№ 11731
гр. София, 18.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20241110157657 по описа за 2024 година
Предявен е установителен иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК от
Е. В. В. срещу „Ф.Б.“ ЕООД за прогласяване нищожност на Договор за
потребителски кредит №1280699/17.08.2023 г., под евентуалност иск по чл. 26,
ал. 4 от ЗЗД за обявяване на нищожност на клаузата на чл. 5 от договора. В
искова молба са изложени фактически твърдения, че страните по спора са
сключили по реда на ЗПФУР договора за потребителски кредит, с предмет
заемна сума от 300,00 лв. със срок за връщане до 1 м., при ГПР -49,66 %. Според
чл. 5 от договора, кредитът се обезпечава с поръчителство от „F.B.” в полза на
ответното дружество. Твърди се, че в договора не е посочено какъв е размерът на
възнаграждението за предоставяне на поръчителството, като след усвояване на
заемните средства ищецът установил, че за това е начислена по кредита и сумата
150,00 лв. –такса за обезпечение с поръчителство. Твърди се, че ищецът не е
получил препис от договора. Поддържа се, че договорът е недействителен като
неподписан -с липса на съгласие; не е спазена формата по чл. 10, ал. 1 от ЗПК,
вкл. на евентуален договор за допълнителната услуга; сумите по клаузата за
поръчителство не са посочени в договора за кредит, респ. евентуален договор за
поръчителство не е подписван; липсва яснота как е формиран ГПР, като в него
не е включена таксата по чл. 5 и обявеният ГПР не съответства на
действителните разходи, съгласно чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. По отношение на
клаузата на чл. 5 счита за неравноправна и нищожна, като уговорена в
противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 9 от ЗЗП, чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал.4, чл. 19, ал.1 и
4 от ЗПК.
Ответникът оспорва исковете с доводи, че договорът за кредит е сключен
по реда на ЗЕДЕУУ; ГПР е изчислен по предвидената в ЗПК формула и
съответства на чл. 19, ал. 4 от с.з., а пар. 1 от ЗПК касае разходи по
допълнителни услуги, чието уговаряне е задължително условие за отпускане на
кредита; ищецът е имал избор за вида поръчителство, поради което сумата по
договора за гаранция предварително не е известна и възнаграждението не е
предмет на заемното правоотношение; чл. 5 от договора касае предварителен и
доброволен избор на ищеца за предоставяне на допълнителна възмездна услуга
1
от трето лице и уговорка е индивидуално уговорена, доколкото ищеца сам е
избрал в електронния формуляр.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Не се спори, а и от писмените доказателства се установява, че „Ф.Б.“
ЕООД, като заемодател, и Е. В. В., като заемател, са сключили Договор за
предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние №1280699/17.08.2023
г. по реда на чл. 6 от ЗПФУР. От предметното съдържание се установява, че
ответното дружество предоставя на ищеца заемни средства от 300,00 лева, със
срок на връщане 20 дни чрез една погасителна вноска от 306,72 лв. от главницата
и възнагадителна лихва от 6,72 лв., с падеж на 06.09.2023 г., при ГЛП 2,24 %,
ГПР от 49,82 %. В чл. 5 от договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „М.Б.“ в полза на ответното дружество.
Одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение,
както и уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени. Предвидено
е, че със сключването на договора кредитополучателят потвърждава, че сам и
недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да
посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице за
поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по
кандидатстване за кредит. Одобряване на обезпечението се извършва чрез
одобряване на заема. Договорът за поръчителство се сключва не по-късно от
края на работния ден, в който е сключен договора за заем. В т. 5.3. от Общите
условия за предоставяне на потребителски кредити на „Ф.Б.“ ЕООД е посочено,
че за да повиши кредитоспособността си и с това да повиши вероятността да
бъде одобрен кредитът от дружеството, кредитополучателят може да предложи
едно от следните обезпечения: (а) обезпечение, предоставено от гарант, във
формата на договор за поръчителство и одобрено от дружеството; (б)
обезпечение, предоставено въз основа на договор за поръчителство, от
поръчител – предложено от кредитоискателя и одобрено от дружеството
физическо лице.
Видно от договор за гаранция (поръчителство) от 17.08.2023 г., сключен
между ищеца и „М.Б.“ p.l.c., със седалище и адрес на управление в М.,
**********, дружеството, в качеството на гарант, се задължава да обезпечи
изпълнението на задълженията на ищецаа спрямо кредитора „Ф.Б.“ ЕООД по
процесния договор за заем. Според т. 6 от договора, за поетата гаранция ищецът
дължи такса в размер 62,28 лв., платима на падежната дата по договора за
кредит.
От заключение на съдебна счетоводна експертиза, неоспорено от страните
и преценено от съда по реда на чл. 202 от ГПК, се установява, че ако в общите
разходи по кредита се включи и таксата за гаранция, във вр. чл. 5 от договора за
заем, то ГПР възлиза на 70,58%.
Съгласно чл. 6 от ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги
от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част
от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. Страни по договора за предоставяне на финансови
услуги от разстояние са потребителят и доставчикът. На основание чл. 7, ал. 2 от
с.з и § 13, т. 1 от ЗЗП, ищецът има качеството потребител, като физическо лице,
което е действало извън рамките на търговска или професионална дейност.
Предвид това по отношение на кредитното правоотношение, предмет на спора,
2
са приложими правилата на ЗПК и ЗЗП.
На основание чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от с.з., договорът за
потребителски кредит е недействителен. Според чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК,
договорът трябва да съдържа, а по арг. от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, клауза - ясна и
разбираема за приложимия лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти; както и годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин.
Съдът приема, че не е приложим чл. 4, ал. 1, т. 6 от ЗПК, във чл. 6 от
ЗПФУР, съгласно която разпоредбите на закона не се прилагат за договори за
кредит със срок за погасяване на задължението до три месеца и при които се
дължат незначителни разходи. Това е така, тъй като в конкретния случай тези две
кумулативни условия не са налице, макар срокът на договора да е по-малко от
три месеца. По смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 6 от ЗПК незначителен разход по
кредита е общият разход по креда съгласно на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а
лексикалното тълкуване на закона дава основание да се приеме, че общият
разход по кредита в тази хипотеза е в размер несъществен, твърде нисък. В
случая действителните разходи по кредита за договорна лихва и такса за
гаранция надхвърлят 10 % от заемната сума, който критерий съдът приема за
релевантен.
Съобразно правилото на чл. 20 от ЗЗД, при тълкуването на договорите
трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки
трябва да се тълкуват, във връзка едни с други и всяка една да се схваща в
смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите
в практиката и добросъвестността. На тълкуване подлежат неясните, непълни и
неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение
относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора
общо съгласие. Целта е да се изясни действителната, а не предполагаемата воля
на договарящите и да не се подменя формираната и обективирана в договора. За
това съдът не е властен да допълва или изменя волята на страните, особено що се
касае за основен елемент от съдържанието на договора. Уговорката за цената за
ползване на предоставения паричен ресурс е съществен елемент на договора,
поради което дължимата по кредита договорна /възнаградителна, редовна/ лихва
трябва недвусмислено да се обяви като такава, както и неиния размер. Разходите
по кредита следва да бъдат определени предварително, изрично и изчерпателно
в договора.
Съдът намира, че договорът за гаранция е „пряко свързан“ с договора за
кредит, по смисъла на § 1, т.1 ДР на ЗПК, тъй като за предоставянето на услуга
„гарант“ потребителят дължи, през целия срок на договора, заплащане на
възнаграждение на гаранта, за обезпечаване на задължението за плащане.
Обстоятелството, че в преддоговорната информация кредиторът е вписал
изявлението си, че възнаграждението не се включва в общия разход по кредита,
или във формирането на ГПР, не променя този извод. С клаузата на чл. 5 от
договора за заем се заобикалят императивните правила на ЗПК по чл. 19, ал. 4
относно максималния размер на ГПР, съответно със сключването на договора за
гаранция. Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство има
3
характер на допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства и
отговаря на дефиницията за разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, поради което следва да бъде обявен в общия му размер. Разходът за
възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя, последният
може да получи като одобри за поръчител. Едноличен собственик на капитала на
„Ф.Б.“ ЕООД е „Мултитюд СЕ“ и същите са свързани лица по см. на § 1, т. 5 от
ДР на ТЗ. Следователно, договорът за заем и договорът за предоставяне на
поръчителят се счита за сключен от потребителя с един и същ търговец, от една
страна, а от друга – договорът за предоставяне на поръчителство представлява
допълнителна уговорка между потребителя и заемодателя, сключена в
противоречие с чл. 16 от ЗПК. Това е така, защото договорът няма самостоятелен
характер, неговия предмет и уговорените права и задължения могат да бъдат
предоставени във връзка с усвояване и управление на договора за кредит;
условията и възнаграждението по него зависят изцяло от главното задължение
по заема. Договорът за потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с
оглед на който длъжникът сключва договора за предоставяне на поръчителство.
Ето защо съдът приема, че договорът за паричен заем е сключен в нарушение на
чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, тъй като не е посочен действителния размер на разходите
по кредита, който включва всички лихви и такси, съгласно § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК. Не може да се приеме, че между страните има уговорка за допълнителни
услуги, доколкото анализът и преценка на условията по повод и при които е
сключен договора за кредит и договора за предоставяне на поръчителство сочат
еднозначно за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи
по кредита (вж. в този смисъл Решение от 21.03.2024 г. по д. № C‑714/22 на
СЕС). Договорът само формално покрива изискването за посочване на ГПР, но
реалната му стойност не съответства на заявеното от кредитора. Това поведение
кореспондира и с търговска практика, от страна на търговеца към потребителя,
която е заблуждаваща, тъй като противоречи на изискването за добросъвестност
и професионална компетентност, и съдържа невярна информация, която
възможно да промени съществено икономическото поведение на средния
потребител да вземе информирано решение за стойността на кредита и дали да
договаря с този кредитор – арг. от чл.68д от ЗПП. Обстоятелството, че в договора
за заем не е посочен действителния размер на ГПР е равнозначно на
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1. т. 10 от ЗПК и води до
нищожност на целия договор за паричен заем, на осн. чл.22 от ЗПК.
Икономическият модел на ответника се изразява в отпускане на заем за
малка сума за кратък период, но с извличане на печалба не само от лихвите, но и
от нелихвения разход по кредита, каквото правно и икономическо естество има
таксата за гаранция по договора за поръчителство. Следва да се отчита дали за
услугите, предоставени като насрещна престация за извънлихвените разходи,
може разумно да се приеме, че попадат сред престациите, извършени в рамките
на сключването или управлението на този договор, или дали сумите, за които е
задължен потребителят като такси за отпускане и за управление на заем, се
явяват явно непропорционални спрямо заетата сума. Комисиона, покриваща
възнаграждението за услугите, свързани с проучването, отпускането или
обработването на заем или кредит, или за други подобни услуги, които са
присъщи за дейността на заемодателя, извършвана при отпускането на този заем
или кредит, не може да се счита за спадаща към основните ангажименти,
произтичащи от договор за кредит посветени на дължимата от потребителя
насрещна престация. В конкретния случай съдът приема, че договорът само
формално покрива изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, тъй като
реалната стойност и вида на лихвения процент, с който се олихвяват усвоените
заемни средства не съответства на заявеното от кредитора, и така за годишния
процент на разходите. Систематичното, граматическо и смислово тълкуване на
4
клаузите на договора за заем и т. нар. съглашение -договор за гаранция, както и
че са свързани лица дружеството- заемодател и дружеството-гарант, дава
основание да се приеме, че те упражняват дейността си при общи икономически
интереси и ползи, и се презумира наличието на знание у лицата, участващи в
управлението им, респ. представителство, досежно търговските дела на другото
дружество. Заемодателят е овластен да приема вместо гаранта възнаграждението
по договора за предоставяне на поръчителство. Тази свързаност обуславя извод,
че разходът за възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя,
а последният може да получи като одобри за поръчител. На кредитора му е
изначално известно, че такъв договор ще бъде сключен, което се потвърждава и
от преддоговорната информация (стандартен европейски формуляр), т. 8,
наименувана „изисквани обезпечения“; описание на обезпечението, което следва
да предоставите по договора за кредит“, изрично е отбелязано „договор за
предоставяне на поръчителство/гаранция“; начинът на погасяване на вноските
по кредита напълно съвпада с начина на погасяване на вноските по договора за
поръчителство. Предвид това и общите им икономически интереси, съдът
приема, че таксата гарант има характер на допълнително възнаграждение за
ползване на заемните средства, поради което е следвало да бъде обявена и
включена изначално при формирането стойността на лихвения процент по
договора и ГПР. Съдът счита, че клаузата на чл. 5 не е индивидуално уговорена,
доколкото е вписана в съдържанието на предварително съставен типов договор,
за които обективно потребителят не е имал време да влияе и предоговаря. Освен
това, правото на парично вземане на кредитора е уговорено по начин – с друго
наименование и в отделна клауза, който заблуждава потребителя-длъжник
относно редовната лихва и всички разходи по кредита, които трябва да плаща по
кредита, тъй като всеки нормално информиран и в разумни граници
съобразителен среден потребител ще насочи вниманието си към уговорката от
договора, в която изрично е разписано задължението му за тази лихва. С тези
съображения съдът намира предявеният главен иск за основателен, а по
евентуалният иск не дължи произнасяне, доколкото не се сбъдна процесуалното
условие за неговото разглеждане.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът
трябва да заплати на ищеца сторените деловодни разноски за сумата 2650лв. за
платени държавна такса, възнаграждение на вещо лице и адвокат.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от Е. В. В., с ЕГН:**********,
срещу „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:*******, иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от
ЗПК, на Договор за потребителски кредит №1280699/17.08.2023 г.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:*******, да заплати на Е. В. В., с
ЕГН:**********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 2650,00 лева –
съдебни разноски.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5