Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 01.11.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети октомври през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 16658 по
описа за 2018г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 17.08.2018г.,
постановено по гр.д. № 49541/2016г. на СРС, ГО, 24 състав, е уважен предявеният от В.Г.К. срещу Г.Я.Д. иск с
правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 2 062, 71 лева,
представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди. Със същото решение е
отхвърлен предявеният иск за разликата над сумата от 2 062, 71 лева до пълния
предявен размер от 21 714, 48 лева.
Срещу решението,
в частта, в която е отхвърлен предявеният иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ишеца В.Г.К.. Жалбоподателят навежда оплаквания за
неправилност на постановения съдебен акт поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост
на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на
материалния закон. Твърди, че СРС неправилно е приел, че претенцията не е
доказана в пълния предявен размер. Поддържа, че ответникът е следвало да
представи по делото доказателства – приемо-предавателни протоколи и платежни
разписки, за установяване на твърдяното правомерно /въз основа на изрична
поръчка от ищеца/ действие по извършване на процесните плащания. Предвид
липсата на такива доказателства счита, че предявеният от него иск е доказан и
основателен в пълен размер. Ето защо прави искане за отмяна на решението в
обжалвана част и постановяване на друго, с което предявеният иск да се уважи.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна - Г.Я.Д.
е подал отговор на въззивната жалба, в който същата се оспорва по подробно
изложени съображения за правилност и обоснованост на изводите на СРС в частта,
относно отхвърляне на предявения иск.
По делото е постъпила въззивна жалба и от ответника Г.
Я. Д. срещу първоинстанционното решение, в частта, в която е уважен предявеният
иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Поддържа доводи за неправилност на
решението в обжалваната част. Счита за основателно релевираното от него
възражение за изтекла погасителна давност за процесното вземане. На следващо
място, навежда съображения, че първоинстанционният съд не е разгледал
направеното възражение за прихващане с негово вземане срещу ищеца, което е било
доказано въз основа на ангажираните по делото доказателства. Освен това твърди,
че неговото поведение не е виновно, а по това обстоятелство СРС не е изложил
никакви съображения. По тези съоражения прави искане за отмяна на решението в
обжалваната му част.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор
на въззивната жалба от насрещната страна, а в проведеното открито съдебно
заседание се заявява становище за неоснователност.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба
от В.Г.К., с която се твърди наличие на вземане в полза на ищеца в общ размер
на 21 714, 48 лева. Като източник на задължението на ответника за заплащане на тази
сума е посочена упълномощителна сделка, по силата на която ищецът е учредил
представителна власт в полза на ответника за осъществяване на следните
действия: за управление на софийските му имоти, находящи се на ул. “Тракия” № 17-19
– апартамент № 13 и гараж № 15; за отдаването им под наем за не по-малко от 250
евро месечно; за получаването на дължимите месечни наеми, като ответникът е
имал право да удържа от тях в своя полза 15 % от сумата като хонорар; за
периодичното заплащане на данъците и таксите за имотите му в гр. София и гр.
Пловдив; за периодичното внасяне на разликата между приходите и разходите в
неговата банкова сметка, ***. Твърди се, че ответникът е упражнявал
предоставените по пълномощното права, но вместо да предаде получената от него
сума в полза на ищеца, неправомерно е удържал част от тази сума в общ размер на
21 714, 48 лева. В исковата молба подробно са релевирани доводи срещу наличието
на основание за задържане на тази сума, като са разгледани всички действия и
бездействия на ответника, които според ищеца са му причинили имуществени вреди под
формата на претърпяна загуба и пропуснати ползи в претендирания размер.
СРС е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.
45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди. Решението
в частта, в която е уважен предявеният иск, е обосновано с обстоятелството, че
по делото е установено наличието на виновно противоправно поведение на ответника
/действие и бездействие/, в резултат на което на ищеца били причинени
имуществени вреди в размер на 2 062, 71 лева, представляваща сбор от следните
суми: 337, 96 лева – такса за охранителна дейност, заплатена от ответника в
полза на трето за спора лице без да е налице изрично одобрение от страна на
ищеца за сключването на договор със СОТ; 618, 55 лева – стойност за потребена
топлинна енергия, изчислена не на база реален отчет на топломерите поради
неосигурен достъп от ответника до топлоснабдявания имот, а на максимална мощност
и 1 106, 20 лева - платени от ответника за сметка на ищеца лихви за местни
данъци и такси и пропуснати отстъпки, начислени поради неплащане на дължимите
данъци в законоустановения срок. По отношение на разликата до пълния предявен
размер от 21 714, 48 лева, първоинстанционния съд е посочил, че претенцията е
неоснователна, тъй като разходът от 4 500 лева представлява дължимо от ищеца възнаграждение
за действително извършени ремонтни дейности в неговия имот; сумата от 255 лева била
заплатена, тъй като в периода от 15.05.2010г. до 01.10.2011г. в апартамента на
ищеца не е имало наематели и разходите за общи нужди в блока е следвало да се
поемат от собственика; липсвали доказателства по делото, че в периода от
16.05.2010г. до 30.09.2011г. апартаментът бил ползван от наематели, но
ответникът не е събирал дължимата наемна цена, и това да е довело до пропуснати
ползи за ищеца в претендирания от него размер от 8 864, 80 лева. По същите
съображения – липса на доказателства, че гаражът е отдаван под наем за исковия
период, претенцията за сумата от 4 241, 25 лева, представляваща пропуснати
ползи, е приета за неоснователна.
