Р Е Ш Е Н И Е
№ 205
гр. Перник, 06.10.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Административен
съд – Перник, в публично заседание на двадесет и осми септември две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ:
СИЛВИЯ ДИМИТРОВА
При участието на секретаря Е. В., като разгледа
административно дело № 236 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 145 – чл. 178 от АПК.
Образувано е по жалба на А.Б.А. с ЕГН **********,
с адрес *** – чрез адв. В.К. ***, против Заповед № 1158з-3/23.02.2021 г. на
началника на сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – П., с която е постановен отказ да бъде издадено свидетелство за управление
на моторно превозно средство /СУМПС/ на жалбоподателя по Заявление вх. №
1163/03.02.2021 г., поради това че не отговаря на условията за обичайно
пребиваване в Република Б.***по смисъла на § 6, т.46 от ДР на ЗДвП.
В жалбата се релевират оплаквания
за незаконосъобразност на оспорения индивидуален административен акт. Твърди се, че са налице
всички необходими и изискуеми предпоставки за издаването на СУМПС и не съществуват
пречките, предвидени в разпоредбите на чл.151, ал.5 от ЗДвП и чл.17, ал.13, т.1 от Наредба № I-157/01.10.2002 г. на МВР за условията и реда за издаване на СУМПС, отчета
на водачите и тяхната дисциплина. Сочи, че майка му и децата му живеят в гр. П.***,
ул. ***, където са и неговия постоянен и настоящ адрес, и той никога не
прекъсвал личните си връзки и отношения с тях. Искането към съда е да отмени
обжалваната заповед.
В съдебно заседание
жалбоподателят,
чрез процесуалния си представител – адв. В.К., поддържа жалбата. Моли
съда да отмени оспорения административен акт. Подробни съображения развива в представени писмени бележки. Моли за
присъждане на направените по делото разноски, представя списък по чл.80 от ГПК.
В съдебно заседание
ответникът – началника на сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Перник, не се явява. Представлява се от главния юрисконсулт на ОДМВР – П. З. В.***с
пълномощно по делото, която счита жалбата за неоснователна и моли за нейното
отхвърляне. Представя писмени бележки. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Административен съд
– Перник, като прецени процесуалните предпоставки за
допустимост, взе предвид становищата на страните и на основание чл.
168, ал. 1 от АПК
въз основа на събраните по делото доказателства провери законосъобразността на
оспорения акт на всички основания по чл.
146 от АПК,
намери следното:
Жалбата е
подадена от лице с правен интерес по смисъла на чл.147, ал.1 от АПК, в срока по чл.149, ал.1 от АПК срещу подлежащ на
съдебен контрол индивидуален административен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана
по същество е основателна по следните съображения:
Със Заявление вх. № 1163/03.02.2021 г. жалбоподателят А.Б.А. с ЕГН ********** поискал да му бъде издадено свидетелство за управление на
моторно превозно средство /СУМПС/. Към заявлението приложил изискуемите се
документи, в т.ч. и Декларация /Приложение № 3 към чл.63, ал.4 от Инструкция №
Iз-417/2010 г./ с вх. № 1158-00-1777/03.02.2021 г. В последната посочил
постоянния си адрес: гр. П., ул. ***, и обективирал изявление, че е установил
обичайното си пребиваване в Република Б.***по смисъла на § 6, т.46 от ДР на
ЗДвП на същия адрес /гр. П.*** /.
От страна на административния орган са предприети
действия за установяване наличието или липсата на предпоставките за издаване на
СУМПС.
С Писмо УРИ № 1158р-1307/09.02.2021 г. директорът на
ОДМВР – Перник поискал от директора на ГДНП да бъде извършена проверка по
установяване обичайното пребиваване на жалбоподателя в Република България. В
отговор е изпратено Писмо рег. № 3286р-8252/19.02.2021 г. с приложена към него
разпечатка от мрежата за автоматизиран обмен на данни за СУМПС „RESPER“, в което е отразено, че А.Б.А. не
притежава СУМПС, издадено от държава членка на ЕС.
След посещение на заявения от жалбоподателя настоящ адрес
е изготвена Докладна записка рег. № 1158р-1349/10.02.2021 г. В нея е отразено,
че е установена съседка на А. – Д. Н.***, която не го е виждала повече от
година, но знае, че на адреса живее неговата майка, а според твърденията на
друга съседка А. е шофьор в чужбина.
