Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Русе,
23.11.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
XIII – ти
граждански състав, в открито заседание на първи
ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Дарина Илиева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 4998 по описа за 2017 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявените в
обективно съединение искове са с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.79,
ал.1, пр.2 от ЗЗД.
Ищцата Д.Г.Г. *** твърди,
че на 25.09.2008 г. сключила с ответницата Е.Е.М. *** договор за паричен заем
като по молба на последната изтеглила от „Юробанк България” АД потребителски
кредит в размер на 10000 лева, от които още същия ден й предала сумата от 9710
лева, а остатъка от 290 лева, представляващ първите две погасителни вноски,
внесла в банката. Твърди, че съгласно постигнатата с ответницата уговорка предоставеният
й заем следвало да бъде връщан чрез погасяване на вноските по договора за
банков кредит съгласно погасителния план. Поддържа, че първоначално ответницата
изпълнявала поетото задължение за изплащане на вноските по договора за кредит,
но през месец септември 2013 г. последната преустановила плащането, поради
което банката обявила кредита за предсрочно изискуем. За остатъка от
задълженията по договора за кредит в размер на 6444,40 лева – главница, 397,43
лева – договорна лихва за периода от 25.09.2013 г. до 15.04.2014 г., 32,20 лева
– наказателна лихва за периода от 25.09.2013 г. до 15.04.2014 г., 137,48 лева –
заплатена държавна такса и 564,71 лева – заплатено адвокатско възнаграждение,
кредиторът се снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист,
издадени срещу ищцата по ч.гр.д. № 3235/2014 г. по описа на РРС. За
принудителното събиране на тези вземания срещу нея било образувано и
изпълнително дело № 20144520412056 по описа на СИС при РРС. Моли съда да
постанови решение, с което да осъди ответницата да й заплати сумата от 6444,40
лева – неплатената част от заетата сума, както и сумата от общо 2328,48 лева –
обезщетение за претърпените вреди от неизпълнението на поетото задължение за
поемане на изпълнението по договора за кредит. Претендира направените деловодни
разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответницата Е.Е.М., чрез
процесуалния си представител, е депозирала писмен отговор, в който оспорва
предявените искове. Твърди, че договор за заем между страните не е сключван и не
е поемала задължение да плаща вноските по договора за кредит на ищцата. В
представената писмена защита сочи, че изложените в исковата молба фактически
твърдения сочат не на сключен договор за заем, а на договор за поръчка,
елементите от чиито фактически състав обаче не били установени по делото. В
условията на евентуалност прави възражение за изтекла погасителна давност. Моли
съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира
направените деловодни разноски.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства
и доводите на страните, намира за установено следното:
В началото следва да бъде даден отговор на възраженията на
ответницата срещу правната квалификация на предявените искове, повдигнати едва
в писмената защита с вх. № 45401/08.11.2017 г. Макар в крайна сметка
ответницата да приема дадената с доклада (чл.146, ал.1, т.2 от ГПК) правна квалификация,
в писмената си защита нейният процесуален представител сочи, че сключеният
между страните договор евентуално е такъв за поръчка, а не за заем. Доколкото
квалификацията на спорното право е дейност на съда по приложението на
материалния закон, която той е длъжен да върши служебно, не може да се приеме,
че правото на страната да възрази срещу дадената от съда правна квалификация на
иска е преклудирано.
Изложените в исковата молба факти обосновават два възможни
подхода по отношение на правната квалификация на претенциите. На първо място те
могат да бъдат разгледани като обективно съединени искове за изпълнение на
задължение по договор за заем – чл.240, ал.1 от ЗЗД и за заплащане на
обезщетение за вредите от неизпълнението на задължение по договор за поемане на
изпълнението – чл.79, ал.1, пр.2 от ЗЗД, каквато е и дадената с доклада по
делото правна квалификация. Другата възможна квалификация на иска е по чл.285
от ЗЗД - за присъждане на обезщетение за вредите, които довереникът (ищцата) е
претърпял при изпълнение на поръчката (от сключване на изпълнителната сделка – договора
за банков кредит). При сходни факти такава правна квалификация на предявения
иск е дадена в решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г. о., ГК.
