Р Е
Ш Е Н И Е № 261079
гр. Пловдив, 29.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на четиринадесети август
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 15918 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът
е сезиран с обективно и субективно кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание чл.59 ЗЗД, чл.57, ал.2 СК и чл.86,
ал.1 ЗЗД, предявени А.В.А. и А.В.А. против Н.К.К..
Ищците
твърдят, че са съсобственици на апартамент, находящ се в ***, като ищецът А.А.
притежавал 3/8 идеални части, а ищцата А.В.А. – 5/8 идеални части. Сочат, че
жилището било придобито чрез покупко-продажба на ***от бащата на ищците В. Р.А.
и било СИО с майката на ищците Д.А., като сочените идеални части били придобити
по наследство. С определения от 05.03.2015 г. и 19.05.2015 г. на Районен съд
Пловдив по гр.д. № 9442 по описа за 2014 г. жилището било предоставено за
временно ползване на ответницата и двете й деца, а с решение № 1271/ 26.10.2017
г. по гр.д. № 1638 по описа за 2017 г. на Окръжен съд Пловдив, VII гр.с. жилището било предоставено за ползване на
майката за една година, считано от датата на влизане в сила на решението, а
именно – до 26.10.2018 г. Поддържат, че по този начин – с актовете на съдебна
администрация собствениците били лишени от правото да ползват имота си, поради
което претендират заплащането на месечен наем за жилището. Сочат, че и двете
деца били напуснали жилището, като В.А. го напуснал на ***., а Г. А. – на
04.05.2018 г., без да се завърнат там до крайната дата на ползване – 31.10.2018
г. Твърдят, че на 26.10.2018 г. ответницата не освободила имота, а на
31.10.2018 г. заявила, че се е изнесла от жилището и е взела всичко със себе
си. С настоящия иск претендират обезщетение за лишаване от ползването на
жилището за периода от 01.10.2016 г. до 31.10.2018 г., за всеки от ищците
съобразно правата им в съсобствеността, а именно – за ищеца А.В.А. – сумата от
1749 лв. и за ищцата А.В.А. – сумата от 2915 лв. Претендират и заплащане на
обезщетение за забава за периода от датата на забавата (6-то число на месеца)
за месеца, следващ месеца, за който се дължат, до 01.10.2019 г., като ищецът А.В.А.
претендира сумата от 292 лв., а ищцата А.В.А. – сумата от 487 лв. Претендират и
законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба в съда
– 02.10.2019 г., до окончателното изплащане на вземането. Молят за уважаване на
исковете и за присъждане на сторените по делото разноски.
В
срока по чл.131, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника Н.К.К. със
становище за неоснователност на предявените искове. Твърди, че ищецът не й бил
изпращал писмени покани във връзка претендираното обезщетение за процесния
период. Сочи, че по бракоразводното дело ищецът А. подписал декларация, с която
декларирал, че ще заплаща месечния наем до приключването на производството по
делото, като впоследствие се отметнал от това си обещание. Заявява, че от
ищците били водени общо три дела във връзка със заплащане на обезщетение за
процесното жилище. Оспорва размера на исковите претенции, като го намира за завишен.
Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноските.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото писмени и гласни доказателства и доказателствени
средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
От
нотариален акт *** от ***се установява, че В. Р.А. е придобил собствеността по
отношение на процесния имот – апартамент с площ от 64,10 кв.м.
С
протоколно определение от 05.03.2015 година, постановено по гр.д. № 9442 от
2014 г. на Районен съд Пловдив като привременна мярка до приключване на
производството по делото е предоставено ползване на семейното жилище в *** на
ответницата и двете деца В.А. и Г. А..
С
решение № 1271 /26.10.2017 г., постановено по възз.гр. дело № 1638 от 2017 г.
на Окръжен съд Пловдив е потвърдено първоинстанционното решение, с което
семейното жилище е предоставено на майката, ответницата за срок от една година,
считано от влизане в сила на решението. Решението в тази част е влязло в сила
на 26.10.2017 г.
Видно от удостоверение за
наследници от 21.10.2014 г. Д.Г. А. е починала на 04.11.2012 г., като е
оставила за свои законни наследници В. Р.А. - съпруг, А.В.А. - дъщеря и А.В.А. - син.
