№ 14517
гр. *****, 27.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:НЕДЕЛИНА Д. СИМОВА
МИТОВА
при участието на секретаря ПЕТЯ Н. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от НЕДЕЛИНА Д. СИМОВА МИТОВА
Гражданско дело № 20241110137651 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Т.
Ш., гражданин на Словашката република, с ЛНЧ **********, чрез пълномощника адв.
Е. М., срещу Н. С. С., ЕГН ********** установителен иск с правно основание чл. 262,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 82, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, за сумата от 2 508,74 лв.,
представляваща обезщетение за неспазено предизвестие по Договор от 18.05.2022 г.,
ведно със законната лихва от 26.05.2023 г. до окончателното изплащане, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 21.09.2023 г.,
издадена по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 28395/2023 г. по описа на СРС, 56 състав.
Ищецът твърди, че между него, в качеството на възложител, и ответницата, в
качеството на изпълнител, бил сключен Договор от 18.05.2022 г., по силата на който
ответницата се е задължила срещу възнаграждение да извършва правни и фактически
действия по оказване на съдействие на ищеца при изпълнение на служебните му
задължения. По силата на Анекс № 2/01.12.2023 г. последното уговорено месечно
възнаграждение било в размер на 641,35 евро или 1254,37 лева. Твърди, че по силата
на т. 18.2 от Договора била уговорена възможността за едностранно прекратяване на
договора от изпълнителя с двумесечно писмено предизвестие. Твърди, че на 20.01.2023
г. ответницата прекратила едностранно договора чрез уведомление, изпратено чрез
WhatsApp, с което уведомила ищеца, че прекратява незабавно изпълнението на своите
задължения по договора и няма повече да се явява. Въз основа на изложеното ищецът
поддържа, че в негова ползва е възникнало правото да получи обезщетение за
неспазен срок на предизвестие за два месеца в размер от 2508,74 лева.
В срока за отговор на исковата молба е постъпил такъв от ответницата, в който
претенцията се оспорва като неоснователна. Оспорва да е прекратила едностранно
договора на 20.01.2023 г., включително да е обективирала изявление за това. Вместо
това сочи, че на следващия работен ден – 23.01.2023 г., се е явила на работното си
1
място в 8,00 ч., но не е била допусната по разпореждане на Т. Ш.. Твърди още, че в
срока от 01.01.2023 г. до 23.01.2023 г. не било заплатено дължимото възнаграждение
в размер на 930,66 лева. Поддържа, че договорът е прикривал трудово
правоотношение. Поддържа, че искът следва да бъде отхвърлен.
В срока по чл. 211 ГПК ответницата Н. С. предявява срещу ищеца Т. Ш.
насрещен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 357 КТ, вр.
чл. 61, ал. 1 КТ и 62, ал. 1 КТ, и осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2
КТ, чл. 213, ал. 2 КТ, чл. 220, ал. 1 КТ. Иска да бъде установено, че между страните по
силата на Договор от 18.05.2022 г. е възникнало трудово правоотношение. Сочи, че с
процесния договор ответникът по насрещните искове прикривал трудово
правоотношение с цел да избегне задълженията на работодателя по КТ. Обосновава
твърдението си за характера на сключения договор като трудов такъв с наличието на
установено работно време и място, че бил сключен не за определен резултат, а имал за
предмет предоставяне на работна сила, средствата за изпълнение били предоставени
от възложителя /работодател/, ежемесечно се дължало изплащане на възнаграждение,
което не е обвързано от постигнат резултат, както и йерархическа подчиненост на
възложителя. Въз основа на твърдението си, че съществувалото между страните по
делото правоотношение било трудово, претендира на основание чл. 128, т. 2 КТ
заплащане на трудово възнаграждение за периода от 01.01.2023 г. до 23.01.2023 г. в
размер на 930,66 лева. Въз основа на твърдението си, че не е прекратила едностранно
правоотношението въз основа на писмено изявление от 20.01.2023 г., а че на
следващия работен ден – 23.01.2023 г., се е явила на работното си място, но не е била
допусната, предявява иск по чл. 213, ал. 2 КТ за заплащане на обезщетение за
недопускане до работа в размер от 188.16 лева, представляваща обезщетение за
недопускане до работа за периода от 23.01.2023 г. до 25.01.2023 г. /след допуснато
изменение на иска и частично десезиране на съда в съдебно заседание от 29.04.2025 г./,
както и обезщетение на основание чл. 220, ал. 1 КТ за прекратяване на трудовото
правоотношение от работодателя без предизвестие също в размер на 1254,37 лева.
