Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 11.09.2020
год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
единадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 12683 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 145339 от 19.06.2019 г., постановено по
гр. дело № 36296/2018 г., Софийският районен съд, I ГО, 166-ти състав, е уважил частично предявения от Г.Й.С.
срещу „Б.П.Б.“ АД (прекратена чрез вливане в правоприемника ѝ „Ю.Б.“ АД, което
дружество е конституирано в хода на процеса на основание чл. 227 от ГПК с
определение на съда от 11.06.2020 г.) иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо от ЗЗД като е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от сумата
от 11793,72 лева, представляваща недължимо платени вноски за главница, лихви и
такси поради промяна на обменния курс на швейцарския франк спрямо лева за
периода от 25.05.2013 г. до 20.01.2016 г. по Договор за кредит за покупка на
недвижим имот № 2669/R/2008, ведно със
законната лихва от 04.06.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, като
е отхвърлил иска за разликата над 11793,72 лева до пълния предявен размер от 12075,22 лв., както и за периода от 20.05.2013
г. до 24.05.2013 г. С оглед изхода на спора, ответникът е осъден да заплати на ищеца
сумата от 2278,62 лв. – разноски в първа инстанция, а ищецът е осъден да
заплати на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 36,13 лв. –
разноски за първа инстанция.
В законоустановения срок
срещу решението е постъпила въззивна жалба от „Б.П.Б.“ АД (прекратена чрез вливане в правоприемника ѝ „Ю.Б.“ АД,
конституирано в хода на процеса на основание чл. 227 от ГПК), в частта, с която ответното дружество е
осъдено да заплати на ищеца сумата в размер на 11793,72 лева ведно с обезщетение за забава в размер на
законната лихва от 04.06.2018 г. до окончателното изплащане на главницата. В
жалбата се правят оплаквания, че обжалваното решение е постановено в
противоречие със съдопроизводствените правила и е необосновано, тъй като съдът
е разпределил погрешно доказателствената тежест на страните като е посочил, че в
тежест на ищеца е да докаже наличието на твърдените основания за нищожност, а в
решението е посочил, че същият следва да установи единствено факта на своето
обедняване. На следващо място излага, че неправилно първоинстанционният съд е
приел, че атакуваните клаузи са нищожни, като е изложил подробни съображения в
тази връзка. Сочи, че от събраните по делото доказателства се установява, че между
ответника от една страна и ищеца и неговата съпруга, от друга, е сключен
договор за жилищен кредит, по който сумата е опусната и погасявана в чужда
валута - швейцарски франкове, като самият кредитополучател е депозирал искане
за отпускане на кредита в такава валута, респективно е подписал анекс към
договора за същата валута, поради което цитираната от първата съдебна инстанция
практика на Върховния касационен съд, основана на решение С-119/17 не е приложима
към конкретния случай, тъй като не е налице превалутиране. Освен това излага,
че неправилно първата съдебна инстанция е приела, че банката има задължение да
предостави на кредитополучателя прогнози относно очакваната промяна на курса на
чуждестранната валута, която няма фиксиран курс, за да има яснота относно
валутния риск. Оспорва извода на първоинстанционния съд в обжалването решение,
че клаузата на чл. 28, буква „в“ от Договора за кредит не отговаря на
изискванията за яснота и разбираемост, тъй като същата има декларативен
характер, че е информиран за обстоятелството, че кредитът е отпуснат във
франкове, както и че същата нарушава принципа на добросъвестността. Излага, че
от систематичното тълкуване на клаузите на чл. 28, буква „б“ и чл. 26 от Анекса
към договора за кредит може да се обоснове заключение, че банката е
предоставила на кредитополучателите достатъчно информация относно валутния риск
по ясен и разбираем за тях начин и позволяваща им да вземат решение. Твърди, че
не е налице превалутиране, от които за кредитополучателя да са възникнали
допълнителни разходи по договора, за които потребителят не е уведомен. Твърди,
че съдът не е взел предвид отговора за вещото лице по т. 3 от приетото и
неоспорено от страните заключение по приетата по делото ССчЕ, както и извода,
че паричните потоци по сметката са изцяло в швейцарски франкове. Моли решението
да бъде отменено в обжалваната част и вместо него постановено друго, с което искът
да бъде отхвърлен. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на
въззивната жалба, такъв е постъпил от въззиваемата страна Г.Й.С. чрез адв. Д.Ф.,
като в него оспорва въззивната жалба, излага аргументи в подкрепа на
правилността на първоинстанционното решение в обжалваната от
въззивника-ответник и прави искане същото да бъде потвърдено. Излага подробно
доводи, че оплакванията на възззивника са неоснователни, а решението е
постановено при правилна правна квалификация и разпределение на доказателствената
тежест. Сочи, че с решение С-186/16 на СЕС са изведени критерии, приложими към
настоящия случай, които регламентират случаи на усвояване и погасяване на
кредит в чуждестранна валута, когато потребителят не е уведомен за
произтичащите от сделката икономически последици чрез предоставяне на
достатъчна и цялостна информация за поетия и носения от него валутен риск,
която следва да включва като минимум възможността за драстично обезценяване на
националната валута, в която кредитополучателя получава доходите си спрямо
чуждестранната валута, в която усвоява и погасява кредита и което обезценяване поражда
риск от възникване на разлики в погасителните вноски, които следва да бъдат
представени на потребителя чрез посочване на евентуалните промени. В допълнение
се позовава на решение С-186/16 на СЕС, според което за достатъчна информация
следва да се приема тази информация, която дава възможност на средния
потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен да може не само да установи възможното поскъпване на валутата, но
и да прецени значението, което то би имало за върху финансовите му задължения.
