№ 957
гр. София , 10.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на двадесет и трети март, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20201000503091 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С решение № 8054 от 27.11.2019г., /поправено с решение №3360 от
05.06.2020г. и решение № 4626 от 30.07.2020г./, постановени по гр.д.
№10170/2018г., СГС, I ГО, 26 състав е осъдил „Застрахователна компания Лев
Инс“ АД да заплати на В. А. Б., на основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за
застраховането, сумата от 200 000 лева, застрахователно обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, следствие на пътнотранспортно
произшествие, настъпило на 28.07.2017 г., в гр. Враца на кръстовището между
бул. „Мито Орозов“ и ул. „Никола Вапцаров“, по вина на водача на лек
автомобил с марка „БМВ”, модел „520И”, с peг. № ***, управляван от Т. Ц.
Т., чиято гражданска отговорност като автомобилист за вреди е била
застрахована съгласно полица № BG/22/116002047402, с период на действие
от 28.07.2016г. до 28.07.2017г., ведно със законната лихва, считано от
11.02.2018г. до окончателното изплащане на сумата от 200 000 лева, като е
отхвърлил предявения иск за законна лихва за претендирания от ищцата
период от 28.07.2017г. до 10.02.2018г. /вкл./ С решението СГС, ГО, 26 състав
е осъдил „Застрахователна компания Лев Инс“ АД да заплати на В. А. Б., на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 220лв., представляваща съдебни
разноски. С решението СГС, ГО, 26 състав е осъдил „Застрахователна
компания Лев Инс“ АД, на основание 78, ал. 1 от ГПК и чл. 38, ал. 2 от ЗАдв,
да заплати на С. С. Ч. сумата от 6 636 лева - разноски за адвокатско
1
възнаграждение. С решението СГС, ГО, 26 състав е осъдил „Застрахователна
компания Лев Инс“ АД, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, да заплати по
бюджетна сметка на Софийски градски съд сумата от 8 000 лв. - държавна
такса, както и сумата от 760 лв. по депозитната сметка на Софийски градски
съд.
Срещу решението в осъдителната му част над размера на сумата от
120 000лв. до присъдените 200 000лв. е подадена въззивна жалба от ответното
застрахователно дружество, чрез процесуалния му представител, с
възражения за неправилност. В жалбата се прави оплакване, че решението в
обжалваната част не е съобразено с материалния закон, трайната практика
меродавна за събития настъпили през 2017г., поради което се сочи, че
първостепенният съд е присъдил обезщетение значително надхвърлящо
обичайно присъжданите обезщетения по претенции за вреди настъпили през
тази година. Прави се искане въззивният съд да постанови решение, с което
да отмени решението на първата инстанция в обжалваната част. Предявява се
претенция за присъждане на направените разноски.
Срещу решението в отхвърлителната му част за законна лихва за
периода от 15.11.2017г. /датата на уведомяване на ответното застрахователно
дружество/ до 11.02.2018г. е подадена въззивна жалба от ищцата, чрез
процесуалния й представител с възражения за незаконосъобразност на
решението в обжалваната част. В жалбата се прави искане въззивният съд да
постанови решение, с което да присъди заплащане на законна лихва за
периода от 15.11.2017г. до 11.02.2018г.
В срока за отговор по чл. 263, ал.1 ГПК всяка от страните е подала
такъв, с който оспорва жалбата на насрещната страна, като неоснователна и
необоснована и моли същата да бъде оставена без уважение.
В открито съдебно заседание жалбоподателите, чрез процесуалните им
представители, поддържат подадените въззивни жалби и молят същите да
бъде уважени.
Въззивните жалби, с които въззивният съд е сезиран, са подадени в
законоустановения срок, от процесуално легитимирани страни, поради което
се явяват допустими.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По правната квалификация: Въззивният съд приема, че предявените
искове са с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ и чл. 86 ЗЗД и с предмет –
присъждане на обезщетение в размер на 200 000лв. за претърпените от
ищцата неимуществени вреди от смъртта на нейния син, вследствие на пътно-
транспортно произшествие, настъпило на 28.07.2017г., ведно със законната
2
лихва от датата на увреждането до окончателното плащане. Нормата на чл.
432, ал.1 КЗ предвижда, че увреденото лице, спрямо което застрахованият е
отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по
застраховка „Гражданска отговорност”. При така предявен иск, ищецът
следва да установи, че е извършено противоправно деяние от водач на
застрахован с договор за застраховка „Гражданска отговорност” при
ответника автомобил, че това деяние му е причинило вреди и те са в причинна
връзка с противоправното деяние.
С обжалваното решение СГС, І ГО, 26 състав, е уважил в пълен размер
предявения от ищцата иск. В мотивите на своето решение, съдът е приел, че
ищцата е доказала предпоставките на разпоредбата на чл. 432, ал.1 КЗ, за да
бъде ангажирана отговорността на ответника. Приел е, че по делото е
безспорно, че ответникът е сезиран на 10.11.2017 г. с извънсъдебна
претенция, поради което е посочил, че началната дата на забавата, от която е
дължима и лихвата за забава е 11.02.2018 г. – 3 месеца след сезирането, като
се е позовал на чл. 496, ал.1 КЗ. Отхвърлил е претенцията за законна лихва за
периода от 28.07.2017г. до 10.02.2018г. /вкл./
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните
части. Решението на СГС в осъдителната му част до размера на сумата от
120 000лв., като необжалвано е влязло в сила. Поради това основанието на
предявения иск е установено със сила на пресъдено нещо, а именно, че е
извършено противоправно деяние от водач на застрахован с договор за
застраховка „Гражданска отговорност” при ответника автомобил, че това
деяние е причинило вреди на ищцата, както и че е налице причинна връзка
между вредите и противоправното деяние.
С оглед релевираните в двете жалби оплаквания, спорът на страните
пред въззивната инстанция се съсредоточава върху въпросите за правилното
приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и началния момент на претенцията
за законната лихва върху дължимото обезщетение.
С цел установяване на действителните отношения между ищцата и
починалия неин син пред първата инстанция са разпитани две свидетелки -Д.
Н. Д. - съсед на ищцата и М. В. С. - приятелка на починалия син на ищцата.
От показанията на св. Д. се установява, че майка и син живеели заедно,
били много привързани един към друг, били неразделни, В. от малък бил
добро, разбрано и уважително момче. От свидетелските показания се
установява, че при вестта за смъртта на своя син ищцата била много
разстроена, гласът й бил много променен, а след погребението се сринала
3
психически и вече не била тази жена, както преди инцидента. От показанията
на тази свидетелка се установява, че ищцата от мъка по загиналото си момче
била психически недобре, пиела хапчета, ходела по доктори, не можела да
спи нощем, споделяла, че често животът на сина й минавал „като на лента“ и
страданието още повече се усилвало. От показанията на св. С. се установява,
че В. и майка му живеели заедно, той разчитал единствено на нея, а ищцата
давала всичко за него, била грижовна майка и добър човек. Загубата на В. й се
е отразила много тежко, не спирала да плаче. Често се обаждала на
свидетелката и на друг приятел на В., за да ги чуе и да си спомнят заедно за
него. И двете свидетелки са категорични, че до момента на дадените от тях
показания, майката не е преодоляла мъката, продължава да плаче и не може
да спи нощем.
Въззивният състав изцяло кредитира показанията на двете свидетелки,
тъй като същите са обективни, дадени са в резултат на преки впечатления от
живота на семейството на ищцата, показанията им взаимно се допълват и не
си противоречат.
От приложеното удостоверение за наследници, изх. №94-В.491-1 от
31.07.2017г. се установява, че В. А. Б. е единствен законен наследник на своя
син – В. П. Д..
При така изяснените конкретни обстоятелства, настоящата съдебна
инстанция достига до извода, че в процеса на доказване ищцата успя да
проведе пълно и главно доказване на твърдените от нея неимуществени вреди
в резултат на смъртта на нейния син.
Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно
засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени,
предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се
определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД –
по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието
„справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е
свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи
обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат
предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички
случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията
за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е
обусловено от съобразяване и на общи критерии - момент на настъпване на
смъртта, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което
претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите
между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения.
Според практиката на ВКС, възрастта на починалия не съставлява
самостоятелен критерий при определяне на обезщетението, доколкото сама
по себе си не е критерий за съдържанието на връзката между починалия и
претендиращия обезщетение. /така решение № 124 от 14.07.2016 г. по т.д. №
4
2056/2015г., Т. К., І Т. О. на ВКС/. Възприето е и становището, че при
определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени
вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в
страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в
нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“.
След, като взе предвид горните постановки, както и установените от
свидетелските показания действителни отношения между ищцата и нейния
син, внезапното настъпване на смъртта му, цялостното негативно отражение
на събитието върху психо-емоционалното състояние на ищцата и като
съобрази преобладаващата съдебна практика относно присъжданите в сходни
случаи обезщетения, приема, че справедливото обезщетение за ищцата
възлиза на 200 000лв. По делото се установи, по категоричен начин, че майка
и син са живеели заедно, синът не е бил семеен, били са много привързани
един към друг и неразделни, взаимно са си били опора. Майката не е имала
съпруг, нито друго дете, поради което В. е бил единственото й най-близко
същество, на което тя е давала цялата си любов и грижи. Загубата на най-
близкия й човек се е отразила изключително тежко и без възможност за
преодоляване. Това е най-тежката загуба в живота на един родител - да
надживее своето дете. Неоснователно е възражението на жалбоподателя-
ответник, че определеното от първата инстанция обезщетение е в завишен
размер, позовавайки се на формалния критерий – установената съдебна
практика при аналогични случаи. Всеки конкретен случай е зависим от
обхвата на твърдените и доказани вреди, не само по вид, но и по съдържание,
и обусловен от личността на пострадалия, претендиращ обезщетението. В
настоящия случай, по безспорен начин се установи, че загубата на сина й се е
отразила изключително тежко на ищцата и тя не може да я преодолее -
променила се е коренно, не спира да плаче, не спира да търси приятелите му,
като по този начин споменът за него непрекъснато се възражда. Безспорно
загубата на дете винаги води до загуба на смисъл и значение на живота за
родителите му, а в конкретния случай - на още по-голямо основание, предвид
личността на починалия и съдържателната, изграждана с години на обич,
грижа и внимание връзка между майка и син. Не се касае за установени
единствено общ бит и добри, подразбиращи се от нормална родствена връзка
отношения, а за взаимна подкрепа и безприкословна отдаденост. Именно тези
отношения превръщат загубата в изключително тежка, непрежалима и
непосилна за преживялата. Със загубата на своя син, ищцата губи не само
най-скъпият си човек на света, но и подкрепата в дома и сигурността в
бъдещето си. Установи се, че ищцата не е успяла да преодолее загубата му, не
е намерила утеха и спокойствие, като чувството на празното и безнадеждност
съпътстват ежедневието й. Тези конкретно установени и обсъдени по-горе
обстоятелства мотивират настоящият съдебен състав да приеме, че
определеното обезщетение не е в завишен размер.
5
При този изход на спора решението в обжалваната част следва да бъде
потвърдено.
По отношение на релевираното оплакване за началния момент, от който
започва да тече законната лихва, въззивният съд приема следното:
Основателно е възражението на жалбоподателката-ищца, че началният
момент за присъждане на законната лихва следва да бъде: 15.11.2017г. –
датата на писменото уведомяване на ответника /вж лист 44 от делото пред
СГС/. В практиката на ВКС, обективирана в множество съдебни решения, се
приема, че в хипотезата на пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя
по застраховка „Гражданска отговорност“ в застрахователната сума по чл.
429 КЗ се включва дължимото от застрахования спрямо увреденото лице
обезщетение за забава за периода от момента на уведомяване на
застрахователя, респ. предявяване на претенцията от увреденото лице пред
застрахователя, а не и от момента на увреждането. Следователно прекият иск
по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане от застрахователя на обезщетение за забава
за периода от 28.07.2017г. до 14.11.2017г. /вкл./ е неоснователен. На осн. чл.
493, ал. 1, т. 5 КЗ застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице
отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава от датата на
предявяване на претенцията от увреденото лице, т.е. от 15.11.2017г., а след
изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ и при липса на произнасяне и плащане
на обезщетение от застрахователя, дължи законната лихва върху
обезщетението за неимуществени вреди за собствената си забава.
Следователно решението следва да бъде отменено в частта, в която съдът е
отхвърлил претенцията за законна лихва за периода от 15.11.2017г. до
10.02.2018г./вкл./, като въззивният съд постанови решение, с което върху
сумата от 200 000лв. да присъди законна лихва за периода от 15.11.2017г. до
10.02.2018г. /вкл./ По отношение на решението в частта, в която претенцията
за законна лихва е отхвърлена за периода от 28.07.2017г. до 14.11.2017г.
/вкл./, както и в частта, в която е уважена за периода от 11.02.2018г. до
окончателното плащане решението е влязло в сила като необжалвано.
С оглед изхода на спора за основателност на жалбата на ищцата и за
неоснователност на жалбата на ответника, то на ищцата се дължат разноски в
размер на 5200лв. с ДДС.
Мотивиран от горното, САС, ГО, 8 състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 8054 от 27.11.2019г., /поправено с решение
№3360 от 05.06.2020г. и решение № 4626 от 30.07.2020г./, постановени по
6
гр.д. №10170/2018г. от СГС, I ГО, 26 състав, в частта, в която е отхвърлен
предявеният иск за законна лихва върху сумата от 200 000лв. за периода от
15.11.2017г. до 10.02.2018г. /вкл./, като вместо това постановява:
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс” АД с ЕИК *********, със седалище и
управление: гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ №67 А да заплати на В. А.
Б. с ЕГН ********** и адрес: гр.***, община ***, област ***, ул. „***“ № 1А,
законна лихва върху сумата от 200 000 лв., считано от 15.11.2017г. до
10.02.2018г. /вкл./
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс“ АД да заплати, на основание чл. 78, ал.1 ГПК,
на В. А. Б. сумата от 5200лв. /с ДДС/-разноски пред САС.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
Решението като необжалвано е влязло в сила в осъдителната част над
размера на сумата от 120 000лв. и в отхвърлителната част за законна лихва за
периода от 28.07.2017г. до 14.11.2017г. /вкл./, както и в частта, с която е
присъдена законна лихва, считано от 11.02.2018г. до окончателното плащане.
Решението може да са обжалва от страните пред ВКС на Р. България, в
едномесечен срок от връчването му, при наличието на предпоставките по чл.
280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7