В срока за отговор на исковата молба по насрещния иск е постъпил такъв от Т.
Ш., в който насрещните искове се оспорват като неоснователни. Навежда твърдение,
че Н. С. сама е декларирала да е самоосигуряващо се лице, поради което
правоотношението между тях било такова по граждански договор, а не трудово.
Поддържа неоснователност на претенцията за недопускане до работа и поради
съображението, че със съобщението от 20.01.2023 г., изпратено по WhatsApp, Н. С. е
обективирала по същество уведомление в писмена форма за прекратяване на договора.
Оспорва като неверни твърденията, че на 23.01.2023 г. се е явила в офиса да изпълнява
възложените задължения, при което не е била допусната до работа. Въз основа на
твърдението си, че Н. С. е прекратила правоотношението навежда довод за
неоснователност на претенцията за заплащане на обезщетение за прекратяване на
договора от работодателя без предизвестие. Не оспорва, че за периода от 01.01.2023 г.
до 23.01.2023 г. Н. С. не е получила възнаграждение, но оспорва основателността с
наведено възражение за прихващане със сумата от 930,66 лв., която сума претендира
като парична равностойност на подлежащи на връщане вещи – мобилен телефон марка
Apple, модел Iphone 7, сериен номер F18STPG*****, преносим компютър /лаптоп/,
марка Dell, сериен номер IMEI& 35399107097****, ST: B77P3G2 и един чифт ключове
от офиса на адрес гр. *****, ул. „******“ № 6А, ет. 1, офис 7.
Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
2
установено от фактическа страна следното:
На основание чл. 153, вр. чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК като безспорни и ненуждаещи
се от доказване с доклада по делото са отделени обстоятелствата, че между страните е
бил сключен Договор от 18.05.2022 г., по силата на който ответницата се е задължила
срещу възнаграждение да извършва правни и фактически действия по оказване на
съдействие на ищеца при изпълнение на служебните му задължения; че по силата на
Анекс № 2/01.12.2023 г. последното уговорено месечно възнаграждение било в размер
на 641,35 евро или 1254,37 лева; че не е заплатено възнаграждение за месец януари
2023 г.
Предметното съдържание на възникналото между страните правоотношение се
установява от приложения по делото Договор от 18.05.2022 г., сключен между Т. Ш., в
качеството на възложител, и Н. С. С., в качеството на изпълнител, съгласно който
възложителят възлага, а изпълнителят приема, срещу определеното в договора
възнаграждение, считано от датата на подписване на настоящия договор, да извършва
съответните правни и фактически действия по оказване на съдействие на възложителя,
както при изпълнение на служебните му задължения, с които е натоварен от страна на
трети лица/дружества, така и на възложителя, в личното му качество, включително – и
на членове на неговото семейство. В раздел III – права и задължения на изпълнителя, в
т. 4.5 от същите е предвидено изпълнителят да има право на служебен мобилен
телефон, лаптоп и други вещи, подпомагащи дейността й, предоставени от
възложителя, за негова сметка, описани в приложение № 2 – приемо-предавателен
протокол, неразделна част от договора.
Съгласно т. 5.1 от договора изпълнителят се задължава в 10-дневен срок,
считано от подписването му, да представи на възложителя документи, удостоверяващи
регистрации с Агенция по вписванията, регистър БУЛСТАТ и в НАП като
самоосигуряващо се лице.
В чл. 5.4 е предвидено изпълнителят да предоставя съдействието си на адрес: гр.
*****, ул. „******“ № 6А, ет. 1, офис 7, на който се намира офисът на възложителя, в
работни дни, в часовия интервал от 08:00 ч. до 17:00 ч., както и по друго време и на
място, допълнително уговорено между страните/посочено в договора или негови
приложения.
Съгласно т. 5.7 изпълнителят е поел задължение да изпълнява и други задачи,
съобразно нейната компетентност, неупоменати в договора, които са й изрично
възложени от възложителя или възникват във връзка и с оглед на защитата на правата
и интересите на възложителя или на членове на неговото семейство.
В т. 4.2 и 6.4 е предвидено като права и на двете страни изпълнителят да бъде
командираван в страната и в чужбина.
В чл. 7 са предвидени задълженията на възложителя – да предоставя
необходимата информация, документация, материали, парични средства и вещи, да
оказва съдействие на изпълнителя, включително чрез ясни и точни инструкции, да
заплаща уговореното възнаграждение, да приема отчетите на изпълнителя, свързани с
предоставяното по силата на договора съдействие.
В раздел V, т. 8 е предвидено за извършваните услуги изпълнителят да получава
възнаграждение в размер на 1276 евро месечно в срок до 25 число на месеца – за
предходния.
В т. 3 от договора е предвидено същият да се сключва за неопределено време,
3
но в т. 17 е предвидено същият да се прекратява с изтичане на срока, за който е
сключен, както и по взаимно писмено съгласие на страните. В т. 18 е предвидена
възможност всяка от страните да го прекрати едностранно - от възложителя – с
едномесечно предизвестие, а от изпълнителя – с двумесечно такова, като срокът на
предизвестието започва да тече от датата на получаването му от насрещната страна.
Съгласно т. 19 за срока на предизвестието страните изпълняват ангажиментите си по
договора, освен ако не установят друго в писмени вид. В т. 20 е предвидено право на
възложителя да прекрати договора без предизвестие. Съгласно т. 21 при прекратяване
на договора възложителят заплаща възнаграждение за съдействието, оказано преди
датата на прекратяване и останало незаплатено.
Съгласно раздел X, т. 22 и следващите страните се уговарят всички съобщения,
предизвестия, пр. да са в писмена форма, като посочват адреси за кореспонденция,
включително елекронни адреси, на които приемат за уговорено, че ще се връчват
всички съобщения - включително такива във връзка със съдено производство.
Приложен е по делото приемо-предавателен протокол от 18.05.2022 г., съгласно
който Т. Ш. е предал на Н. С. движими вещи – мобилен телефон марка APPLE, модел
IPHONE 7, сериен номер F18STPG*****, преносим компютър (лаптоп), марка DELL,
IMEI: 35399107097****, ST: B77P3G2, един чифт ключове от офиса.
Към договора между страните са сключени два анекса – първият от 01.10.2022
г., с който работното време се променя от 08:00 до 14:00 ч., а месечното
възнаграждение – на 897,90 евро, и втори от 01.12.2022 г., с който работното време се
променя от 08:00 до 12:00 ч. („както и по друго време и на място, допълнително
уговорено между страните/посочено в този договор и в неговите приложения“, не
повече от 6 часа дневно, според допълнителната формулировка в договора), а
месечното възнаграждение – на 641,35 евро.
По делото е приложена, с превод от английски на български език, писмена
кореспонденция, за което се твърди от ищеца да е водена между него от Н. С. чрез
WhatsApp, от 20.01.2023 г. Съобщения от 17:23 – 17:24 ч. гласят: „Пиши на Д. И И.. Те
следва да се погрижат.“ В отговор на съобщенията Н. С. изпраща следното
съобщение: „Бих искала да те информирам, че няма да дойда в Стара Загора нито
днес, нито утре. Не се чувствам добре физически или психически, тази работа
започна да се превръща от удоволствие в нещо изтощително. Не се чувствам
оценена, нито чувствам, че работата, която върша, е оценена. Не ме очаквай в
понеделник или който и да е друг ден. Всички документи, свързани с теб или
дружеството, които се намират при мен, ще бъдат оставени в офиса заедно с
ключовете за самия офис. Благодаря ти за съдействието, то ме научи на много неща.
И. ще ти донесе всичко, което е необходимо за пощенската информация“.
Н. С. е дала обяснения по реда на чл. 176 ГПК в съдебното заседание на
29.04.2025 г., които следва да бъдат обсъдени и да бъде преценена доказателствената
им стойност спрямо подлежащия на изследване спорен факт относно проведената по
WhatsApp на 20.01.2023 г. кореспонденция и съдържанието на същата. На поставения
от ищцовата страна въпрос дали е изпращала съобщение на 20.01.2023 г. по WhataApp
същата дава уклончили и противоречиви отговори. Първоначално отговаря, че не си
спомня да е пращала такова съобщение. Същевременно непосредствено след това
сочи, че същото е изпратено доста след работното й време. Признава, че са имали
конфликт с Т. Ш., той й се развикал и тя се разплакала на улицата. После отрича
категорично да е изпращала съобщението, а след това, при поддържано искане от
ищцовата страна за допускане на съдебно-техническа експертиза, която да установи
4
спорния факт, отново се връща към първоначалната си версия, според която не си
спомня да е пращала такова съобщение.
Доколкото отговорите на Н. С. на поставения въпрос са неясни и уклончиви,
съдът приема, че на 20.01.2023 г. Н. С. е изпратила съобщението с възпроизведеното
по-горе съдържание, за които последици тя е била предупредена с определението за
насрочване на делото, с което е допуснато искането на ищеца за задължаването й да
даде обяснения по реда на чл. 176 ГПК.
По делото е допуснато събирането на гласни доказателства за установяване на
обстоятелства, следващи изпращане на съобщението, а именно – посещение на Н. С.
на работното й място на следващия работен ден – 23.01.2023 г. Фактът е относим към
изследване на въпроса относно прекратяване на правоотношението, като събирането на
гласни доказателства е допуснато при съобразяване, че при спор относно характера на
правоотношението и дали то е трудово, съдът не може изначално да приеме за
доказано наличието на трудово правоотношение, което е един от спорните въпроси от
правна страна, по който дължи произнасяне в крайния акт по същество на спора, въз
основа на който извод да не допусне исканите свидетелски показания на основание чл.
164, ал. 1, т. 3 ГПК.
Като свидетел е разпитана Иванка Русева, приятелка на семейството на
ответницата. Според показанията й тя си спомня, че това е била първата работа на Н..
Твърди, че една събота през месец януари 2023 г. са били на гости на семейството на
Н.. Тогава станало ясно, че предходния ден Н. е имала конфликт с г-н Ш., поводът за
който бил искането му тя да пътува до Стара Загора, а тя не е могла в искания от него
ден. Твърди, че на следващия понеделник придружила Н. сутринта до офиса, където
излязъл неин колега и й казал, че тя вече не работи там, тъй като „шефът е казал, че
вече не е на работа“. Съдът кредитира показанията на свидетелката, в частта, в която
до нейното знание е стигнало опосреденото изявление на Т. Ш., че Н. вече не работи
на това място, доколкото същото е правдиво. Свидетелката, макар близка приятелка на
семейството, не е заинтересована от изхода на спора. От друга страна именно степента
й на близост дава основание да се вярва, че на нея са били споделени обстоятелства,
касаещи преживявания на ответницата Н. в професионалния й живот.
По делото е изслушано заключение по служебно допусната съдебно-счетоводна
експертиза, необходима във връзка с дължимата от съда преценка относно
процесуалната допустимост на релевирано от ответника по насрещния иск възражение
за прихващане. Според вещото лице размерът на нетното трудово възнаграждение, при
уговорено възнаграждение в размер на 1254,37 лева, и при условие, че от сумата се
извадят удръжките за данък общ доход /125,43 лева/, дължимите от работника
осигурителни вноски /172,85 лева/ и дължимите от работодателя осигуровки /237,33
лева – както сочи в отговора на първи въпрос вещото лице/, би възлизал на сумата от
973,37 лева. Съдът не кредитира заключението в частта по отношение на изчисленията,
доколкото е налице очевидна аритметична грешка при пресмятането. В отговора на
въпрос 3 вещото лице не е съобразило актуалният за 2023 г. размер на минималната
работна заплата от 780 лв., както признава при изслушването си в съдебното
заседание. Въз основа на отговора по т. 1 обаче съдът изчисли нетния размер на
трудовото възнаграждение, който е под прага на секвестируемостта, въз основа на
което обоснова извод за процесуална недопустимост на възражението за прихващане
на ответника, с оглед липсата на дадено съгласие от длъжника за извършване на
прихващането.
От постъпила по делото информация в писмо от Агенция по вписванията от
5
21.02.2025 г. и удостоверение /л. 81 и л. 85/ първоначалната регистрация на Н. С. С.
като самоосигуряващо се лице е на 16.06.2022 г. – дата, следваща сключване на
договора между страните, а декларираната дата на започване на дейността е 18.05.2022
г., поради което съдът намира за установено, че същата се е регистрирала в изпълнение
на изискванията по договора към нея.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
Предявеният насрещен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК, вр. чл. 357, ал. 1 КТ, вр. чл. 61, ал. 1 КТ и чл. 62, ал. 1 КТ, за признаване за
установено съществуването на трудово правоотношение между страните, прикрито от
сключения граждански договор, има обуславящ характер спрямо претенцията на
ищеца, поради което следва да бъде разгледан на първо място. За основателността му в
тежест на ищцата Н. С. е да установи твърдението си, че процесният договор прикрива
трудово правоотношение.
Съгласно чл. 357, ал. 1 КТ, трудови са споровете между работника или
служителя, от една страна и работодателя, от друга страна, относно възникването,
съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения.
Следователно посочената разпоредба изрично предвижда правната възможност за
предявяване на иск относно съществуването на трудово правоотношение.
За определяне на характера на сключения между страните договор е необходимо
да бъдат очертани основните отличителни характеризиращи белези на двата типа
правоотношение, доколкото те се различават по някои съществени особености.
На първо място, гражданският и трудовият договор се различават по своя
предмет. Докато при трудовото правоотношение се дължи престиране на работна сила
на работника или служителя в рамките на определено работно време и при спазване на
трудовата дисциплина, при гражданското правоотношение се дължи престиране на
конкретен резултат на труда. От това общо положение следват и различните последици
във връзка с организация на работата – при трудовия договор работодателят
предоставя средства за изпълнение на работата на работника, който е йерархически
подчинен, а при гражданския договор изпълнителят разполага с по-голяма автономия
при организиране на работния процес, включително по отношение на място и средства
за извършване на работата. По-подробно особеностите могат да се очертаят по
следния начин:
Според чл. 61, ал. 1 КТ, трудовият договор се сключва между работника или
служителя и работодателя. Съдържанието на трудовия договор се състои от две части
– законово и договорно. Законово е съдържанието на трудовия договор, което следва
пряко от закона и се включва в договора по силата на закона. Със сключването на
6
индивидуалния трудов договор страните се присъединяват към законовите
разпореждания, без да могат да ги изменят или отменят. Минимално необходимото
съдържание на трудовия договор е определено в чл. 66, ал. 1 КТ – данни за страните,
място на работа, наименование на длъжността и характера на работата, датата на
сключването на договора и началото на. неговото изпълнение, времетраенето на
договора, размера на основния и удължения платен годишен отпуск и на
допълнителните платени годишни отпуски, еднакъв срок на предизвестие и за двете
страни при прекратяване на договора, основното и допълнителните трудови
възнаграждения с постоянен характер, както и периодичността на тяхното изплащане,
продължителността на работния ден или седмица. Във връзка с трудовия договор за
работника или служителя възникват и редица права – правото на трудово
възнаграждение, правото на почивка, на отпуска, на обезщетения и пр. Предметът на
трудовия договор е самото предоставяне на работна сила. Рискът се носи от
работодателя, а работникът е подчинен и зависим от работодателя. Втората основна
част от съдържанието на трудовия договор е договорна. Тя се включва изрично в
трудовия договор и се определя по волята на страните и постигнатото между тях
съгласие.
При договора за изработка, в т. ч. в разновидността му на договор за услуга, или
поръчка по ЗЗД се дължи определен резултат. Страните по този договор са
равнопоставени и независими. При гражданското правоотношение се дължи
престиране на овеществен труд – при договора за изработка или услуга не се
предоставя работна сила, а определен трудов резултат, изработване на готов продукт
или произведение, извършване на опредЕ. услуга, а при договора за поръчка –
извършване на правни действия за сметка на доверителя. Изпълнителят и довереникът
сами организират трудовата си дейност и постигат дължимия резултат. Обратното –
трудовият договор е обвързан с непрекъснатото присъствие на лицето на посоченото в
договора място. Докато при гражданския договор се дължи престиране на определен
резултат, то при трудовия договор задължението е за полагане на труд за определено
време на определено място.
Разглежданият в настоящото производство договор е сключен в писмена форма.
В него обаче не е уговорено постигането на конкретен резултат, а са описани
дейностите, които Н. С. е следвало да изпълнява. При това дължимостта на месечното
възнаграждение не е било поставено в зависимост от конкретния резултат на работата
й.
Въз основа на тези констатации съдът намира, че са налице основните
елементи от минимално определеното в чл. 66, ал. 1 КТ съдържание на трудовия
договор, поради което и сключения между страните договор отговоря на
характеристиките на трудовия договор. Релевираната претенция по чл. 357 КТ вр. с чл.
7
124, ал. 1 ГПК се явява основателна.
Неоснователно е в тази връзка възражението на ищеца за липса на трудово
правоотношение, поради това, че ответницата сама е декларирала пред него да е
самоосигуряващо се лице. Това е извършено в изпълнение на неговите изисквания,
като регистрацията следва датата на възникване на правоотношението между
страните.
Нещо повече, процесният договор, съдържа клаузи, придаващи на дейността
на изпълнителя дори по-обременителен характер от трудовия договор. Така наред с
уговореното работно време и място е предвидено Н. С. да извършва съответната
работа и по друго време и място. Освен да съдейства на възложителя (работодател)
при изпълнение на неговите лични и професионали ангажименти, от нея се очаква да
оказва съдействие и на членовете на неговото семейство. При това дейностите са
посочени общо като съдействие, без разписани конкретни задачи. Това са пороци на
сключения договор, които не са в състояние да отрекат трудовия му характер и не
могат да служат на ищеца за обосноваване довода му, че правоотношението било
гражданско.
Въз основа на изложените съображения предявеният установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 357, ал. 1 КТ, вр. чл. 61, ал. 1 КТ и чл. 62,
ал. 1 КТ следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 262, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 82 ЗЗД, вр. чл. 79,
ал.1, предл. 2 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже наличието на правоотношение
между страните въз основа на посочения граждански договор, с елементи на договор
за услуга /изработка/ и договор за поръчка, неизпълнение на задълженията на
ответницата и настъпили вреди от това, както и техният размер, за което не сочи
доказателства.
Видно от съдържанието на процесния договор, в него липсва клауза за
неустойка като предварително уговорен размер на обезщетението, който не следва да
се доказва, при установяване на съответния вид неизпълнение, поради което
обезщетението се претендира по общия ред на основание чл. 82 ЗЗД. Ищецът не
ангажира доказателства за установяване размера на вредите и същите не могат да се
предполагат.
На следващо място, на възложителя (работодателя) не се дължи обезщетение за
неспазен срок на предизвестие за прекратяване на договора не само защото такова не е
уговорено, нито е доказано по общия ред, но и защото съдът намира договора в случая
да е прекратен по взаимно съгласие на страните – възможност предвидена в т. 17 от
същия. Изводът се обуславя от установените по делото обстоятелства, че на 20.01.2023
г. (петък) ответницата е изпратила съобщение по телефона чрез канала за комуникация
WhatsApp до ищеца, с което го е уведомила, че няма да работи повече, а в понеделник,
когато отива на работното си място ответницата не е допусната там с обяснения, че
„шефът е казал, че вече не е на работа“. Действително, каналът за комуникация
WhatsApp не е предвиденият в договора такъв за отправяне на съобщения между
8
страните, но очевидно е била установена между тях форма на кореспонденция,
предвид обстоятелството, че и работодателят е давал нарежданията си по него, което
той не оспорва. На следващо място, макар работодателят да не е изпратил писмено
съгласието си за прекратяване на правоотношението между страните, волята му е
недвусмислено изразена, макар и чрез посредник. Работодателят не може да се ползва
от собственото си недобросъвестно и неизправно поведение, позовавайки се на липса
на писмена форма на волята си, според която не желае продължаване на
правоотношението, с което да обосновава едностранно прекратяване на договора от
страна на Н. С.. Поведението на работодателя в случая се отличава с трайно и
системно неглижиране на нормите на българското законодателство, поради което той
не може да се позовава и на порок на изявлението на работника, обосновано с
неспазване на установения между страните начин за комуникиране на съобщенията.
Не само работодателят обаче, но и работникът също не може да се ползва от
собственото си несъобразено от установеното между страните поведение, с твърдение,
че поради неспазване на установената форма на комуникация изявлението й по
WhatsApp всъщност няма правното значение на изявление за прекратяване на
правоотношението, от което пък да обосновава едностранното му прекратяване от
работодателя без предизвестие, и въз основа на което да претендира обезщетение.
След като е обективирала такава воля, което съдът прие за установено, то същата
следва да е била с ясното съзнание, че съобщението й е годно да произведе
последиците, към които съдържателно изявлението е било насочено. Доколкото Н. С.
не е получила отговор на съобщението си, поведението й сутринта на следващия
работен ден (понеделник), когато се е явила на работното си място, е било
добросъвестно. При съвпадаща воля на двете страни за преустановяване на
съвместната работа обаче, без оглед на формата на изразяването й в случая, доколкото
това е само един от елементите на несъобразеното с правните норми и уговорките
между страните поведение, то съдът приема за осъществен фактическият състав на
прекратяване на правоотношението по взаимно съгласие. Прекратяването на
правоотношението е произвело действие от момента, в който волята на работодателя е
достигнала до работника, т.е. считано от 23.01.2023 г.
По горните съображения искът с правно основание чл. 262, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 82,
вр. чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, за сумата от 2 508,74 лв., представляваща обезщетение за
неспазено предизвестие по Договор от 18.05.2022 г., е неоснователен, и следва да бъде
отхвърлен.
По насрещния иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ в тежест на ищцата е
да докаже незаконно недопускане до работа за релевирания период.
Предвид изложените съображения и приетото за установено от съда, че в случая
правоотношението между страните е прекратено по взаимно съгласие, то
неоснователен е и искът с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ за сумата от 188.16 лева,
представляваща обезщетение за недопускане до работа за периода от 23.01.2023 г. до
25.01.2023 г. и като такъв следва да бъде отхвърлен.
По иска с правно основание чл. 220, ал.1 КТ в тежест на ищцата е да
установи сключването на трудов договор с ответника, прекратяването му от ответника
без отправяне на предизвестие за това, размера на уговореното трудово
възнаграждение, както и уговорения срок за предизвестието.
Предвид прието за установено от настоящата инстанция относно начина на
прекратяване на правоотношението между страните, то и искът с правно основание чл.
220, ал. 1 КТ за сумата от 1254,37 лева, претендирана като обезщетение за
9
прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя без предизвестие също
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на трудово
възнаграждение за периода от 01.01.2023 г. до 23.01.2023 г. в размер на 930,66 лева:
За основателността на исковата претенция в тежест на ищцата по същата е да
докаже съществувало между страните трудово правоотношение за релевирания
период, както и размер на същото, а в тежест на работодателя е да установи
погасяване на вземането.
С доклада по делото като безспорно е отделено обстоятелството, че Н. С. не е
получила възнаграждение за месец януари, като по делото бе установено
съществуването на трудово правоотношение между страните за периода на действие
на сключения между тях договор, включително за периода от 01.01.2023 г. до
23.01.2023 г.
Предвид обстоятелството, че трудовото правоотношение между страните е
съществувало за период от 16 работни дни от общо 22 за месец януари и при
уговорено месечно възнаграждение в размер на 641,35 евро, или 1254,37 лева, то за
периода от 01.01.2023 г. до 23.01.2023 г. дължимото възнаграждение е в размер на
912,27 лева, до който размер искът следва да бъде уважен, а за разликата до пълния
предявен размер от 930,66 лева да бъде отхвърлен като неоснователен.
Следва да бъде отбелязано, че с протоколно определение не е прието за
разглеждане в настоящото производство възражението за прихващане с правно
основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 82 ЗЗД на Т. Ш. за заплащане на паричната
равностойност на предадени вещи като процесуално недопустимо на основание чл. 105
ЗЗД, при възприемане, че вземането на ищцата за възнаграждение е несеквестируемо
на основание чл. 446, ал. 1, т. 1 ГПК при минимална работна заплата за 2023 г. от 780
лв. Дори вещото лице да бе съобразило точния размер на МРЗ за 2023 г. при преценка
секвестируемостта, и да бяха математически верни изчисленията й, приложените от
вещото лице принципни съображения за изчисляване на секвестируемата част при
възприемане, че ответницата е самоосигуряващо се лице, в случая не могат да бъдат
приложени. Това е така, доколкото от една страна ще се допусне вътрешно
противоречие в съдебното решение – като веднъж се приеме съществуване на трудово
правоотношение между страните, а после изчисленията се правят въз основа на
статута на ответницата като самоосигуряващо се лице. Както бе посочено по-горе
вече, регистрацията й като самоосигуряващо се лице е извършена в изпълнение на
разпорежданията и изискванията на работодателя. По този начин обаче той избягва
приложение на нормите относно трудовите правоотношения, включително си спестява
разходи за осигуровки, дължими в полза на работника, но за сметка на работодателя.
Недопустимо е неизправната страна да се ползва от собственото си противоправно
поведение, с което да обоснове – при предложените от вещото лице съображения и
изчисления, процесуална допустимост, макар и в една малка част, на възражението за
прихващане. Напротив, при възприемане наличието на съществувало между страните
трудово правоотношение преценката за секвестируемост следва да се извърши като
при редовно уредено трудово правоотношение. Противното означава да се допусне
нарушителят да се ползва от неизправното си поведение – положение, нетърпимо от
правния ред.
По разноските:
10
Предвид отхвърляне на иска по реда на чл. 422 ГПК в полза на ищеца не следва
да бъдат присъждани разноски за същия за заповедното и исковото производство.
Ответницата е претендирала разноски за адвокатско възнаграждение в общ
размер от 950 лв., без разграничение на суми за отделните съединени в производството
искове. В приложения към отговора на исковата молба договор за правна защита и
съдействие е посочено заплащане на претендираната сума по банков път.
Доказателство за плащането е представено обаче едва с писмените бележки – след
приключване на устните съсътезания, на който етап доказателства по делото,
включително за заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение не могат
валидно да бъдат приети. Ето защо разноски в полза на Н. С. не следва да бъдат
присъждани.
Т. Ш. следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати
дължимата държавна такса в полза на съда за уважения установителен иск и иск по чл.
128, т. 2 КТ в общ размер от 130 лева по сметка на Софийски районен съд.
При това Т. Ш. е бил задължен да внесе депозит за изготвяне на съдебно-
счетоводна експертиза, което той не е изпълнил след двукратни указания на съда, при
което възнграждението е платено от бюджета на съда. Ето защо Т. Ш. следва да бъде
осъден и на основание чл. 77 ГПК да заплати по сметка на съда сумата от 400 лева.
По изложените съображения Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Н. С. С., ЕГН **********
срещу Т. Ш., гражданин на Словашката република, с ЛНЧ ********** иск с правно
основание чл. 357, ал. 1 КТ вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, че между Н. С. С., ЕГН
**********, като служител, и Т. Ш., гражданин на Словашката република, с ЛНЧ
**********, като работодател, е съществувало трудово правоотношение през периода
от 18.05.2022 г. до 23.01.2023 г. включително, прикрито със сключения между тях
Договор от 18.05.2022 г., по силата на който ответницата се е задължила срещу
възнаграждение да извършва правни и фактически действия по оказване на съдействие
на ищеца при изпълнение на служебните му задължения, при последно уговорено
работно време от 08:00 до 12:00 ч., при петдневна работна седмица, при уговорено
месечно трудово възнаграждение в размер на 641,35 евро.
ОСЪЖДА на основание чл. 128, т. 2 КТ Т. Ш., гражданин на Словашката
република, с ЛНЧ ********** да заплати на Н. С. С., ЕГН ********** сумата от
912,27 лева, представляваща трудово възнаграждение за периода от 01.01.2023 г. до
23.01.2023 г., дължимо по трудово правоотношение, възникнало въз основа на
Договор от 18.05.2022 г., ведно със законната лихва от 25.11.2024 г. до окончателното
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над сумата от 912,27 лева до пълния
11
предявен размер от 930,66 лева, като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. Ш., гражданин на Словашката република, с ЛНЧ
********** срещу Н. С. С., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 262, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 82, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, за сумата от 2 508,74 лв.,
претендирана като обезщетение за неспазено предизвестие по Договор от 18.05.2022 г.,
за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от
21.09.2023 г., издадена по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 28395/2023 г. по описа на СРС, 56
състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Н. С. С., ЕГН ********** срещу Т. Ш., гражданин
на Словашката република, с ЛНЧ **********, искове с правно основание чл. 213, ал. 2
КТ за сумата от 188.16 лева, представляваща обезщетение за недопускане до работа
за периода от 23.01.2023 г. до 25.01.2023 г., както и с правно основание чл. 220, ал. 1
КТ за сумата от 1254,37 лева, претендирана като обезщетение при прекратяване на
трудовото правоотношение от работодателя без предизвестие, като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК Т. Ш., гражданин на Словашката
република, с ЛНЧ ********** да заплати по сметка на Софийски районен съд
държавна такса в размер на 130 лв. и на основание чл. 77 ГПК да сумата от 400 лева,
представляваща депозит за възнаграждение на вещо лице.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12