С оглед изложеното счита, че чл. 28, буква „в“ от договора за кредит №
2669/R/08 не отговаря на изискванията, поставени в решение С-186/16 на СЕС за
яснота и разбираемост, така, както същите са описани от СЕС, като
въззивникът-ответник не е изпълнил задължението си да разясни на потребителя,
който получава доходите си в български лева,ч е валутата, в която усвоява и
връща кредита може да поскъпне значително поради увеличаване на обменния курс,
което ще доведе до драстично увеличаване на месечната погасителна вноска,
независимо, че е разполагал с експертни познания. Излага доводи, че чл. 26, ал.
1 от Анекса, която има декларативен характер, не освобождава банката от
задължението си да информира потребителя с оглед въведения от СЕС стандарт за
добросъвестност, а според решение по дело С-449/13 на СЕС типовата декларативна
не освобождава търговеца от задължението му да уведомява потребителя, като в
негова тежест е да докаже, че го е изпълнил. Възразява, че отговорите на
въпросите в т. 3 от заключението на приетата по делото ССчЕ не са относими към
предмета на спора, тъй като исковата претенция се основава на твърдението, че
на банката не се дължи разликата между курсовата стойност на швейцарския франк
след повишаването му и курсовата му стойност при отпускане на кредита, а не
касае курсови разлики, формирани между курс купува и курс продава на банката за
процесната валута или за това, че банката е получила суми над формираните при
приложение на текущия курс на швейцарския франк към всяка погасителна вноска. С оглед изложеното прави искане решението в
обжалваната част да бъде потвърдено. Претендира разноски. Представя списък по
чл. 80 от ГПК.
С определение на съда от 11.06.2020 г., постановено
в открито съдебно заседание, проведено на същата дата, „Ю.Б.“ АД е
конституирано в хода на процеса, на основание чл. 227 от ГПК, като
въззивник-ответник на мястото на прекратената чрез вливане „Б.П.Б.“ АД.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за
установено следното:
По делото не спорно между
страните, а и от представените и приети в първа съдебна инстанция доказателства
се установява, че на 13.10.2008 г. между ищеца и И.Т.М.-С. като
кредитополучатели, от една страна и „Б.П.Б.“ АД, от друга, е сключен
Договор за жилищен кредит № 2669/R/08, по силата на който банката е
предоставила на кредитополучателите Г.Й.С. и И.Т.М.-С. банков кредит в размер
на 156 000 швейцарски франка, от които 50 300 швейцарски франка за покупка на
1/2 ид. част от дворно място, находящо се в гр. София, заедно с построената
вилна сграда на етаж и полуетаж със застроена площ от 58 кв. метра и 105 700 швейцарски
франка за ремонт. Кредитополучателите от своя страна се задължили да върнат
ползвания кредит с дължимите лихви в сроковете и при условията на договора.
Според чл. 13, ал. 1 от
Договора кредитополучателят изплаща на банката годишен лихвен процент, който се
формира от Базовия лихвен процент на Банка „Пиреос“ за жилищни кредити в
швейцарски франкове /4.48636%/, плюс надбавка от 1.9%. Според чл. 14, ал. 1 от
Договора лихвата се начислява и заплаща ежемесечно, ведно със съответната част
от главницата, съгласно погасителен план.
Съгласно чл. 23, ал. 1 от
Договора, погасяването на кредита се извършва на месечни погасителни вноски,
включващи част от главница, лихва и месечната такса, съгласно погасителен план,
представляващ Приложение № 1 към договора, като крайният срок за издължаване на
кредита е 300 месеца от датата на първото поред усвояване.
В чл. 25 от Договора е
предвидено, че при погасяване на вземанията на банката във валута, различна от
тази, посочена в договора, евентуалните курсови разлики са за сметка на
кредитополучателя.
В чл. 28, буква „в“ от
Договора е посочено, че кредитополучателите декларират, че са информирани от
банката и приемат, че ползването на кредит в швейцарски франкове включва
валутен риск и е възможно крайната цена на кредита в левова или еврова
равностойност да бъде различна от първоначалната сума в оригинална валута (швейцарски
франк), при промяна на валутния курс евро/швейцарски франк или швейцарски
франк/лев. „Б.П.Б.“ АД не носи отговорност при настъпване на
неблагоприятни последици, вследствие на промяна на така посочените валутни
курсове.
Според чл. 29а „Б.П.Б.“ АД
има право, при съществени промени на пазара, да превалутира служебно остатъка
от кредита до крайния падеж по този договор от швейцарски франкове в евро.
Между страните не спорно и
се установява, че кредитът е отпуснат и усвоен изцяло в посочената в договора
валута – швейцарски франкове.
Не е спорно, а и се
установява от представеното и прието по делото Искане декларация за ипотечен
кредит от 18.08.2008 г., че кредитополучателят е декларирал, че получава
месечния си доход в лева.
На 09.03.2015 г. Г.Й.С. е
завил искане за предоговаряне на ипотечен кредит в швейцарски франкове с размер
на основния лимит 105949,16 швейцарски франка, в което е посочен еквивалент на
валутата в евро в размер на 96541.
С Анекс № 1 към Договор
за жилищен кредит № 2669/R/08 от 16.04.2015 г. страните са предоговорили
лихвените условия по договора, установили са гратисен период и са подписали нов
погасителен план, неразделна част от договора, по който всички суми са в
швейцарски франкове.
Съгласно чл. 26, ал. 1 от
Анекса кредитополучателите са декларирали, че във връзка със сключването му
кредиторът им е предоставил своевременно необходимата информация, съобразно
предпочитанията им, за сравняване на предложенията за различните видове
кредитни продукти, предлагани от банката, и те са взели информирано решение за
сключване на анекса. Според ал. 2 на същия текст страните са декларирали, че
банката е предоставила на кредитополучателите необходимите разяснения във
връзка със сключването на настоящия анекс към договора за кредит и
произтичащите от него задължения и отговорности, включително и за
характеристиките на кредитния продукт и въздействието, което може да окаже
върху кредитополучателя, както и разяснения, позволяващи на същия да прецени доколко предлаганият
анекс към договора за кредит съответства на потребностите и на финансовото му
състояние, както и последиците за страните в случай на забава/неизпълнение на
задължения за плащане по кредита или на други задължения.
Към анекса е представен
погасителен план в швейцарски франкове, актуален към 17.04.2015 г.
На 05.06.2017 г. между
страните е подписан Анекс № 2 към Договор за жилищен кредит № 2669/R/08 от
16.04.2015 г., с който страните са се съгласили обезпечението по кредита да се
промени, като в чл. 16 от същия страните са направили декларация, аналогична на
тази, съдържаща се в чл. 26, ал. 2 от Анекс № 1 от 16.04.2015 г.
От заключението на
приетата и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, изслушана в
първата съдебна инстанция, която съдът възприема като компетентна и
безпристрастно изготвена, се установява, че разликата между сумата, получена от
банката по договора при променлив курс на швейцарския франк, спрямо курса на
швейцарския франк, действал към датата на отпускане на кредита и за периода от
20.05.2013 г. до 20.01.2016 г., е в размер на 12075,22 лева. От заключението се
установява, че левовата равностойност на дължимите месечни вноски за исковия
период при съобразяване на измененията на лихвения процент и курса на
швейцарския франк към датата на падежа на всяка вноска е 76302,92 лева, като
банката е събрала от ищеца същата сума, поради което между изчислените по този
начин суми и платените суми няма разлика.
Други релевантни за спора доказателства не са
представени по делото.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Първоинстанционният съд е
сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД за осъждане
на ответника да заплати на ищеца, след допуснато в открито съдебно заседание, проведено
на 19.03.2019 г. увеличение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК, на сумата
в размер на 12705,22 лева, представляващи недължимо надвзети суми от платени
вноски за главница, лихви и такси поради промяна в обменния курс на швейцарския
франк спрямо лева за периода от 20.05.2013 г. до 20.01.2016 г. по Договор за
кредит № 2669/R/2008, ведно с искане за заплащане на обезщетение за забава в
размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД от датата на подаване на
исковата молба в съда - 04.06.2018 г. до окончателното изплащане на вземането.
Предмет на установяване в
производството по иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, изр. първо от ЗЗД е
началната липса на основание за преминаването на блага от имуществото на едно
лице в имуществото на друго към момента на разместване на имуществените блага. Тъй като плащането е
основано на договор, основанието за разместване на благата е установено и
уважаването на претенцията за връщане на платената сума е обусловено от прогласяване
нищожност на договорните клаузи, от които ответникът черпи правата си. С определението
от 24.01.2019 г., с което е изготвен проекта на доклад по чл. 140 от ГПК, който е приет за
окончателен в първото по делото съдебно заседание без възражения от страните, първоинстанционният
съд е посочил правната квалификация на предявените искове, като правилно е
очертал кръга на правно релевантните факти, разпределил е доказателствена
тежест за същите, поради което съдът счита, че не са налице твърдените от
въззивника нарушения във връзка с доклада по делото, обосноваващи приложение на
т. 2 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, респективно необходимост от изменение на
доклада в посочения от страната смисъл и предоставяне на възможност за
ангажиране на доказателства за първи път пред въззивния съд, като следва да се
отбележи, че във въззивната жалба не е направено и искане за събиране на
доказателства. Неоснователно е и оплакването, че съдът се е произнесъл по
непредявен иск, доколкото предмет на делото е спорното материално субективно
право, т. е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от
основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се
определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. В
конкретния случай, при спазване на принципа, установен в чл. 6, ал. 2 от ГПК,
първоинстанционният съд е постановил решението си след обсъждане на предявените
от страните факти, на които се основава исковата претенция, които сочат на
претенция с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД, като е приложил правилно материалния закон, поради
което решението е допустимо, а според настоящия въззивен състав, разгледано по
същество, същото е и правилно по следните съображения:
Съгласно параграф 13, т. 1 от ДР на ЗЗП,
„потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност,
и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа
извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В настоящия случай
правилно първоинстанционният съд е приел, че ищците имат качеството на
потребители, доколкото по делото не е проведено доказване, че заетите средства
са ползвани от кредитополучателите във връзка с евентуално осъществявана от тях
търговска или професионална дейност.
Съгласно чл. 145, ал. 1
от ЗЗП неравноправната клауза в договор, сключен с потребителя, се преценява,
като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора,
всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването,
както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той
зависи. Според ал. 2 на същия текст преценяването на неравноправната клауза в
договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието
между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която
ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи
на договора са ясни и разбираеми.
В ЗЗП е установена принципна забрана на
неравноправните клаузи в договор, сключен с потребител, които са прогласени за
нищожни, освен ако са индивидуално уговорени (чл. 146, ал. 1 ЗЗП). Според чл.
146, ал. 2 ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, а тежестта за
доказване, че дадена клауза е индивидуално уговорена е на търговеца – чл. 146,
ал. 4 ЗЗП. Индивидуално уговорени клаузи по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП биха
били тези, при които договорът е сключен при по-благоприятни и/или различни
условия от стандартно /типово/ предлаганите от банката на други потребители.
Неравноправна е и неиндивидуално договорена клауза
от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно
прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по
прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание
ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора,
и когато при проверката ѝ за неравноправния характер бъде констатирано,
че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя
значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи
от договора, като в този случай за валутните разлики положение не намират
изключенията на чл. 144, ал. 3 от ЗЗП.
В настоящия случай по делото не е спорно и се
установява, че процесният договор за кредит е отпуснат, усвоен и погасяван в
швейцарски франкове, които не са валутата, в която кредитополучателят получава
доходът си, както и че уговорката на
страните касае основният предмет на договора, поради което същата може да се приеме
за неравноправна по чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, ако не е достатъчно ясна и
разбираема, доколкото изискването за изразяване на ясен и разбираем език се
прилага дори когато клаузата попада в обхвата на понятието „основен предмет на
договора“ (т. 1 от диспозитива на решението по дело С-186/16 на СЕС, както и Решение
№ 67 от 12.09.2019 г. по т. д. № 1392/2018 г. на I ТО на ВКС).
Изискването договорна
клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите
за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите
достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на
добра информираност и благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване
означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата
чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя
едновременно от една страна от формална и граматическа гледна точка, но и от
друга - по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден
потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване
на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен и да прецени
потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху
финансовите му задължения. В този смисъл в т. 50 от решението на СЕС по дело
С-186/16 е разяснено, че от една страна, потребителят трябва да е добре
осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се
излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде
икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава
доходите си, а от друга страна, банковата институция, трябва да представи
възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на
кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател
не получава доходите си в тази валута.
При това положение
националната юрисдикция следва да се увери, че банката е предоставила на съответните
потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят
икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения. Разрешението
се извежда от закрепеното в постоянната практика на СЕС (т. 47 по дело С-484/08)
разбиране, че въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на
идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с
продавача или доставчика от гледна точка както на позицията му в преговорите,
така и на степента на информираност.
Преценката на
неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо
момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички
обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този
момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение,
тъй като дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между
страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора.
Националната юрисдикция
трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна
неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички
обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и
познанията на банката относно възможните промени в обменните курсове и рисковете,
свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута (най-напред евентуалното
неспазване на изискването за добросъвестност, а след това наличието на
евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на чл. 3, § 1 от Директива
93/13). За да установи дали клаузата води в разрез с принципа на
добросъвестност до значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между
правата и задълженията, произтичащи от договора, националният съд трябва да
провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя,
продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се
съгласи с подобна клауза след индивидуално договаряне (т. 57 от решението по
С-186/16, в който смисъл и решение по C-415/11, т. 68 и 69).
При съобразяване на
посочената правна рамка, настоящият състав на съда счита, че в конкретния
случай действително договорът за кредит предвижда отпускане на заетата сума в
швейцарски франкове, като усвояването и погасяването на кредита също се е
осъществявало в тази валута, поради което при покачването на курса на франка
спрямо еврото, при фиксиран курс на лева към еврото като резервна валута по чл.
29 от ЗБНБ, кредитополучателят плаща по-висока сума в евро/лева, за да погасява
месечните си вноски. Не се установява обаче тези последици да са били разяснени
на потребителя при отпускане на кредита по достатъчно ясен и разбираем начин,
включващ например предоставяне на конкретна информация за крайните суми, които
той би платил по договора за кредит в различни хипотези на примерно краткосрочно
или средносрочно изменение на курса на чуждестранната валута.
Действително както
правилно отбелязва и въззивника, не може да се очаква банката да разполага със
сигурна информация за движението на курса на швейцарския франк към валутата, в
която ищецът получава доходите си – в конкретния случай български лева за
дългосрочен период от време, а още по-малко за целия срок на кредита, предвид
неговата значителна продължителност. Въпреки това банката е можела да
предостави примерни погасителни планове в няколко варианта или да обобщи по
друг разбираем начин принципно относимата към въпроса информация, с оглед
преценката от страна на потребителя на тежестта на загубата, в случай че курсът
се промени така, че да трябва да разходва повече средства, за да си набави тази
валута, или евентуално за ползите, които би имал ако курсът се промени така, че
да са му необходими по-малко средства за снабдяване с швейцарски франкове. Тази
възможност е налице предвид обстоятелството, че именно банката притежава
ресурс, позволяващ анализ на валутните пазари, респективно разполага с
прогнозна информация за движението на курса на франка в краткосрочен и дори
средносрочен план, поради което обосновано може да се предположи, че същата е
запозната с възможното поскъпване на швейцарският франк, каквото в
действителност се е наблюдавало в периода след усвояване на кредита. Поради
това и с оглед експертната си компетентност относно потенциалните промени в
обменният курс на швейцарския франк, добросъвестността изисква от търговеца
ясно и разбираемо да информира потребителя за евентуално значимо поскъпване на
валутата и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута,
включително чрез съпоставка на разходите за покупка на валутата при стойност
към периода на договарянето на кредита, в сравнение с разходите при
евентуалното ѝ поскъпване със съпоставими стойности за предходен период
например.
Изпълнение на соченото
задължение не се установява по делото, в това число и чрез позоваването на
декларативните клаузи на чл. 28, буква „в“ от Договора и чл. 26, ал. 2,
респективно на чл. 16 от двата анекса, които по същността си са идентични. Не
са ангажирани доказателства, че банката е представила на кредитополучателя
подобна информация и че му е разяснила реално икономическите аспекти и рискове
на кредита в швейцарски франкове. За ищеца е липсвала ясна и конкретна
информация, от която да може да изведе, респективно да съпостави, позитивите и
рисковете от сключената сделка, в сравнение с тези от вземането на кредит във
валута, в която получава доходите си. Предвид изложеното, ищецът не е могъл да
съобрази евентуалните икономически последици от валутния риск върху
задълженията си, който поема със сключването на договора за кредит в
чуждестранна валута, и се е съгласил с установените предварително от банката
условия, без да може да повлияе на съдържанието им, което води до извод, че не
е налице „достатъчна информираност“ на потребителя, съобразно даденото от СЕС
тълкуване (в този смисъл и Решение № 295 от 22.02.2019 г. по т. д. №
3539/2015 г. на II ТО на ВКС). Ето защо според настоящия състав посочените
клаузи са неравноправни, тъй като последиците от тях са цялостно прехвърляне на
валутния риск върху потребителя без кредитополучателят да може да прецени на
основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на
договора, а същевременно в конкретния
случай не е проведено доказване на твърденията на ответника за индивидуалното
уговаряне на атакуваните текстове от договора и анексите, доколкото са
изготвени предварително от банката и не се установява ищецът да е имал
възможност да влияе върху тяхното съдържание, поради което презумпцията на чл.
146, ал. 4 ЗЗП не е оборена, независимо, че тежестта на доказване, че клаузата
е била индивидуално уговорена е за ответника, което обстоятелство му е било
указано с определението от 24.01.2019 г., обективиращо проекта за доклад по
делото, обявен впоследствие за окончателен.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че
доколкото първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване на нещо при начална липса на основание, каквато хипотеза е
налице при размяна на престации въз основа на нищожна сделка, разликата между сумата, получена от банката
по договора при променлив курс на швейцарския франк, спрямо курса на
швейцарския франк, действал към датата на отпускане на кредита и за периода от
20.05.2013 г. до 20.01.2016 г. в размер на присъдената с обжалваното решение
сума от 11793,72 лева, подлежи на връщане, както правилно е приел и
първоинстанционният съд. Възражението, че в заключението си вещото лице е
посочило, че няма разлика между левовата
равностойност на дължимите месечни вноски за исковия период при съобразяване на
измененията на лихвения процент и курса на швейцарския франк към датата на
падежа на всяка вноска и сумите, които банката е събрала от ищеца, е
неоснователно тъй като отговорът на въпроса няма отношение към предмета на
спора в конкретния случай – страните не спорят, дали сумите са изчислявани
вярно при съответния променлив курс на швейцарския франк, а дали банката има
право да събира суми, получени вследствие поемане на валутния риск от
потребителя.
При съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с
тези на първоинстанционния съд решението в обжалваната част е правилно и следва
да бъде потвърдено.
Решението е влязло в сила в частта, с която
предявеният от Г.Й.С. срещу „Б.П.Б.“ АД (прекратена чрез вливане в
правоприемника ѝ „Ю.Б.“ АД, конституирано като страна в производството на
основание чл. 227 от ГПК) иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД за сумата
над 11793,72 лева до пълния предявен
размер от 12075,22 лв., както и за периода от 20.05.2013 г. до 24.05.2013 г.,
е отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора, разноски
на въззивника не се дължат.
С оглед изхода на спора,
на въззиваемия, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, се дължат разноски за въззивна
инстанция. Същият е заплатил адвокатско
възнаграждение в размер на 1500 лв. по договор за правна защита и съдействие от
24.09.2019 г., на лист 50 от делото, който служи и за разписка за получаване на
посочената сума в брой съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от
06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което същата следва да му бъдат присъдена.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 145339 от 19.06.2019 г., постановено по
гр. дело № 36296/2018 г. на Софийския районен съд, I ГО, 166-ти състав в
обжалваната осъдителна част.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление ***, да заплати на Г.Й.С., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в
размер на 1500 лв. – разноски за тази инстанция.
Решението е влязло в сила в частта, с която
предявеният от Г.Й.С. срещу „Б.П.Б.“ АД (прекратена чрез вливане в
правоприемника ѝ „Ю.Б.“ АД, конституирано като страна в производството на
основание чл. 227 от ГПК) иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД за сумата
над 11793,72 лева до пълния предявен
размер от 12075,22 лв., както и за периода от 20.05.2013 г. до 24.05.2013 г.,
е отхвърлен.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.