Горните обстоятелства са отразени и в Докладна записка
УРИ № 1158р-1803/23.02.2021 г. Посочено е също, че след проверка в АИС ГК, през
последната една година А.Б.А. е напуснал територията на Република Б.***на
09.01.2020 г. и е влязъл в Б.***на 10.08.2020 г., излязъл е отново от страната
на 18.09.2020 г. и е влязъл на 20.01.2021 г.
При горните данни, с оспорената Заповед №
1158з-3/23.02.2021 г. ответният административен орган е отказал да издаде на
заявителя СУМПС, поради това че при подаване на заявлението
същият няма обичайно пребиваване в Република Б.***съгласно изискванията на
чл.151, ал.5 от ЗДвП. Посочил е, че до 01.02.2021 г. настоящият му адрес е бил
в чужбина: ***, гр. Б.***а, а от 01.02.2021 г. е с настоящ адрес ***. *** и не
отговаря на условията за обичайно пребиваване в Република Б.***по смисъла на §
6, т.46 от ДР на ЗДвП.
Заповед № 1158з-3/23.02.2021 г. не е връчена на жалбоподателя, което се установява от придружителното
писмо, с което ответникът е изпратил административната преписка. Срещу нея е подадена жалбата, по която е
образувано настоящото дело.
В хода на съдебното производство, по искане на
жалбоподателя са събрани гласни доказателства чрез разпитите на двама
свидетели: С. Б. /майка на жалбоподателя/ и С.И. /без родство и дела със
страните/. Съдът дава вяра на показанията им и ги намира за правдиви. Според
тях жалбоподателят работи като шофьор към испанска фирма, но когато не е
служебно ангажиран винаги се завръща в Б.***, където са роднините, близките и
приятелите му. Идва си редовно и отпуските си задължително прекарва в Б.. По
време на престоите си в нашата страна той живее заедно с майка си. Има син, с
когото контактува, и приятелка, с която поддържа отношения. Среща се и общува с
приятелите си.
При така
установеното от фактическа страна и като взе предвид становищата на страните и представените по
делото доказателства, настоящият състав на Административен съд – П., направи следните правни
изводи:
Оспореният отказ е издаден от компетентен орган - началникът на сектор „Пътна полиция“ към
ОДМВР – П.***, в кръга на нормативно установените с чл.4, ал.1 от Наредба № I-157/01.10.2002 г. на МВР функции.
Обективиран е в писмена форма. Съдържа реквизитите по чл.59, ал.2 от АПК, в
т.ч. и изложение на фактическите и правни основания за издаването
му. Има ясно формулирана и
отграничена разпоредителна част. Означен е органът, който го е издал, датиран и подписан е.
Съдържа информация за реда, срока и органа, пред който подлежи на обжалване.
Заповедта, в която е обективиран отказа, е издадена при съществено нарушение на административнопроизводствените правила,
противоречие с материалноправни разпоредби и несъответствие с целта на закона,
т.е. налице са отменителните основания по чл.146, т.3, т.4 и т.5 от АПК.
Съображенията
са следните:
Съгласно чл.50,
ал.1 от Закона за българските лични документи, българското свидетелство за
управление на моторно превозно средство е индивидуален удостоверителен документ
за правоспособност за управление на МПС, като съгласно чл.51,
ал.1 от ЗБЛД,
то се издава от органите на МВР на лица при условия и по ред, определен с акт
на МС.
Съгласно чл.159,
ал.1, т.1 от ЗДвП министърът на вътрешните работи определя условията и реда
за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство. В
изпълнение на тази законова делегация е приета Наредба № І-157/01.10.2002 г. за
условията и реда за издаване на свидетелство за управление на МПС, отчета на
водачите и тяхната дисциплина /Наредбата/. Според чл.4, ал.1 от Наредбата,
свидетелство за управление на МПС се издава от звената „Пътна
полиция“
при СДВР и ОДМВР, според постоянният адрес на лицето.