Съдът, в настоящия състав, намира, че в случая предложената
в цитираното решение на ВКС квалификация на иска се явява неудачна, доколкото
не съответства напълно на изложените в исковата молба фактически обстоятелства.
За да може сключения между страните договор да бъде квалифициран като такъв за
поръчка е необходимо ответницата конкретно да е възложила на ищцата сключването
на договор за банков кредит и последната да се е съгласила да сключи такъв (арг.
от чл.280 от ЗЗД), т.е. необходимо е договорът за банков кредит да е бил
сключен именно в изпълнение на дадената поръчка. Данни за подобно възлагане в
случая не са налице. В исковата молба се сочи само, че договорът за кредит бил
сключен от ищцата по молба на ответницата, поради добрите им отношения и
взаимното им доверие. Възможно е обаче решението за сключването на договора за
банков кредит да е било взето от самата ищца, не защото това й е било възложено
от ответницата, а защото например е искала да помогне финансово на последната,
а в същото време не е разполагала с достатъчно налични средства, за да даде
исканата в заем сума. По отношение
естеството на договорните отношения между страните ищцата сочи следното:
„Преди да изтегля кредита от банката с ответницата постигнахме устна
договорка получената по банковия кредит сума да й дам в заем, който тя трябваше
да ми върне”, т.е. обвързваща сила имат само уговорките по даването от
ищцата в заем на сумата от 9710 лева на ответницата. Извън предмета на тези
уговорки остава самото сключване на договора за банков кредит от ищцата.
На следващо място вредите по чл.285 от ЗЗД, които доверителят
е длъжен да заплати на довереника, са случайни, извънредни вреди, които
последният е претърпял при изпълнение на поръчката. Задължението за тяхното
репариране е вторично, тъй като то се поражда не към момента на сключване на
договора за поръчка, а едва по – късно – като резултат на изпълнителната
сделка.
В този ред на мисли очевидно е, че претърпените от ищцата
вреди в резултат на принудителното изпълнение на задължението по договора за
банков кредит не удовлетворяват посочените условия, за да бъдат квалифицирани
като вреди по чл.285 от ЗЗД. Според твърденията в исковата молба и признанието
на ответницата в депозираните по прокурорската преписка саморъчни обяснения,
задължението за погасяване на тегления от ищцата кредит е било поето още към
предоставянето на изтеглената сума на ответницата. При това положение,
доколкото се касае за поето още при сключване на договора задължение, а не за
вторично такова за репариране на настъпилите при неговото изпълнение вреди, се
налага извода, че се касае до съчетание между два договора – договор за паричен
заем и договор за поемане на изпълнението.
Договорът за поемане на изпълнението няма изрична уредба
в обективното ни право и е от категорията на т.нар. ненаименовани договори. Той
обаче е добре познат както на съдебната практика (вж. напр. решение № 169 от
21.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 27/2010 г., I т. о., ТК), така и на доктрината (вж. Кожухаров, А. Общо
учение за облигационното отношение. Книга втора, § 72, т.IV „Поемане на изпълнението”, стр.64). Поемане на
изпълнението ще е налице тогава, когато едно трето лице (в случая ответницата)
се задължи към длъжника (ищцата) да престира вместо него на кредитора. Тази
сделка, сключена между длъжника и третото лице, съставлява за тях вътрешен
въпрос. Тя не създава права и задължения за кредитора (банката) и не променя
нищо в отношенията между него и длъжника (ищцата). В резултат на този договор
кредиторът не придобива никакви права спрямо третото лице. Неизпълнението му
обаче, както и неизпълнението на всеки друг договор, влече отговорност за
неизправната страна, която дължи на изправната обезщетение – чл.79, ал.1, пр.2
от ЗЗД. Така е и в случая. Ако ответницата беше изпълнявала точно и с грижата
на добър стопанин задължението си, съобразно с изискването на чл.63 от ЗЗД, то
нямаше да се стигне до обявяването на кредита на ищцата за предсрочно изискуем
и до принудителното му събиране с произтичащите от това вреди за нея,
изразяващи се в начислени лихви и разноски, включително за заплатена от
кредитора държавна такса и адвокатско възнаграждение в заповедното
производство. Тези вреди, в общ размер на 2328,48 лева, за ищцата са претърпяна
загуба и са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на ответницата като
настъпването им очевидно е могло да бъде предвидено при пораждане на
задължението за последната (арг. от чл.82 от ЗЗД) в смисъл, че тя е била или би
следвало да бъде наясно, че при неизпълнение от нейна страна банката ще
прибегне до принудителното събиране от ищцата на вземането си по договора за
кредит.