Въззивният съд е констатирал, че исковата молба, по
която е било образувано производството, е нередовна, тъй като ищецът не е
посочил всички релевантни за спора обстоятелства относно източника на вземането
си, от което твърди ответникът да е извършил неправомерно “удръжки” в размер на
процесната сума. В този смисъл е дал възможност на ищеца да конкретизира
обстоятелствената част и петитума на исковата молба. В проведеното на
10.10.2019г. открито съдебно заседание, ищецът е заявил, че всички суми
/описани по т. 1 до т. 9 от петитума на исковата молба/ са удържани от
ответника от вземане на ищеца, представлящо събраните от името и за сметка на
ищеца доходи /наеми/ от управлението на имотите на В.К..
Правомощията на въззивния съд при констатирана във
въззивното производство нередовност на исковата молба са изяснени с
Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС - т.
4. Според задължителните указания в решението, в качеството си на втора
инстанция по съществото на правния спор въззивният съд също може да остави
исковата молба без движение, съгласно чл. 129 ГПК, когато констатира дефекти в
нея, които не са отстранени от първоинстанционния съд, и да даде на ищеца
указания за отстраняването им; Отстраняването на дефекти в исковата молба във
въззивното производство е възможно по отношение на всички реквизити на молбата
при съобразяване на тази особеност, че поправянето на нередовната искова молба
не трябва да води до недопустимо изменение на иска или до предявяване на нов
иск пред втората инстанция в нарушение на чл. 214 и чл. 228 ГПК. В
тълкувателното решение е указано изрично, че при констатирана нередовност на
исковата молба въззивният съд няма правомощие да обезсили първоинстанционното
решение и да върне делото на първоинстанционния съд за извършване на
необходимите процесуални действия за привеждане на молбата в съответствие с
изискванията на процесуалния закон, а следва сам да даде указания на ищеца за
поправяне на молбата и ако те не бъдат изпълнени, едва тогава може да обезсили
решението и да приложи последиците на чл.100, ал. 2 във вр. с ал. 3 ГПК /отм./,
съответно на чл. 129, ал .3 във вр. с ал. 4 ГПК. С Тълкувателно решение №
1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. - т. 5, Общото събрание на
Гражданска и Търговска колегии на ВКС се е произнесло, че постановките в т. 4
от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС продължават да са актуални
и при действието на ГПК от 2007г. с изключение на хипотезата на нередовност на
исковата молба поради противоречие между обстоятелствена част, в която са
изложени твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено
лице, и петитум, насочен срещу друго лице. Съответно, след отстраняване в срок
на нередовността на исковата молба въззивният съд трябва да определи правното
основание на предявения иск и въз основа на това да извърши преценка дали
решението на първоинстанционния съд е недопустимо или неправилно поради
нарушение на материалния закон.
В случая, както бе посочено по-горе, противоречието между
обстоятелствената част и петитума на исковата молба е отстранено от ищеца с
уточнението, направено във въззивното производство, което уточнение е допуснато
от въззивния съд с протоколно определение в открито съдебно заседание на
10.10.2019г. Това процесуално действие има обратна сила съобразно чл. 129, ал.
5 от ГПК и има за последица единствено и само уточнение и поправяне на исковата
молба, а не и изменение на иска. С оглед
изложеното следва да се приеме, че ангажирането на имуществената отговорност на
ответника се претендира на договорно основание, като искът е с правно основание
по чл. 284, ал. 2 от ЗЗД, а не е с източник непозволено увреждане по чл. 45,
ал. 1 от ЗЗД. С уточнителната молба ищецът конкретизира безпротиворечиво качеството
си на кредитор по спорното вземане, като посочи, че извежда същото от липсата
на отчет от ответника за дадения му с пълномощното мандат от негово име и за негова
сметка да управлява, стопанисва и събира наемите от собствените му имоти. Според
нормата на чл. 284, ал. 2 от ЗЗД, довереникът е длъжен да даде на доверителя
сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката.
