№ 15712
гр. София, 16.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:****
при участието на секретаря ****
като разгледа докладваното от **** Гражданско дело № 20231110140026 по
описа за 2023 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т.
2, чл. 221, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ за осъждане на „****“ ЕООД да заплати на Б. А. Н. сумата
от 12 532.41 лева, представляваща нетно трудово възнаграждение за периода от 01.01.2023г.
до 13.03.2023г., дължимо му по силата на сключен между страните трудов договор №
69/01.04.2021г., сумата от 5781.53 лева, представляваща обезщетение, дължимо от „****“
ЕООД в качеството му на работодател на служителя Б. А. Н. поради прекратяване на
съществувалото помежду им трудово правоотношение едностранно от служителя на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, както и сумата от 3179.85 лева, представляваща
обезщетение за 11 дни неизползван от ищеца платен годишен отпуск.
Ищецът твърди, че с ответника били страни по трудово правоотношение, възникнало
от сключен помежду им трудов договор № 69/01.04.2021г., по силата на което заемал
длъжността „програмист, софтуерни приложения“ в „****“ ЕООД, и прекратено
едностранно от него на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ- поради неплащане от страна на
работодателя на следващото му се за периода от 01.01.2023г. до 13.03.2023г. трудово
възнаграждение в общ нетен размер от 12 532.41 лева. Изяснява в тази връзка, че след като
не получил плащане на дължимите му за посочения период трудови възнаграждения,
отправил до работодателя изявление за прекратяване на трудовоправната връзка на
посоченото основание, което достигнало до последния на 13.03.2023г., във връзка с което на
същата дата работодателят издал заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, в която посочил, че дължи на Б. А. Н. обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск с продължителност от 11 дни, както и обезщетение по
чл. 221, ал. 1 КТ, които, както и трудовото възнаграждение за посочения период- от началото
на 2023г. до прекратяване на трудовия договор, не били заплатени, вкл. въпреки опитите на
страните за извънсъдебно уреждане на спора чрез сключване на споразумение. При тези
съображения ищецът претендира присъждане на неплатените му нетни трудови
възнаграждения за месеците януари, февруари и март 2023г., както и на обезщетения по 224,
ал. 1 и по чл. 221, ал. 1 КТ в размери съобразно уговорените размери на основното и
допълнителното трудово възнаграждение и съобразно уговорения 30- дневен срок на
1
предизвестието, както и разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК, с който ответникът признава предявените искове, като оспорва единствено да е дал
повод за образуване на настоящото производство, поддържайки в тази връзка, че за
обезщетенията по чл. 221, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ не е имало уговорен падеж, като
същевременно до него не била отправяна покана от ищеца за заплащането им, поради което
и до получаване на препис от исковата молба работодателят не бил изпаднал в забава. Наред
с това, изтъква извънпроцесуалното си поведение, насочено към доброволно извънсъдебно
уреждане на спора, във връзка с което предложил на ищеца да сключат споразумение по
повод изплащане на процесните суми, което последният не заявил да приема или отхвърля,
като не представил и своя банкова сметка за заплащане на паричните задължения, а
директно предявил настоящите искове, което ответникът определя като опит да бъде увреден
от страна на ищеца.
С оглед на така изложената фактическа обстановка съдът намира, че са налице
предпоставките за постановяване на решение при признание на иска, доколкото не се
установява да е налице някоя от хипотезите на чл. 237, ал. 3, т. 1 и т. 2 ГПК или друго
установено със закон изключение- признатото право не противоречи на закона и добрите
нрави, предявените искове не са брачни, нито такива по гражданско състояние или за
поставяне под запрещение, като ответникът е признал право, с което страната може да се
разпорежда. Ищецът е заявил искане решението да бъде постановено по реда на чл. 237, ал.
1 ГПК. С оглед на това съдът не дължи обсъждане на събраните по делото доказателства-
арг. от нормата на чл. 237, ал. 2 ГПК. За пълнота следва да се изясни, че признанието не
противоречи на приобщените по делото писмени доказателства.
Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което същият се отказва
от защита срещу иска, тъй като го счита за основателен и заявява по същество, че
твърденията на ищеца отговарят на действителното правно положение, т. е. претендираното
право съществува, което води до съвпадане на насрещните позиции на страните.
