РЕШЕНИЕ
гр. София, 21.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е”
въззивен състав, в публичното заседание на тридесет и първи
януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. АДРИАНА
АТАНАСОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 15825
по описа за 2018 г., и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение от 20.07.2018 г., постановено по гр. дело № 67186/2016
г. по описа на СРС, 47 състав, са уважени предявените от К.А.С. срещу „Ю.Б.“ АД
обективно кумулативно съединени установителни
и осъдителни искове, както следва:
- искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с
чл. 26, ал.1 от 33Д, вр. с чл. 143 от 33П, с които е установено, че са нищожни
клаузите на чл.1, ал.1; чл.1, ал.3; чл.2, ал.1; чл.3, ал.1; чл.3, ал.3; чл.3,
ал.5; чл.6, ал.2; чл.8, ал.2; чл.12, ал.1; чл.22, ал.1 и чл.22, ал.2 от договор
за кредит за покупка на недвижим имот HL25297 от 01.08.2017 г. сключен между
страните по делото.
- искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, с които
банката е осъдена да заплати на ищеца: сумата от 7670,0З евро, представляваща
надплатени суми за месечни анюитетни вноски и такса за управление на кредита,
поради валутна разлика между швейцарски франк и евро за периода от 10.11.2011
г. до 10.11.2016 г.; сумата от 7785,73 евро, представляваща разлика от
предварително договорените месечни вноски и заплатените завишени вноски за
периода от 10.11.2011 г. до 10.11.2016 г.;
сумата от 19,77 евро, представляваща надплатена сума за такса за управление на
кредита за периода от 2011 г. до 2016 г., ведно със законната лихва върху
горепосочените суми от датата на исковата молба до окончателното им плащане.
Hа основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът е осъден да
заплати на ищеца сторените от последния разноски по делото, в размер на 5888,73
лева.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба
от ответника „Ю.Б.” АД, чрез пълномощника адв. М. К., с надлежно учредена
представителна власт по делото, с оплаквания за недопустимост на обжалвания
съдебен акт, поради родова подсъдност на делото пред окръжен съд като първа инстанция,
доколкото атакуваните договорни клаузи касаят възнаградителната лихва и в този
смисъл исковeте били оценяеми и поради нередовност на исковата молба. На отделно основание поддържа недопустимост на
обжалваното решение за разликата над претендираните от ищеца 7785,37 лв. до присъдените
7785,73 евро по осъдителния иск, представляващ заплатените без основание
завишени вноски по кредита за периода от 10.11.2011 г. до 10.11.2016 г.
Наред с оплакванията за недопустимост са изложени такива и
за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост.
Въззивникът твърди, че съдът неоснователно му е отказал допускането на свидетел
за установяване, че процесните клаузи са резултат от индивидуално договаряне на
страните, както и не са поставени по реда на чл. 176 ГПК формулираните въпроси
към ищеца. В тази насока поддържа, че без индивидуално договаряне не би могло
да се определят срока, размерът, лихвата, като ищецът нито е твърдял, нито е
доказал, че е лишен от възможност свободно да обсъди тези договорни клаузи или
че банката едностранно е определила кредитните условия. Счита, че от представените
към отговора на исковата молба доказателства (искане за усвояване, молби за
покупко-продажба на валута, нотариален акт за учредяване на ипотека, подписан
от ищеца погасителен план от 21.08.2007 г.) било видно, че кредитополучателят е
имал достатъчно време и възможност да преосмисли съдържанието на клаузите от
подписания договор и да се откаже от договора. Счита, че клаузите са ясни, а
ищецът не ангажира доказателства, че при сключването им не е разбрал смисъла
им. С оглед на това изтъква, че клаузите не са неравноправни поради значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, а разпоредбите на чл.
143, т. 10, т. 11 и т. 12 от ЗЗП били неприложими в случая, като неправилно СРС
ги бил приложил.
Необоснован се явявал и изводът в обжалваното решение, че
страните са постигнали уговорка за предоставяне на кредит в евро, а не в
швейцарски франкове. Игнорирана била от първоинстанционния съд приетата пред
него ССчЕ, според която при отпускане на процесния кредит е използван ресурс в
швейцарски франкове, набавен чрез суапова сделка чрез закупени шв. франкове
срещу евро. Излага съображения, че клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора
уреждала реда за връщане на взетия в швейцарски франкове кредит, без да налага
покупката на тази валута да бъде посредством ответната банка. Самият валутен
курс се влияел от обективни фактори и от условия на финансовите пазари, стоящи извън
преценката на „Ю.Б.“ АД, а ако ищецът е намирал определеният от банката курс за
неизгоден, винаги е можел да набави валутата от друго място, като банката
обективно не е могла да бъде наясно с конкретни предстоящи промени на валутните
курсове.
Счита, че спорните правоотношения нямат отношение към
промяна на тарифата на банката и оспорената в тази връзка като неравноправна
клауза на чл. 12 от договора, още повече че подобно едностранно изменение не е
забранено от ЗПУПС, по аргумент от чл. 43, ал. 1 и ал. 2 от този закон.
Поддържа, че налице било и договорно основание, въз основа
на което банката е събрала претендираните от ищеца лихви, тъй като изменението
на лихвения процент е осъществено при спазване на одобрена от банката
методология и при промяната на обективни компоненти, които не се определят от ответника
като лихвата е била, както увеличавана, така и намалявана. Счита за
незаконосъобразно обявяването на клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за
нищожна, тъй като страните не са договаряли фиксирана лихва и съдът не е
оправомощен да налага такава. Поддържа, че кредитополучателят е имал
предоставена възможност да се откаже от договора при изменение на лихвата.
Излага оплаквания, че СРС не е обсъдил доводите на ответника за приложението на
чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 1 и т. 2 от ЗЗП
Като последица от поддържаната неоснователност на
установителните искове за нищожност на договорните клаузи поддържа, че неоснователни
се явяват и предявените осъдителни искове, като СРС не бил взел предвид
доводите на ответника за липсата на уговорка кредита да се изплаща в евро. По
изложените съображения моли обжалваното решение да бъде обезсилено, а делото
изпратено на СГС за разглеждане като първа инстанция или решението да бъде
частично обезсилено за разликата над 7785,37 евро до 7785,73, евро или
евентуално атакуваният акт да бъде изцяло отменен като неправилен, а
предявените искове - отхвърлени. Претендира разноски.
Въззиваемият - ищец К.А.С., чрез пълномощника си - адв. В. В.,
с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в законоустановения
срок отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените
съображения. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно, както и
да му бъдат присъдени направените пред настоящата инстанция разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл.
259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е
валидно. По неговата допустимост съдът намира следното:
Съгласно константната практика на
ВКС, обективирана в множество съдебни актове - определение № 647 от 15.11.2019 г.
по т. д. № 263/2019 Г., ІІ т.о. и посочените в него решение № 76/15.07.2016 г. по т. д. № 888/2015 г. на ВКС, І
т.о. и решение № 72/02.08.2016 г. по т. д. № 686/2015 г. на ВКС, ТК,
ІІ т.о., споделяна и от настоящия състав на съда, установителният иск за
обявяване на нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит като
неравноправни, в които е установено право на банката едностранно да променя
договорната лихва по кредита, е неоценяем. Ето защо, противно на поддържаното
във въззивната жалба, делото е родово подсъдно на СРС като първа инстанция,
доколкото се касае за неоценяеми установителни искове, кумулативно обективно съединени
с осъдителни искове за парични вземания, всеки един с цена по-ниска от
25 000 лв., поради което и доводите на въззивника за недопустимост на обжалваното
решение се явяват неоснователни.
Следва да бъдат споделени обаче
оплакванията във въззивната жалба за частична недопустимост на обжалваното
решение по отношение на предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
представляващ разлика между предварително договорените
месечни вноски и заплатените завишени вноски за периода от 10.11.2011 г. до
10.11.2016 г. – за разликата над претендираните 7785,37 евро, до присъдените
7785,73 евро. В о.с.з. от 20.05.2018 г. СРС е уважил искането на ищеца,
обективирано в представената в същото съдебно заседание молба по чл. 214, ал. 1 ГПК (л. 640-641 от делото на СРС), за увеличаване на горепосочения иск от
първоначално претендираните 5500 евро до сумата от 7785,37 евро и е допуснал
изменение на иска чрез неговото увеличение. Видно обаче от мотивите и диспозитива
на решението, съдът е приел, че е сезиран с осъдителен иск за сумата от 7785,73
евро, поради което и за тази сума е осъдил ответника. В нарушение на
диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК) съдът се е произнесъл свръхпетитум,
поради което решението се явява недопустимо и подлежи на обезсилване за сумата
от 0,36 евро, представляваща разликата между претендираните 7785,37 евро от
ищеца, до уважените 7785,73 евро.
По наведените във жалбата
оплаквания за неправилност на обжалваното решение настоящият състав намира
същите за частично основателни по следните съображения:
По делото страните не спорят по
отношение на обстоятелството, че са сключили Договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL25297 от 01.08.2007 г., като банката е предоставила на кредитополучателя
сума от 48 200 евро, представляваща равностойността на кредитен лимит в
швейцарски франкове, изчислен по курс „купува“ на франка към еврото в деня на
усвояването (чл. 1, ал. 1 от договора). Видно от приетата пред СРС
съдебно-счетоводна експертиза (т. 4.4, от ССЕ, лист 58 от експертизата) разрешеният
кредит е бил първоначално преведен по блокирана банкова сметка *** в размер на
78 797,75 шв. франка (чл. 2, ал. 1 от договора) и в същия ден чрез
превалутиране на сумата служебно от банката в евро, по търговски курс „купува“
на швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояването, е била
преведена по открита в банката сметка на кредитополучателя, с равностойността
на 48 200 евро (чл. 2, ал. 3 от договора).
Според чл. 6, ал. 2 от договора,
погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и
усвоен - в швейцарски франкове, като в случай че на съответния падеж на
погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил
дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има
средства в лева по свои сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с
тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски
франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева, за което
кредитополучателят с подписването на договора е дал своето неотменно и
безусловно съгласие и оправомощава банката. С чл. 22, ал. 1 от договора
кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че
промяната на обявения от банката курс „купува“ и/или „продава“ на швейцарския
франк към българския лев/евро, както и превалутирането по чл. 20, могат да имат
за последица, включително в случаите на чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на
дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като напълно приема
да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е
съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от
промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания
кредит. С ал. 2 на същия член, кредитополучателят е декларирал, че е изцяло
запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на
чл. 6, ал. 2 и чл. 20-22 от договора, както и че е съгласен с настъпването им.
Освен горепосочените клаузи на чл.1,
ал.1; чл.2, ал.1; чл.6, ал.2; чл.22, ал.1 и чл.22, ал.2 от договора, като
нищожно поради тяхната неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП ищецът е оспорил
и следните договорни клаузи - чл.1, ал.3; чл.3, ал.1; чл.3, ал.3; чл.3, ал.5;
чл.8, ал.2 и чл.12, ал.1.
Не спорно между страните и обстоятелството,
че предоставеният на ищеца ипотечен кредит не е предназначен за извършване на
търговска или професионална дейност, поради което кредитополучателят има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а ответната
банка се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
За да се приеме за неравноправна
договорна клауза, съдържаща се в договор, сключен с потребител, следва да са
налице следните кумулативни предпоставки, изведени от общите критерии,
предвидени в чл. 143 ЗЗП и по аргумент за противното от чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а
именно: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в
нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност
между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано
несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във
вреда на потребителя.
От събраните по делото
доказателства настоящият състав намира за установено, че процесните клаузи от
договора за кредит не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени
предварително от банката и не се установява ищецът да е имал възможност да
влияе върху тяхното съдържание. Презумпцията на чл.146, ал.4 ЗЗП не е оборена, а
твърденията на въззивника, че кредитополучателя е имал възможност да изрази
становище по съдържанието на договора и да повлияе върху тях, е само
хипотетично и остава недоказано. Следва да се отбележи, че с оглед оплакването
във въззивната жалба за нарушение на съдопроизводствените правила от СРС, настоящата
инстанция е уважила доказателственото искане на ответника за събиране на гласни
доказателства относно твърденията му, че процесните клаузи са индивидуално
уговорени, но впоследствие въззивникът сам се е отказал от допуснатия свидетел.
Извод за индивидуално договаряне не може да се изведе и от факта, че страните
са определили чрез преговори размера на кредита, срока, валутата и лихвата, тъй
като подобни действия са абсолютно наложителни при всеки един кредит по
отношение на всеки кредитоискател и не изключва презумпцията, че подготвените
от банковата институция договорни условия относно всички останали уговорки
извън горепосочените, са били едностранно наложени от нея.
Според чл.1, ал.1 от договора на кредитополучателя
се предоставя кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността
в швейцарски франкове на 48 200 евро по курс „купува” за швейцарския франк
към евро на банката в деня на усвояване на кредита, а кредитополучателят се
задължава да върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, в сроковете и
условията на договора. Съдържанието на клаузата не покрива критериите на чл.
143 ЗЗП, тъй като уговорката на страните касае основният предмет на договора,
изразена е по ясен и разбираем начин и въз основа на нея ищецът, както сам
твърди, е получил уговорената сума от 48 200 евро. Обстоятелството, че е
уговорено, че сумата в евро се равнява на определена стойност на валута
швейцарски франкове не води до нищожност, още повече че, както се посочи
по-горе, според ССчЕ, чрез счетоводни операции по превалутиране от франкове в
евро, банката действително е предоставила евро, съгласно уговореното. (в този
смисъл и решение №. 314 от 29.07.2019 г., по т.д. №1766/2016 г., II т.о на ВКС).
Предвид гореизложеното, не се
явява неравноправна и разпоредбата на чл. 1, ал. 3 от договора, според която в деня на
усвояване на кредита страните подписват приложение №1 към договора за кредит, в
което посочват приложимия към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк на
банката, както и конкретно определения размер на кредита в швейцарски франкове,
а така също не е неравноправна и уговорката по чл. 2, ал. 1 от договора, предвиждаща усвояване на
разрешения кредит по блокираната сметка в швейцарски франкове, които е следвало
да бъдат ползвани по реда на чл. 3 и чл. 4. Клаузите са разбираеми, явяват се логично
продължение на уговорката по чл. 1, ал. 1 от договора, и именно въз основа на тях
е било възможно предоставянето за усвояване на сумата от 48 200 евро.
По отношение валидността на
клаузата на чл. 22, ал. 1
и ал. 2 от договора, с която практически кредитополучателят се е съгласил
да поеме за своя сметка всички вреди от валутните промени и валутния риск е
формирана трайна и безпротиворечива практика на ВКС по идентични казуси (решение
№ 314 от 29.07.2019 г., по т.д. №1766/2016 г., II т.о на ВКС, решение № 155 ОТ
24.01.2020 Г. ПО Т. Д. № 2561/2018 г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 294 от
27.03.2019 г., по т.д. № 1599/2017, на ІІ т.о. на ВКС), споделяна и от
настоящия състав, според която неиндивидуално договорена клауза от кредитен
договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на
валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така
че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми
критерии икономическите последици от сключването на договора, и когато при
проверката ѝ за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки
изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора,
като в този случай за валутните разлики положение не намират изключенията на
чл.144, ал.3 ЗЗП.
При преценка неравноправността
на процесната клауза водещи са и разясненията, дадени по аналогичен казус в решение
на Съда на Европейския съюз (СЕС) по
дело С-186/16. Според т. 2 от диспозитива на решението, чл. 4, § 2 от
Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза
да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за
кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите
достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на
добра информираност и благоразумие. Посоченото изискване означава, че клауза,
съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута,
в която е бил договорен, трябва да се разбира от потребителя едновременно от
формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ
обхват, в смисъл че среден потребител, относително осведомен и в разумни
граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното
поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил
договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от
подобна клауза върху финансовите му задължения. Потребителят трябва да е добре
осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се
излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде
икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава
доходите си. От друга страна, банковата институция трябва да представи
възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на
кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател
не получава доходите си в тази валута. За да установи дали в разрез с принципа
на добросъвестност, дадена клауза води до значителна неравнопоставеност в ущърб
на потребителя, националният съд трябва да провери дали продавачът или
доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна
клауза след индивидуално договаряне (т. 57 от решението по С-186/16).
В т. 55 от разяснителната част
на решението по дело С-186/16 на СЕС е пояснено, че клауза, включена в
договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните
вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на
обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя
курсовият риск в тежест на потребителя.
В определение от 22.02.2018 г.
по дело С-119/17 на Съда на Европейския съюз, е пояснено още и че чл. 3 до чл.
5 от Директива 93/13 следва да бъдат тълкувани в смисъл, че може да бъде
преценена като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците на която
са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е
съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на
основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на
договора и когато при проверката за неравноправния ѝ характер бъде
констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност тя създава в ущърб на
потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните,
произтичащи от договора. Посочено е, че в тази връзка националният съд трябва
да направи преценка, като вземе предвид всички обстоятелства по делото, предмет
на главното производство и отчитайки по-специално експертната компетентност и
познанията на търговеца или доставчика относно възможните промени на обменните
курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута,
най-напред евентуалното неспазване на изискването за добросъвестност, а след
това наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на чл. 3,
пар. 1 от директива 93/13.
В настоящия случай
кредитополучателят е физическо лице – потребител и е сключил договор за кредит
за покупка на недвижим имот – апартамент в швейцарски франкове с равностойност
в евро. Видно от приложените към исковата молба предварителен договор и нотариален
акт за покупко-продажба, целта на кредита е била същият да се използва за
разплащане в различна валута от договорената, а именно в евро. Както се посочи,
приетата пред СРС счетоводна експертиза установява, че банката е извършила
счетоводни операции, с които последователно е кредитирала и дебитирала сметката
на ищеца със швейцарски франкове и след което е трансферирала сумата в евровата
му сметка по курса на банката, и от която еврова сметка кредитополучателят
реално е усвоявал кредита във валута евро. От друга страна, чл. 2, ал. 1 от
договора предвижда блокиране на сметката в швейцарски франкове, възпрепятстваща
реалното предоставяне на потребителя на необходимия му паричен ресурс в
швейцарски франкове. Ноторно известно е, че в периода на сключването на договора
за кредит банката е предлагала и рекламирала кредита във валута швейцарски
франкове като такъв с по-нисък лихвен процент в сравнение с обичайно
отпусканите на физически лица кредити във валута лева и евро, което съпоставено
с горепосочените обстоятелства води до обоснован извод, че потребителят е взел
решението си да сключи договор за кредитен лимит в швейцарски франкове, в
размер на равностойността им за определена сума в евро, като по-изгоден с оглед
именно по-нисък лихвен процент, а не поради реалната му нужда от ползването на
франкове.
Настоящият състав намира, че
сама по себе си уговорката кредитът да се погасява във валута, различна от
тази, в която ищецът получава дохода си и която има плаващ, нефиксиран курс,
сама по себе си носи за всяка от страните по сделката валутен риск, без
значение дали кредитополучателят попадат под защитата на ЗЗП. Когато обаче кредитополучателят
е потребител, той се явява икономически по-слабата страна в преддоговорното и
впоследствие в договорното правоотношение спрямо банката, както с оглед
възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Именно
поради това и практиката на СЕС, както и тази на ВКС, извеждат засилени
задължения на търговеца - банкова институция за предоставяне на информация относно
съдържанието на договорните клаузи, когато преговаря и сключва сделки с
потребител, в сравнение със случите, когато страната - кредитополучател, се
явява лице, нямащо качеството на потребител.
Настоящият състав е на мнение,
че в конкретния случай не може да се очаква банката да разполага със точна и
сигурна информация за движението на курса на швейцарския франк към валутата, в
която ищецът получава доходите си – лева или към тази, в която е усвоил кредита
– евро, за дългосрочен период от време, а още по-малко за целия срок на
кредита, предвид неговата значителна продължителност от 32 години. С оглед обаче извършваната дейност и притежавания
значителен финансов и човешки ресурс, позволяващ му задълбочен анализ на
валутните пазари, ответникът би следвало да разполага с прогнозна информация за
движението на курса на франка в краткосрочен и дори средносрочен план, поради
което обосновано може да се предположи, че същият е запознат с възможното
поскъпване на швейцарският франк, каквото в действителност се е наблюдавало в
периода след усвояване на кредита. Поради това и с оглед експертната си
компетентност относно потенциалните промени в обменният курс на швейцарския
франк, добросъвестността изисква от търговеца ясно и разбираемо да информира
потребителя за евентуално значимо поскъпване и рисковете, свързани с вземането
на кредит в чуждестранна валута, включително чрез съпоставка на разходите за
покупка на валутата при стойност към периода на договарянето на кредита, в
сравнение с разходите при евентуалното ѝ поскъпване. От гореизложените
разяснения от практика на Съда на ЕС, добросъвестността е изисквала дори и
банката да не може да представи конкретна информация, поне да осведоми и
разясни детайлно на кредитополучателя за възможните промени (включително рязко
повишаване) в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в
чуждестранна валута, особено в случай като настоящия, при който потребителят не
получава доходите си в тази валута, а целта на кредита по никакъв начин не
изисква за нуждите му да ползва именно швейцарски франкове. В тази насока
банката е следвало да разясни подробно валутния риск, поеман от
кредитополучателя, което не може да се приеме за извършено, единствено чрез
формално направеното в тази връзка изявление на ищеца в чл. 22 от договора. Не
са ангажирани доказателства, че банката е представила на кредитополучателя
подобна информация и че му е разяснила реално икономическите аспекти и рискове
на превалутирането на кредита в швейцарски франкове. За ищеца е липсвала ясна и
конкретна информация, от която да може да изведе, респективно да съпостави,
позитивите и рисковете от сключената сделка, в сравнение с тези от вземането на
кредит във валута, в която получава доходите си - лева или фиксираната към нея
резервна валута – евро. Липсвала е яснота за потребителя до каква стойност
потенциалното повишаване на франка би могло да заличи позитивите от по-ниската
лихва, в сравнение с отпуснат кредит във валута лева/евро, а оттук е бил лишен
и от възможността да направи разумен избор между по-ниската лихва при поет
валутен риск и по-високата такава, но при отсъствието на валутен риск.
Действително, според смисловото и граматическо съдържание на клаузите от
договора в интелектуалните възможности
на ищеца е да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната
валута, в която кредитът е бил договорен (и което следва от самото естество на
престацията), но предвид липсата му на експертни финансови познания, подобно
предвиждане е силно абстрактно и не може обосновано да се очаква от него да
прецени „потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху
финансовите му задължения“ по смисъла на горепосоченото решение на СЕС.
Предвид изложеното, ищецът не
е могъл да съобрази евентуалните икономически последици от валутния риск върху
задълженията си, който поема със сключването на договора за кредит в
чуждестранна валута, и се е съгласил с установените предварително от банката
условия, без да може да повлияе на съдържанието им. С непредоставянето на необходимата
информация на потребителя банката като икономически по-силна страна е нарушила
принципа на добросъвестност, а след сключване на договора, в хода на неговото
изпълнение, процесната договорна клауза на чл. 22, ал. 1 е довела до значителна
неравнопоставеност между страните. Механизъм, по който потребителят да бъде
защитен от валутния риск не е предвиден, включително и чрез клаузата на чл. 20,
ал. 1 от договора, тъй като упражняването на правото на превалутиране е
предпоставено от съгласието на банката и при заплащането на комисион (и то в
неупоменат в договора и определян от ответника размер), а лихвеният процент в
новата валута се определя едностранно от банката, предвид препращането в чл.
20, ал. 2 към чл. 12, ал. 2 от договора. Налице е значителна неравнопоставеност
в ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора,
тъй като ако банката беше постъпила добросъвестно и справедливо с потребителя,
не би могло да се очаква, че относително осведомен и обичайно наблюдателен
потребител би се съгласил с клаузата за поемане на риска от промяна на
посочената чуждестранна валута и понасяне на вредите от него дори и при
индивидуално договаряне.
Поради това че с клаузата на
чл. 22, ал. 1 във вреда на потребителя върху него се прехвърля изцяло валутния
риск, то се създава значително неравновесие между правата и задълженията на
страните по договора и същата следва да бъде обявена за нищожна като
неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Макар и декларативна, клаузата на чл.
22, ал. 2 също е проявна форма на поетия от кредитополучателя валутен риск,
поради което се явява неравноправна.
Аналогични са и съображенията,
въз основа на които неравноправна се явява и клаузата на чл.6, ал.2 от договора, предоставяща
възможност на банката при липса на осигурени средства в швейцарски франкове по
сметката по чл.2, ал.1 на съответния падеж на погасителната вноска по
главницата и/или лихвата и наличие на средства на кредитополучателя в евро по
сметките му в банката, погасяването на кредита да се извърши от банката освен
във валутата на кредита, и в лева или евро, след служебно превалутиране на тези
средства в швейцарски франкове по курс „продава” на банката за швейцарския
франк към евро. Клаузата е проявление на поетия от кредитополучателя с клаузата
на чл.22, ал.1 от договора валутен риск и всички вреди от промяната на обявения
от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев
или евро, които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни
вноски по кредита, изразени в лева/евро, и по изложените по-горе съображения се
явява неравноправна.
Основателни са обаче
оплакванията на въззивника по отношение на прогласената за нищожна клауза на чл.3,
ал.1 от договора за кредит. Същата не е нито неясна, нито води до
значително неравновесие в правата на страните и до вреда за потребителя, тъй
като съдържа цифровото изражение и на двата компонента, формиращи годишния
лихвен процент, представляващ сбора от базовия лихвен процент от 4,50 % и
договорна надбавка от 0,95 пункта. Следователно, чрез елементарно сборуване за
кредитополучателя е бил изначално известен размерът на ГЛП при усвояването на
кредита, равняващ се на 5,45%, (арг. и от чл.3, ал. 2 от договора) – изрично в
този смисъл и решение № 9 от 27.02.2020 г. по т. д. № 62/2019 г., І т. о., на
ВКС.
Клаузата на чл. 3, ал. 3 от договора за потребителски кредит, също не се
явява неравноправна, тъй като ясно регламентира лихвата за просрочие, като сбор
от фиксирана компонента от 10 пункта и лихвата по чл. 3, ал. 1, а изводът на
СРС в обратен смисъл се явява необоснован и в този смисъл неправилен.
Обосновано обаче е прието в обжалваното решение, че клаузата
на чл.3, ал.5 от договора е неравноправна. Същата предвижда действащият БЛП на
банката за жилищни кредити, явяващ се един от формиращите ГЛП компоненти, да не
подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за
страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и
датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите
салони. Съдържането на визираната клауза осъществява фактическия състав на чл.
143 ЗЗП, тъй като промяната на стойността на банковия лихвен процент е
предоставена изцяло в дискрецията на банката. Липсва каквато и да било яснота
относно методика за изменението на лихвата, обосноваваща наличието на
„основателна причина“ по смисъла на чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП или даваща възможност
за преценка за приложението на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП. Процесният договор не
попада и в соченото от въззивника изключение на чл.144, ал.3, т.2 ЗЗП, тъй като
не представлява такъв за покупка или продажба на чужда валута, пътнически
чекове или международни парични преводи в чужда валута. Отсъствието на посочени
в договора обективни фактори, водещи до изменението на лихвения процент, при
запазена за ответника суверенната преценка за това, създава значително
неравновесие между правата и задълженията на страните и противоречи на
изискването за добросъвестност.
По същите съображения неравноправна е и клаузата на 12, ал.1 от договора за
кредит, предвиждаща право на банката да променя тарифата за условията, лихвите,
таксите и комисионите, които прилага при операциите си, както и приложимите
лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му
превалутиране по реда на чл.20, като измененията в тарифата и приложимите лихви
влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са
задължителни за страните по договора. Тази уговорка също предоставя на банката едностранно
да променя приложимите към договора лихви, такси и комисиони, без яснота в
начина (методологията) на определянето им и техния размер (така и Определение №
305 от 15.05.2018 г., по т.д. № 2604/2017 г.). Извод в обратен смисъл не следва
от разпоредбите на чл. 43 от ЗПУПС (отм.), аналогични на тези в чл.62 ЗПУПС (в
сила от 06.03.2018 г.), на които се позовава на въззивника, тъй като те са
относими към платежни операции, които са предмет на рамков договор. Последният
е дефиниран в чл. 40, ал. 2 ЗПУПС (отм.) и представлява договор за платежни
услуги, уреждащ бъдещото изпълнение на отделни или на поредица от платежни
операции, който може да определя задълженията и условията за откриване и водене
на платежна сметка и съдържа най-малко предварителната информация по чл. 41. В
този смисъл процесният договор за кредит няма характера на рамков договор за
платежни услуги.
Следва да се отбележи, че визираната клаузата е
неравноправна не защото предвижда принципната възможност банката едностранно да
изменя тарифата и лихвата по кредита, а
тъй като съдържанието на чл. 12, ал. 1 договора е лишено от каквито и да
било критерии при такава промяна и за разлика от чл. 43, ал. 1 и ал. 2 ЗПУПС,
предвиждащи двумесечен срок за оповестяване на промените и възможност на
потребителя да възрази, че не ги приема, в настоящия случай действието им настъпва
с тяхното приемане от компетентните банкови органи и става задължително.
Съгласно чл. 41, ал. 3 и ал. 4 от Закон за кредите за
недвижими имоти на потребителите кредиторът има право на справедливо и
обективно обосновано обезщетение за евентуалните разходи, които са пряко
свързани с предсрочното погасяване на кредита, в размер до едно на сто от
предсрочно погасената сума по кредита, когато кредитът е погасен преди
изплащане на 12 месечни погасителни вноски от усвояването му, а след този
период предсрочното погасяване е без санкции. По силата на §4 от ПЗРЗКНИП
визираните разпоредби са приложими и към процесния договор за кредит, а
клаузата на чл.8, ал.2 от него е в пълно противоречие със закона, доколкото предвижда
кредитополучателят да заплати неустойка от 4% при предсрочното му издължаване.
При съобразяване на обстоятелството, че кредитът е усвоен преди повече от 12
месеца, кредиторът не би могъл да търси никакво обезщетение за предсрочното му
погасяване, поради което и клаузата следва да бъде изцяло прогласена за
нищожна, в който смисъл е прието и в обжалваното решение.
Предвид неравноправния характер на посочените клаузи по
чл.3, ал.5, чл.6, ал.2, чл. 8, ал.2, чл.12, ал.1 и чл.22, ал. 1 и ал. 2 от
договора за кредит, същите се явяват нищожни на основание чл.143, т.19 вр. чл.146,
ал.1 ЗЗП, поради което искът по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД за прогласяване на
нищожността им е основателен, а решението на СРС в тази част се явява правилно.
По вече изложените съображения, клаузите на чл. 1, ал. 1 и ал. 3, чл.2, ал.1, както и на
чл.3, ал.1 и ал.3 от договора не са неравноправни, респективно не са нищожни, и
по отношение на тях депозираната въззивна жалба следва да бъде уважена, а
решението отменено.
Въззивникът е обосновал
неправилността на изводите на СРС за уважаване на исковете по чл. 55, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД за недължимо надплатени суми за месечни
анюитетни вноски и такса за управление на кредита, поради валутна разлика между
швейцарски франк и евро за периода 10.11.2011 г. до 10.11.2016 г., както и за
недължимо платена разлика от предварително договорените месечни вноски и
заплатените завишени вноски за периода от 10.11.2011 г. до 10.11.2016 г., и за
надплатена сума за такса за управление на кредита за периода от 2011 г. до 2016
г., с аргументи, изведени от неправилно уважените
установителни искове за нищожност на процесните договорни клаузи. Въпреки че в
настоящото производство част от тях въззивният съд прие за действителни (чл. 1,
ал. 1 и ал. 3, чл.2, ал. 1 и чл. 3, ал. 1 и ал. 3), същите нямат пряко
отношение към твърдяното от ответника съществуващо основание да задържи
процесните суми, тъй като такова липсва поради констатираната нищожност на чл.3,
ал.5, чл.6, ал.2, чл.12, ал.1 и чл.22, ал. 1 и ал. 2 от договора, касаещи именно надплащането на проявилите се валутни
разлики и увеличения лихвен процент, както и недължимо събрани такси. Предвид изложеното
и доколкото липсват конкретни оплаквания по смисъла на чл. 269, изр. 2 ГПК
относно присъдения от СРС размер по отношение уважените осъдителни искове,
обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено в тази му част.