Видно от удостоверение за
наследници от 20.06.2018 г. В. Р.А. е починал на *** като е оставил за свои
законни наследници двете си деца, настоящите ищци.
С
нотариална покана от 28.05.2015 г. В. Р.А. и А.В.А., като съсобственици на
процесния апартамент канят ответницата, считано от 01.06.2015 г. да им заплаща
месечен наем от 350 лв. за ползването на имота. Нотариална покана в същия
смисъл за заплащане на месечен наем от 250 лв. е изпратена също и на 07.04.2015
г.
Видно от удостоверение от 23.10.2014
г., издадено по ч.гр.д. № 15236 от 2014 г. на Районен съд Пловдив А.В.А. се е отказал
от наследството на Д.Г. А., негова майка.
Видно от протокол от 01.11.2018 г.,
съставен от ищците на същата дата те са установили владение по отношение на
процесния имот, като са се убедили, че ответницата не пребивава в жилището. С
протокола е направен опис на състоянието на имота.
С
декларация от 02.07.2015 г. ищецът А.В.А. е декларирал, че поема задължението
да заплаща на В. Р.А. и А.В.А. пълния размер на предоставеното за ползване на
ответницата и малолетните им деца семейно жилище, считано от датата на
постановяване на определението на 19.05.2015 г. до окончателното приключване на
делото за развод.
За определяне на размера на
исковата претенция по делото са приети заключенията на две съдебно-технически
експертизи. От заключението на съдебно-техническата експертиза на вещо лице В.Р.
се установява, че пазарният наем за процесния имот за периода 01.10.2016 г. -
22.04.2018 г., когато жилището се ползва от ответницата и двете и деца е 2422,77
лв., за периода 23.04.2018 г. – 04.05.2018 г., когато жилището се ползва от
ответницата и едното им дете - 123,64 лв, а за периода 05.05.2018 г. –
31.10.2018 г., когато жилището се ползва само от ответницата - 2591,80 лв. Вещото
лице е изчислила, че общият размер на наемите възлиза на сумата от 5138 лв.,
като за ищеца А.А. се припадат 1927 лв., а за ищцата А.А. – 3211 лв. За да
стигне до тези изводи за определяне на наемната цена на процесният имот,
експертизата е използвала метода на сравнителната стойност. При метода на
пазарните аналози стойността се определя чрез пряко сравнение на оценявания
имот с други подобни недвижими имоти, разположени в близост до него или в
сходен ценови район, които са били оферирани за отдаване под наем или наети
през период от една година до шест месеца от датата на оценката. При
изчисленията вещото лице е взела предвид твърденията на ищеца, че в определен
период от време, ищцата е пребивавала в жилището с двете им деца, само с едното
дете или сама.
От
заключението на съдебно оценителна експертиза на вещо лице В.З. се установява, че
наемната цена за процесния период, като се отчитат твърденията на ищците, че в
определен период ищцата е живяла с двете им деца, само с едното дете или сама,
възлиза на сумата от 4527 лв., като за ищеца А.А. се припада 1698 лв., а за ищцата
А.А. 2829 лв. Вещото лице е използвала пазарен подход и метод на сравнителната
стойност. Отчела е местоположението на имота, характеристиките на сградата,
състоянието на жилището - малки помещения, стандартно, без пазарно
привлекателни подобрения.
По
делото са ангажирани и гласни доказателствени средства, като на всяка от
страните е разпитан по един свидетел. От показанията на свидетеля Е. Т. К. се
установява, че живее в сградата, в която се намира процесното жилище. Изяснява,
че за периода от есента на 2016 г. до есента на 2018 г. е виждал ответницата да
ползва апартамента. Не е виждал двете деца В. и Г. от май 2016 г. до октомври
2018 г. да влизат в жилището. Домоуправителят на сградата на *** му е споделял,
че децата живеят при баща си. Свидетелят пояснява, че не е виждал друг да
ползва жилището освен ответницата.
От показанията на свидетелката Г.
А. К. се установява, че за периода от 23.04.2018 г. до 26.10.2018 г. постоянно
е посещавала процесния имот, където е живяла ответницата, нейната дъщеря. През
посочения период децата В. и Г. са спели при баща си – ищеца А.А., но са
посещавали процесния апартамент, за да си сменят дрехите, да вземат учебници и
тетрадки и нови, чисти дрехи за следващия ден. През това време в имота не е
имало промени по отношение на обзавеждането, като детските стаи са били
обзаведени с мебели за децата. Между страните е била налице уговорка
ответницата да напусне жилището на 26.10.2018 г, но тя напуснала една седмица
по-рано. Ищецът изпратил до ответницата непознат мъж, който да поиска ключовете
за жилището, но тя не му ги предала.
При така установените правнорелевантни
обстоятелства, чрез събраните в настоящата съдебна инстанция доказателства и доказателствени
средства, съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК приема следното от правна
страна:
По главните искови претенции:
С
предявяване на главния иск, предмет на делото, ищците, собственици на процесния
имот, претендират обезщетение от ответницата, за това, че е ползвала имота за
периода от 01.10.2016 г. до 31.10.2018 г. За времето от 01.10.2016 г. до
25.10.2017 г. ищцата е пребивала в жилището по силата на определение,
постановено по привременни мерки по гр.д. № 9442 по описа за 2014 г. на Районен
съд Пловдив, III бр.с. Претенцията на ищците за този период
намира своето правно основание в разпоредбата на чл.59 ЗЗД. Това е така,
доколкото при предоставяне на семейното жилище за ползване на единия съпруг
като привременна мярка в хода на бракоразводния процес, не намира приложение
нормата на чл.57 СК. Съгласно последната по
силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното
жилище по чл.56, ал.1, 2, 3 и 5 СК, възниква наемно правоотношение. Законът е
категоричен, като не допуска разширително тълкуване, че единствено с
окончателния съдебен акт, с който се предоставя за ползване семейното жилище възникват
описаните последици, а не и по силата на определение за привременни мерки.
Затова, в посочения период, основанието, по силата на което ответницата е
ползвала имота, е било определението на съда. Въпреки че между страните не е
възникнало наемно правоотношение по силата на закона, ответната страна дължи да
заплати на собствениците на имота обезщетение за ползване. В този случай, макар
за ищцата да е съществувало основание да ползва имота (съдебното определение), доколкото
няма предвиден специален ред, по който ищците, собственици да претендират обезщетение,
а и предвид принципа за забрана за неоснователно разместване на имуществени
блага, приложение намира субсидиарната разпоредба на чл.59 ЗЗД. Фактическият
състав на предявения иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД за заплащане на
обезщетение за ползването на определена вещ включва следните материалноправни
предпоставки (юридически факти), а именно: ищецът да е собственик на вещта;
вещта да се ползва от ответника; настъпило в резултат на ползването обедняване
на ищеца и обогатяване на ответника; размер на претенцията, равняващ се на средния пазарен наем за имота.
За
периода от 26.10.2017 г. до 26.10.2018 г. семейното жилище, собственост на
близки на съпруга (в този момент собственост на бащата на ищеца А.А. и на
другата ищца А.А.), в хипотезата на чл.56, ал.3 СК, е предоставено за ползване
на ищцата заедно с двете ненавършили пълнолетие деца за срок от една година. За
този процесен период, правното основание, на което се претендира обезщетение за
ползването е специалния състав на чл.57, ал.2 СК, а не субсидиарният по чл.59 ЗЗД. Регламентът на чл.57, ал.2 СК дава възможност на всяка от страните да
поиска съдът да определи размера на наема с решението за развода (или в
последващ процес). Не се дължи наем за ползваната от ненавършилите пълнолетие
деца жилищна площ. Съдебната практика и теория приемат еднозначно, че
ползването на съсобствения имот се предоставя по силата на съдебното решение,
като източникът на облигационното
правоотношение не е договор между страните, а акт на съдебна администрация на
семейните отношения. Затова и съпругът-ползвател не е без основание в
имота, а съсобственикът може да търси наемната цена на припадащата му се част,
която се определя на база средно-месечен
наем (така решение №392/ 01.02.2012 г. по гр.д. № 1641/2011 г. на ВКС, III г.о.).
За
периода от 27.10.2018 г. до 31.10.2018 г., в който не е било налице основание
за ползване нито по силата на привременни мерки, нито съгласно съдебно решение
за предоставяне на семейното жилище за ползване, основанието на исковата
претенция отново е в състава на чл.59 ЗЗД – извъндоговорен източник на
облигационни отношения.
Макар
при трите очертаните по-горе периода, правната норма, която регламентира
отношенията между страните да е различна, в основата й се корени общото правило
за забрана за неоснователно обогатяване. Във всеки един случай, ползващият чужд
имот дължи обезщетение за ползване, като неговият размер се определя на база
среден пазарен наем. От това следва, че предметът на доказване не се отличава и
макар с доклада на съда да е дадена една обща правна квалификация – чл.59 ЗЗД, това
не се е отразило на правата на страните да ангажират доказателства и те да
бъдат надлежно събрани в хода на процеса.
По делото се установи от ангажираните писмени доказателства,
че ищците са собственици на процесния имот по наследство от своите родители,
като ищецът А.В.А. притежава 3/8 идеална части (предвид извършен отказ от
наследството, останало от неговата майка), а ищцата А.В.А. е собственик на 5/8
идеални части от жилището.
Фактът на ползването на имота се признава от ответницата,
като в първото по делото заседание е отделено за безспорно, че ответницата е
ползвала жилището за периода от 01.10.2016 г. до 26.10.2018 г.
Предвид твърденията на страните и констатираните безспорни
обстоятелства, спорът по делото се концентрира по отношение на това дали през
целия процесен период ответницата е живяла в жилището с двете деца, дали е
ползвала имота от 26.10.2018 г. до 31.10.2018 г.; необходима ли е покана от
собствениците на имота до ползващия, за да се дължи обезщетение за ползване,
както и спорен е размерът на претенцията, доколкото ответната страна го оспорва
като прекомерно завишен.
Съдебната практика приема последователно, че не е необходима покана, за да стане изискуемо вземането по чл. 59 ЗЗД. В този смисъл са постановките на Постановление № 1 от 1979 г. на Пленума
на ВС, според което изискуемостта на вземането при общия фактически състав
възниква от деня на преминаването на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго, а не в някакъв последващ момент. В този смисъл решение №
286 по гр.д. № 2508 по описа за 2013 г. на ВКС, I г.о.
Наличието на покана има значение за изпадане в забава на длъжника, но не и за
възникване на главното вземане за обезщетение за ползване на чужд имот. Поради
това паричното обезщетение по чл.59 ЗЗД, дължимо от неоснователно ползващия
чужд имот несобственик на лишения от правото да ползва своя имот собственик
възниква ежедневно – ден за ден, без да е необходима покана (за разлика
от обезщетението за лишаване от ползване на съсобственик по чл.31, ал.2 ЗС).
Ответницата е обитавала процесния апартамент, съвместно с
децата си за периода от предоставяне ползването на семейното жилище с
определението на съда по гр.д. № 9442 от 2014 г. на РС Пловдив, като
привременна мярка в бракоразводния процес, включително и от началото на
процесния период – 01.10.2016 г. Страните не спорят, че до 23.04.2018 г. с
ответницата са живели и двете ненавършили пълнолетие деца – В. и Г.. Поради
това от исковата си претенция за обезщетение за ползване до 23.04.2018 г.
ищците са приспаднали частта, ползвана от децата, т.е. претендират 1/3 част от
средния пазарен наем. От показанията на свидетелката на ответницата – Г. К., се
установява, че след 23.04.2018 г. до 26.10.2018 г. децата са нощували при
техния баща – ищецът А.А.. От това следва, че след 23.04.2018 г. ищцата е
обитавала сама жилището, поради което дължи обезщетение в пълен размер. За
периода от 23.04.2018 г. до 05.05.2018 г. ищците претендират обезщетение, в
размер на ½ част, като твърдят, че в имота е живяла и дъщерята на
ответницата и ищеца А.. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес,
следва да се съобрази изразената от ищеца воля, въпреки установеното
обстоятелство от свидетелката, че след 23.04.2018 г. децата не са нощували в
имота, ползван от ответницата. Обстоятелството, че децата са посещавали
апартамента, за да си вземат дрехи, учебници и тетрадки, не означава, че са
пребивавали там, а единствено, че са продължили да осъществяват контакт със
своята майка, която е продължила да полага грижи за тях.
По делото се установи, че ответницата е напуснала имота до
26.10.2018 г., но на тази дата тя не е
предала ключовете от жилището на ищците, като по този начин на практика е
продължила да осъществява фактическа власт по отношение на имота. Ищците са възстановили
фактическата власт по отношение на апартамента на 01.11.2018 г., макар и не със
съдействие на ответницата, като до тази дата не са имали възможността да
ползват имота си.
Предвид всичко гореизложено, за съда се формира изводът, че
за целия процесен период от 01.10.2016 г. до 31.10.2018 г. ответницата е ползвала
процесния апартамент, собственост на ищците (имала е достъп до него), без да
заплаща възнаграждение за това, с което се е обогатила – спестила е разходи.
Затова собствениците следва да бъдат обезщетени. От събраните по делото
доказателства се установява, че имотът към началото на периода – 01.10.2016 г. е
бил собственост на ищцата А.А. (по наследство от нейната майка Д.Г. А.,
починала на 04.11.2012 г.), която е притежавала ¼ идеална част и нейния
баща В.А., собственик на ¾ идеални част. Посоченият обем от права е в
резултат на извършения от ищеца А.А. отказ от наследството на неговата майка,
съгласно удостоверение от 23.10.2014 г., вследствие на което са се уголемили
частите на другите наследници. След смъртта на В.А. на 16.06.2018 г., неговите
наследници – двамата ищци, са придобили по ½ част от наследственото му
имущество – права, задължения, вземания от трети лица. Затова ищцата А.А. е
станала титуляр на правото на собственост на 5/8 идеални части, а ищецът А.А. –
на 3/8 идеални части. Всеки от тях е придобил и облигационните вземания на наследодателя
до посочените идеални части. Затова ищците се явяват титуляри на процесното
вземане за обезщетение за ползване на имота за процесния период, а искът –
доказан по своето основание.
С оглед принципа за забрана за неоснователно разместване на
блага, ответната страна дължи обезщетение за ползване на имота, което съгласно
трайната съдебна практика се равнява на средния пазарен наем. За определяне на
размера на вземането съдът изслуша две съдебно-технически експертизи, което
дават различни стойности. Настоящият състав не кредитира заключението на
съдебно-оценителната експертиза, изготвено от вещото лице В.З., като
намира същото за необосновано. Въпреки богатството от използвани
аналитични методи заключението е структурирано по такъв начин, че не позволява
проследяване на метода, по който вещото лице е направило изводите си. На първо
място, използван е методът на сравнение и анализ на аналози, като въз основа на
шест конкретни оферти след приспадане на съответните коефициенти, е изчислен
среден пазарен наем в размер на 5,92 лв./ кв.м. Недостатък на
посочения метод е липсата на уточнение към кой времеви период са актуални
офертите. Всъщност след изчисляване на средната пазарна цена по този метод,
получената величина 5,92 лв./ кв.м. не се използва повече в експертизата, а изчисляването
й се явява самоцелно. Вторият метод, по който е изчислена средната
пазарна цена е на база статистика (посочени графики за периода), като
получената величина след приспадане на съответните коефициенти е 6,06 лв./ кв.м.
Този размер отново не се използва при обосноваване на
останалите експертни изводи, като изчисляването отново е
самоцелно. Релевантният за делото среден пазарен наем за всеки от
процесните месеци е изчислен само в таблицата на л.193 от делото, но от
нея не става ясно по какъв начин са получени стойностите от колона 3 - среден
пазарен наем, и кой от двата метода е използван, доколкото не е отразена нито
една от двете величини, получени по двата използвани аналитични метода - 5,92
лв./кв.м. и 6,06 лв. /кв.м. Тази пълна неяснота относно начина, по който вещото
лице е формирало експертните си изводи, мотивира съда да дискредитира
заключението му.
От друга страна, вещо лице В.Р. по ясен и достъпен начин е
обосновала начина, по който е достигнала до експертните си изводи - по метода
на сравнителната стойност, като са съпоставяни пазарни оферти за имоти от същия
район. Вещото лице е съобразило, че процесният период обхваща три различни
години и е използвало оферти от 2016 г., 2017 г. и 2018 г., изрично е посочила
коя оферта за кой времеви интервал се отнася и е изчислила средния пазарен наем
за всяка от годините поотделно. Отчетени са и са приспаднати съответните
пазарни коефициенти за обзавеждане и корекция за избягване на спекулативен
елемент. По изложените съображения съдът намира това заключение за обосновано и
изцяло го кредитира. Съгласно него размерът на средния пазарен наем
за процесния период за 3/8 части от имота е 1927 лв., а за 5/8 части – 3211 лв.
Ищецът А.А. претендира сумата от 1749 лв., а ищцата А.А. – 2915 лв., т.е.
по-малко от определения от вещото лице размер. Затова всеки от субективно
съединените искове следва да се уважи до пълния му претендиран размер.
Законна последица от уважаване на исковите претенции е
присъждане на законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда
– 02.10.2019 г., до окончателното изплащане на вземането.
По акцесорния иск
с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл.86, ал.1 ЗЗД при неизпълнение на
парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата. Моментът, в който настъпва забавата, намира своята правна
регламентация в нормата на чл.84 ЗЗД. Общото правило е, че когато денят на
изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след
изтичането му. Когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в
забава, след като бъде поканен от кредитора – чл.84, ал.2 ЗЗД. В настоящия
случай, предвид източника на възникналите между страните облигационни
отношения, приложение намира именно цитираната норма на чл.84, ал.2 ЗЗД, като
за да дължи обезщетение за забава, длъжникът следва да бъде поканен от
кредитора. Съдебната практика приема, че за разлика от иска по чл.31, ал.2 ЗС,
при който поканата е елемент от фактическия състав за пораждане на главното
вземане, като едновременно поставя и в забава длъжника за заплащане на главното
обезщетение, поканата по чл.84, ал.2 ЗЗД е различна. Последната не поражда
главно, а само акцесорно задължение, което има правопораждащо действие
занапред. Тя не може да постави длъжника в забава за заплащане на главно
задължение, което не е възникнало към момента на връчване на поканата.
Акцесорен иск за лихва с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, произтичащ от
неизпълнение на задължение за заплащане на парично обезщетение по чл.59 ЗЗД, не
може да бъде уважен без отправена покана от ищеца до ответника. Предходна
искова молба, въз която на която е постановен акт, с който е установено със
сила на пресъдено нещо съществуване на главното вземане по чл.59 ЗЗД за
предходен период не може да се счете за покана по чл.84, ал.2 ЗЗД, от датата на
която да се присъди обезщетението за забава за следващ период. Поканата по
чл.84, ал.2 ЗЗД следва да е за заплащане на конкретно посочено в нея
обезщетение за забава и да е изрична. В този смисъл решение № 60 от 30.05.2018
г., по гр.д. № 1163 по описа за 2017 г. на ВКС, IV г.о.,
решение № 217 от 08.10.2013 г. по гр.д. № 1290 по описа за 2013 г. на ВКС, III г.о.
В случая, ищците не доказаха да са отправили покана до
ответницата да им заплаща обезщетение за ползване на имота за процесния имот,
както изисква нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД. Изпратените от В. Р.А. и А.В.А.
покани от 07.04.2015 г. и 28.05.2015 г. касаят предходни периоди, а както се
посочи поканата следва да е изрична и да съдържа конкретно определени
процесните вземания, за да породи целените последици. Не би могло да се приеме
като покана и подадените искови молби, станали повод за образуване на предходни
граждански дела за минали периоди, предвид изложените по-горе съображения. Поради
това съдът приема, че не се е реализирал фактическият състав на чл.86, ал.1 ЗЗД, тъй като до длъжника не е изпратена надлежна покана по смисъла на чл.84,
ал.2 ЗЗД. Поради това, предявените
субективни искове за осъждане на ответницата да заплати на всеки от ищците
обезщетение за забавено плащане следва да се отхвърлят като неоснователни.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете
страни. На основание чл.78, ал.1 ГПК е полза на ищеца А.А. следва да се присъди
ДТ за уважения иск – 69,96 лв. ДТ за иска за забава – 50 лв., не следва да се
присъжда, предвид неговото отхвърляне. Доказа се ищецът А. да е сторил разноски
за депозит за СТЕ – 90 лв., както и за заплатено адвокатско възнаграждение
съгласно договор за правна защита и съдействие от 14.08.2020 г. в размер на 250
лв., или общо 340 лв., от която сума следва да се присъди 291,36 лв. съразмерно
с уважената част от иска. Следва да се отбележи, че макар в договора за правна
защита и съдействие, сключен между А.А. и адв. В.К. да е уговорено възнаграждение
от 500 лв., на присъждане подлежи само заплатена част от него, а именно – 250
лв. Видно от съдържанието на договора, другата част от 250 лв. е платима в
30-дневен срок след решението на съда. Съгласно постановките на т.1 от ТР № 6
от 2012 г. на ОСГТК на ВКС, на присъждане подлежат реално сторените разходи, а
не резултативните хонорари, т.е. тези, които не са заплатени към момента на
приключване на съдебното дирене в инстанцията. Общият размер на разноските в
полза на ищеца А.А. е 361,32 лв. Ищцата
А.А. доказа да е сторила разноски за ДТ за уважения иск – 116,60 лв. и 90 лв.
за депозит за СТЕ. ДТ за иска за обезщетение за забава не следва да се присъжда
предвид неговото отхвърляне. В полза на ищцата А.А. ще се присъди сумата от
общо 193,72 лв. Ответницата също има
право на разноски съразмерно с отхвърлената част от иска на основание чл.78,
ал.3 ГПК, а именно – сумата от 112,06 лв.
(сторените разноски са в общ размер от 783 лв., от които 183 лв. за депозит за
СТЕ и 600 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна
защита и съдействие от 11.08.2020 г. – л. 183 от делото).
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Н.К.К., ЕГН: **********, адрес: ***,
оф.10, да заплати на А.В.А., ЕГН: **********, адрес: ***, п*** сумата от 1749 лв. (хиляда седемстотин
четиридесет и девет лева), представляваща обезщетение за ползване на
притежаваните от А.В.А. 3/8 идеални част от апартамент, находящ се в ***, за
периода от 01.10.2016 г. до 31.10.2018 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 02.10.2019
г., до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 361,32 лв. (триста шестдесет и един
лева и тридесет и две стотинки) – разноски съразмерно с уважената част от
искове, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за
осъждане на ответницата да заплати на ищеца А.В.А. сумата от 292 лв. (двеста деветдесет и два лева)
– обезщетение за забавено плащане на главницата от 1749 лв. за периода от 6-то
число на месеца, за който се дължи обезщетението за ползване до 01.10.2019 г.
ОСЪЖДА Н.К.К., ЕГН: **********,
адрес: ***, да заплати на А.В.А., ЕГН: **********,
адрес: ***, сумата от 2915 лв. (две
хиляди деветстотин и петнадесет лева), представляваща обезщетение за ползване
на притежаваните от А.В.А. 5/8 идеални част от апартамент, находящ се в *** за
периода от 01.10.2016 г. до 31.10.2018 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба в съда – 02.10.2019 г., до окончателното
изплащане на вземането, както и сумата от 193,72
лв. (сто деветдесет и три лева и седемдесет и две стотинки) – разноски
съразмерно с уважената част от искове, КАТО
ОТХВЪРЛЯ иска за осъждане на ответницата да заплати на ищеца А.В.А. сумата
от 487 лв. (четиристотин осемдесет и
седем лева) – обезщетение за забавено плащане на главницата от 2915 лв. за
периода от 6-то число на месеца, за който се дължи обезщетението за ползване до
01.10.2019 г.
ОСЪЖДА А.В.А., ЕГН: **********, адрес: ***,
пл. ***., ЕГН: **********, адрес: *** да заплатят на Н.К.К., ЕГН: **********,
адрес: ***, оф.10 сумата от 112,06 лв.
(сто и дванадесет лева и шест стотинки) – сторени разноски пред първата
инстанция съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/П/ ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
ВЯРНО
С ОРИГИНАЛА.
В.С.