№ 176
гр. Радомир, 21.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря М. Д. М.
като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско
дело № 20241730100684 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за
защита на потребителите.
В исковата молба се твърди, че ищцата е страна по договор за потребителски кредит „Профи
Кредит Стандарт“ № . г., подписан с ответното дружество „Профи Кредит България“ ЕООД, по
силата на който е получила в заем сумата в размер на 5000,00 лева. В раздел VI от договора,
именуван „Параметри“, било предвидено заплащането на възнаграждение за закупена
допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1750,00 лева и възнаграждение за закупена допълнителна
услуга „Флекси“ в размер на 2000,00 лева.
Сочи, че съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Според ищцата договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № . е
недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като таксите „Фаст“ и
„Флекси“ не са включени в ГПР, което водело до неправилно посочване на ГПР. Така посочените
такси представлявали пряк разход по кредита и следвало да бъдат включени при формирането на
годишния процент на разходите (чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК), което не било извършено,
тъй като таксите се равнявали на 75% от главницата, с което ГПР би нараснал до 743%, а оттук
следвало, че по този начин императивно заложеният в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит се надвишавал.
Всичко това поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на
практика нямало информация колко точно е оскъпяването по кредита. Бланкетното посочване
единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславяло невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.
19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предостави пълна, точна
1
и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да
може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото
следвало, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в договора е необходимо да се
посочи не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Записването в кредитния договор на размер
на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлявало
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на
потребителите.
Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
При условията на евентуалност и в случай, че съдът прецени, че договорът за потребителски
кредит не е нищожен на соченото в исковата молба основание, твърди, че клаузата на чл. 6 от
договора за потребителски кредит в частта му относно таксите „Фаст“ и „Флекси“, е
недействителна, тъй като съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не можел да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Включените в
пакета услуги на практика обслужвали усвояването и управлението на кредита, поради което не
можело да се приеме, че се касае за допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК.
Предвидените такива в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК нямали пряко отношение към насрещните задължения
на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с
договорената възнаградителна лихва, докато посочените в споразумението допълнителни услуги,
по своята същност касаели изпълнението на задълженията на потребителя по договора и на
кредитора относно приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския кредит, респ.
евентуалната възможност за неговото отсрочване и разсрочване, което по своята същност били
действия по усвояването и управлението на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК
забранявала събиране на такси и комисиони от кредитора. С оглед на това се налагал извод, че
целта на посочената договорна клауза била да послужи като допълнително възнаграждение на
кредитора за предоставянето на сумата (т. нар. „скрита възнаградителна лихва“), уговорена в
противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това възнаграждение също
следвало да се включи в годишния процент на разходите, тъй като за потребителя това били
разходи по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Изключването му от ГПР и уреждането му в договора
като допълнителен пакет услуги представлявало заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, доколкото начисляването и събирането му не представлявали плащане на услуга, а прикрит
разход по кредита, с който се стигало до надхвърляне на ограниченията на закона за максималния
размер на ГПР, т. е. клаузата била недействителна и на основание чл. 19, ал. 4 във вр. с ал. 5 от ЗПК.
Наред с това, ищцата твърди и че така уговорен, размерът на възнаградителната лихва по
договора за кредит противоречал на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на
законната лихва.
С оглед изложеното, моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожен договор
за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № . г., а при условията на евентуалност – да
прогласи за нищожна клаузата, съдържаща се в чл. 6 от договор за потребителски кредит „Профи
Кредит Стандарт“ № . г. относно таксите „Фаст“ и „Флекси“, както и относно размера на
възнаградителната лихва поради противоречие със закона и с добрите нрави.
2
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който е изразено
становище за неоснователност на предявените искове, като сочи, че процесният договор за
потребителски кредит отговаря от външна страна на установените в разпоредбата на чл. 10, ал. 1
ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен носител, както и на изискванията за сключването му
по ясен и разбираем начин - всички елементи на договора се представяли с еднакъв по вид, формат
и размер шрифт. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК в процесния договор била посочена общата
дължима сума по кредита, а именно сумата в размер на 8765,02 лева, образувана от отделните
стойности на предоставената заемна сума и дължимата за периода на договора възнаградителна
лихва. Отделно било посочено общото задължение по кредита и по закупената допълнителна
услуга, а именно сумата в размер на 12 515,02 лева. В процесния договор годишният процент на
разходите бил фиксиран като абсолютна процентна стойност – 48,90%. Фиксиран бил и
уговореният лихвен процент – 41,00% и в този случай не било необходимо посочването на взетите
предвид допускания на ГПР, доколкото, в случая ГПР бил неизменен, формиран от фиксирано
вземане - възнаградителна лихва, което не се променяло при никакви условия. Въпреки това, в
разпоредбата на чл. 5.2. от Общите условия, неразделна част от договора, били посочени взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1
начин, а именно, че договорът за потребителски кредит ще е валиден за срока, за който е бил
сключен и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с
условията и сроковете по договора, както и че ГПР по кредита се изчислява, като се приеме, че
лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до
изтичането на срока на договора.
Наред с това, в ЗПК нямало изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, тъй
като те били нормативно залегнали. Дори и да се приемело, че не било ясно защо ГПР е в размер на
48,90%, ако в него е включена само възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не
заблуждавало потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него. В договора ясно
и недвусмислено било посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна суми, какъв заем се
отпускал, при каква възнаградителна лихва, какви допълнителни услуги се предоставяли, за какво
и в какъв размер, които формирали и общо дължимата сума по кредита. Други вземания по този
договор нямало, от което следвало, че нямало никаква неяснота каква сума следвало да връща
длъжника по него.
Отделно от изложеното, сочи, че двете закупени допълнителни услуги не следвало да бъдат
включени в ГПР и наред с това клаузи от договора за кредит, отнасящи се до допълнителни услуги,
не можели да засягат действителността на клаузите на основния договор за кредит, тъй като така
посочените клаузи не съставлявали част от основния предмет на договора.
Освен това, дори и да се приемело за вярно, че размерът на ГПР е по-висок от допустимия по
чл. 19, ал. 4 ЗПК, то последицата би била недължимост на сумите, с които се надвишавал размерът,
посочен в чл. 19, ал. 4 ЗПК, но не и недействителност на целия договор за кредит.
С оглед изложеното, моли предявеният иск да бъде отхвърлен, като неоснователен и
недоказан.
В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява и не изпраща представител. С
писмена молба поддържа предявения иск и моли съда да постанови решение, с което да прогласи за
нищожен договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № . г., а при условията на
евентуалност – да прогласи за нищожна клаузата, съдържаща се в чл. 6 от договор за потребителски
3
кредит „Профи Кредит Стандарт“ № . г. относно таксите „Фаст“ и „Флекси“, както и относно
размера на възнаградителната лихва поради противоречие със закона и с добрите нрави
Ответното дружество „Профи Кредит България“ ЕООД, редовно призовано, не изпраща
представител в съдебно заседание. С писмена молба оспорва предявения иск и моли за
отхвърлянето му.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа
страна:
По делото е представен и приет договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ №
. г., сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД (кредитор) и С. И. М. (кредитополучател), по
силата на който кредиторът е предоставил на кредитополучателя в заем сумата от 5000,00 лева,
която кредитополучателят се е задължил да върне на 36 бр. равни месечни погасителни вноски,
всяка в размер на 347,65 лева. Видно от приложения погасителен план към договора, падежът на
първата погасителна вноска страните са уговорили на 25.03.2022 г., а на последната – на 25.02.2025
г. Страните са уговорили следните условия по сключения между тях договор: годишен лихвен
процент – 41%; годишен процент на разходите – 48,90%; общ размер на всички плащания –
12 515,02 лева. В раздел VI от договора, именуван „Параметри“, е предвидено заплащането на
възнаграждение от страна на кредитополучателя за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер
на 1750,00 лева и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 2000,00
лева.
По делото е приложено и извлечение от сметка към договор за потребителски кредит № . г., от
което е видно, че към 27.09.2024 г. кредитополучателят е погасил изцяло задължението си по
договора.
Приетото за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
По делото не е спорно, че страните са били в облигационно правоотношение по сключен
договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № . г., съгласно който на ищцата е
предоставен кредит в размер на 5000,00 лева. В раздел VI от договора, именуван „Параметри“, е
предвидено заплащането на възнаграждение от страна на кредитополучателя за закупена
допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1750,00 лева и възнаграждение за закупена допълнителна
услуга „Флекси“ в размер на 2000,00 лева, като така посочените суми са включени в месечната
погасителна вноска.
Сключеният между страните договор за паричен заем има правната характеристика на договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което действителността на
неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите
изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1, т. 1 от ДР на ЗПК
4
е дадена легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, като е
посочено, че това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси.
В решението по дело С-686/19 СЕС е разяснил, че понятието „общи разходи по кредита на
потребителя“ обхваща всякакви видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с
договора за кредит и които са известни на кредитора, съответно разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, също се включват в тези разходи.
В случая в договора за потребителски кредит е посочено, че годишният процент на разходите е
48,90%, но не е отразено по какъв начин е формиран и какви компоненти включва. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на годишния процент на разходите обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се образува и дали те са в
съответствие с нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Поради това настоящият състав счита, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
годишният процент на разходите е посочен като процент, но не са отразени основните данни,
послужили за неговото изчисляване. Освен това, възнагражденията за допълнителни услуги „Фаст“
и „Флекси“ по договора за кредит представляват разходи, които е следвало да бъдат включен в ГПР
и липсата на тези разходи в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При формирането на този извод съдът съобрази и задължителния характер на даденото от СЕС
по дело С-714/22 тълкуване на чл. 10, параграф 2, буква „ж“ от Директива 2008/48, според който
договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин ГПР и общата сума, дължима от потребителя,
изчислен при сключването на договора за кредит, и всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент, както и на чл. 23 от Директива 2008/48, предвиждащ, че държавите
- членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети
съгласно настоящата директива и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на
тези санкции, като те трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. В цитираното
решение е прието, че с оглед на съществения характер на посочването на годишния процент на
разходите в договора за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се
запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се включат всички разходи по член 3, буква „ж“ от Директива 2008/48, следва да се
приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя
от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването
на този процент.
Същото виждане е възприето и в актуалната практика на ВКС, обективирана в решение №
50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, II т. о., според което установената
недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на
договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност
5
на посочения в договора ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява на
неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит.
Неточното посочване на този компонент от задължителното съдържание на договора за
потребителски кредит има същата последица, както и непосочването му.
С оглед изложеното дотук, настоящият състав намира, че в случая е нарушено изискването за
посочване и изчисление на ГПР съобразно законовите изисквания, което от своя страна води до
недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК, тъй като е изведено като съществено
условие на договора.
По изложените съображения съдът намира, че искът е изцяло основателен и доказан и като
такъв следва да бъде уважен.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на
ищцата направените по делото разноски за заплатена държавна такса в размер на 500,60 лева.
В производството по делото ищцата е представлявана от пълномощник, на когото не е
заплатила адвокатско възнаграждение и в тази връзка моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения
договор за правна защита и съдействие от 07.06.2024 г. е посочено, че ищцата се представлява
безплатно от адв. А. Д. от САК поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването на безплатна адвокатска помощ.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът следва да определи
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и да осъди
другата страна да го заплати (чл. 2, ал. 2 от ЗА). В настоящия случай на основание чл. 7, ал. 2, т. 3
от Наредба № 1/09.07.2004 г., възнаграждението за осъществената безплатна правна помощ по чл.
38 от ЗА следва да бъде определено в минимален размер, с оглед фактическата и правна сложност
на делото.
На основание §2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения адвокатското възнаграждение следва да се присъди с включен ДДС, тъй като адв.
А. Д. от САК е регистриран по ДДС, за което са представени и надлежни доказателства, а именно
писмо от 28.08.2023 г. от НАП (в същия смисъл: определение № 136/26.02.2018 г. по ч. т. д. №
174/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о., определение № 490/19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г.
по описа на ВКС, ТК, II т. о. и пр).
Така, с оглед цената на предявения иск, се дължи възнаграждение в размер на 1831,62 лева с
включен ДДС.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № . г.,
сключен между С. И. М., с ЕГН: **********, с адрес: гр. Р., ЖК „А.“, бл. ., ет. ., ап. .1 и „Профи
Кредит България“ ЕООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“
№ 49, бл. 53Е, вх. „В“, поради противоречие със закона.
6
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“ да заплати на С. И. М., с ЕГН: **********, с адрес:
гр. Р., ЖК „А.“, бл. ., ет. ., ап. .1 сумата в размер на 500,60 лева (петстотин лева и шестдесет
стотинки), представляваща направени разноски по делото.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“ да заплати на адв. А. З. Д. от САК на основание чл.
38, ал. 2 ЗА разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1831,62 лева (хиляда осемстотин
тридесет и един лева и шестдесет и две стотинки), с включен ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Радомир: _______________________
7