С оглед стойността на двата договора (за заем и за
поемане на изпълнението по договора за банков кредит) обаче свидетелските
показания за тяхното установяване се явяват недопустими и такива не са
допуснати от съда – чл.164, ал.1, т.3 от ГПК. С оглед закрепения в чл.11 от ГПК
принцип на непосредственост в гражданския процес от намиращите се в кориците на
приложената по делото прокурорска преписка № 733/2017 г. по описа на РРС
писмени саморъчни обяснения на различни лица, съдът може да цени единствено
обясненията на страните по делото, ако те съдържат извънсъдебни признания за неизгодни
за тях факти (в този смисъл вж. решение № 309/04.06.2014 г. на ВКС по гр. д. №
1354/2012 г., IV г.о.,
ГК). На общо основание следва да бъдат ценени като писмени доказателства и
приложените вносни бележки за извършените от бащата на ответницата – Емил
Матеев плащания по банковата сметка на ищцата за обслужване на изтегления от
последната кредит.
При съобразяване на посочените писмени доказателства
съдът намира, че предявените искове са доказани. В депозираните на 21.03.2017
г. пред полицейски служител от сектор „Противодействие на икономическата
престъпност” при ОД на МВР – Русе саморъчни обяснения ответницата е заявила
следното: „В даден момент на моите родители им потрябваха средства и помолих
Д. да изтегли кредит, който да ползват те и да изплащат. …. Съдействие от мен
за теглене на кредита – освен лице за контакт, не е имало – помолих я да го
изтегли, за да ни помогне”. От това изявление на ответницата и въобще от
цялостното съдържание на нейните обяснения става ясно, че тя лично е договаряла
с ищцата във връзка с предоставянето на заема. Липсват данни, че при
сключването му ответницата е действала като пълномощник на баща си, само в
който случай правните последици от нейните действия биха настъпили директно в
правната сфера на последния – чл.292, ал.1 и чл.36, ал.2 от ЗЗД и той, а не
ответницата, би се оказал материалноправно легитимиран да отговаря по
предявените искове.
В случая може да се направи извод, че ответницата
всъщност е поискала и получила заема от ищцата по поръчка на своя баща, т.е. действала
е като негов довереник (но не и като пълномощник), поради което и съгласно чл.292,
ал.2, изр.първо от ЗЗД именно ответницата е материалноправно легитимирана да
отговаря по предявените искове, тъй като задълженията по сключените договори за
заем и за поемане на изпълнението на договора за кредит са възникнали именно за
нея. В саморъчните си обяснения ответницата е посочила, че непогасяването на
вноските по кредита на ищцата се дължи на финансовите затруднения, които
нейните родители изпитвали, тъй като икономическата криза била засегнала тежко
техния бизнес. Това възражение обаче е изцяло неоснователно. Длъжникът не може
да бъде освободен от отговорност поради това, че не разполага с парични
средства за изпълнение на задължението – чл.81, ал.2 от ЗЗД. Още по-малко с
такова възражение разполага довереникът, който твърди, че не изпълнява, тъй
като финансово затруднен е неговият доверител.
Дори и да се приеме, че ответницата е договаряла с ищцата
без каквото и да било натоварване от страна на своя баща, но след като е
получила заем от последната е предала сумата на баща си, то отново ще липсва основание ответницата да
бъде освободена от отговорност. Съгласно чл.240, ал.1 от ЗЗД заетата сума се
предава в собственост на заемателя и последният е свободен да се разпорежда с
нея, както намери за добре. Дори и той да предаде получената сума на друго лице
това не го освобождава от задължението за нейното връщане. Обстоятелството, че
задължението на ищцата към банката е било фактически изплащано от бащата на
ответницата, а не от самата ответница, не опровергава горните изводи. Всеки
може да изпълни едно чуждо задължение – чл.73 от ЗЗД, а в случая бащата на
ответницата има и правен интерес от това, щом фактически се е възползвал от
заетите от ищцата средства и връщането им на ищцата в края на краищата е за
негова сметка – чл.280 от ЗЗД.
Съдът намира неоснователно и възражението на ответницата
за изтекла погасителна давност. Съгласно чл.114, ал.1 от ЗЗД давността тече от
момента, в който вземането стане изискуемо. Задължението, поето от ответницата,
е да внася анюитетните вноски за погасяване на задължението на ищцата по
договора за кредит и следователно давността тече отделно за всяка анюитетна
вноска от датата, на която плащането е било дължимо по отношение на банката
(така изрично цитираното по – горе решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр.
д. № 6629/2013 г., IV г. о.,
ГК). В настоящия случай обаче, видно от т.14 от заявлението за издаване на
заповед за незабавно изпълнение по заповедното производство – ч.гр.д. №
3235/2014 г. по описа на РРС, кредитът на ищцата е бил обявен за предсрочно
изискуем на 26.10.2013 г. в съответствие с чл.15 от договора за потребителски кредит.
По заповедното производство липсва представено уведомление до ищцата за обявяване
на кредита за предсрочно изискуем, каквото е необходимо съгласно т.18 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г.,
ОСГТК. Независимо от това с влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение
съдът е присъдил в полза на банката целия остатъчен размер на кредита като по
този начин той на практика е станал предсрочно изискуем. Доколкото връщането на
получения от ответницата заем е обвързано с погасяването на вноските по
кредита, то обявяването на кредита на ищцата за предсрочно изискуем обуславя
настъпването на предсрочна изискуемост и на задължението на ответницата. Ако се
приеме, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на посочената дата –
26.10.2013 г., то очевидно е, че давностният срок по чл.110 от ЗЗД няма да е
изтекъл към датата на предявяване на иска. Дори и в случай кредитът да не е бил
обявен за предсрочно изискуем, то този срок пак няма да е изтекъл и считано от
първата просрочена вноска – 60-та погасителна вноска с падеж 25.09.2013 г.,
съгласно погасителния план, а следователно той няма да е изтекъл и по отношение
на последващите вноски.
По изложените съображения съдът намира предявените искове
основателни и като такива те следва да бъдат уважени.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищцата следва да бъдат присъдени направените деловодни разноски
в размер на 1115,91 лева, за които е представен и списък по чл.80 от ГПК.
Мотивиран така, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА Е.Е.М.,
с ЕГН **********,***, да заплати на Д.Г.Г., с ЕГН **********,***, сумата от 6444,40
лева – невърната част от даден на 25.09.2008 г. заем, както и сумата от 2328,48
лева – обезщетение за вредите от неизпълнение на задължението за поемане изпълнението
по договор за потребителски кредит № FL463170/25.09.2008 г., сключен между ищцата и „Юробанк
България” АД, с ЕИК *********, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 25.07.2017 г. до
окончателното й изплащане, както и сумата от 1115,91 лева – деловодни
разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването на препис от него на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /П/