Задължението на довереника да даде отчет включва задължение да уведоми
доверителя за изпълнението, да му даде сметка и да предаде полученото. Тежестта
да докаже отчета по мандата е за довереника.
По допустимостта на обжалваното решение настоящият
съдебен състав приема следното:
Предметът на делото е спорното материално субективно
право - претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието
и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от
съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа
на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил
сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства,
на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо,
тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче
първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното
право, но не я е извел от обстоятелства, на които страната не се е позовала,
въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не
е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и
съответно следва да се произнесе по съществото на спора. С оглед принципа на
диспозитивното начало съдът е длъжен и е властен да се произнесе само по
правопораждащите фактически твърдения, изложени в исковата молба, и съобразно
заявения петитум на спорното право, чиято защита се търси. Всяко произнасяне по
други /освен надлежно релевираните с исковата молба или по реда на чл. 214 от ГПК/ фактически основания на иска /по други факти/ води до недопустимост на
съдебното решение, а недопустимото съдебно решение подлежи на обезсилване.
Когато съдът разгледа факти, които не са въведени като правопораждащи такива
или съответно замени едни фактически твърдения с други, без надлежно проведено
изменение на иска, неговото решение се явява недопустимо като постановено по
непредявен иск.
В случая първоинстанционният съд
неправилно е определил правната квалификация на спорното право като е посочил такава
по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, вместо вярната по чл. 284, ал. 2 от ЗЗД. При преценка
допустимостта на обжалваното решение правно релевантно е дали
първоинстанционният съд е разгледал заявените от ищеца фактически твърдения или
не.
С обжалваното решение съдът е разгледал
различни от заявените в исковата молба фактически обстоятелства, като частично
е уважил, съответно – частично отхвърлил предявения иск, изследвайки наличието,
съответно – липсата на виновно противоправно поведение на ответника,
произтичащо от общата забрана да не се вреди другиму. Разгледани са елементите от фактическия състав на деликтната
отговорност по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД – деяние, противоправност, вреда, причинна
връзка и вина. Фактическото твърдение на ищеца,
обосноваващо искането за ангажиране на имуществената отговорност на ответника,
обаче, е такова за съществуващо между страните правоотношение по договор за
поръчка, със съдържание според извършените действия в рамките на пълномощието.
В исковата молба се излага, че ответникът е упражнил представителната власт,
учредена в негова полза за посочените в упълномощителната сделка действия, доколкото с
конклудентните си действия той е изявил воля, която съвпада с изявената воля от
упълномощителя. Ето защо е направено
искане за осъждане на ответника да изпълни договорното си задължение, като му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката
/конкретно в случая – да предаде на ищеца всички доходи от наеми, получени в
резултат от възмездното ползване на собствените му имоти/.
В случая частично уважена, съответно – частично
отхвърлена, е претенция за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от
деликт, а престацията, заявена от ищеца, е за парична сума, представляваща
реално изпълнение на поето договорно задължение. Посоченото от ищеца в исковата
молба искане „за заплащане на вреди“ е правна квалификация, която не обвързва
съда. Задължение на сезирания съд е да приложи съответната на правопораждащите
фактически твърдения материално правна норма. Предвид
обстоятелството, че с обжалваното решение първоинстанционният съд се е
произнесъл на непредявено от ищеца основание, излязъл е от спорния предмет и е
присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, следва да се приеме, че
решението е процесуално недопустимо по смисъла на чл.
270, ал. 3 ГПК и подлежи на обезсилване.
По изложените съображения и на основание чл.
270, ал. 3 ГПК обжалваното решение следва да се обезсили изцяло, като
делото следва да се върне на СРС за ново разглеждане от друг съдебен състав по
предявения от ищеца иск по чл. 284, ал. 2 от ЗЗД, съобразно заявените в
исковата молба фактически твърдения. При новото разглеждане на делото, същото
следва да започне от етап – изготвяне на доклад по делото по чл. 146 от ГПК и
насрочване на първо съдебно заседание.
По претендираните разноски в настоящото производство
следва да се произнесе СРС при новото разглеждане на делото.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 472213 от
17.08.2018г., постановено по гр.д. № 49541/2016г., по описа на СРС, I ГО, 24
състав.
ВРЪЩА делото на СРС за ново разглеждане от друг
състав на първоинстанционния съд и произнасяне по иска на предявеното му
основание – по чл. 284, ал. 2 от ЗЗД.
Решението може да се обжалва с касационна
жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен
срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.