Р Е Ш
Е Н И Е
№ ...............
гр. Кюстендил, 12.06.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
районен съд, в публично съдебно заседание на трети юни, две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета Деянчева
при
секретаря Боянка Янкова, като разгледа
докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д.
№ 1706 по описа на съда за 2018
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс ГПК), във вр. с чл. 415
от с.к.
Производството е образувано по искова молба, депозирана
от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, против Н.П.Н..
В исковата молба се твърди, че на 21.08.2017 г. било
подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 27.07.2017 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, ЕИК
********* и ищцовото дружество, по
силата на който вземането, произтичащо от Договор за потребителски кредит № PLUS-14412652 от 24.08.2017 г. с ответницата, било прехвърлено
на ищеца, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, вкл. и
всички лихви. За това длъжникът бил уведомен по реда на чл. 99, ал.3 от ЗЗД с
Уведомително писмо, изпратено с известие за доставяне с изх. № УПЦ-П-БНП от PLUS-14412652/24.08.2017г. и съгласно изрично пълномощно,
получено на 29.08.2017 г.
Твърди се, че договорът бил сключен на 20.01.2017 г. при
спазване на разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Размерът на
кредита бил 10000,00 лв. Кредитополучателят се е съгласил да заплати на
Кредитора и такса ангажимент, в размер на 350 лв, срещу която кредиторът
фиксирал лихвения процент за срока на договора, при съдържащите се в този
документ условия, размери и срокове. Така, общият размер на кредита станал
10350,00 лв., която сума следвало да бъде върната на 58 броя равни вноски по
304,15 лв.
С предоставянето на сумата кредиторът изпълнил основното
си задължение по договора, а длъжникът имал задължение да заплати на Кредитора
погасителни вноски, в т.ч. главница, ведно с надбавка, покриваща разноските на
Кредитора по подготовка и обслужване на кредита и определена добавка,
съставляваща печалбата на кредитора, като лихвения процент бил фиксиран за
срока на договора, или сума от 7290,70 лв., а общата стойност на плащанията
била в размер на 17640,70 лева.
Крайният срок за възстановяване на сумата бил 20.11.2021
г. съгласно погасителен план в Договора и вписан в него падеж на всяка
погасителна вноска.
Поради обстоятелството, че кредитополучателят не
изпълнявал в срок задължението си за плащане на погасителните вноски,
кредиторът приел, че по отношение на вземанията е настъпила предсрочна
изискуемост, а според чл. 5 от Условия към договора за кредит, поради допусната
забава за плащане в срок на две месечни погасителни вноски, настъпила предсрочна
изискуемост, считано от 20.12.2017 г., която дата представлявала и падежа на
единадесета погасителна вноска.
Съгласно условия към договора за потребителски кредит
поради забава в плащането била начислена лихва за забава за периода от
21.12.2017 г. (денят следващ датата на настъпване на предсрочната изискуемост)
до датата на подаване на заявлението в съда в общ размер на 1184,08 лева.
До момента била платена сума в размер на 2912,00, с която
били погасени, както следва: договорна лихва: 2898,00 лв., главница: 14.00 лв.,
а общото задължение по Договор за потребителски кредит № PLUS-14412652,
сключен на
20.01.2017 г. било в общ размер на 15912,78 лв., от които главница 10336,00
лв., договорна лихва 4392,70 лв. и законна лихва за забава в размер на 1184,08
лв.
Заради това било подадено заявление за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, като по ч.гр.д. № 693/2018 г.,
XI състав, по описа на Районен съд-гр. Кюстендил била издадена заповед
за изпълнение. Длъжникът не бил намерен на установените в заповедното
производство адреси, заради което заповедта за изпълнение била връчена по реда
на чл. 47, ал.5 от ГПК, което обуславяло правния интерес от подаване на
исковата молба по настоящото производство.