По тези съображения следва да се постанови решение, с което предявените искове да се
уважат изцяло.
При този изход на спора по правило разноски се следват единствено на ищеца, като,
противно на поддържаното от името на ответника в отговора на исковата молба, последният
е дал повод за образуване на делото, тъй като към датата на подаване на исковата молба е
бил носител на изискуеми парични задължения. В тази връзка следва да се изясни, че срокът
за изпълнение на задълженията за заплащане на обезщетения по чл. 221, ал. 1 КТ и по чл.
224 КТ е предвиден в нормата на чл. 228, ал. 3 КТ, съгласно която обезщетенията по раздел
III, дължими при прекратяване на трудовото правоотношение, каквито са процесните, се
изплащат не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който
правоотношението е прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен друг
срок, като след изтичане на този срок работодателят дължи обезщетението заедно със
законната лихва. Що се отнася до доводите за недълижмост на разноски, обосновани с
твърдения за осъществени от работодателя опити да уреди отношенията си с ищеца
извънсъдебно, като сключи с него споразумение, следва да се изясни, че същите са преди
всичко житейски и доколкото не се установява отказът на ищеца да сключи споразумение да
е недобросъвестен, не би могло да се приеме, че същият е имал за цел единствено да увреди
ответното дружество, още повече, че по арг. от нормата на чл. 66 ЗЗД кредиторът не може да
бъде задължен да приеме изпълнение на части.
Същевременно, от представените от името на ищеца доказателства не се установява
заплатените суми за адвокатски хонорар от общо 2000.00 лева да са разходи, свързани с
настоящото производство, доколкото подобен извод не следва от съдържанието на
платежните нареждания, а по делото не е представен договор за правна защита или издадена
2
от адвоката фактура, въз основа на които да се установи предметът на оказаната правна
помощ. От представените със списъка по чл. 80 ГПК системни бонове, от друга страна, не се
установява заплащане на каквито и да е такси към ЧСИ, на когото е било възложено
изпълнението на издадената по делото обезпечителна заповед, както и на такива, свързани с
настоящия процес, доколкото в тях са посочени единствено вид и стойност на куриерска
услуга, но не и съдържание на изпратената чрез нея пратка.
Следователно, в полза на ищеца следва да бъде възстановена единствено заплатената
от него сума в общ размер на 45.00 лева, заплатена и претендирана като държавна такса за
разглеждане на искането му за обезпечение на предявения иск и за издаване на
обезпечителна заповед.
Наред с това, на основание нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати в полза на СРС сумата от 814.75 лева, определена, като от общо
дължимия размер на държавната такса за разглеждане на исковете- 859.75 лева, бъде
приспадната предварително заплатената от ищеца сума от 45.00 лева- държавна такса във
връзка с допускане на обезпечението, каквато по арг. от нормата на чл. 22, т. 1 от Тарифата
за таксите и разноските, които се събират от съдилищата по ГПК, не следва да бъде
заплащана, отделно от държавната такса, дължима за разглеждане на претенциите, чието
обезпечение се иска.
Така мотивиран и на основание чл. 237, ал. 1 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА по искове с правно основание чл. 128, т. 2, чл. 221, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ
„****“ ЕООД, ЕИК *****, да заплати на Б. А. Н., ЕГН **********, сумата от 12 532.41
лева, представляваща нетно трудово възнаграждение за периода от 01.01.2023г. до
13.03.2023г., дължимо му по силата на сключен между страните трудов договор №
69/01.04.2021г., сумата от 5781.53 лева, представляваща обезщетение, дължимо от „****“
ЕООД в качеството му на работодател на служителя Б. А. Н. поради прекратяване на
съществувалото помежду им трудово правоотношение едностранно от служителя на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, както и сумата от 3179.85 лева, представляваща
обезщетение за 11 дни неизползван от ищеца платен годишен отпуск, а на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК- сумата от 45.00 лева- разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „****“ ЕООД, ЕИК *****, да заплати в
полза на СРС сумата от 814.75 лева, представляваща държавна такса, дължима за
разглеждане на предявените искове.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3