Изискването
свидетелството за управление на МПС на лицата да се издават и подновяват
/заменят/ от държавата-членка по обичайното пребиваване на
лицата е визирано в чл.7, §1, б.“д“ и т., б.“б“ от Директива 2006/126/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 20.12.2006 г., относно свидетелствата за управление на
превозни средства. Това изискване е транспонирано в чл.151,
ал.5 от ЗДвП,
според която разпоредба СУМПС се издава на лица, които са установили обичайното
си пребиваване в Република Б., за което
обстоятелство подписват декларация. Както при първоначално издаване на СУМПС,
така и при издаване на ново СУМПС, лицето заявител следва да
представи декларация, че обичайното му пребиваване не е в друга държава –
членка на ЕС,
и че не е притежател на валидно свидетелство, издадено от държава – членка на
ЕС /чл.13, ал.1, т.6 и чл.14, ал.1 от Наредба № І-157/01.10.2002 г. на МВР/.
В чл.12
от Директива 2006/126/ЕО е дадено определение на понятието „обичайно
пребиваване“. Това е мястото, където дадено лице обикновено живее
повече от 185 дни през календарната година, поради лични или трудови връзки,
или ако лицето няма трудови връзки, поради лични връзки, които сочат на тясна
обвързаност на лицето с мястото, където живее.
Следването в университет или друго учебно заведение не се счита за смяна на
обичайното пребиваване.
Правото на ЕС
допуска правна уредба на държава–членка, съгласно която последната може да
откаже да издаде свидетелство за управление, когато въз основа на неоспорима
информация е установено, че към момента на заявяването за издаване на
свидетелството за управление, заявителят не е отговарял на условието за
обичайно пребиваване, предвидено в чл.7, § 1,
б.“д“ от Директива 2006/126/ЕО, а именно: когато са налице неоспорими доказателства,
че някое от изискванията за придобиване на свидетелство за упраление, заложено
в посочената
директива
и в националното законодателство не е изпълнено, органът може да откаже
издаването на свидетелство за управление и да откаже признаването на
свидетелство за управление, издадено в държава–членка, която е допуснала
пропуск при неговото издаване. Предвид дефинирането на
понятието „обичайно
пребиваване“ в
чл.12
от Директива 2006/126/ЕО, възприето и от българския законодател в § 6, т.46 от ДР на ЗДвП, освен изискването лицето да е
живяло повече от 185 дни през последните 12 месеца на територията на страната
поради лични или трудови връзки, разпоредбата визира и друга хипотеза, в
изпълнение на един от основните европейски принципи за свободно движение на
хора и свобода на избор при упражняване правото на труд. Законодателят изрично
е регламентирал, че ако трудовоте връзки на лицето са на различно
място от личните му връзки и вследствие на това то последователно
пребивава на различни места в две или повече държави–членки, за обичайно пребиваване се счита мястото, където са личните му връзки, при
условие, че лицето редовно се връща там. Т.е. даден е
приоритет на личните
връзки, тъй като те сочат тясна обвързаност на лицето с мястото
където живее. За да приеме, че обичайното местопребиваване на жалбоподателя е в
друга държава-членка – Испания, а не в Република
България, административният орган се е позовал на това, че до 01.02.2021 г. същият е имал регистриран настоящ адрес в ***,
гр. Б.***а, а едва от 01.02.2021 г. е с настоящ адрес ***. ***, както и на
изявление на съседка, която твърди, че не го е виждала повече от година, но
знае, че на адреса живее неговата майка. Пренебрегнати са данните от друга
съседка, според която А. работи като шофьор в чужбина. Не е правен опит да се
установи верността на това обстоятелство, въпреки че то е от значение за
установяване на предпоставките по § 6, т.46 от ДР на ЗДвП, респ. не е извършена цялостна проверка
съгласно чл.35 и сл. от АПК.
Предвид това, че оспорената заповед представлява индивидуален административен акт издаването
му следва да бъде подчинено на правилата на АПК. Съгласно чл.35 от АПК, такъв
акт се издава след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за
случая и се обсъдят обясненията и възраженията на заинтересованите граждани и
организации, ако такива са дадени, съответно направени. В случая това не е
сторено. Ответникът не е извършил
съответните действия да провери относимите към
преценката въпроси било то чрез изискване на данни от
самия жалбоподател, било то чрез разпит на негови близки и роднини, които биха дали най-точна и достоверна информация за личните му
връзки и престоите му в България. В този смисъл и предвид доказателствата,
събрани в хода на съдебното дирене чрез разпит на свидетелите Свобода Благоева
и Стоян Ибришимов, съдът приема, че констатациите на административния орган са
разколебани и не почиват на данни от обективната действителност.