Ето защо се иска съдът да признае за
установено в отношенията между страните, че ответникът Н.П.Н., ЕГН: **********,***,
дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********, следните суми: 10336,00
лв. (десет хиляди триста тридесет и шест лева), представляващи главница по
Договор за потребителски кредит PLUS-14412652 от
20.01.2017 г. за периода от 20.11.2017 г. до 20.11.2012 г., по отношение на
които на основание чл. 5 от договора за кредит е обявена предсрочна
изискуемост, считано от дата 20.12.2017 г.; 4392,70 лв. (четири хиляди триста
деветдесет и два лева и седемдесет стотинки), представляващи договорна лихва за
периода от 20.11.2017 г. (падеж на първата неплатена погасителна вноска) до 20.11.2021
г. (падеж на последна погасителна вноска), по отношение на които на осн. чл. 5
от договора за кредит е обявена предсрочна изискуемост, считано от дата 20.12.2017
г.; 1184,08 лв. (хиляди и сто осемдесет и четири лева и 08 стотинки),
представляващи обезщетение за забава считано от 21.12.2017 г. до датата на
подаване на заявлението в съда, както и законна лихва за забава върху
главницата от датата на депозиране на заявлението – 29.03.2018 г. до
окончателното изплащане на задължението.
Претендира разноските направени в хода на заповедното
производство на основание чл. 78 ал. 8 ГПК, както и тези, направени в
хода на настоящото производство – заплатена от ищцовото дружество
държавна такса, както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 (триста и
петдесет) лева на основание чл. 78 ал. 8 ГПК.
В срока по чл. 131,
ал. 1 от ГПК ответникът е упражнил правото си на отговор, чрез назначения му
особен представител адв. С.. Сочи се, че прехвърлянето на вземането не било
съобщено на ответницата и договорът за цесия не породило действие спрямо нея.
Липсвало потвърждение за цесията от цесионера. Дължимите суми не били
определени правилно. Лихвата била по-висока от размера, приет за допустим в ТР
№ 3/2017 г. на ВКС.
В срока по чл. 131, ал.1 от ГПК третите лица помагачи
не оспорват това, че ответницата е застраховано лице по застраховка Защита на
плащанията във връзка с процесния договор за потребителски кредит. Премиите по
застрахователния договор били плащани до м. юли 2017 г., но след тази дата
договорът бил прекратен поради непостъпили плащания. Сочат също, че в срока на
застрахователния договор, а и след това, не били постъпвали уведомления за
настъпило застрахователно събитие, касаещо ответницата.
В открито съдебно заседание исковата молба се поддържа
от ищеца /чрез предварително депозирана в този смисъл молба, доколкото ищецът в
о.с.з. не изпраща представител/ и оспорва от ответника чрез особения му
представител.
Съдът,
като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
приема за установено от фактическа страна следното:
Видно
от приетия като доказателство по делото и неоспорен Договор за потребителски
паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и
ползване на кредитна карта PLUS-14412652 от 20.01.2017 г. – на л. 5, „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД предоставило на ответника сума в размер на
10000 лв., която следвало да се погасява на
58 бр. погасителни
вноски от 304,15. лв. всяка, с лихва при фиксиран годишен лихвен процент 15,89
% и общ размер на всички плащания от 17640.70 лв. при ГПР 19,08 %. Била
уговорена и т.нар „Такса ангажимент“ в размер на 350.00 лв., както и
застрахователна премия в размер на 3248.00 лв., които суми се включвали в общо
дължимата такава от ответницата.
Не се спори, че сумата по договора
не е напълно възстановена.
Видно от приложения и неоспорен договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 27.07.2017 год. сключен на основание чл. 99
от ЗЗД между „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и ищеца, както и подписано на
21.08.2017 г. Приложение 1 към него, вземането по договор за паричен заем с № PLUS-14412652, било прехвърлено на ищеца изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви.
Цесията била потвърдена на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД видно от
приложените по делото писмени доказателства – на л.20 от делото.
Съгласно § 2.1 от Договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия), вземанията индивидуализирани в Приложение №1 били предмет на
прехвърлянето.
Приложена е и Извадката от Приложение №1 към договора,
съдържаща описание на процесното вземане на името на настоящия ответник.
С
представено по делото пълномощно с нотариална
заверка от 25.01.2018 г. на л. 24 „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД била
натоварена да извърши от името на упълномощителя уведомяване на длъжниците по
смисъла на чл. 99, ал.3
от ЗЗД, чиито вземания са предмет на договор за прехвърляне на
вземанията от 27.07.2017 год.
С уведомление от 24.08.2017 г. било изпратено по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД уведомление за извършените
продажби на вземането, от страна на цедента, ведно с Покана за доброволно
изпълнение, като същото е получено на дата 29.08.2017 г. с положен в
известието за доставяне подпис, но без посочване имената на получателя.
Видно от материалите по приложеното ч.гр.д. № 693/2018 г.
на КРС, в полза на заявителя – ищец понастоящем, била издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение № 328/2018 г., връчена на длъжника в хипотезата
на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
С оглед на това заповедният съд е указал на заявителя, че
може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, като
именно в срока по чл. 415 от ГПК заявителят по заповедното производство е
предявил настоящите положителни установителни искове.
Прието е и заключение по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза, според което: общият размер на задължението по процесния договор
възлиза на сумата от 14728.70 лв., от които: главница – 10336 лв и договорна
лихва 4392.70 лв., а общият размер на дължимата лихва за забава възлизал на
1184.08 лв., която сума била изчислена от ищцовото дружество на база главница и
договорна лихва. В допълнителна експертиза с вх. № 9903/26.05.2020 г. вещото
лице посочва, че дължимата лихва за забава върху главница от 8901.50 лв. за
периода от 21.12.2017 г. до датата на подаване на исковата молба 0 17.08.2018
г. е в размер на 593.44 лв., а в случай че към главницата се включи и „такса
ангажимент“ в размер на 350 лв., то дължимата законна лихва върху главница от
9251.50 лв. би била в размер на 616.76 лв.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно
установена след преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото
писмени доказателства, които са допустими, относими и безпротиворечиви.
При
така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна
страна следното:
По
допустимостта: Предявени са
установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415, с предмет установяване съществуването на
вземането, заявено по реда на чл. 410 ГПК,
за което е било образувано ч.гр.д. № 693/2018
г. на КРС.
При извършената служебна проверка за допустимост на исковата претенция се
установи, че в полза на ищеца е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за вземането, предмет на
настоящата искова молба. Заповедта е била връчена на длъжника в хипотезата на
чл. 47 от ГПК, поради което съдът е разпоредил процедура по чл. 415, ал. 1, т.
2 от ГПК. Указанията на заповедния съд до заявителя
са съответни на установените обстоятелства, като е спазен и срокът за предявяване на установителния
иск. При посочените съображения
претенцията е допустима.
По
основателността: Целта на предявяването на иск в
хипотезата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК е да се установи наличието на
вземането към момента на подаване на заявлението, за което е издадена заповед
за изпълнение, но вече със сила на присъдено нещо, тъй като в случая връчването
й по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК препятства влизането й в сила. При
основателност на претенцията и съгласно чл.416 ГПК заповедта за изпълнение
придобива изпълн. сила и въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист.
В случая не се оспорва обстоятелството, че в хода на заповедното
производство е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
за търсените суми в полза на настоящия ищец, връчена на ответника по реда на
чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Не е спорно и че между „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и ответника е бил сключен договор за паричен заем, въз основа на който са му били предоставени сумите,
предмет на договора.
Липсва спор и по това, че ответникът е останал задължен по този договор.
Кредиторът е прехвърлил процесното вземане с договор за цесия, като за извършената цесия било изпратено уведомление до
ответника, за което са представени доказателства, че е получено на 29.08.2017
г., без да са изписани имената на положилия в известието за доставяне подписа
си получател. Отделно
от това, видно от съдържанието на пар.7, т.8 от договора за цесия, цедентът
е упълномощил
цесионера да изпраща писмени уведомления
до длъжниците от името на цедента, като в
3-дневен срок от датата на подписване на цесионния договор, цедентът е
следвало да даде пълномощно на цесионера
съгласно Приложение № 6, по силата на което последният да изпраща
посочените писмени уведомления до длъжниците. От приложеното по делото на л. 24
нотариално заверено пълномощно се установява, че същото поражда
непритезателното право, изпълващо съдържанието на представителното
правоотношение, а именно – представителната власт, считано от 25.01.2018г., а
изпратеното Уведомление от цедента чрез цесионера е с дата, предхождаща датата
на възникване на представителното правоотношение, при което следва да се
приеме, че не е налице валидно упълномощаване,
такова каквото е уговорено в договора за цесия, по арг. от чл. 20
и чл. 20а от ЗЗД.
