№ 1729
гр. София, 04.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на пети април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100512950 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 09.08.2021 год., постановено по гр.дело №26669/2019 год. по описа на
СРС, ГО, 174 с-в, С.О. е осъдена да заплати на Л. Г. К. по иск с правно основание чл. 49 вр. с
чл. 52 ЗЗД сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
вследствие на падане в несигнализирана и необезопасена дупка на тротоара на 30.03.2019
год., около 06.30 ч., в гр.София, ул.“****, пред сградата на фирма „М.“ АД, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба –
14.05.2019 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 780 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника С.О.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че са
налице условията за ангажиране на гаранционно-обезпечителната му отговорност по чл. 49
ЗЗД. Решението не било мотивирано и не били обсъдени всички доказателства по делото.
Доказването на елементите от фактическия състав по чл. 49 ЗЗД било в тежест на ищцата,
като само вината се презюмирала. В исковата молба липсвало точно посочване на
конкретния участък на тротоара, на който според твърденията на ищцата се намирала
несигнализираната и необезопасена дупка. Липсвали и доказателства за наличието на такава
дупка. Тротоарът пред сградата на магазина на „М.“ АД представлявал прилежаща към нея
площ, което изключвало задължение от страна на С.О. за почистване, обезопасяване и
обозначаване, който извод следвало от нормата на чл. 67, ал. 1, т. 2 от Наредба за
1
управление на отпадъците и опазване на чистотата на територията на С.О.. По делото било
спорно и дали твърдените вреди са настъпили в пряка причинно-следствена връзка с
необезопасяването на дупка в участък от тротоар или се дължат на невниманието на
ищцата. Първоинстанционният съд не се бил произнесъл по релевираното възражение за
съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Конкретната метрологична обстановка налагала ищцата
да съобрази своето придвижване на мястото на инцидента. В разглеждания случай тя била
допринесла в голяма степен за настъпилия вредоносен резултат. Причинените вреди били
косвени. Инцидентът бил настъпили вследствие на случайно събитие или криво стъпване,
поради краткотрайна разсеяност от страна на пострадалата, на нестабилност на походката
поради ползване на неподходящи за сезона обувки. СРС бил кредитирал безкритично
показанията на разпитания по делото свидетел Х. – син на ищцата. Показанията на
посочения свидетел обаче били субективни и не били безпристрастни, като същият не бил и
очевидец на инцидента. Сочи също така, че претендираният от ищцата размер на
обезщетението за неимуществени вреди бил прекомерно висок и не съответствал на
принципа, залегнал в нормата на чл. 52 ЗЗД. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а искът – отхвърлен, евентуално размерът на обезщетението за неимуществени
вреди – намален. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по жалбата Л. Г. К. счита, че обжалваното решение следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че по делото е
доказано осъществяването на фактическия състав по чл. 49 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на §
7, ал. 1, т. 4 ЗМСМА, общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, общественият
паркинг в селищата и зелените площи за обществено ползване имали характера на публична
общинска собственост. Според чл. 167, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗДвП, службите за контрол,
определени от кметовете на общините, следвало да контролират в населените места
изправността на състоянието на пътната настилка, пътните съоръжения и пътната
маркировка, като администрацията сигнализирала незабавно за препятствията и ги
отстранява във възможно най-кратък срок. Освен това според нормата на чл. 31 ЗП,
изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществявало от
общините, а общинските пътища били публична общинска собственост – чл. 8, ал. 3 ЗП. При
съобразяване на дефинитивните норми на § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗП, даващи определение на
понятията „път“ и „земно платно“ следвал изводът, че тротоарът е част от пътя /улиците/.
Следователно посочените норми задължавали С.О. да стопанисва и поддържа улиците и
тротоарите на територията на гр.София, което включвало недопускането, съответно
отстраняването на дупки по тях. Тези задължения С.О. изпълнявала чрез своите служители
или чрез други лица, на които била възложила изпълнението на тези задължения, като
носела обективна гаранционно-обезпечителна отговорност по реда на чл.49 от ЗЗД за
действията или бездействията на същите лица, натоварени с извършването на възложената
работа по поддръжката на улицата и тротоарите на територията й. Съгласно разрешението
по т. З от ППВС № 4/1975 год., собственикът на вещта отговарял по чл. 45 ЗЗД, съответно
по чл. 49 ЗЗД, при възможност за обезопасяването й, ако това не е направено. В
2
разглеждания случай собственик на улицата и тротоара, където бил станал процесният
инцидент бил именно С.О., като не били представени каквито и да било доказателства
собствеността на пътния участък да принадлежи на юридическо лице, а доказателствената
тежест в тази насока била на страната, която се позовава на това обстоятелство. Дори обаче
общината да била възложила на трето лице стопанисването на конкретен участък от пътната
мрежа, това не отменяло нейното задължение като собственик на пътната мрежа, а това
можело да има значение за отношенията между общината и нейните контрагенти.
Неоснователно било възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат
от страна на пострадалата, тъй като по делото не били представени доказателства за това. Не
било твърдяно конкретно нарушение на правилата за движение по пътищата. Изводът за
наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не можел да почива на
предположения – следвало да бъдат установени конкретни действия или бездействия на
пострадалото лице, с които са създадени са условия за настъпване на вредоносния резултат
или същият е бил улеснен. Допуснатият до разпит свидетел бил установил както времето и
мястото, на което бил станал процесният индидент, така и настъпилите неимуществени
вреди. Свидетелят подробно бил обяснил както наличието на първоначален шок, болките,
страха и уплахата, които ищцата била преживяла непосредствено след инцидента, така и
преживените след инцидента болки, неудобствата и несгоди, които се е наложило да
изтърпи. Установено било, че няколко месеца след инцидента се е налагало да се полагат
ежедневни грижи за ищцата, като през това време тя не можела да се движи, обслужва
самостоятелно, като се налагало постоянно да има човек, който да й помага. Освен това
ищцата била приемала болкоуспокояващи медикаменти, за да може да спи спокойно.
Болките, с различен интензитет и сила, били продължили няколко месеца след пропадането
в необезопасената дупка. Видно било от заключението на вещото лице по допусната и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-медицинска експертиза, че
увреждането, което била претърпяла ищцата, можело да бъде причинено от описаното в
исковата молба падане, като било нормално възстановяването при този тип увреждания да
трае около 3-4 месеца, както и да е налице дефицит на движенията на увредения крайник. В
този смисъл налице било увреждане на здравето на ищцата, изразяващо се в счупване на
лявата ръка, което било настъпило в резултат на неподдържане на пешеходен участък,
явяващ се общинска собственост, поради което ответникът следвало да обезщети
понесените от ищцата болки и страдания. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 вр. с чл. 52
ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
3
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Във връзка с поддържаното от жалбоподателя оплакване за допуснато нарушение на чл.
236, ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав приема, че тази норма посочва съдържанието на
мотивите, като акцентира на пълнотата при оформянето им. В мотивите съдът е длъжен да
посочва само обстоятелства и съображения, въз основа на които е изградил убеждението си.
Действително липсата на мотиви би лишила по-горната съдебна инстанция от възможността
да провери валидността, допустимостта и правилността на обжалваното решение. В
разглеждания случай не е налице липса на мотиви, която да прави обжалваното решение на
СРС неразбираемо /дори и чрез тълкуване/ и в този смисъл недействително. В същото са
изложени фактически и правни изводи за правопогасяващите процесните вземания факти.
Ако съдът не изложи в мотивите си всички твърдения и възражения на страните или не
обсъди някое доказателство, това може да доведе до неправилно решение, поради
съществено нарушение на процесуални правила, но тогава не може да има позоваване на
нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, а на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, която се отнася до
решението. И това е така, тъй като непълните мотиви могат да не се отразят на
правилността на крайния извод на съда.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди
противоправни и виновни действия,като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен
характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да
се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна
отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от
ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа – виж Постановление № 7
от 29.XII.1958 г., Пленум на ВС, Постановление № 17 от 18.XI.1963 г., Пленум на ВС,
Постановление № 4 от 30.X.1975 г., Пленум на ВС и Постановление № 9 от 28.XII.1966 г.,
Пленум на ВС. В ППВС № 9/1966 г. е прието, че в някои случаи се касае до неспазване на
правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на
необходимите мерки за предотвратяване на увреждането; за възложителите бездействието е
основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на
задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на
възложената работа.
Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма,
изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната
цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен
юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/
противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между противоправното и
4
виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на
противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Когато се твърди , че вредите са причинени от бездействие, за да е противоправно
бездействието, то на претендирания деликвент трябва да е предписано нормативно
задължение за действие. В този смисъл, за да е противоправно бездействието на служители
на С.О., то трябва да има правна норма, която да ги задължава да извършват дейност по
ремонт и поддържане на процесния пътен участък.
Основните спорни между страните въпроси във въззивното производство са свързани с
механизма на настъпване на твърдяното увреждане, размера на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди и наличието на принос на пострадалата за настъпването на
вредоносния резултат.
Въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства и гласни
доказателства чрез разпита на свидетеля Х.К. Х., които при преценката им, в т.ч. по реда на
чл. 172 ГПК, следва да бъдат ценени като ясни, убедителни, житейски логични и имащи
първичен характер /действително наличието на родство между ищцата и свидетеля следва
да се отчита при преценката на показанията на последния, но съдът не е длъжен да счете
тези показания за необективни априори, като в частност съобщеното от свидетеля
кореспондира с останалите данни по делото относно механизма на инцидента, а с оглед
липсата на каквито и да е данни, опровергаващи показанията му, няма основание същите да
бъдат счетени за недостоверни/, както и от заключението на вещото лице по съдебно-
медицинската експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на
кредитиране, въззивният съд приема за установено, че на 30.03.2019 год., около 06.30 ч., при
преминаване по тротоара на ул.“****, пред сградата на фирма „М.“ АД, в гр.София, ищцата
пропаднала в необозначена и несигнализирана дупка и паднала на земята, в резултат на
което получила следното увреждане: полифрагментозно счупване на левия радиус „на
типично място“, наложило поставянето на гипсова имобилизация за срок от 30 дни, прием
на болкоуспокояващи и провеждане на физиолечение, като бил реализиран медико-
биологичния признак трайно затруднение движението на ляв горен крайник за срок повече
от месец, като срокът за възстановяване бил 3-4 месеца при обичаен ход на
възстановителния процес /без усложнения от сърдечно-съдово, неврологично, ортопедо-
травматологично и др. естество/. В резултат на увреждането ищцата търпяла болки и
страдания, била уплашена и притеснена, не можела да се обслужва сама.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от Закона за пътищата /ЗП/, пътищата са републикански и местни,
като последните са общински и частни – по смисъла на § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗП, „път“ е
ивицата от земната повърхност, която е специално пригодена за движение на превозни
средства и пешеходци и отговаря на определени технически изисквания, а „земно платно“ е
част от повърхността в обхвата на пътя, върху която са разположени: платното /платната/ за
движение; разделителните ивици; банкетите; тротоарите; разделителните и направляващите
острови; зелените площи; крайпътните отводнителни и предпазни окопи; откосите; бермите
и другите конструктивни елементи на пътя. Общинските пътища са публична общинска
5
собственост – чл. 8, ал. 3 ЗП, като тяхното изграждане, ремонт и поддържане се осъществява
от общините съгласно законовата разпоредба на чл. 31 ЗП. Съответната община, като
юридическо лице, осъществява дейностите по чл. 31 ЗП чрез своите служители или други
лица, на които е възложила изпълнението. Поддържането на пътищата включва полагането
на системни грижи за осигуряване на целогодишна нормална експлоатация на пътя и
осъществяване на мерките за защита на неговите съоръжения и принадлежности, а текущият
ремонт включва работите по отстраняване на локални повреди по настилката и пътните
принадлежности, причинени от нормалната експлоатация на пътя – чл. 47 от Правилника за
приложение на Закона за пътищата /ППЗП/.
Следователно на общината е вменено задължението да ремонтира и поддържа
общинските пътища, в т.ч. и тази част от повърхността им, върху която са разположени
тротоарите, в състояние, отговарящо на изискванията на движението, което означава
незабавно сигнализиране и отстраняване във възможно най-кратък срок на всяка настъпила
неизправност на пътната настилка /каквато безспорно са дупките/, която създава опасност за
участниците в движението, в т.ч. пешеходците – чл. 13, ал. 1 и 2 и чл.167, ал. 1 от Закона за
движение по пътищата /ЗДвП/. Различен извод не следва и от нормата на чл. 67, ал. 1, т. 2 от
Наредбата за управление на отпадъците и опазване на чистотата на територията на С.О., тъй
като същата не възлага в тежест на друг правен субект, различен от общината, да поддържа
в изправно състояние и да ремонтира тротоарите като част от пътя. Отделно от това именно
ответникът има задължението да упражнява контрол за изпълнението на дейностите по
поддръжка, възложени от него на трети лица с посочената наредба – виж Глава осма, раздел
І от наредбата.
В частност именно противоправното бездействие на служители на С.О. по ремонта и
поддържането на процесния пътен участък, който е публична общинска собственост, е
довело до неизпълнение на задължението по чл. 31 ЗП, поради което са налице
предпоставките по чл. 49, ал. 1 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника за
причинените на ищцата неимуществени вреди. ЗП предвижда общо и абстрактно
задължение на ответника да поддържа общинските пътища, без значение под въздействието
на какви фактори е настъпила частичната им негодност за осигуряване на безопасно
движение по тях.
Настоящият съдебен състав приема, че поначало, въпреки липсата на възможност за
съпоставяне между претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната
престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично
обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен
характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението /т. 2 от
Постановление № 4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС/. Такива обективни обстоятелства
при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на
6
извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, какви физически болки и други
неудобства и притеснения е претърпял увреденият, включително допълнителното влошаване
състоянието на здравето, козметични и друг външни дефекти, силата, интензитета и
продължителността на болковия синдром, отшумял ли е той, продължителност на лечението
и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи
трудовата си кариера и да се социализира. Във всички случаи като база за определяне на
паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот в
страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на
увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на
неимуществените вреди, като не се допуска размерът на обезщетението да бъде и източник
на обогатяване на пострадалия.
В разглеждания случай съобразявайки от една страна – вида и тежестта увреждането,
възрастта на пострадалата, който към момента на увреждането е била на 67 години,
обстоятелствата, при които е настъпило увреждането – внезапно, рано сутринта, докато все
още е било тъмно; интензивността на търпените болки и страдания от ищцата, както и
тяхната продължителност, в т.ч. продължителността на възстановителния период от 3-4
месеца, наличието все още на дефицит в движенията на увредената ръка, които с времето ще
се възстановят, а от друга страна – липсата на трайни последици за здравето, личното,
професионалното и общественото благополучие на ищцата, съществуващите в страната
обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите, стандарт на
живот, средно статистически размер на доходите /през 2019 год. годишният общ доход
средно на лице от домакинство е 6 592 лв., а средногодишният разход – 6 214 лв., съобразно
данни на Националния статистически институт/, както и създаденият от съдебната практика
ориентир, относим към аналогични случаи, без той да има самостоятелно значение
/субективната преценка за справедливо определени суми за подобни, причинени в близък
период вреди от деликт, следва да има за коректив формираната обща оценка за
пропорционалност, защото справедливостта е елемент от правната реалност/, въззивният
съд намира, че законосъобразно СРС е приел, че определянето на 2 000 лв. би било
справедливо по размер обезщетение за търпените неимуществени вреди /виж Решение № 69
от 26.07.2019 год. на ВКС по т.дело № 2556/2018 год., I т. о., ТК, Определение № 87 от
9.02.2022 год. на ВКС по гр.дело № 2981/2021 год., III г. о., ГК, Определение № 300 от
30.05.2022 год. на ВКС по т.дело № 1593/2021 год., I т. о., ТК, които съдебни актове са само
сравнителен ориентир, а не коректив, каквито са фактите и обстоятелствата по настоящото
дело/. Определянето на по-малък размер на обезщетението от посочения не би съответствал
на изискванията на справедливостта.
Свовременно релевираното от ответника възражението за съпричиняване се явява
неоснователно, поради следните съображения:
Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си
пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите
или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди,
7
респ. увеличил е техният размер /или необходимо е действията или бездействията на
пострадалия да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е.
последният да е тяхно следствие, но не е необходимо наличието на вина/. Тежестта за
доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна – ответника – виж
задължителните за съдилищата разяснения по т. 7 от ППВС № 17/1963 год. и т. 7 от
Тълкувателно решение № 1/2014 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2014 год., ОСТК.
В частност по делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, че поведението
е ищцата е допринесло за настъпването на вредите, а доказателствената тежест в тази насока
е била на ответника. Напротив, от разпоредбата на чл. 113, ал. 1 ЗДвП следва, че
пешеходците нямат задължението да следят и внимават за неравности /дупки/ по пътното
плътно, респ. тротоарите.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да
заплати на ищцата действително направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 370 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 09.08.2021 год., постановено по гр.дело №26669/2019
год. по описа на СРС, ГО, 174 с-в.
ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр.София, ул.“****, да заплати на Л. Г. К. с ЕГН **********, с
адрес: гр.София, ж.к.“****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 370 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9