Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 29.07.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-В въззивен състав, в публичното заседание на пети май през две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИЧА ПЕЙЧИНОВА
мл. съдия АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря Юлия
Асенова, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова гр. дело №
13810 по описа за 2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 165574 от 15.07.2019г., постановено по гр. д. № 5887/2019г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 85-ти състав, е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че М.Р.Д. дължи на „Т.С.”
ЕАД следните суми: 1461,81 лв. – главница за доставена ТЕ за периода
м.05.2015г. до м.04.2018г. за аб. № 254722, ведно със законна лихва за периода
от 11.10.2018г. до изплащане на вземането , както и лихва за забава в размер на
178,68 лв. за периода от 01.10.2015г. до 21.09.2018г., за които е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 31.10.2018г. по гр.д. № 65642/2018г. на СРС, 85 състав,
като за разликата до пълните предявени размери и претенциите за заплащане на
суми за дялово разпределение исковете са отхвърлени като неоснователни.
Със същото решение М.Р.Д. е осъдена да заплати на
„Т.С.” ЕАД сумата от 69,54 лв. – разноски в заповедното производство, както и
392,12 лв. – разноски за първа инстанция.
Освен това „Т.С.” ЕАД е осъдена да заплати на М.Р.Д. сумата от 26,52 лв.
– разноски по делото.
Решението е постановено при участието на трето
лице - помагач на страната на ищеца – „Т.с.” ЕООД.
Срещу решението е
подадена въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД, като счита
решението за неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон в частта, в която исковете са били отхвърлени за
сумата над 1461, 81 лв. – главница за доставена ТЕ, ведно със законната лихва
до изплащане на вземането и за сумата над 178,68 лв. – лихва за забава за
периода от 01.10.2015г. до 21.09.2018г.. Излагат се съображения, че е неправилен извода на
първоинстанционния съд, че част от исковата претенция за начислена топлинна
енергия следва да се отхвърли, тъй като същите са погасени по давност.
Поддържа, че задълженията по общата
фактура от 31.07.2015г. стават изискуеми едва на 15.09.2015г., като от този
момент следва да тече и давностния срок. Сочи, че към датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК дължимите суми не са
погасени по давност. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна М.Р.Д. взема становище в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с което
оспорва въззивната жалба. Излага съображения, че е неоснователно
единственото въведено от ответника възражение, че процесните вземания ставали
изискуеми едва през м.09.2015г. с издаването на обща фактура и от този момент
започва да тече давностния срок. Претендират се разноски.
Третото лице - помагач „Т.с.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не ангажира
доказателства.
Срещу решението е
подадена и въззивна жалба от М.Р.Д., като счита
решението за неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон в частта, в която исковете са били уважени.
Излага съображения, че е останало като недоказано по делото качеството на
потребител на ответницата, както и че по
делото не са представени доказателства,
от които да се установява, че посочените Общи условия на дружеството са били
обнародвани и са влязли в сила. Поддържа
се освен това, че ищецът не е могъл да докаже във връзка с разпределената му
доказателствена тежест конкретното количество доставяна топлинна енергия.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не взема становище в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Третото лице - помагач „Т.с.” ЕООД
не взема становище по въззивната жалба и не ангажира
доказателства.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Жалбите, с които е сезиран настоящият съд, са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са допустими, а разгледани по същество са неоснователни.
При извършена проверка по реда на чл. 269, предл.
1 от ГПК, настоящият въззивен състав установи, че обжалваното решение е валидно
и допустимо.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той
се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в
обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на
обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл.79,
ал.1, пр.1
от ЗЗД, вр. чл.149 от ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на
ответниците като стойност на получена и разходвана от тях топлинна енергия на
процесния адрес.
Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.“ ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.
За уважаване на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 149, ал. 1 ЗЕ и респ. за ангажиране отговорността на ответниците ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответниците за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.
По
общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да
установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154,
ал. 1 от ГПК) Ищецът е следвало да установи при условията на пълно главно
доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1) по иска за главницата -
че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата,
свързани със съществуването на договорни отношения между страните за доставката
на топло енергия, както и качеството на ответника на потребител на такава
топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топло енергия за
процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума и
2) по иска за законната лихва за забава - че главното парично задължение е
възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размера на законната
лихва възлиза именно на спорната сума. Ответникът може да противопостави
защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ /отм./, действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
Относно съдържанието на това понятие е налице практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК – решение № 221 от 11.07.2011 г. по т. д. № 5/2010 г. на ВКС, ТК, І ГО; решение № 507 от 22.01.2013 г. по гр. д. № 1557/2011 г. на ВКС, ГО, ІV ГО; решение № 35/21.02.2014 г. по гр. д. № 3184/2013 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО и др. Съгласно разяснения, дадени с посочената съдебна практика, собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение
с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за
битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на
етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна
енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен
собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
По
делото се установи, че процесният имот е собственост на ответницата М.Р.Д..
Същото е видно от представения по делото с исковата молба нотариален акт за
дарение на недвижим имот № 176 по дело № 29967/1993г., с който П.Х.Г.дарява на
малолетната си дъщеря М.Р.Д., представлявана от законния й представител Р.Д.Д.,
нейн бaща, процесния
имота, а именно: апартамент № *****от жилищен блок № *****жилищен комплекс
„Стрелбище”, на ул. „*****” в гр. София. Въз основа на това неоспоримо обстоятелство и с
оглед изложеното по-горе се налага категоричния извод, че ответницата като
собственик на топлоснабден имот се явява и клиент на топлинна енергия за битови
нужди.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“,
в сила от 12.03.2014 г., както и Общите условия от 2016г. Разпоредбата на
чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите /клиентите/, които не са
съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в
допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответницата не твърди и
не установява да е упражнила това право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от
2014 г. и от 2016г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същата
ги е приела. Възражението на ответницата, че по делото не са били представени
доказателства от ищеца за публикуването на Общите условия от 2014 и 2016г. в
два ежедневника в конкретния случай се явява ирелевантно, тъй като това
обстоятелство е служебно известно на съда.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и потребителя /клиента/, по силата на закона – чл.150
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия, в какъвто смисъл са й разясненията,
дадени в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за исковия
период между главните страни в процеса е съществувало валидно облигационно
правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди
относно процесния имот – обстоятелство, което обуславя неоснователността на
наведените във въззивната жалба оплаквания в тази насока.
Неоснователно е и направеното от ответницата възражение, че е останало
недоказано по делото реалното количество доставена до имота топлинна енергия.
Противното се установява от приетото по делото заключения на ССчЕ и на СТЕ,
които са неоспорени от страните по делото. Съдът изцяло възприема изводите на вещите лица по
изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно – счетоводна експертиза и
съдебно-техническа експертиза, тъй като същите са компетентни и обстойно обосновани, като експертите са
определили размера на реално потребената топлинна енергия, съобразно
изискванията на чл. 156 ЗЕ.
Ответницата своевременно е релевирала по делото – с депозирания писмен отговор на исковата молба, възражение за изтекла погасителна давност. Същото е разгледано от решаващия съд. Като е приложил института на погасителната давност, първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ищеца за исковия период са частично погасени.
С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б."в" ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт - договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер. Съгласно нормата на чл.114, ал.1 давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо, а ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Според Общите условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр.София от 2014 г., вземането за заплащане на доставена топлоенергия става изискуемо след изтичане на 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача., а според Общите условия от 2016г. - в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Тъй като настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - в случая от 11.10.2018г., към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 11.10.2015г., каквото в случая се явява вземането на ищеца за главница за доставена топлоенергия и за дялово разпределение за отоплителен сезон м.05.2015г. - м.08.2015г., т.е. непогасено по давност в случая е вземането за доставена топлинна енергия за периода м.05.2015г. – м.08.2015г. включително, чийто размер съдът по заключението на съдебно – счетоводната експертиза и при прилагане на разпоредбата на чл. 162 ГПК, приема, че възлиза на сумата от 1461,81 лв.. Следователно за разликата над 1461,81 лв. - до пълния предявен размер от 1958,25 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2015г. до м.09.2015г., правилно първоинстанционният съд е отхвърлил иска. С оглед на гореизложеното възззивният съд намира за неоснователно наведеното от „Т.С.” ЕАД възражение, че неправилно първоинстанционният съд е намерил, че не следва да се приложи института на погасителната давност по отношение на сумите, за които са отхвърлени исковите претенции.
Предвид липсата
на други наведени възражения от жалбоподателите и вземайки предвид
ограниченията, визирани в разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд да се
произнесе само по посоченото в жалбите, то настоящата съдебна инстанция не
дължи произнасяне по отношение на правилността на решението на
първоинстанционния съд в останалата му част.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, то обжалваното
решение следва да се потвърди.
Във въззивното производство
претенция за разноски са направили и двете страни. С оглед изхода на спора и
неоснователността, както и на двете въззивни
жалби разноски няма да се присъждат на страните, като всяка от тях
следва да понесе разноските си, така, както ги е сторила.
Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 165574 от 15.07.2019г., постановено по гр. д. № 5887/2019г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 85-ти състав,
в обжалваната част.
В останалата част, с която са отхвърлени претенциите за заплащане
на суми за дялово разпределение, първоинстанционното решение като необжалвано
от страните е влязло в сила.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на
страната на ищеца - „Т.С.” ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280,
ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.