Вярно е, че фигурата на falsus procurator, търпи отклонения от общия режим
що се отнася до търговските взаимоотношения, каквито са настоящите, но в
конкретния случай не може да намери приложение разпоредбата на чл. 301 от ТЗ,
доколкото не се установява по делото дали и кога цедентът е узнал за
извършените без представителна власт и от негово име правни действия, за да се
прави извод за наличието на бездействие водещо ex lege до ратифициране на извършените
без представителна власт действия. В този смисъл не се споделят доводите на
ищеца, че извършеното от цедента Потвърждение по смисъла на чл. 99 от ЗЗД е
равнозначно на узнаване по см. на чл. 301 от ТЗ, доколкото Потвърждението
предхожда извършването на действията при института на мнимото представителство
и е правно ирелевантно за този извод.
От
друга страна обаче получаването на уведомлението за възникналото цесионно
правоотношение от цедирания длъжник в рамките на съдебното производство по
предявен иск за прехвърленото вземане следва да бъде отчетено, съгл.
разпоредбата на чл. 235, ал.3 от ГПК, в който смисъл е и
задължителната практика, обективирана в Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС
по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК.
Така, в конкретиката на казуса, съдът счита, че е налице надлежно уведомяване
на длъжника за извършената цесия, станало чрез връчване на исковата молба и
приложенията към нея на назначения по делото на страната на ответника особен
представител. Към момента на депозиране на исковата молба – 17.08.2018 г. е
налице валидно упълномощаване на цесионера да уведоми, от името на цедента,
длъжника за станалото прехвърляне на вземането /представителната власт
възниква, считано от 25.01.2018 г./. Във връзка с последното съдът прави
следното уточнение: фигурата на особения представител цели защита интереса на
страна в процеса, която не може лично да вземе участие в него и не се различава
от тази на упълномощения такъв. Особеният представител осъществява
представителството при единствените ограничения съгласно чл. 29, ал. 5 ГПК,
като във вр. с чл. 34, ал. 3 ГПК
получаване на отправено до представлявания материално правно заявление не е
сред тях. В решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 на I ТО на ВКС е
прието, че "връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно,
ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици", т. е. следва да се
приеме, че особеният представител е овластен да приема материалноправни
изявления от страна на кредитора. Съобразявайки горното, настоящият съдебен
състав приема, че изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата
молба на цесионера и достигнало с нея до длъжника по посочения начин,
съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр.
1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника
на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.
Но не така обаче стои въпросът с
предсрочната изискуемост и обявяването й на длъжника. Ищецът се позовава на настъпила предсрочна
изискуемост на всички вноски на основание на чл.5 от Условия към договора за
кредит, съгласно който кредиторът има право да обяви всичките вземания по
предоставения кредит при неплащане на две последователни погасителни вноски по
кредита. Установяването на посоченото обстоятелство е вменено в доказателствена
тежест на ищеца, който в случая не успя да го докаже със средствата на ГПК. Правото
да бъде обявено цялото вземане за предсрочно изискуемо не настъпва автоматично с факта
на неплащане на дължимите вноски по него, а е необходимо нарочно волеизявление
на кредитора в този смисъл, което следва да е доведено до знанието на
кредитополучателя. По делото доказателства за това не са ангажирани, заради
което следва да се приеме, че предсрочната изискуемост в случая, е обявена на
ответника с връчването на препис от исковата молба и приложенията към нея, на
особения представител по делото. Но в производството по реда на чл.422 ГПК това действие трябва
да предхожда депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
съгласно т.18 на ТР № 4/2013 год. ОСГТК
на ВКС, защото установителният иск е обусловен от предмета на издадена заповед
за изпълнение за вземане и е обвързан от основанието и размера на вземането,
заявени в заповедното производство. Уведомяването на длъжника, че кредиторът
счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от
исковата молба или по друг начин след подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, включително в хода на исковото производство има за
последица настъпване на изискуемостта към този момент, но променя основанието,
на което е издадена заповедта (в този смисъл Решение №76/25.09.2015г. по т.д.
№620/2012г. Iт.о.ВКС). Недопустимостта на изменение на основанието, от което
произтича вземането по издадената заповед за изпълнение съгласно т.11.б на ТР №
4/14 г. на ОСГТК на ВКС /мотиви/, обуславя извода, че искът за съществуване на
вземането следва да се отхвърли на предявеното основание (Решение №
139/05.11.2014 г. на ВКС, І ТО, р. № 165/22.12.2014 г. на ВКС, ІІ ТО, р. №
7/15.04.2015 г. на ВКС, І ТО и мн. др.). Отделно, в определение № 387 от
24.07.2017 г.по ч.т.д.№ 1369/2017 г.на Първо т.о.на ВКС е допуснат до отговор
правният въпрос "Допустимо ли е съединяване при условията на евентуалност
на установителен иск, основан на настъпила
преди заповедното производство предсрочна
изискуемост, с осъдителен иск, основан на предсрочна
изискуемост, настъпила с получаване на
обективирано в исковата молба изявление?", като е даден отговор, че
такова съединяване на искове е допустимо
и няма процесуални пречки ищецът да поддържа твърдения за настъпила предсрочна изискуемост
в два различни темпорални момента, но в конкретния случай ищецът не се е
възползвал от тази възможност при депозирането на исковата молба. Това същият е
сторил с последваща молба вх. № 21206/01.10.2019 г. при условията на чл. 214 от ГПК, а не при допустимия ред чрез първоначално обективно съединяване по реда на
чл. 210 от с.к. ред, което искане, поради това, съдът е оставил без уважение с
протоколно определение от 02.10.2019 г., последното обжалвано и потвърдено по
пътя на въззивния съдебен контрол с определение по в.ч.гр.д. №563/2019 г. по
описа на КнОС.
По разноските в
настоящото производство:
Отговорността на страните за разноски по чл. 78 ГПК
е функционално обусловена от изхода на спора. Поради това разпоредбата на чл. 81 ГПК
предвижда, че съдът се произнася и по исканията на страните за разноски във
всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. Ето защо и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК с оглед изхода на спора, разноски се дължат
единствено на ответника, но т.к. искане от него в т.см. не е поддържано, съдът
не следва да произнася.
По
разноските в заповедното производство:
В съдебната практика се възприема принципното разбиране, че с подаването на
възражение срещу издадената заповед за изпълнение и предявяването на иск за
установяване съществуването на вземането, изпълнителната сила на заповедта в
частта за разноските отпада. Заради това при постановяване на решението си по
установителния иск, съдът в исковото производство разпределя отговорността за
разноските, направени в заповедното производство. В случая липсват
доказателства ответникът да е направил разноски в хода на заповедното
производството, поради което такива не следва да му се присъждат.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исковата претенция на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 против Н.П.Н., ЕГН: **********,***, за признаване на установено в отношенията между
страните, че ответникът има задължения към ищцовото дружество в размер на 10336,00 лв. (десет
хиляди триста тридесет и шест лева), представляващи главница по Договор за
потребителски кредит PLUS-14412652 от
20.01.2017 г. за периода от 20.11.2017 г. до 20.11.2012 г., по отношение на
които на основание чл. 5 от договора за кредит е обявена предсрочна
изискуемост, считано от дата 20.12.2017 г.; 4392,70 лв. (четири хиляди триста
деветдесет и два лева и седемдесет стотинки), представляващи договорна лихва за
периода от 20.11.2017 г. (падеж на първата неплатена погасителна вноска) до
20.11.2021 г. (падеж на последна погасителна вноска), по отношение на които на
осн. чл. 5 от договора за кредит е обявена предсрочна изискуемост, считано от
дата 20.12.2017 г.; 1184,08 лв. (хиляди и сто осемдесет и четири лева и 08
стотинки), представляващи обезщетение за забава считано от 21.12.2017 г. до
датата на подаване на заявлението в съда, както и законна лихва за забава върху
главницата от датата на депозиране на заявлението – 29.03.2018 г. до
окончателното изплащане на задължението, като неоснователна и недоказана.
Решението е постановено при
участието на трети лица – помагачи – ЗД „Кардиф – Животозастраховане,
Клон България“ КЧТ България, регистриран в ТР на АВ, ЕИК ********* със седалище
гр. София, ул. „Христо Белчев“ № 29, вх. А, ет.1-3, представлявано от М. Е. К.,
както и ЗД „Кардиф – Общо
застраховане, Клон България“ КЧТ България, регистриран в ТР на АВ, ЕИК:
********* със седалище гр. София, ул. „Христо Белчев“ № 29, вх. А, ет.1-3,
представлявано от М. Е.К.
Препис
от настоящия съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
След
влизането на решението в законна сила препис от него да се изпрати на
заповедния съд.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кюстендил в двуседмичен
срок от съобщаването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: