лв. (четиристотин и тридесет лева и
87 ст.), представляваща мораторна лихва, начислена за периода от
26.10.2013г. до 08.12.2015г., за които суми е издадена Заповед № 597 от
18.12.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК в заповедно
производство, развило се по ч.гр.д.№ 1115/2017г. по описа на Несебърския
районен съд.
ОСЪЖДА Г.Х.С. с ЕГН **********, адрес: ***,
ДА ЗАПЛАТИ на „Т.К.” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от управителя К.В.М., сумата в размер на 798,62 лв. (седемстотин деветдесет и осем лева и 62 ст.),
представляваща направени по настоящото дело разноски за платена държавна такса
и платено адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Г.Х.С. с ЕГН **********,
адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Т.К.” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от управителя К.В.М., сумата в размер на 573,75 лв. (петстотин седемдесет и три лева
и 75 ст.), представляваща разноски в заповедното производство, развило се
по ч.гр.д.№ 1115/2017г. по описа на Несебърския районен съд, като за разликата
над този до пълния размер на разноските, присъдени със заповедта за изпълнение,
от 1 093 лева, ОТХВЪРЛЯ претенцията като неоснователна.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните пред Бургаския окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: