РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 05.04.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, ШЕСТИ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на деветнадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	РАЛИЦА М.А
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ПЕТЪР СТОИЦЕВ АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

в присъствието на прокурора Мариян Александров,

и при участието на секретаря Марина Тодорова,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно наказателно дело от общ характер № 644 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 334 НПК.

Образувано е по протест на Софийската районна прокуратура срещу присъда от 21.09.2017 г. по наказателно дело от общ характер (н.о.х.д.) № 21713/2015 г. на Софийския районен съд, 19. състав, с която подсъдимата А.Б.Х. е призната за невиновна в това на неустановена дата през месец ноември 2011 г. в София, на ул. „******, самоволно, не по установения от закона ред (с осъдителен иск по чл. 108 ЗС или с установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК) да е осъществила едно свое оспорвано от А.Л.М.свое предполагаемо право на собственост върху недвижими имот – павилион, тип „търговски контейнер“ с площ 30,96 кв.м, находящ се в София, на бул. „******– след като на 15.02.2011 г. Х. е получила нотариална покана от М.да му предаде владението върху процесния павилион, същата е отказала да стори това (видно от констативни протоколи от 29.03.2011 г. и от 06.04.2011 г.), като продължила да го владее и да се разпорежда с него – на неустановена дата през месец ноември 2011 г. Х. е отдала павилиона за безвъзмездно ползване на Г. В.П.(от когото не може да  се търси наказателна отговорност), като случаят е немаловажен предвид обществената опасност на деянието – престъпление по чл. 323, ал. 1 НК.

В протеста се излагат оплаквания за неправилност на постановената присъда и несъобразяването ѝ с материалния закон. Твърди се, че описаната в обвинението фактическа обстановка е доказана по делото и подсъдимата е имала посоченото в обвинителния акт инкриминирано поведение. Излагат се съображения, че мотивите на първоинстанционната присъда са вътрешно противоречиви и не почиват на събраните доказателства и установените факти.

В съдебното заседание представителят на Софийската градска прокуратура на поддържа протеста и иска потвърждаване на първоинстанционната присъда.

Защитникът на подсъдимата – адвокат М.излага доводи за правилност на първоинстанционната присъда. Твърди се, че присъдата правилно интерпретира събраните по делото доказателства. Сочи се, че павилионът, за който се твърди завземане, е движима вещ, като не можело да се осъществи самоуправство спрямо движими вещи.

Подсъдимата моли в своя защита за потвърждение на първоинстанционната присъда. В последната си дума приема, че е невинна и моли да бъде оправдана.

В първоинстанционната си присъда Софийският районен съд е признал подсъдимата Х. за невиновна, като е приел, от една страна, че липсват доказателства същата да е представила доброволно ползването на павилиона, относно чиято собственост страните спорят, на свидетеля П., както се твърди в обвинителния акт, а от друга – че същата не извършила действия, насочени към придобиването на владение върху павилиона, тъй като го е владяла до момента, в който свидетелят М.е поискал да му се предаде владението. Първоинстанционният съд сочи също така, че претенциите на свидетеля М.са били уредени по принудителен ред, предвиден в ГПК, от гражданските съдилища, а също така, че подсъдимата Х. не е можела да упражни правата си по посочения в обвинителния акт начин, поради което не може да се приеме, че е налице защита „не по установения ред“. Прието е също така, че подсъдимата не е формирала и изискуемия се вид виновно отношение към деянието, като у нея не е възникнал пряк умисъл. Поради това е било прието, че подсъдимата не е осъществила елементите от фактическия състав на престъплението самоуправство по основния състав
(чл. 323, ал. 1 НК), и същата е била оправдана.

Настоящият съдебен състав намира първоинстанционната присъда за правилна и законосъобразна.

С оглед на повдигнатото обвинение и събраните по делото доказателства, разгледани поотделно и в тяхната съвкупност, Софийският градски съд установи следната фактическа обстановка:

Подсъдимата А.Б.Х. е родена на ******г. в гр. София, има ЕГН **********, живее на адрес: ***. Тя е българка, българска гражданка, не е осъждана, разведена е, завършила е средно образование и е пенсионер.

На 07.11.1991 г. между „БКС-Възраждане“ и подсъдимата А.Х. (тогава с фамилия К.), в качеството ѝ на едноличен търговец (към онзи момент – „еднолична фирма“, съгласно разпоредбите на Указ № 56 за стопанската дейност), е бил сключен договор за отдаване под наем на общински терен в София, на бул. „******, върху който да се постави павилион. Същият е бил поставен на това място на неизвестна дата през 1993 г., когато бил изпълнен одобрен по надлежния ред строителен проект. Павилионът представлява метална конструкция с площ около 30 кв. м., поставена (фундирана) върху бетонов постамент. След 1993 г. същият е бил владян от подсъдимата Х. и съпругът ѝ – Й.С.К., като се използвал за търговска дейност от подсъдимата в качеството ѝ на ЕТ „Т.**– А.Х.“.

С пълномощно от 15.09.2010 г. подсъдимата Х. дала право на вече бившия си съпруг К. да се разпорежда по своя свободна преценка с павилиона с адрес София, бул. „******, като може да го продава при определени от него условия и на лица, които сам избере, от името на подсъдимата Х. и за нейна сметка. Подписът и върху и съдържанието на пълномощното били заверени нотариално от нотариус Ц.М.-А.в кантората ѝ в гр. София.

На 16.09.2010 г. упълномощеният бивш съпруг К. сключил в писмена форма с нотариална заверка на подписите договор за продажба на описания павилион с адрес София, бул. „******, със свидетеля А.Л.М.. Страни по договора били Й.К.като продавач, подсъдимата А.Х. – също като продавач, действащ чрез пълномощник – другия продавач К., и А.М.като купувач, който приел да закупи павилиона за сумата от 5 000 лева. В договора била материализирана и разписка, че сумата била напълно изплатена в брой от свидетеля А.М.на Й.К.в деня на сключване на договора. В третия абзац на договора е налице формулировка, че страните сключват „предварителен“ договор за продажба. Според условията на договора владението върху павилиона е трябвало да се предаде при сключване на договора.

Към датата на сключване на договора подсъдимата Х. не живеела с бившия си съпруг К. и не узнала за сделката.

В дните след продажбата свидетелят М.и К. посетили павилиона, като имали уговорка свидетелят М.да не получава ключовете на този етап, а първо К. да извърши ремонт в него. Идеята на страните била М.да обзаведе павилиона след ремонта като търговски обект и да го отдава под наем на К., който да работи в него заедно със свой познат – свидетелят Б.. В изпълнение на намерението да обзаведе обекта свидетелят М.пренесъл в къщата зад павилиона (с адрес София, бул. „******) и в двора ѝ техника, необходима за упражняване на търговска дейност – хладилник, кафемашина, грил и други, които свидетелят Д.превозил със свой товарен автомобил от „Симеоновско шосе“ до павилиона на бул. „******в София. При товаренето помагал свидетелят Б., а достъп до павилиона осигурил единствено бившия съпруг на подсъдимата Х. – продавачът на павилиона К..

На 10.10.2010 г. Й.К.починал.

След като узнал за смъртта му от сестрата на К., свидетелят М.отишъл да провери състоянието на павилиона на неустановена дата в края на 2010 г. Там открил свидетеля С.М., който ползвал имота за търговия с текстил като наемател на Й.К.. Свидетелят знаел за смъртта на К., но смятал, че има право да ползва имота, тъй като бил предплатил наем до април 2011 г.

На 15.02.2011 г. на подсъдимата А.Х. била връчена нотариална покана, съставена от свидетеля М., с която той поискал същата да напусна павилиона в София, на бул. „******, като поискал и да му се предаде намиращата се в поземления имот на същия адрес негова техника, както и да му се заплати обезщетение за това, че не може да ползва имота, в размер на 5 000 лева.

В отговор подсъдимата Х. изпратила нотариална покана на свидетеля А.М., с която иска уреждане на спора в кантората на нотариус А.Б.. След уговорки на страните такава среща била насрочена на 29.03.2011 г. в кантората на нотариуса, като същият съставил констативен протокол относно изявленията на подсъдимата Х. и свидетеля М.. Съгласно същия подсъдимата Х. се съгласила да предаде владението на една втора част от първия етаж на намиращата се в недвижимия имот с адрес София, бул. „******, къща на свидетеля М., но отказала да плати за движимите му вещи, тъй като същата не била свидетел на преместването им и не знаела дали действително са се намирали в имота.

На 06.04.2011 г. свидетелят М.и представители на подсъдимата Х. (адвокати) присъствали на въвеждането на първия в жилищната сграда с адрес бул. „***“, № 43 в София, като за това отново бил съставен констативен протокол от нотариус А.Б.. В този протокол е установено, че към онзи момент павилионът още се ползвал от свидетеля С.М., който продължил да твърди, че е платил наем до края на месец април 2011 г. След срещата си с подсъдимия, при която настъпила размяна на реплики, свидетелят М.напуснал павилиона на бул. „******, в София, за да не навлиза в спорове относно собствеността му.

След напускането на свидетеля М., на неизвестна дата през 2011 г., външната част на павилиона започнал да ползва свидетелят Г. П., който продавал К.и дрехи в камуфлажен цвят в качеството си на ЕТ „К.– Г. П.“. Същият не бил поискал разрешение за това от собственика на павилиона, а контактувал само с общинските власти, от които получил обяснение, че павилионът е незаконно поставен и предстои премахването му. Предупреждения за премахване бил получавал още през 2010 г. и свидетелят М.. Свидетелят П. заплащал единствено за ползването на площта в близост до пазара на лицата, които управлявали пазара. Това правели и други лица, които използвали външната част на павилиона за излагане на стоки за търговия.

През лятото на 2011 г. свидетелят М.отново отишъл при павилиона заедно със свидетеля И.С., като двамата заварили свидетелят П. да продава описаните по-горе стоки. Свидетелят М.се представил за собственик на павилиона, на което свидетелят П., знаейки, че същият е незаконно поставен, се противопоставил. В последствие свидетелят М.предложил на свидетеля П. или да му плаща наем за павилиона в размер на 1 000 лева, или да каже пред компетентните власти, че ползва павилиона по договор за наем с подсъдимата А.Х. за същата сума. Срещу това обещал на П. да му предостави павилиона безплатно, след като уреди споровете си за него. Свидетелят М.оставил и своя визитка на свидетеля П., който не направил нищо повече по случая.

На 01.06.2012 г. свидетелят М.успял да се снабди с удостоверение за данъчна оценка на павилиона, макар че още не ползвал същия. На 09.07.2012 г. компетентните органи от Столична община, район „Възраждане“ отказали да издадат на свидетеля М.скица на павилиона, тъй като установили, че същият се поддържа незаконно.

На 20.07.2012 г. свидетелят П.П.– инспектор в „Пазари Възраждане“ ЕАД, извършил проверка относно собствеността на павилиона и издал предписание за премахването му на свидетеля Г. П., действащ като ЕТ „К.– Г. П.“, който и към онзи момент продавал дрехи в камуфлажен цвят и манерки от външната страна на павилиона. Със заявление с вх. № СА-94-А-42/01.08.2012 г. подсъдимата Х. заявила готовност да премахне процесния павилион. От Столична община, район „Възраждане“ на 29.04.2014 г. било издадено ново предписание до подсъдимата Х. и свидетеля П. да премахнат павилиона, тъй като същият е бил поставен на наета общинска земя, за която в момента няма основание за ползване.

С решение на Софийския градски съд, Гражданско отделение, III-г въззивен състав, подсъдимата Х. била осъдена да плати на свидетеля М.сумата от 1 050 лева за ползване на процесния павилион, като решението е влязло в сила на 29.06.2015 г.

Въз основа на влязло в сила съдебно решение на 28.01.2016 г. свидетелят М.бил въведен във владение на процесния имот от ЧСИ Д., като това е станало в отсъствие на подсъдимата Х. и при принудителна смяна на патрона на бравата от павилиона от ключар.

Посочената фактическа обстановка се установява от следните доказателства:

- От гласните доказателствени средства: показанията на свидетелите Г.П., В.Д., И.С., П.П., С.М. и А.Б., дадени пред първата съдебна инстанция, както и четените по реда на чл. 281, ал. 4 НПК показания на свидетеля С., дадени в досъдебното производство, както и частично от показанията на свидетеля М., които съдът кредитира в голямата им част, с изключение на посоченото от свидетеля, че Г. П. му бил съобщил, че е наемател на А.Х..

- От събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства: нотариални покани; протоколи на нотариус Б.; извадка от регистъра на нотариус Ф.; констативни протоколи на СО; договор за наем на павилион с „БКС Възраждане“ от 1991 г.; преписи от искови молби, протоколи от съдебни заседания и съдебни решения; препис от протокол за въвод в имота на ЧСИ Д.; предписания от СО за премахване на павилиона; удостоверение за данъчна оценка; заявление на подсъдимата Х. със съгласие за премахване на павилиона; справка за съдимост; писма от СО, район „Възраждане“ относно статута на павилиона, и приложен проект и искане за поставяне от подсъдимата.

Посочените по-горе доказателства подкрепят в съвкупност установената от съда фактическа обстановка, като същите логично водят до достигнатите от съда фактически изводи и не съдържат вътрешни противоречия. Показанията на свидетели се подкрепят от посоченото в съставените от нотариусите документи, като и между показанията на отделните свидетели като цяло не се разкриват съществени разминавания.

Единственото противоречие в доказателствената съвкупност настоящият съдебен състав открива между показанията на свидетеля М.и показанията на свидетеля П. относно това дали последният е съобщил, че е наемател на подсъдимата Х.. Съдът кредитира тезата на свидетеля П., доколкото показанията на свидетеля М.подкрепят неговата теза в развилия се между него и обвиняемата Х. граждански спор, поради което е налице заинтересованост на страната. Достоверността на показанията на свидетеля П. от своя страна се подкрепя от обстоятелството, че същият е бил предупреждаван да премахне павилиона, пред който продавал стоката си, което не би било съставено именно на него, ако същият беше посочил, че е взел павилиона под наем. Тези показания се подкрепят и от казаното от свидетеля С., който разказва за няколко различни продавачи в павилиона, което говори за спорадичното му ползване от случайни лица, а не за сключване на сделки за това (наем или заем за послужване).

При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав намира следното от правна страна:

Престъплението по чл. 323, ал. 1 НК (самоуправство) има за обект отношенията по нормалното упражняване и защита на гражданските права, т.е. установеният държавен ред за защита на граждански права. В случая в обвинителния акт се твърди нарушаване на реда за упражняване на право на собственост, поради което поведението на подсъдимата Х. би могло да се квалифицира като годно да увреди обекта на това престъпление.

От обективна страна за осъществяването на самоуправство следва да са осъществени кумулативно следните елементи: наличие на тъврдяно право на дееца или друго лице; извършване на действия за защита на това право; нарушаване на установения от обективното право ред за защита; настъпване на немаловажни вредни последици.

В настоящия случай не се установява, че за инкриминирания период – ноември 2011 г., подсъдимата Х. е извършвала определени действия, чрез които да осъществява право на собственост спрямо описания в обвинителния акт павилион на бул. „******, в София. Установява се, че и двамата ползватели на павилиона – свидетелите С.М. и Г. П., твърдят, че са ползвали павилиона на основание отношения с друго лице. Първият свидетел сочи, че е имал договор за наем с Й.К., който не бил изтекъл, а свидетелят П. твърди, че ползвал само предната част на павилиона временно с разрешение на общинските власти, за които знаел, че скоро ще го съборят. Поради това същият и не предполагал, че трябва да търси разрешение от някое частно лице, макар че е познавал подсъдимата Х.. Самият той твърди, че се е възмутил от твърденията на свидетеля М., доколкото е знаел, че павилионът няма собственик. Поради това няма как да се приеме, че подсъдимата Х. е упражнявала елемент от съдържанието на правото на собственост чрез някого от двамата свидетели. За инкриминирания период (ноември 2011 г.) няма и никакви данни подсъдимата да е ползвала, владяла, ограничавала достъпа или да се е разпореждала с процесния павилион лично, без участие на други лица. Не е доказано по делото същата да е давала изрично разрешение на свидетеля М.да ползва павилиона, понеже тя е станала собственик – напротив М.е приел, че има основание да продължи ползването, тъй като бил предплатил на предишния собственик – починалият Й.К.. Поради това не е налице съставомерно поведение на подсъдимата, което да сочи първия елемент от състава на престъплението самоуправство от обективна страна – твърдението за право.

Доколкото самоуправство не може да се извърши само чрез бездействие (съгласно константната практика на Върховния касационен съд – Решение № 598/05.02.2003 г. по н. д. № 485/2002 г., I НО; Решение № 215/25.03.2004 г. по н. д. № 817/2003 г., II НО; Решение № 297/28.06.2011 г. по н. д. № 1547/2011 г., ІІІ НО ), не може да се приеме, че е налице осъществяване на състава на самоуправството и чрез второто инкриминирано в обвинителния акт деяние на подсъдимата Х. – „владеенето“ му. В случая обвинението инкриминира запазването на едно състояние, което е съществувало преди прехвърляне на спорното право на собственост – фактът, че имотът е бил държан от Й.К.и негови познати. Запазването на това състояние от подсъдимата Х., въпреки че ѝ е било известно, че за имота има претенции от друго лице – свидетеля М., не съставлява промяна във фактическото състояние, от каквато наказателният закон брани гражданските права чрез състава на самоуправството. Макар че законодателният текст, с който е уреден съставът на това престъпление – чл. 323, ал. 1 НК, е формулиран изключително широко, съдебната практика се ориентира правилно, че неговата цел е да брани гражданите от незаконна промяна на статуквото, а не от запазването му. В гражданския процес именно запазването на статуквото до окончателното разрешаване на спора между страните е основна ценност, поради което са предвидени и редица средства за попречване на лица да променят фактическото състояние – владелческите искове в областта на вещното право, а в по-общ план – уреденото като формално и осъществявано от съдебни органи обезпечително производство. И от името на престъплението – „самоуправство“, личи, че същото се отнася до действия, свързани с някакъв вид управление – изменение на действителността. В тази насока е бил уреден и съставът на чл. 149 от Наказателния закон от 1896 г. – първоизточникът на развитото по-късно като състав престъпление „самоуправство“, който гласи: „Който самоволно извърши действие, за което знае, че спада в кръга на публична служба, която той не заема или от която е лишен, наказва се с тъмничен затвор до една година.“ Оттук следва да се приеме, че самоуправно действие никога не представлява продължаването на упражняването на едно право по начина, по който то е съществувало. Значимо за осъществяване на престъплението самоуправство е такова действие, което променя предходното състояние по нещата по начин, който законът е определил като запазен единствено за държавната власт с цел да се поддържа общественото спокойствие и правилното упражняване на гражданските права.

На следващо място няма как да се приеме и обвинителната теза, че твърдяното от подсъдимата Х. право на собственост било упражнено не по надлежния ред, тъй като тя не била защитила с иск правата си. Правилно първоинстанционният съд е посочил, че подсъдимата не би имала това право, тъй като е установено, че тя също не е била собственица на павилиона (тъй като същият е бил поставен на наета общинска земя и не представлява недвижима вещ, както се твърди в обвинителния акт, тъй като по природата си е премествам обект и премахването му от бетонната основа, на която е бил положен, не може да промени характеристиките му и начина на ползване), и е следвало да го премахне. Извън това посочените в обвинителния акт искове за връщане на държана от другиго собствена вещ (чл. 108 ЗС) и за установяване на правото на собственост по отношение на лице, което го оспорва (чл. 124, ал. 1, предл. първо ГПК), не представляват единствените средства за упражняване на правото на собственост. Правната теория единодушно застъпва, че правото на собственост се упражнява не само чрез иск (това е средство за защита на правото), а чрез въздействие върху вещта – вж. В., П. Ново вещно право. С., „Сиби“, 1995 , с. 75; и В., Л. Българско вещно право. С., УИ „Св. Климент Охридски, 1995, с. 22 и 341. Поради това не може да се приеме, че самозащитата, която подсъдимата е предприела – отказът да допусне друг до вещ, която се намира в нейно владение, сам по себе си може да се смята за защита „не по установения ред“, какъвто белег изисква от обективна страна съставът на престъплението самоуправство съгласно чл. 323, ал. 1 НК. В цитираната по-горе съдебна практика на ВКС – Решение № 215/25.03.2004 г. по н. д. № 817/2003 г., II НО, е прието, че дори отказът да се изпълни постановление на прокурор за предаване на имот не осъществява от обективна страна съставът на престъплението „самоуправство“.

По делото не се доказват и обстоятелства, от които да може да се направи еднозначен извод и относно това, че подсъдимата Х. въобще е формирала пряк умисъл да упражнява някакво свое право не по установения ред – напротив, същата е водела преговори със свидетеля М.за разрешаване на спора си. Поради това съставът на престъплението не е осъществен и от субективна страна.

С оглед на гореизложеното е бил правилен изводът на Софийския районен съд, че подсъдимата Х. не е извършила деяние, което покрива признаците на състава на престъплението по чл. 323 НК (самоуправство), който закономерно е довел и до оправдателна присъда.

Съгласно чл. 190, ал. 1 НПК при оправдателна присъда подсъдимият не дължи и разноски, поради което присъдата е правилна и по този въпрос. Същата следва да се потвърди в цялост.

Така мотивиран, Софийският градски съд, шести въззивен наказателен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА на основание чл. 338 НПК Присъда от 21.09.2017 г. по наказателно дело от общ характер № 21713/2015 г. по описа на Софийския районен съд, 19. състав.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                              2.