При
този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК в полза на
въззивника-ответник следва да бъдат присъдени реално направените по
представения списък съдебни разноски, съразмерно на основателната част на
въззивната жалба относно пет от обжалваните обективно съединени установителни искове
за обявяване нищожност на договорни клаузи, общо в размер на сумата от 1575,00
лв., представляваща заплатеното адвокатско възнаграждение за въззивното
производство и държавна такса, както и сумата от 1500 лв., представляващи
разноски в първоинстанционното производство за адвокатско възнаграждение. На
ответника не следва да се присъждат направените разноски за депозит за вещо
лице пред СРС, тъй като поставените задачи, касаят доказването на твърденията
му, че клаузите за прехвърляне на валутния риск върху кредитополучателя и за
изменение на лихвения процент са действителни, и които твърдения по вече
изложените съображения са приети за неоснователни.
Предвид основателността на част от предявените искове,
разноските, направени от ищеца за адвокатско възнаграждение пред СРС, се
равняват на сумата от общо 3238 лв. (1800 лв. за шестте установителни иска и
1438 лв. за трите осъдителни иска), като при този изход на спора е следвало да
му бъде присъдена и държавна такса от 1380 лв. за уважените искове. Следователно,
обжалваното решението следва да бъде отменено в частта с разноските, присъдени
в полза на ищеца, за разликата над 4618 лв. до присъдените 5888,73 лв. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия ищец следва
да се присъдят и реално направените разноски за адвокатско възнаграждение пред
СГС списък, съобразно неоснователната част на въззивната жалба - общо за сумата
от 3238 лв.
Предвид правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК,
цената на осъдителните исковете и връзката между тях, и доколкото се касае за
спор със страна потребител, поради което делото е гражданско (арг. от чл. 113, изр.
2 ГПК), то и въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение от 20.07.2018 г., постановено по гр. дело №
67186/2016 г. по описа на СРС, 47 състав, в частта, с която е уважен
предявения от К.А.С. с ЕГН ********** срещу „Ю.Б.“ АД с***** осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
представляващ претенция за неоснователно получена от банката разлика
между предварително договорените месечни вноски и заплатените завишени вноски
за периода от 10.11.2011 г. до 10.11.2016 г. – за разликата над претендираните
7785,37 евро, до присъдените 7785,73 евро.
ОТМЕНЯ Решение от 20.07.2018 г., постановено по гр. дело №
67186/2016 г. по описа на СРС, 47 състав, в частта, с която е признато
за установено, по предявените от К.А.С. срещу „Ю.Б.“ АД искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 26, ал.1 от 33Д, вр. с чл. 143
от 33П, че са нищожни клаузите на чл.1, ал.1; чл.1, ал.3; чл.2, ал. 1; чл.
3, ал. 1 и чл.3, ал.3 от договор за кредит за покупка на недвижим имот
HL25297 от 01.08.2017 г., сключен между страните по делото, както и в частта,
с която на ищеца са присъдени на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в
първоинстанционното производство за адвокатско възнаграждение и държавна такса за
разликата над 4618 лв. до присъдените 5888,73 лв., и ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от К.А.С. срещу „Ю.Б.“ АД искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 26, ал.1 от 33Д, вр. с чл. 143
от 33П, за прогласяване нищожността на клаузите на чл.1, ал.1; чл.1, ал.3; чл.
2, ал. 1; чл.3, ал. 1 и чл.3, ал.3 от договор за кредит за покупка на недвижим
имот HL25297 от 01.08.2017 г., сключен между страните по делото.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА К.А.С. с ЕГН **********, със съдебен адрес ***, чрез адв. В.
В., да заплати на „Ю.Б.“ АД с*****, със съдебен адрес ***, чрез адв. М. К., на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 273 ГПК разноски от 1500,00 лв. за производството пред СРС и 1575,00
лв. за производството пред СГС.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД с*****, със съдебен адрес *** да заплати на К.А.С. с ЕГН **********, със съдебен
адрес ***, чрез адв. В. В., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 273 ГПК сумата от 3238 лв., представляваща
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред СГС.
РЕШЕНИЕТО може
да бъде обжалвано пред ВКС по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от
връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: