Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
26.01.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на единадесети ноември две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ДИМИТРИНКА
КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА
при секретаря Донка
Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 14926 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 145880 от 19.06.2019г. по гр.д. № 1506/2017г. Софийски районен съд, 120 състав признал за установено по
предявените от „У.Л.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу „Р.С.“ ЕООД, ЕИК ******, и
Ю.Р.М., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр.чл. 79, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД, че ответниците „Р.С.“ ЕООД, ЕИК ******, и
Ю.Р.М., ЕГН **********, дължат солидарно на ищеца „У.Л.“ ЕАД, ЕИК ******, сумата
от общо 12 179.86 евро - главница, ведно със законна лихва за периода от
13.03.2015г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 271.74 евро
за периода от 15.12.2012г. до 15.03.2014г., за която сума е издадена заповед по
чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 13076/2015г. на СРС, 120 състав,
и отхвърлил иска за главница за разликата над 12 179.86 евро до пълния размер
от общо 13 384.87 евро, както и иска за лихви – за разликата над 271.74
евро до пълния размер от 298.62 евро, като неоснователни. На основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата 1 504.21 лв. -
разноски, направени в заповедното производство, както и сумата 2 579.58 лв. - разноски,
направени в исковото производство, съразмерно с уважената част от исковете; На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответниците сумата 63
лв. – разноски за исковото производство съразмерно с отхвърлената част от
исковете.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците „Р.С.“ ЕООД и Ю.Р.М.,
които го обжалват в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за
неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение
на съдопроизводствените правила и необоснованост. Първостепенният съд не
възприел правилно фактите по делото и не обсъдил в тяхната съвкупност събраните
доказателства. Безспорно било доказано връщането на лизинговите автомобили,
както и че стойността им към датата на връщане надхвърляла задълженията по
договорите. Недопустимо и в противоречие с добрите нрави било искането на
лизингодателя след връщане на лизинговите вещи да иска и пълното заплащане за
тях, още повече че била налице и вторична реализация на същите активи. Районният
съд правилно приел за доказана от САТЕ
действителната стойност на процесните МПС, определена към датата на
връщането им – 04.09.2014г., но неправилно основал изводите си на приетите ССЕ,
които били неточни и непълни – обхващали само малка част от периода на
изпълнение на договорите и не давали информация за пълния размер на начислените
неустойки, които неустойки били прекомерни; Представените на 30.10.2018г. и на
12.03.2019г. ССЕ били извършени само по данни на ищцовото дружество, без
проверка в ответното дружество. ССЕ, представена на 05.02.2019г., изискала
документи за претендирани от ответниците плащания от 650 лв. и 1 000 лв. и
потвърдила извършването им, без да извърши други действия. Не били проверени
никакви първични документи, представена била обобщена информация от ищеца, като
липсвала проверка на експерта дали претендираните задължения са верни, дали се
отнасят именно до тези автомобили, а не до някой от другите 4 автомобила в
същия анекс. ССЕ следвало да бъдат извършени в счетоводството на двете
дружества, което било направено само за една от трите ССЕ. Районният съд не
обсъдил и възраженията ответниците, че договорът за лизинг е с неравноправни
клаузи. Връщането на автомобилите на 04.09.2014г. било данъчно събитие по
смисъла на чл. 25, ал. 3, т. 6 ЗДДС и за ищеца възниквало задължението в 5-дневен
срок да издаде кредитно известие за разликата между данъчната основа на
доставката по чл. 6, ал. 2, т. 3 и сумата, която задържа въз основа на
договора, без данъка на основание чл. 115 ЗДДС. С кредитното известие следвало
да се сторнира задължението на лизингополучателя. Така всички счетоводни записи
след връщането на автомобилите били компрометирани и неверни. Освен това,
съгласно представените договори за покупко-продажба било видно, че при
вторичната реализация на автомобилите не са приспаднати действително получените
суми, а извършеното частично приспадане било неправилно и в противоречие с
уговореното в чл. 13.1 от анекса от 12.12.2012г., че при реализация на продажба
на върнат лизингов обект лизингодателят с реално получените от продажбата суми
погасява всички свои изискуеми вземания към лизингополучателя, започвайки с
остатъчната стойност на обекта. Лизингодателят първо погасявал неустойки, лихви
и разноски, и едва с остатъка погасил част от остатъчната стойност на