Налице са доказателства, че жалбоподателят работи за испански работодател като шофьор и
поради естеството на служебните си задължения отсъства от страната ни за дълги
периоди от време, но същият има настоящ адрес в Република България, а според чл.94, ал.1 от ЗГР това е адресът на който лицето живее. На последно място,
административният орган изцяло е пренебрегнал втората част от дефиницията на чл.12 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, която независимо от мястото на
местоживеене и трудови връзки, при определяне на мястото на обичайното
пребиваване се отдава приоритет на мястото на личните връзки, при условие, че лицето
редовно се връща там. В случая са налице данни за това, че майката и сина на жалбоподателя
живеят на посочения от него настоящ адрес, че той редовно контактува с тях,
както и с приятелката си, която също живее в гр. П.***. А. има и приятели, с
които не е прекъсвал личните си връзки.
От изложеното по-горе е видно, че в хода на
административното производство са допуснати нарушения на административно производствените
правила, тъй като не са спазени чл.35 и чл.36 от АПК, изискващи
изясняване на всички факти и обстоятелства от значение за случая, довели и до
нарушение на материалния закон. Изхождайки от горното, настоящият съдебен състав,
счита, че са налице сочените в жалбата основания за отмяна, поради което същата следва да се уважи като едновременно с това се върне преписката на административния
орган за ново произнасяне съобразно указанията и тълкуването на закона, дадени
в мотивите на решението.
При този изход на спора и своевременно заявеното искане, на
основание чл. 143, ал. 1 от АПК,
административният орган следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя
направените разноски по делото. Съгласно искането и представения
списък на разноските те са в размер на 610,00 лв., от които 10,00 лв. – внесена
държавна такса, и 600,00 лв. – платен адвокатски хонорар. От страна на
ответника е направено възражение за прекомерност на платеното адвокатско
възнаграждение, което съдът намира за неоснователно по следните съображения: размерът на
адвокатските възнаграждения следва да е справедлив и пропорционален на
предоставената услуга. Договорните отношения между адвокат и клиент имат за предмет
извършването на определена по обем и естество правна дейност -
чл.24, ал.1 и чл.36 от Закона за адвокатурата. При тях адвокатът следва да
получи възнаграждение за положения труд, а клиентът да го заплати в размер,
който съответства на обема и сложността на извършената работа. В конкретния случай, съгласно Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, минимално дължимото такова е 500,00 лв., но следва
да се отчете, че са проведени две съдебни заседания, на които адвокатът е
присъствал и защитавал тезата на довереника си, представил е относими
доказателства и писмени бележки, в които е изложил становището си по правния
спор. С оглед на това, съдът намира, че договореното и платено му
възнаграждение от 600,00 лв. лв. не се явява прекомерно, а отговаря на
изискването за справедлив и обосвован размер.
По изложените
съображения и на основание чл.172, ал.2 и чл.173, ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Заповед № 1158з-3/23.02.2021 г. на
началника на сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – П., с която е постановен отказ да бъде издадено свидетелство за управление
на моторно превозно средство /СУМПС/ на А.Б.А. с ЕГН **********, КАТО НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНА.
ИЗПРАЩА делото като преписка на началника на сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – П. за произнасяне по Заявление вх. № 1163/03.02.2021 г. при спазване на
указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадено в мотивите на настоящото
решение.
ОСЪЖДА ОДМВР – П.***, със седалище и адрес на
управление: гр. П., ул. ***, ДА ЗАПЛАТИ на А.Б.А. с ЕГН ********** и адрес: ***. ***, направените по делото разноски в размер на 610,00 лв. /шестстотин и десет лева/.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен
административен съд на Република Б.***в 14-дневен срок от съобщаването му на
страните.
РЕШЕНИЕТО да се съобщи на страните чрез изпращане на
преписи от него по реда на чл.137 от АПК.
СЪДИЯ:/П/