Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 25.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия Ташева
в. гр. д. № 8602 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 101884 от 27.05.2020 г., постановено по гр. д. № 11573/2016 г. по
описа на СРС, І ГО, 127 с-в е признато за установено по предявените от С.Д.П.,
ЕГН **********, И.Д.Т., ЕГН ********** и С.Д.С., ЕГН **********, тримата със
съдебен адрес ***, срещу Й.Д.Г., ЕГН ********** и Б.А.Г., ЕГН **********,
двамата със съдебен адрес ***, че в отношенията между С.Д.П., от една страна, и
Й.Д.Г. и Б.А.Г., от друга, между И.Д.Т., от една страна, и Й.Д.Г. и Б.А.Г., от
друга, както и между С.Д.С., от една страна, и Й.Д.Г. и Б.А.Г., от друга,
ответниците Й.Д.Г. и Б.А.Г. не са собственици на 2/15 идеални части от поземлен
имот с идентификатор 12084.2700.772 по кадастралната карта и кадастралните
регистри, одобрени със Заповед № РД-18-40/20.07.2011 г. на изпълнителния
директор на АГКК, находящ се в с. Волуяк, район „Връбница“, м. „Волуяк гарата“,
ул. ********, с площ от 1158 кв.м., при съседи: поземлени имоти с
идентификатори 12084.2700.230; 12084.2700.229; 12084.2700.1443;
12084.2700.1739; 12084.2700.2463; 12084.2700.1738 и 12084.2700.232 и на
основание чл. 537, ал. 2 от ГПК е ОТМЕНЕН нотариален акт за признаване право на
собственост на основание давност върху целия имот, с номер 137, том V, peг. № 6406,
дело № 636/2015 г., издаден от нотариус И.Н., с peг. № 040 на НК, с район на
действие Софийски районен съд, съотв. акт № 72, том LXXXVI, дело № 26683/2015
г., вх. peг. № 36931/24.06.2015 г. по описа на СВп - София, в частта, с която Й.Д.Г.,
ЕГН **********, е признат за собственик на 6/15 идеални части от описания в нотариалния
акт недвижим имот, като ответниците Й.Д.Г. и Б.А.Г. са осъдени да заплатят на
ищците С.Д.П., И.Д.Т.С.Д.С. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 972,63 лв.
- разноски по делото. Срещу постановеното
първоинстанционно решение е депозирана въззивна жалба от ответниците Й.Д.Г. и Б.А.Г.,
чрез пълномощниците им по делото адв. Г.М. и адв. Г.К., с която същото се обжалва
изцяло като неправилно поради допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон. В
жалбата се навеждат доводи, че първоинстанционният съд не е обсъдил
доказателственото значение на представения по делото Нотариален акт № 137, том
V, peг. № 6405, дело № 636/2015 г. на нотариус И.Н., рег. № 040 на НК, с който на
ответниците Й.Г. и Б.Г. въз основа на обстоятелствена проверка е признато право
на собственост на основание давностно владение върху процесния имот, поради
което и неправилно не е зачел неговия легитимиращ ефект спрямо всяко трето лице
и съда. Поддържа се, че съгласно приетото в ТР № 11/21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012
г. на ВКС, нотариалният акт по чл. 587 ГПК представлява официален документ,
който се ползва с материална доказателствена по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК относно
извършените от нотариуса действия, която важи спрямо всички и може да бъде
оборвана чрез оспорване на истинността на нотариалния акт като писмено доказателство,
т.е. по реда на чл. 193 ГПК. В този смисъл се поддържа, че съдът неправилно не
е зачел обвързващата доказателствена сила на констативния нотариален акт и неправилно
е разпределил доказателствената тежест между страните като е възложил на ответниците
да извършат пълно доказване вместо ищците да извършат пълно обратно доказване.
На
следващо място, в жалбата се навеждат доводи, че фактическите изводи на съда са
направени едностранно и без събраните по делото доказателства да бъдат обсъдени
в тяхната съвкупност. В тази връзка се поддържа, че независимо от това, че в
задължителната практика се приема, че основното доказателство за установяване
на придобивна давност са свидетелските показания, при преценката на тяхната
достоверност, обаче, съдът следва да изхожда от анализа на всички събрани по
делото доказателства, а наред с това събраните по делото гласни доказателства
са обсъдени фрагментарно и едностранно. Излага се, че посочените съществени
нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и оценката на доказателствената
съвкупност опорочава изцяло фактическите констатации на съда относно релевантните
обстоятелства по делото. Твърди се, че в обжалвания съдебен акт, въпросите, касаещи
установяването на фактическата власт на ответниците върху процесния имот не са
анализирани, което е довело до нарушения на материалния закон при
постановяването му. В тази връзка, жалбоподателите поддържат, че поради
допуснатите съществени процесуални нарушения при оценката на доказателствената
съвкупност и нарушения на материалния закон, в обжалваното решение неправилно е
прието, че ответниците не са собственици на част от процесния имот.
В
жалбата се поддържа, че поради неправилност на обжалваното решение, в частта, с
която се отрича правото на собственост на ответниците за част от процесния
имот, то е неправилно и решението в частта, с която частично се отменя нотариален
акт за признаване на правото на собственост на основание давност № 137, том V,
peг. № 6405, дело № 636/2015 г. на нотариус И.Н., рег. № 040 на НК.
Поради
изложеното жалбоподателите, молят съда да отмени изцяло обжалваното решение и
вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.
Претендират разноски в двете съдебни инстанции.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищците С.Д.П.,
И.Д.Т. и С.Д.С., чрез пълномощника им адв. С.В., в който се излага становище за
неоснователност на въззивната жалба. Поддържа се, че обжалваното първоинстанционно
решение е правилно и обосновано, поради което молят да бъде потвърдено, а
подадената срещу него въззивна жалба да се остави без уважение. Претендират
разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните
по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявени отрицателни установителни искове с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК от ищците С.Д.П., И.Д.Т. и С.Д.С. против ответниците Й.Д.Г.
и Б.А.Г., както и с претенция на основание чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален
акт за признаване право на собственост на основание давност върху целия имот №
137, том V, peг. № 6406, дело № 636/2015 г., издаден от нотариус И.Н., с peг. №
040 на НК.
По
отношение на фактическата обстановка:
Няма
спор, че на 09.05.1974 г. наследодателят на страните по делото - Д.Г.С. е дарил
на сина си Й.Д.Г. /ответник по делото/ - с нотариален акт № 43, том IX, дело №
1580/1974г. на Нотариуса при СРС - 1/3 идеална част от неурегулирано място с
площ от 1500 кв. м., находящо се в землището на с. Волуяк - София, местност
„Джунина махала”, при съседи: шосе, К.Т., блок на ТКЗС, П.М., заедно с
построената в него едноетажна паянтова жилищна сграда, застроена на 65 кв.м.
Установено,
че наследодателят на страните по делото и техен баща Д.Г.С. е починал на 14.04.1982
г., а неговата съпруга и тяхна майка М.М.С.е починала на 27.03.2000 г., като от
представените удостоверения за наследници се установява, че негови наследници
към настоящия момент са ищците И.Д.Т., С.Д.П. и С.Д.С., ответникът Й.Д.Г. и
трети неучастващи по делото лица Ц.П. Н., В.В.Н.и И.В.Н.. В тази връзка,
въззивният съд намира, че правилно първоинстанционният съд е определил квотите
на страните в правото на собственост върху имота, а именно, че всеки от ищците –
съсобственици притежават по силата на наследяването по 1/5 идеална част от
останалите в наследство 2/3 идеални части от описания по - горе недвижим имот и
следователно по 2/15 идеални части от имота, а по силата на документите за
собственост ответникът Й.Д.Г. притежава 1/3 идеална част от поземления имот по
дарение и от останалите 2/3 идеални част притежава 1/5 идеални части по
наследство и съответно същият притежава общо 7/15 идеални части от имота.
От
представения нотариален акт за признаване на право на собственост на основание давност
с номер 137, том V, peг. № 6406, дело № 636/2015 г., издаден от нотариус с peг.
№ 040 от Регистъра, воден от НК, с район на действие СРС, съотв. акт № 72, том
LXXXVI, дело № 26683/2015 г., вх. peг. № 36931/24.06.2015 г. по описа на СВп –
София се установява, че ответникът Й.Д.Г. е признат за собственик на поземлен
имот с идентификатор 12084.2700.772 по КККР, одобрени със Заповед №
РД-18-40/20.07.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в с.
Волуяк, район „Връбница“, м. „Волуяк гарата“, ул. ********, с площ от 1158
кв.м.
От
заключението на вещото лице по допуснатата в първоинстанционното производство
техническа експертиза се установява, че придобитият през 1969 г. от Д.Г.С. имот
е нанесен е пл. номер 663 и площ от 1747 кв. м. в първия кадастрален план на с.
Волуяк, през 1959 г. През 1980 г. е изработен следващ кадастрален план, в който
имотът първоначално е нанесен с пл. номер 772 и с площ от 1747 кв. м., след
което е разделен на два имота: имот с пл. номер 772 с площ от 1135 кв.м. и имот
с пл. номер 1443, с площ от 612 кв. м.. Със заповед РД-50-09-332/16.09.1988 г.
е бил оД.първият регулационен план за района, като към този момент поземлен
имот 772 не е бил разделен и е представлявал един имот с площ от 1747 кв. м. За
западната част от този имот са били отредени два урегулирани поземлени имота,
съотв. УПИ IV-772 и УПИ V-772 от кв. 56, а източната незастроена част е
останала извън регулация. През 1997 г. е прехвърлено на неучастващи по делото
лица правото на собственост върху неурегулирано празно място с площ от 612
кв.м., представляващо имот с пл. номер 1443, описан по - горе.
На
10.12.2001 г. е оД.следващият регулационен план за с. Волуяк – гарата, в който
са нанесени поземлен имот 772 и поземлен имот 1447. По този регулационен план
за поземлен имот 772 е бил отреден УПИ XII-772, от кв. 70, с площ от 1125
кв.м., а за поземлен имот 1447 е бил отреден УПИ V-1447 от кв. 70, с площ от 499
кв.м. На 28.12.2007 г. е било одобрено частично изменение за кв. 56 и 70, като
УПИ XII -772 от кв. 70 е разделен на УПИ XV-772 с площ от 604 кв.м. и УПИ
XII-772 с площ 521 кв.м.
Действащата
понастоящем кадастрална карта е била одобрена със заповед № РД-18-40/20.07.2011
г., като в нея имотът, описан в нотариалните актове от 1969 г. и 1974 г., е
отразен с два идентификатора - 12084.2700.772, с площ от 1158 кв. м., с номер
по предходен план УПИ XII-772 от кв. 70 и 12084.2700.1443 с площ от 614 кв. м.,
с номер по предходен план УПИ V-1447 от кв. 70.
Имотът,
описан в нотариален акт № 108, том XVII, дело № 3098/1968г. на IV Нотариус при
Софийски народен съд, представлява поземлен имот с идентификатор 12084.2700.772
по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-40/20.07.2011г. на Изпълнителния директор
на АГКК, с адрес на поземления имот: с. Волуяк, Район „Връбница”, м.”Волуяк
гарата”, ул. „*******с площ от 1158 кв.метра, при съседи: поземлени имоти с
идентификатори: 12084.2700.230; 12084.2700.229; 12084.2700.1443;
12084.2700.1739; 12084.2700.2463; 12084.2700.1738; 12084.2700.232.
При
така установената фактическа обстановка, въззивният съд намира от правна страна
следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирани страни
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана
по същество, същата е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и
правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи
следва да се добави следното:
При
предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за собственост,
ищецът цели да установи със сила на пресъдено нещо, че ответникът не е собственик
на една вещ.
Въззивният
съд намира, че предявеният отрицателен установителен иск за право на
собственост е допустим, доколкото правата на ищците в първоинстанционното
производство се отричат от ответниците, които са се снабдили с констативен
нотариален акт, съгласно който същите са признати за собственици на целия поземлен
имот на основание давностно владение и следователно между страните е налице
правен спор за собственост. В този смисъл и съгласно приетото в ТР № 8 от
27.11.2013г. по т.д. № 8/2012 г. на ВКС за ищците е налице правен интерес от
предявения иск, поради това, че същите притежават самостоятелни права върху
имота, които се оспорват от ответниците, поради което и правилно СРС е разгледал
предявеният иск по същество.
Основният
спорен въпрос между страните, който е пренесен и във въззивната инстанция е дали
ответниците са придобили правото на собственост върху процесния съсобствен имот
поради изтекла в тяхна полза 10 годишна придобивна давност.
Въззивният
съд намира, че възражението на жалбоподателите за придобиване на процесния имот
по давност се явява неоснователно, поради следните съображения:
Съгласно
чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост върху недвижим имот се придобива по
давност с непрекъснато владение в продължение на 10 години, което следва да
бъде явно, необезпокоявано и непрекъснато, като фактическата власт върху имота
се упражнява с намерението той да се свои.
Фактическият
състав на владението съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС включва както обективния елемент
на упражнявана фактическа власт, така и субективния елемент вещта да се държи
като своя. За да е налице обаче фактът на владение е необходимо в обективната
действителност да са се породили и неговите допълнителни елементи, а именно: 1)
да е постоянно – т.е. фактическата власт върху вещта и държането й като своя да
нямат случаен характер, а да са израз на воля, трайно да се държи вещта по
начин препятстващ евентуалното владение на други лица; 2) да е непрекъснато – в
смисъл да не е било прекъсвано за период
по-дълъг от шест месеца – чл. 81 ЗС; 3) да е несъмнено – да няма съмнение, че
владелецът държи вещта, като и за това, че я държи за себе си; 4) да е спокойно
– такова е, когато не е установено с насилие; 5) да е явно – владението е явно,
когато фактическата власт се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за това, да не е установено
по скрит начин, тайно от предишния владелец. При държането фактическата власт
се упражнява за друг. Държателят няма намерение да свои вещта.
Съгласно
приетото в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС,
презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между
съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт,
различен от наследяването. Ако сънаследник упражнява фактическа власт върху
съсобствен имот, съсобствеността върху който произтича от наследяване
сънаследникът владее своята идеална част на имота, а по отношение на идеалните
части на останалите сънаследници упражнява фактическа власт в качеството на
държател, независимо дали последните знаят за нестъпилото правоприемство и
придобитите от тях права. Съдебната практика по чл. 290 ГПК е константна, че за
да промени държането във владение, държателят трябва да демонстрира промяна в
намерението за своене на имота, която да е открито демонстрирана спрямо
собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия
за защита на правото си. Това е така, тъй като при наследяване владението върху
вещта, което е имал наследодателя се придобива по право от всички негови
наследници, а не само от този, който е останал и ползва наследствения имот. Като
съсобственик, той има право да ползва сам цялата вещ – чл. 31, ал. 1 ЗС,
доколкото това не пречи на останалите съсобственици също да ползват имота
съобразно правата си. Затова, само въз основа на факта, че съсобственият имот
продължително време се е ползвал от един от сънаследниците, не може да се съди
за това дали той е преобърнал държането на чуждите идеални части във владение
за себе си или упражнява предоставеното му от закона право да се служи с цялата
вещ.
Според
приетото в ТР № 1/2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ВКС, в отношенията между
сънаследници презумпцията на чл. 69 ЗС не се прилага. Когато съсобственик,
установил фактическа власт на основание, сочещо съвладение, както е при
наследяването, се позовава на придобивна давност за чуждите идеални части, той
трябва да докаже, че е извършил такива действия, които явно и недвусмислено
обективират спрямо останалите съсобственици намерението му да владее техните
идеални части за себе си с намерение да ги свои, като тези действия следва да
са доведени до знанието на останалите съсобственици. За да породи придобиване
по давност на чуждите идеални части, промяната на намерението като волеви акт
предполага външна изява, доведена до знанието на останалите съсобственици чрез
извършването на такива действия, които създават сигурност, че съвладелецът е
установил изключителна фактическа власт върху вещта, отричайки правата им. В
този смисъл завладяването на частите на останалите сънаследници и промяната на
намерението за своене следва да се манифестира явно пред тях, да се осъществи
чрез действия отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е
обективно невъзможно. Това е т.нар преобръщане на владението /interversio
possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик
владелец. Тези обстоятелства следва да бъдат доказани във всеки отделен случай и
конкретно. В посочената хипотеза в тежест на сънаследника, упражняващ
фактическа власт върху съсобствен – сънаследствен имот е да докаже, че е
упражнявал тази фактическа власт върху имота явно, необезпокоявано,
непрекъснато повече от десет години и че е довел до знанието на останалите
сънаследници намерението си да свои целия имот. Снабдяването и вписването на
нотариален акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК в полза на един от
съсобствениците за целия съсобствен имот, не е действие на довеждане до
знанието на останалите съсобственици на имота на намерението на
владелеца-съсобственик да свои целия имот. В този смисъл са решение № 95 от
04.12.2020 г. по гр. д. № 4004/2019 г. на II г. о., решение № 7 от 10.09.2018 г.
по гр. д. № 1903/2017 г. на ВКС, II г. о., решение № 705/29.10.2010 г.
по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 161/19.07.2013 г.
по гр. д. № 1163/2013 г. на ВКС, II г. о. и решение № 192/16.02.2017 г.
по гр. д. № 763/2016 г. на ВКС, I г. о., които се възприемат от
настоящия съдебен състав.
Констативният
нотариален акт се издава в едностранно охранително производство по искане на
молителя, в което останалите съсобственици не участват, поради което те не биха
могли да узнаят отричането на правата им, докато този акт не им бъде съобщен
или противопоставен. Както вече бе изложено по-горе, при съсобствени имоти
упражняващия владение съсобственик, желаещ да придобие имота за себе си, следва
да покаже по недвусмислен начин на останалите съсобственици това си намерение,
с действие и поведение отблъскващи техните собственически претенции.
Въззивният
съд намира за неоснователни наведените в жалбата оплаквания, че
първоинстанционният съд не е обсъдил и не е взел предвид доказателственото значение на нотариалния
акт, с който ответниците са признати за собственици на целия имот на основание
давностно владение. В тази връзка следва да се посочи, че съобразно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени в ТР № 11/21.03.2013 г. постановено
по тълк.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС нотариалният акт, с който се признава право
на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на
собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи
за факти. Тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава
правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността
на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен
интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се
изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра
на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта
придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е
било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне
легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е
бил или е престанал да бъде собственик. При оспорване на признатото с акта
право на собственост, тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без
да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Когато и двете страни в правния спор
легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било
констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на
доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл.
154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е.
фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно
основание. В тази връзка, съдът намира, че изложеното от ответниците във въззивната
жалба по отношение на т.нар. констативен нотариален акт за признаване на право
на собственост по давностно владение, се отнася до случаите, в които
оспорващата страна или в настоящия случай ищците, не притежава документ за
собственост. В действителност, съгласно постановките на посоченото тълкувателно
решение, в този случай оспорващата страна носи тежестта да докаже
несъществуването на признатото от нотариуса право.
Констативният
нотариален акт, обаче може да бъде оспорен от всяко лице, което има правен
интерес от това и твърди, че титулярът по акта не е собственик на имота.
Оспорването може да се изразява както в доказване на своите права, така и в
опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в нотариалния акт придобивно
основание, възможно е и да е доказване, че удостовереното право вече е погасено
или прехвърлено на трето лице. Така, за да се отрече легитимиращото действие на
нотариалния акт следва да се докаже, че титулярът, посочен в него не е бил или
е престанал да бъде собственик на имота /в този смисъл ТР № 11/21.03.2013 г. по
тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС/.
Въззивната
инстанция намира, че в случая събраните писмени и гласни доказателства по
делото оборват правния извод на нотариуса по издадения констативен нотариален
акт за собственост № 137, том V, peг. № 6405, дело № 636/2015 г. на нотариус И.Н.,
рег. № 040 на НК, с който на ответниците Й.Г. и Б.Г. въз основа на
обстоятелствена проверка е признато право на собственост на основание давностно
владение върху процесния имот. От доказателствата по делото се установи, че
ищците са наследници по закон на Д.Г.С. /починал на 14.04.1982 г./ и на
неговата съпруга М.М.С./починала на 27.03.2000 г./.
Въззивният
съд намира, че при съвкупна преценка на събраните гласни доказателства по
делото, както и на заключението на приетата експертиза по делото се установява,
че наследодателят на страните Д.С. е имал желание да разпредели правото на
собственост върху поземленият имот, който е бил с площ от 1500 кв. м., съгласно
нотариален акт № 108, том XVII, дело № 3098/1968г. на IV Нотариус при Софийски
народен съд, с който Д.Г.С. е признат за собственик.
От
представения нотариален акт № 43, том IX, дело № 1580/1974г. на Нотариуса при
Софийски районен съд се установи също, че наследодателят Д.Г.С. е дарил на ответника
Й.Д.Г. - 1/3 идеална част от неурегулираното място, в която ответниците са
построили къща върху една част от имота, в която живеят и до настоящия момент,
а около 500 кв. метра от имота са били продадени на трето лице. От показанията
на свидетелите се установи, че в останалата част от имота, върху която е
построена 3 етажна къща, в която е живяла майката на страните по делото е
останала за всички наследници. Всички свидетели по делото дават показания, че
тази къща е построена от наследодателя на страните по делото Д.Г. и от
съпругата му, която е живяла в нея. В този смисъл, от показанията на свидетеля Й.
Й. Г. - син на ответниците по делото се установи, че дядо му Д.е приписал една
част от това място на баща му, за да си построи къща, в която да живее със
семейството си, а в другата част на двора е имало стара къща, в която са живеели
баба му, дядо му и леля му И.. Свидетелят посочва, че баба му и дядо му са
започнали и построили нова къща на мястото на старата кирпичена къщичка, в която
е живяла баба му, като същата се е ползвала от всички наследници. Тези факти се
установяват и от показанията на свидетеля Х.Я., която също сочи, че на дядо Д.е
било издадено строително разрешение да построи къща в това място, което е било
около от 1500 кв.м., от които 500 кв.м. са били дарени на сина му Й., а на другите
наследници по средата са останали 500 кв.м. Свидетелката сочи, че дядо Д.е
оставил по 500 кв.м. на двамата си сина, на единия 1/3 от целия парцел, на
другия 500 кв.м, а остатъкът е останал за дъщерите. От показанията й се
установява, че строителството е започнало през 1979 г., като дъщерите на дядо Д.С.
и И. са започнали да строят, променили са проекта и къщата е станала триетажна.
Свидетелят Я.сочи също така, че ответникът Й.Г. също си е построил къща в имота
и никога не е опитвал да владее по-нататък имотът на сестрите си, като заявява,
че докато тя е живяла там – до 1984 г. в имота не е имало вътрешни огради и
имотът е бил един. От показанията на всички разпитани свидетели на ищцовата
страна Х.Я., П.В. и Р.Д.се установява, че ответниците са ползвали частта, в
която са си построили къща, а наследодателите на страните, както и ищците са
ползвали останалата част от имота, включително и построената в тази част къща,
както и че ответниците и ищците, са ползвали целия поземлен имот още преди
смъртта на техния баща. Към датата на смъртта на баща им - 14.04.1982г. - е
възникнала съсобственост, по силата на която всеки един от съсобствениците е
владял имота съгласно своята идеална част от правото на собственост. Съдът
намира, че посредством събраните гласни доказателства, по делото не се установи
ответниците да са упражнявали фактическа власт върху целия имот в период от
време с продължителност от 10 години, както и че през този период от време
останалите съсобственици/сънаследници не са се интересували от имота, не са го
посещавали и не са полагали грижи за имота. В тази връзка, въззивната инстанция
намира, че не се установява, че от страна на ответниците по някакъв начин са
били извършени действия, с които същите са обективирали спрямо останалите съсобственици
- наследници намерението си да владеят и техните идеални части за себе си,
каквото е изискването на Закона за собствеността и съответно задължителното му
тълкуване съгласно ТР № 1 /06.08.2012г. по т.д. № 1/2012г. по описа на ОСГК на
ВКС. Нито един от свидетелите по делото не е посочил, че ответниците са заявили
пред останалите наследници – съсобственици на имота, че са променили
намерението, с което държат техните части от имота. Настоящият състав приема,
че независимо, че по делото посредством свидетелските показания на свидетелите
на ответника – С. В., В.Г.и Й.Г. се установява факта, че ответникът Й.Г. е
установил фактическа власт върху имота като държане след смъртта на родителите
му, не се установява, че същият е демонстрирал промяна на намерението си, с
което държи имота пред останалите съсобственици на имота като явно и по
недвусмислен начин да е отрекъл пред тях правата им върху имота. В тази връзка,
съдът намира, че доведените от ответната страна свидетели – С. В., В.Г.и Й.Г.
са установили само упражняването на фактическа власт върху имота - ремонти на
покрив, поставяне на плочки, участването в строителството на къщата и други дейности,
които са били извършвани от ответниците. Настоящият състав намира, обаче, че
това не са действия, които сами по себе си установяват своенето на имота, а същите
доказват само действия, свързани с ползването на имота с оглед задоволяване на
нуждите на семейството на ответниците, но не и такива, които демонстрират
промяна на намерението, с което се държи чужд имот, съответно чужди части от
съсобствен имот. Построяването на къщата, поставянето на ограда, извършения
ремонт на покрив и поддържането на имота са действия на обикновено управление
по поддържане на съсобствен имот и не доказват промяна в намерението на
ответниците Й.Г. и Б.Г. да владеят не само собствената си идеална част, но и
идеалните части от останалите сънаследници /ищците по делото/, по отношение на
които имат само качеството на държатели - в този
смисъл Решение № 204 от 11.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 272/2012 г., II г. о.,
ГК. Сам по себе си фактът на осъществяване на фактическа власт върху имота не е
достатъчен, за се приеме, че е налице владение, като основание за придобиване
по давност на идеалната част на другия сънаследник. Липсват данни за
предаването на владението на притежаваните от ищците идеални части от имота на ответниците
с конклудентни действия или чрез словесно изразено съгласие. В този смисъл
желанието да се придобие един имот само по себе си не поражда правни последици,
ако не е заявено чрез съответните действия.
На следващо място, следва да се посочи, че по делото не е установено
упражняването на фактическа власт върху имота от ответниците да е било
съпроводено с отричане правата на останалите наследници – ищци по делото.
Напротив, по делото е установено, това упражняване на фактическа власт е било
съпроводено от признаване на правата им. По делото не се спори, че приживе
наследодателите на страните по делото са живели в имота, като не е установено същите
да са се отказвали от правата си върху него, да са признавали и съгласявали със
завладяване на имота като свой от сина им Й.Г.. В случая, по отношение на
правата на ищците – като наследници на общия им наследодател с ответника се
касае за признати по закон права, отказ от които не е заявен по установения за
това ред /чл. 52 ЗН, вр. чл. 49 ЗН/. В този смисъл, не се установи от страна на
ищците да е бил обективиран по някакъв начин отказ от права, респ. да е
направен отказ от наследство, което съгласно изискването на закона следва да се
осъществи и в писмена форма – чл. 52 вр. с чл. 49, ал. 1 от ЗН и в нотариална
форма. Никой от разпитаните по делото свидетели, включително и тези на
ответната страна не твърди, че е имало случай, при който ответниците не са
допускали ищците в процесния имот или да са заявили ясно пред тях, че считат
този имот само за свой, а не за собственост на всички наследници / Решение №
938 от 10.12.2009 г. на ВКС по гр.дело № 4880/2008 г., ІV г. о., ГК, Решение №
161 от 19.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2013 г., II г. о., ГК, Решение №
566 от 21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1053/2009 г., I г. о., ГК/. В тази
връзка въззивният съд намира, че правилно са били кредитирани от
първоинстанционния съд показанията на разпитаните по делото свидетели на
ищцовата страна - Х.Я., Р.Д.и П.В., тъй
като същите познават всички страни по делото, както и техните наследодатели и
имат непосредствени впечатления от отношенията между тях. От показанията на посочените
свидетели се установява по непротиворечив начин, че в останалата част от имота
е била построена къща на 3 етажа от наследодателите на страните и от ищците, че
ищцата С.П. е поддържала тази част от имота и продължава да го поддържа, че е
направила сонда, от която е захранила къщата и двора с вода. Свидетелят Х.Я.посочва,
че ищцата С.П. си е направила кладенец в нейния парцел, а след това брат й Й. й е прекъснал
тока, като в ползваната от нея част от двора, ищцата никога не е спирала да отглежда растения, дървета,
зеленчуци. Заявява, че ищцата С.П. лично си сади зеленчуците и плодовете и че е
мястото е като райска градина, а ответниците Й.Г. и съпругата му никога не са
садили в този имот, тъй като те си имат градина в тяхната част от имота. Показанията
на свидетеляЯ.се подкрепят напълно и от останалите свидетели на ищцовата
страна. Свидетелят Р.Д., която живее на съседната улица и твърди, че познава
страните от 45 г. се установява, че ищцата С. полива градината със сонда, която
сама си е направила преди около 2-3 години, защото брат й Й. й е спрял водата и
тока. Сочи, че ищцата С.П. си има къща, която сама си е направила и за която се
грижи и до ден днешен, а също така си сади и градина. От показанията на свидетеля
П.В., която също познава страните по делото и твърди, че често ходи на гости в
къщата на ищцата С.П. се установява, че ищцата живее в имота, през зимата си
пали печка в къщата, а от тази зима си е поставила и климатик. Свидетелката
посочва, че никога не е виждала там да влизат ответниците, тъй като те си стоят
в техния двор, в който имат градина, която обработват. Въззивният съд приема,
че обстоятелствата, които се установяват посредством свидетелските показания изключват
факта, че от страна на ответници е било демонстрирано с правни действия намерение
да владеят целия имот за себе си. Не е налице потвърждение наличието на
намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност, а
до момента, в който намерението за своене не бъде потвърдено чрез волево
изявление, не може да се придобие и правото на собственост върху идеалните
части на останалите съсобственици - сънаследници. В този смисъл, както бе
изложено от настоящия състав своенето трябва да е явно и несъмнително, а именно
да са извършени такива правни действия, чрез които съсобственикът да е заявил по
категоричен начин пред останалите съсобственици - сънаследници, че владее и техните
идеални части за себе си. Въззивният съд намира, че доказателства за това не са
събрани по делото, поради което счита, че в случая е налице държане от страна
на ответниците по отношение на идеалните части на другите съсобственици –
ищците по делото. Дори и да се приеме, че от страна ищците по делото не са били
упражнявани правата им по владеене и ползване на имота през целия визиран от
ответниците период от време, настоящият състав намира, че неупражняването на
права не може да са квалифицира нито като отказ от такива, нито като признание
на промененото субективно намерение на държателя, при липсата на доведено до
знанието на титуляра на правото на собственост такова намерение. В допълнение на изложеното, следва да се
посочи, че дори и по делото да се приеме, че не е доказано па категоричен начин
упражняването на правомощието на владение върху къщата и дворното място от страна
на останалите ищци по делото – И.Т. и С. Н., съгласно показанията на
свидетелите, то неупражняването на правомощието на владение върху същите не
води до загубване на правото им на собственост, след като спрямо тях, както и
спрямо ищцата С.П. не се установи и доказа ответниците Й.Г. и Б.Г. да са
променили намерението си да владеят техните идеални части от дворното място
само за себе си и да са довели до тяхното знание това си намерение и обективно
да са проявили фактически действия върху останалите идеални части от имота, от
които да може да се направи несъмнен извод, че искат да ги своят само за себе
си. /в тази насока решение № 16 от 17.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5652/2014
г. на I г.о./. Само
в такъв случай и в срока на придобивната давност по чл. 79 ЗС би възникнало за
този съсобственик изключително в неговия патримониум правото на собственост
върху имота. Поведението на позовалия се на придобивна давност следва да е
активно спрямо другия съсобственик, без да е необходимо последният да доказва
свое активно поведение по отношение на правата си във вещта, които не може да
изгуби, ако друг не ги придобие /чл. 99 ЗС/. Изложеното, дава основание на
настоящия състав да приеме, че единственият възможен извод въз основа на
събраните доказателства по делото е, че ответниците са станали и са останали
държатели на частите на останалите съсобственици, респ. че имотът не е изгубил
статута си на съсобствен по наследство между всички наследници.
С
оглед изложеното, въззивният съд приема, че ответниците Й.Г. и Б.Г. са били
само държатели на притежаваните от ищците С.П., И.Т. и С.С. по 2/15 идеални
части от процесния имот и като такива не са могли да придобият тези идеални
част по давност. В тази връзка, настоящата инстанция намира, че обвързващата
легитимираща сила на констативния нотариален акт за собственост е опровергана
по делото.
Следователно,
тримата ищци се легитимират като титуляри на по 2/15 ид.ч. от процесния
недвижим имот, или общо на 6/15 ид.ч. от него, поради което и предявените
отрицателни установителни искове за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК се явяват
основателни и подлежат на уважаване до посочения обем права. Поради изложеното
и като последица от това се налага извод, че правилно и законосъобразно с
обжалваното решение е бил отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК и издадения
констативен нотариален акт за признаване право на собственост на основание давност
върху целия имот, с номер 137, том V, peг. № 6406, дело № 636/2015 г., издаден
от нотариус И.Н., с peг. № 040 на НК, с район на действие СРС, в частта, с
която Й.Д.Г., ЕГН **********, е признат за собственик на 6/15 идеални части от
описания в нотариалния акт недвижим имот.
Поради
съвпадане на крйните изводи на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба следва
да се остави без уважение като неоснователна.
По разноските:
С
оглед изхода на спора, право на разноски има въззиваемата страна, предвид което
жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на ищците направените по делото
разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на 1000 лева.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 101884 от
27.05.2020 г., постановено по гр. д. № 11573/2016 г. по описа на СРС, І ГО, 127
с-в.
ОСЪЖДА Й.Д.Г., ЕГН ********** и Б.А.Г.,
ЕГН **********, двамата със съдебен адрес *** да заплатят на С.Д.П., ЕГН **********,
И.Д.Т., ЕГН ********** и С.Д.С., ЕГН **********, тримата със съдебен адрес ***
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1000 /хиляда/ лева – разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред
ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.