лизинговия обект. Освен това задълженията към края на договорите следвало да
бъдат намалени не с получените впоследствие продажни цени, а с установените от
САТЕ средни пазарни цени на всеки от автомобилите. СРС неправилно приел по
отношение на два от лизинговите автомобили, че следва да се приспадне
продажната цена по договорите за покупко-продажба а не действителната им
стойност. Освен това за лекия автомобил „Сааб“ по договор № 81226 съдът приел,
че задължението към датата на исковата молба е 4 529.79 евро, счел, че
предвид късната вторична реализация на този автомобил следва да се приспадне
действителната стойност към датата на връщане в размер на 8 383 лв., но
допуснал математическа грешка и приел, че дължимата сума по този договор е 3 026.16
евро. Не били налице и условия за претендиране на неустойка на основание чл. 30,
ал. 1, б. „в“ от договорите, тъй като не било настъпвало разваляне на
договорите, а освен това тази клауза противоречала на добрите нрави. Всички
неустойки били дължими само до прекратяване на договорите, а начисляването на
такива след прекратяване на договорите и връщането на автомобилите било
незаконосъобразно. Съдът следвало „да отхвърли“ изцяло всички начислени и
удържани неустойки по трите договора на обща стойност 3 260.07 евро като
прекомерни и противоречащи на добрите нрави. Оспорвали и размера на начислената
законова лихва, която неправилно била изчислена към 10.10.2018г., а не към
датата на исковата молба. За първи път с жалбата правят възражение за
погасяване по давност на част от вземанията - чиято изискуемост е настъпила
преди 17.11.2013г. Поради това молят съда да отмени първоинстанционното решение
в атакуваните части, вкл. в частта за разноските и вместо това постанови друго,
с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендират разноски за двете
инстанции. С „допълнение към въззивната жалба“ от 14.09.2020г. се излагат
съображения във връзка с твърдяната нищожност на клаузата на чл. 30, ал. 1, б.
„в“ от договорите и се иска отхвърляне на иск за неустойка, с какъвто съдът не
е сезиран. Съображения се излагат и в писмени бележки от 18.11.2020г.
Въззиваемата страна „У.Л.“ ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение в атакуваните части
като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък
по чл. 80 ГПК. Съображения излага в молба от 09.11.2020г.
Въззивната жалба е процесуално
допустима като подадена от надлежни страни, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно и субективно
пасивно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 342 ТЗ вр. чл. 345, ал. 1 пр. 1 ТЗ,
както следва:
- за сумата 4 231.17 евро с вкл. ДДС - главница по договор за финансов
лизинг на пътно превозно средство № 81226/24.01.2008г., изменен и допълнен с
допълнително споразумение от 13.12.2012г., представляваща неплатени лизингови
вноски за периода 15.12.2012г. - 15.03.2014г., и по същия договор – сумата 298.62
евро с вкл. ДДС, представляваща неплатена възнаградителна лихва за периода
15.12.2012г. - 15.03.2014г.;
- за сумата 4 463.95 евро с вкл. ДДС - главница по договор за финансов
лизинг на пътно превозно средство № 88492/27.04.2009г., изменен и допълнен с
допълнително споразумение от 13.12.2012г., представляваща неплатени лизингови
вноски за периода 15.07.2013г. - 15.06.2014г., и
- за сумата 4 689.75 евро с вкл. ДДС - главница по договор за финансов
лизинг на пътно превозно средство № 88493/27.04.2009г., изменен и допълнен с
допълнително споразумение от 13.12.2012г., представляваща неплатени лизингови
вноски за периода 15.03.2013 - 15.06.2014г.
Сумите се претендират от ответниците солидарно – от ответното дружество – в
качеството му на лизингополучател по договорите, а от ответника – физическо
лице – в качеството му на солидарен длъжник по договорите. Претендирана е и
законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението по чл.
417 ГПК – 13.03.2015г., до окончателното плащане. За вземанията е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 13076/2015г. на СРС, 120 състав.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответниците
са оспорили предявените искове с възражение за недопустимост, тъй като ищецът
претендирал да получи пълната продажна цена на стоки, които не е продал на
ответника и които се намират във владение на ищеца, върнати в безупречно
състояние на 04.09.2014г. по инициатива на лизингополучателя. Ищецът претендирал
продажната цена по договор, без да предлага да прехвърли на ответника срещу
заплащането стоките - обект на процесните договори. Не било ясно дали стоките
са все още във владение на ищеца или са продадени от него на трети лица, след
като ги е ползвал през определени периоди. „Р.с.“ ЕООД действително изпитвало
финансови затруднения да обслужва лизинговите договори и се стигнало до забава
при плащането на вноските, но самите договори не допускали връщане на
автомобилите в срока на договорите по инициатива на лизингополучателя.
Лизингодателят не направил искане да получи автомобилите обратно, въпреки
очевидните затруднения при изплащането им. След изтичането на срока на договорите
ответното дружество заявило искане да върне на лизингодателя автомобилите, като
на 04.09.2014г. с приемо-предавателни протоколи автомобилите били върнати на
представители на ищцовото дружество в отлично състояние, с всички
принадлежности, документи и без забележки. Оценка на стойността на автомобилите
към датата на тяхното връщане на лизингодателя не била правена. Исковете били
неоснователни и поради липсата на доказателства за действителния размер на
претенциите. Налице било явно искане за двойно плащане от страна на ищеца
предвид връщането на лизинговите вещи по трите договора - предмет на спора.
Искали са от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Настоящият
въззивен състав го намира обаче за частично неправилно по следните съображения:
От фактическа страна: От приетите по делото писмени доказателства се
установява, че между „Уникредит лизинг“ АД (лизингодател) и „Р.с.“ ЕООД
(лизингополучател) на 24.01.2008г. са сключени:
- договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 81226/24.01.2008г.,
с който лизингодателят се задължил да придобие и предостави за ползване на лизингополучателя
срещу възнаграждение лизингов обект, представляващ лек автомобил, употребяван,
марка „Sаав“, модел „9-5 Linear 3-0 TID“,
рама YS3EB45L443518698, при дължима лизингова цена, посочена в Приложение № 1
от договора и съгласно погасителен план – Приложение № 2;
- договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 88492/27.04.2009г.,
с който лизингодателят се задължил да придобие и предостави за ползване на лизингополучателя
срещу възнаграждение лизингов обект, представляващ лекотоварен автомобил марка „Оpel“,
модел „Combo Tour Cosmo 1.7 CDTI“, рама № W0L0XCF0694170639, при дължима
лизингова цена съгласно Приложение № 1 към договора и съгласно погасителен план
– Приложение № 2;
- договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 88493/27.04.2009г.,
с който лизингодателят се задължил да придобие и предостави за ползване на лизингополучателя
срещу възнаграждение лизингов обект, представляващ лекотоварен автомобил марка
„Оpel“, модел „Combo Tour Cosmo 1.7 CDTI“, рама № W0L0XCF0694165458, при дължима лизингова цена съгласно Приложение № 1 от договора
и съгласно погасителен план – Приложение № 2.
В чл. 8 от всеки от договорите е предвидено, че лизингополучателят може да
придобие лизинговия обект по време на договора или след изтичане на срока му. В
чл. 9 е предвидено, че това право възниква след заплащане на всички месечни
лизингови вноски и на остатъчната стойност, посочена в съответното Приложение №
1. В чл. 5, ал. 5 от договорите е предвиден ред за погасяване, когато плащането
не е достатъчно да покрие всички задължения, а в чл. 30, ал. 1 е уговорена
неустойка за забава в плащанията.
Не е било спорно и се установява, че лизингодателят е изпълнил задължението
си да предаде на лизингополучателя лизинговите обекти по трите договора.
С анекс от 30.03.2011г., сключен между страните по договорите и Ю.Р.М.,
като солидарен длъжник, във връзка с допусната забава от лизингополучателя
страните се съгласили да разсрочат плащанията съгласно нови погасителни планове
(чл. 3, чл. 6 и чл. 7 от анекса касаят процесните три договора). С чл. 3.6, 6.6
и 7.6 страните се съгласили, че предметът на трите договора се променя от
лизинг с възможност за изплащане на остатъчна стойност на лизинговия обект и с
право да се придобие собствеността върху него в лизинг без остатъчна стойност,
при който лизингополучателят има правото и е длъжен да придобие собствеността
върху лизинговия обект.
С допълнително споразумение от 13.12.2012г. страните се съгласили, че лизингополучателят
и солидарният длъжник дължат:
- По договор за финансов лизинг на пътно превозно средство №
81226/24.01.2008г. - просрочена главница в размер на 2 848.88 евро, просрочена
лихва в размер на 67.15 евро, неустойки за забава в размер на 110.83 евро,
редовна вноска по погасителен план за текущия период в размер на 206.72 евро,
други задължения (оперативни разходи за лизинг, административни,
административни, съдебни и други държавни такси, данъци и други) - в размер на
387.25 евро, остатъчна главница без ДДС до края на срока на договора - 610.34
евро, като общият размер на задълженията по този договор възлиза на 4 231.18
евро (чл. 3);
- По договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 88492/27.04.2009г.
- просрочена главница 3 943.95 евро, просрочена лихва в размер на 26.07 евро;
неустойки за забава в размер на 210.51 евро; редовна вноска по погасителен план
за текущия период в размер на 387.93 евро, други задължения в размер на 103.83
евро, остатъчна главница без ДДС до края на срока на договора за лизинг – 2 258.09
евро, като общият размер на задълженията по този договор към момента на подписване
на споразумението възлиза на 6 930.38 евро (чл. 6);
- По договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 88493/27.04.2009г.
- просрочена главница в размер на 3 312.04 евро; просрочена лихва в размер на
22.18 евро; неустойки за забава в размер на 184.94 евро; редовна вноска по
погасителен план за текущия период в размер на 330.08 евро, други задължения в
размер на 207.67 евро; остатъчна главница без ДДС до края на срока на договора
за лизинг – 1 921.40 евро, като общият размер на задълженията по този договор
възлиза към момента на сключване на споразумението на 5 978.31 евро (чл. 7).
Страните се съгласили, че така признатите задължения ще бъдат разсрочени,
като лизингополучателят се задължава да ги погаси ведно с уговорената със
споразумението лихва съгласно подписани между страните нови погасителни планове
– Приложение 2.2, последните също приети по делото. Видно от погасителните планове,
последната вноска по договора от 2008г. е с падеж 15.03.2014г., а по договорите
от 2009г. – с падеж 15.06.2014г.
С чл. 11 от допълнителното споразумение е уговорено, че когато плащането не
е достатъчно да покрие всички задължения на лизингополучателя, погасяването ще
се извършва в следния ред: начислени законна лихва, договорни неустойки (лихви)
за забава, неустойка по повод неизпълнение и разваляне на договора, други
разходи, свързани с придобиването/ползването на лизинговото имущество (напр. застрахователни
премии, банкови разноски, такси, данъци и други държавни вземания, свързани с
придобиването, собствеността и ползването на лизинговия обект, дължими глоби и
други административни наказания във връзка с отдаденото на лизинг имущество),
просрочена лихва, просрочена главница, редовна лихва, редовна главница, съдебни
разноски.
На 28.07.2014г. лизингополучателят отправил до лизингодателя искане да
върне автомобилите – предмет на процесните три договора за лизинг.
С уведомителни писма, получени от лизингополучателя на 29.08.2014г.,
лизингодателят го уведомил, че е в неизпълнение по трите договора, като го
поканил да изплати незабавно дължимите суми, а ако не направи това в срок до 7
дни от получаването да върне лизинговото имущество.
Не се спори, и видно от приетите три приемо-предавателни
протокола, лизинговите вещи са върнати на 04.09.2014г. В протокола за автомобила
„Сааб“ е посочено, че се предава без работещ акумулатор, но с преминат
технически преглед, а за другите два автомобила – че не е представен талон за
преминат годишен технически преглед.
Съгласно приетото в първоинстанционното производство заключение
на САТЕ от 02.10.2018г., действителната стойност на процесните превозни
средства, определена към датата на връщането им - 04.09.2014г., възлиза: за
автомобил „Сааб“ - на 8 383 лв. (или
4 286.16 евро); за двата лекотоварни автомобила „Опел Комбо“ – на по 12 440
лв. (или по 6 380.47 евро). Въз основа на предоставени му от лизингодателя
едностранно съставени описи от 10.09.2014г. относно уврежданията по
автомобилите, с допълнително заключение вещото лице е дало стойности на
автомобилите съответно от 6 062 лв., 8 958 лв. и 8 916 лв.
Видно от приетите два договора за покупко-продажба (л. 162 – 165 от делото
на СРС), автомобил марка „Оpel“, модел „Combo Tour Cosmo 1.7 CDTI“, рама №
W0L0XCF0694170639 и автомобил марка „Оpel“, модел „Combo Tour Cosmo 1.7 CDTI“, рама
№ W0L0XCF0694165458, са продадени от лизингодателя на трето лице на
03.10.2014г. за цена съответно от 8 174 лв. и 5 697 лв. (или
4 179.30 евро и 2 912.83 евро), а автомобил марка „Sаав“, модел „9-5 Linear
3-0 TID“, рама YS3EB45L443518698, е продаден на трето лице на 21.04.2017г. за
цена от 2 464.35 лв. (или 1 260 евро)
Съгласно допълнителното заключение на ССЕ от 28.01.2019г., изготвено след проверка
в счетоводството на ищеца и при съобразяване на представените от ответниците
искане за прихващане на суми, движения по сметка и електронно писмо (л. 105 –
108 от делото на СРС), към 13.12.2012г., когато е сключено допълнителното
споразумение между страните по договорите за финансов лизинг, задълженията на
ответниците по процесните три договора възлизат общо на 17 139.86 евро, както
следва: по договор № 81226/24.01.2008г. – 4 231.17 евро; по договор № 88492/27.04.2009г.
– 6 930.38 евро, и по договор № 88493/27.04.2009г. – 5 978.31 евро.
След извършената вторична реализация на 21.04.2017г. на актива по договор №
81226/24.01.2008г., с получената сума от 1 260 евро е погасена начислена
законна лихва за забава, а главницата в размер на 4 231.17 евро и
възнаградителната лихва за периода 15.12.2012г. - 15.03.2014г. в размер на
296.62 евро са останали непогасени. Към датата на подаване на исковата молба
задължението е в общ размер на 4 529.79 евро.
По договор № 88492/27.04.2009г. след датата на подписване на споразумението
между страните от 13.12.2012г. задълженията на ответниците в размер на 6 930.38
евро се формирани като задължение за главница, като цялото задължение по
договора за периода 14.12.2012г. - 16.06.2014г. възлиза на 9 423.72 евро.
Ответникът е извършил плащания по този договор в размер на 1 683.17 евро, с
които са погасявани главница, възнаградителна лихва, неустойка за забава и
други вземания по договора, които вещото лице е посочило по пера. След
вторичната реализация на актива по този договор, с получената сума в размер на 3
482.75 евро са погасени законна лихва за забава, просрочена главница,
просрочена лихва, неустойка за забава и други задължения, посочени в табличен
вид, като към датата на исковата молба остава дължима сумата от 4 463.95 евро.
По договор № 88493/27.04.2009г. към датата на допълнителното споразумение задълженията
на ответниците възлизат общо на 5 978.31 евро. За периода 14.12.2012г. -
16.06.2014г. задълженията са в размер на 8 230.54 евро. Ответниците са заплатили
сума в размер на 1 293.61 евро, с която са погасявани главница, възнаградителна
лихва, неустойка за забава и други, описани в табличен вид. След плащанията задължението
е намалено на 4 893.09 евро, а след вторичната реализация на лизинговия обект с
получената сума от 2 427.36 евро е погасено част от задължението за законна
лихва за забава, просрочена главница, просрочена лихва, неустойка и други,
посочени в табличен вид. Така задължението по този договор към подаване на
исковата молба възлиза на 4 689.75 евро. Вещото лице е посочило и продажната
цена по договорите от вторичната реализация на трите автомобила в лева с и без
ДДС.
От правна страна: Съгласно чл. 342, ал. 2 ТЗ, с договора за финансов лизинг
лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия,
определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу
възнаграждение. Финансовият лизинг има ефекта на усвоен кредит, чието
погасяване става чрез лизинговите вноски, общата стойност
на които се изчислява така, че да покрива цената, по която лизингодателят е
придобил вещта, неговите разноски, а също така и печалбата му. Основните
задължения на лизингодателя по договора са да предаде/осигури предаването на
обекта на лизинга за ползване и да предостави свободното му ползване в рамките
на уговорения срок, а основните задължения на лизингополучателя по време на
действие на договора – да заплаща наемната цена (лизинговите вноски), да пази
вещта, да заплаща разходите, свързани с ползването и поддържането й и да я
върне (ако не я изкупи) – чл. 345 ТЗ.
В случая по делото се установи по безспорен начин, че между страните са
съществували валидни облигационни правоотношения по три договора за финансов
лизинг. Лизингодателят е изпълнил задълженията си по договора с предаване на
лизинговите вещи и осигуряване на спокойното им ползване от лизингополучателя,
с оглед на което за последния и за солидарния длъжник е възникнало задължение
да заплащат лизинговите вноски. По делото не е било спорно и се установи, че
лизингополучателят не е изпълнявал редовно и в цялост задълженията си по трите
договора до изтичане на сроковете им съответно на 15.03.2014г., 15.06.2014г. и
15.06.2014г., като е върнал лизинговите обекти на 04.09.2014г., след изтичане
на сроковете на договорите. Поради това същият дължи за срока на действие на
договорите лизинговите вноски, представляващи възнаграждение (наемна цена) за
ползването съобразно договореностите между страните с допълнителното
споразумение от 13.12.2012г. В тази връзка несъстоятелни са доводите в
писмените бележки на въззивниците, че по силата на процесните договори за финансов
лизинг след плащане на лизинговите вноски резултатът бил придобиването на
собственост върху тях. Тълкуването на процесните договори не може да обуслови
извод, че между страните е бил сключен договор за продажба на изплащане (чл.
205 ЗЗД, чл. 335 ТЗ), в който случай
плащането на вноските би имало за последица придобиване на собствеността. Договорът
за лизинг обаче (и в двете му разновидности – оперативен и финансов) няма транслативен
ефект. По силата на договор за лизинг не може да се прехвърля и придобива
собственост. Придобиването на вещта от лизингополучателя е само потенциална
възможност, която може да се реализира само с нов акт – договор за продажба.
По отношение размера на задълженията на ответниците към подаване на
исковата молба (13.03.2015г. – арг. чл. 422, ал. 1 ГПК) и извършените
погасявания съдът следва да вземе предвид допълнителното заключение на ССЕ от 28.01.2019г.,
което е изготвено освен въз основа на счетоводните записвания на ищеца още и на
представената от ответниците документация. Противно на поддържаното в жалбата,
това заключение касае размера на задълженията към подаване на исковата молба, а
не към по-късен момент. От него, както и от представените извлечения от
счетоводните книги на ищеца (л. 47 – 50 от първоначално образуваното пред СГС
дело) е видно, че лизингодателят е начислявал само неустойки за забава и само
за период до прекратяване на договорите. Неустойка по чл. 30, ал. 1, б. „в“ от
допълнителното споразумение (която е във връзка с разваляне на договорите) не е
начислявана от лизингодателя, поради което неотносими за спора са наведените за
първи път с жалбата доводи за прекомерност и нищожност на тази неустойка като
противоречаща на добрите нрави.
По отношение наведените за първи път с жалбата доводи за наличие на неравноправни
клаузи в договорите въззивният съд вече е посочил в определението си по чл. 420 ГПК, постановено по настоящото дело, че въззивниците, и в частност въззивницата
– физическо лице, не е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР ЗЗП и не може да
се ползва от потребителска защита. Съгласно трайната практика на ВКС,
обективирана в решение № 38 от 23.06.2017г. по т. д. № 2754/2015г., І ТО,
решение № 240 от 29.03.2018г. по т. д. № 1102/2017г., І ТО, решение № 84 от
20.07.2017г. по т. д. № 1934/2015г., І ТО и др., физическо лице – съдлъжник по
търговска сделка или обезпечаващ такава, по която сделка страна е търговец (в
случая лизингополучател), може да има качеството на потребител по ЗЗП и да се
позовава на неравноправност на клаузи в договора, ако действа за цели извън
рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът извършва
конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с
оглед установяване на качеството „потребител“. Обезпечението на дълг на
търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не
може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска
дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални
(функционални) връзки с посоченото дружество, като например неговото управление
или мажоритарно участие в същото. В случая, видно от делото, а и при справка в ТРРЮЛНЦ
е, че към сключване на процесните три договора за лизинг и понастоящем Ю.М. е
както управител на дружеството-лизингополучател, така и едноличен собственик на
капитала му. Поради това не може да се приеме, че същата е поела солидарна
отговорност по договорите извън и независимо от всяка търговска дейност или
професия, съответно тя няма качеството „потребител“ по смисъла на ЗЗП и не може
да се ползва от потребителска защита.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение №
3 от 27.03.2019г. по тълк.д. № 3/2017г., ОСГТК на ВКС, условията и поредността
за погасяване на задълженията по чл. 76, ал. 1 и по чл. 76, ал. 2 ЗЗД се прилагат, ако липсва
уговорка между страните, която да определя други условия и ред за прихващане на
изпълнението. В случая такава уговорка е била налице в чл. 11 от допълнителното
споразумение, в съответствие с която лизингодателят е погасявал задълженията
при постъпили плащания и при вторичната реализация на автомобилите. Клаузата на
чл. 13.1 от допълнителното споразумение от 13.12.2012г., на която се позовават
въззивниците, освен че касае случаи на разваляне на договорите, предвижда при
вторична реализация лизингодателят, след приспадане на направените от него
разходи разходи за изземване, съхранение, поддръжка и прехвърляне, да погасява
с реално постъпилите от продажбата суми задълженията на лизингополучателя,
започвайки от остатъчната стойност на обекта (по смисъла на чл. 5, ал. 1, т. 3
от договорите), а не от остатъчната стойност на главницата, формирана от
лизинговите вноски. Нещо повече - съгласно уговореното в анекса от
30.03.2011г., предметът на трите договора се променя в лизинг без остатъчна
стойност.
При изслушване на допълнителното заключение на ССЕ на 15.04.2019г. вещото
лице е посочило, че при вторичната реализация на автомобилите лизингодателят не
е следвало да издава кредитни известия. Независимо от това, от значение за
спора е не дали лизингодателят е издавал кредитни известия, а дали с реалната
цена от продажбите са погасявани задължения на лизингополучателя в уговорената
от страните поредност.
Предвид бързата вторична реализация на лизинговите обекти по двата договора
от 2009г. и уговореното в чл. 13.2 от допълнителното споразумение, няма
основание задълженията на лизингополучателя да бъдат намалени с установената от
заключението на САТЕ действителна стойност на двата автомобила вместо с реално
получената продажна цена.
Що се отнася до лизинговия обект по договор № 81226/24.01.2008г., по
отношение на същия районният съд е приел, че следва да се приспадне действителната
стойност предвид късната реализация на този автомобил – едва на 21.04.2017г.,
която стойност съгласно заключението на САТЕ възлиза на 8 383 лв. (или
4 286.16 евро). В тази връзка основателен е наведеният с жалбата довод, че
в нарушение на правилата на логическото мислене районният съд е приел, че
дължимата главница по този договор е в размер на 3 026.16 евро. От допълнителното
заключение на ССЕ се установи, че с реалната продажна цена от 1 260 евро
са погасени лихви за забава, като остатъкът от главницата по този договор е 4 231.17
евро. След приспадане на реалната цена от 1 260 евро, с която са погасени
лихви за забава, остатъкът от действителната стойност възлиза на 3 026.16
евро, които следва да бъдат отнесени за погасяване в поредността, уговорена
между страните - първо на договорната лихва (до размера от 271.74 евро, признат
за дължим от СРС), а с остатъка от 2 754.42 евро следва да се погаси част
от главницата. Така дължимата по този договор главница възлиза на 1 476.75
евро. До този размер предявеният иск е основателен, а за разликата до пълния му
предявен размер от 4 231.17 евро е неоснователен. Изцяло неоснователен е и
искът за договорна лихва по този договор.
За основателни съдът намира и доводите в жалбата във връзка с размера на
дължимите главници по договор № 88492/27.04.2009г. и договор № 88493/27.04.2009г.
От приетия договор за покупко-продажба от 03.10.2014г. се установи, че автомобил
марка „Оpel“, модел „Combo Tour Cosmo 1.7 CDTI“, рама № W0L0XCF0694170639 е продаден
за 8 174 лв. с ДДС, или за 4 179.30 евро. Лизингодателят е извършил
погасяване със сума в размер на 3 482.75 евро (продажната цена без ДДС).
Ето защо с разликата от 696.55 евро следва да бъде погасена част от дължимата
по договор № 88492/27.04.2009г. главница в размер на 4 463.95 евро. Или
този иск е основателен до размер от 3 767.40 евро, а за разликата до
пълния му предявен размер е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Автомобил марка „Оpel“, модел „Combo Tour Cosmo 1.7 CDTI“, рама №
W0L0XCF0694165458 е продаден от лизингодателя за цена от 5 697 лв. с ДДС или
2 912.83 евро. Лизингодателят е извършил погасяване със сума в размер на
2 427.36 евро (продажната цена без ДДС). Ето защо с разликата от 485.47
евро следва да бъде погасена част от дължимата по договор № 88493/27.04.2009г.
главница от 4 689.74 евро, или този иск е основателен до размер от
4 204.27 евро, а за разликата до пълния му предявен размер е неоснователен
и подлежи на отхвърляне.
Така общо дължимите по трите договора главници възлизат на 9 448.42
евро.
Що се отнася до релевираното за първи път с жалбата евентуално възражение
за погасяване по давност на част от вземанията на ищеца, същото е преклудирано
по силата на чл. 133 ГПК и не следва да се обсъжда.
Предвид частичното несъвпадение на крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е
признато за установено, че ответниците дължат на ищеца главници за разликата
над 9 448.42 евро до признатите за дължими от СРС 12 179.86 евро,
както и в частта, с която е призната за дължима лихва в размер на 271.74 евро,
и вместо това исковете са тези разлики се отхвърлят. В останалите обжалвани
части решението следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на спора, първоинстанционното решение следва да бъде
отменено и в частта, с която ответниците са осъдени да заплатят на ищеца
разноски за заповедното производство над сумата 1 141.38 лв., и разноски
за исковото производство над сумата 1 957.35 лв. На основание чл. 78, ал.
3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответниците разноски за
първата инстанция в размер на още 169.13 лв.
За настоящата инстанция, съобразно обжалваемия интерес и уважената и
отхвърлената част от жалбата, въззиваемата страна дължи на въззивниците разноски
в размер на 232.38 лв., а въззивниците на въззиваемия – в размер на 1 147.87
лв.
Делото е търговско, а цената на всеки от исковете – под
20 000 лв., поради което и съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото въззивно
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 145880 от 19.06.2019г., постановено по гр.д. № 1506/2017г. на Софийски районен съд, 120 състав в частта, с която е признато за установено по предявените от „У.Л.“
ЕАД, ЕИК ******, срещу „Р.С.“ ЕООД, ЕИК ******, и Ю.Р.М.,
ЕГН **********, искове при квалификацията на чл. 422 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр.чл. 79, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД, че ответниците „Р.С.“ ЕООД, ЕИК ******, и
Ю.Р.М., ЕГН **********, дължат солидарно на ищеца „У.Л.“ ЕАД, ЕИК ******, разликата
над сумата от общо 9 448.42 евро до сумата 12 179.86 евро (равняваща се на
2 731.44 евро) – главници, ведно със законната лихва върху тази разлика от
13.03.2015г. до плащането, както и в
частта, с която е признато за установено, че ответниците дължат солидарно
на ищеца договорна лихва в размер на 271.74 евро за периода от 15.12.2012г. до
15.03.2014г., както и в частта, с
която „Р.С.“ ЕООД, ЕИК ******, и Ю.Р.М., ЕГН **********, са осъдени
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплатят на „У.Л.“ ЕАД, ЕИК ******, разноски за заповедното производство по
ч.гр.д. № 13076/2015г. на СРС, 120 състав над сумата 1 141.38 лв., и разноски за исковото производство над
сумата 1 957.35 лв., и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „У.Л.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу „Р.С.“ ЕООД, ЕИК ******, и
Ю.Р.М., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 342 ТЗ вр. чл. 345, ал. 1 пр. 1 ТЗ за признаване за
установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца разликата над сумата от общо
9 448.42 евро до сумата от общо 12 179.86 евро (равняваща се на
2 731.44 евро) – главници по договор за финансов лизинг на пътно превозно
средство № 81226/24.01.2008г., договор за финансов лизинг на пътно превозно
средство № 81226/24.01.2008г. и договор за финансов лизинг на пътно превозно
средство № 88493/27.04.2009г., изменени и допълнени с допълнително споразумение
от 13.12.2012г., както и сумата 271.74
евро – договорна лихва по договор за финансов лизинг на пътно превозно средство
№ 81226/24.01.2008г. за периода 15.12.2012г. - 15.03.2014г., като
неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 145880 от 19.06.2019г., постановено по гр.д. № 1506/2017г. на Софийски районен съд, 120 състав в останалите обжалвани части, с
които е признато за установено по предявените от „У.Л.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу
„Р.С.“ ЕООД, ЕИК ******, и Ю.Р.М., ЕГН **********, искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 342 ТЗ вр. чл. 345,
ал. 1 пр. 1 ТЗ, че ответниците „Р.С.“ ЕООД, ЕИК ******, и Ю.Р.М., ЕГН
**********, дължат солидарно на ищеца „У.Л.“ ЕАД, ЕИК ******, сумата от общо 9 448.42 евро – главници по договор
за финансов лизинг на пътно превозно средство № 81226/24.01.2008г., договор за
финансов лизинг на пътно превозно средство № 81226/24.01.2008г. и договор за
финансов лизинг на пътно превозно средство № 88493/27.04.2009г., изменени и
допълнени с допълнително споразумение от 13.12.2012г., от които 1 476.75 евро
– главница по договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 81226/24.01.2008г.,
3 767.40 евро – главница по договор
за финансов лизинг на пътно превозно средство № 81226/24.01.2008г., и 4 204.27 евро – главница по договор
за финансов лизинг на пътно превозно средство № 88493/27.04.2009г., ведно със
законната лихва върху главниците от 13.03.2015г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „У.Л.“ ЕАД, ЕИК ******, да
заплати на „Р.С.“ ЕООД, ЕИК ******, и Ю.Р.М., ЕГН **********, на
основание чл. 78 ГПК сумата от още 169.13
лв. (сто шестдесет и девет лева и 13
ст.), представляваща разноски за исковото производство, и сумата 232.38 лв. (двеста тридесет и два лева и 38 ст.), представляваща разноски
за въззивното производство.
ОСЪЖДА„Р.С.“ ЕООД, ЕИК ******, и Ю.Р.М., ЕГН **********, да заплатят на „У.Л.“ ЕАД, ЕИК ******,
на основание чл. 78 ГПК сумата 1 147.87
лв. (хиляда сто четиридесет и седем
лева и 87 ст.), представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 1506/2017г. на Софийски районен съд, 120 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.