Р Е Ш Е Н И Е
град София, 09.07.2019 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно
заседание на седемнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ..………… разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №9576 по
описа за 2018
година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №31321
от 26.04.2018г., постановено по гр.дело №66981/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 126-ти състав, е признато за
установено по предявения от "Т.С."
ЕАД срещу С.Л.С. иск с правно
основание чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ, че С.Л.С. дължи на "Т.С."
ЕАД следните суми:
1508.83 лв., представляваща 3/4 от цена на доставена топлинна енергия за
периода м.май 2013г. - м.април 2016г. в имот с аб. №111493; 24.39 лв.,
представляваща 3/4 от възнаграждение за предоставяне на услуга дялово
разпределение в посочения период, заедно със законната лихва от 25.05.2017г. до
погасяването им, като е ОТХВЪРЛЕН
иска за заплащане на възнаграждение за предоставяне на услугата дялово
разпределение за разликата над сумата от 24.39 лв. до пълния предявен размер от
32.53 лв.. както и исковете по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за
установяване на вземане за сумата 248.00 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна
енергия за периода 15.09.2014г. - 15.05.2017г. и за сумата 11.87 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение за посочения
период. С решението е осъдена С.Л.С. да
заплати на "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата
627.93 лв., разноски в исковото и заповедното производство.
Постъпила е
въззивна жалба от ищеца - „Т.С.” ЕАД, чрез юрисконсулт С.Д., срещу решението на СРС в частта,
в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата - С.Л.С. дължи на ищеца - "Т.С." ЕАД сумата от 248.00 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна
енергия за периода 15.09.2014г. - 15.05.2017г., както
и сумата от 11.87 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение за посочения период, както и в частта на разноските. Инвокирани са доводи за
неправилност и незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваната част,
като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че в раздел VІІ
/Заплащане на топлинна енергия/, чл.32, ал.1 от Общите условия, одобрени с
Решение №ОУ-002/07.01.2008г. на ДКЕВР, в сила от 13.02.2008г., е определен реда
и срока, по който купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно в 30 -дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно задължението на
ответницата да заплаща дължимите от нея суми за потребена топлинна енергия е
станало изискуемо след изтичане на срока по чл.32, ал.1 от Общите условия, след
което същата е изпаднала в забава досежно задължението за заплащане на главница
и предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД се явява основателен и доказан. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да
отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови друго решение, с
което да уважи предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Претендира присъждане на разноски и
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемата страна - С.Л.С., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца. Изложени са доводи за законосъобразност на обжалвания съдебен акт в частта, в която предявеният иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен, като постановен при правилно приложение на материалния закон. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в частта, предмет на обжалване с подадената въззивна жалба на ищеца.
Постъпила е въззивна жалба от ответницата - С.Л.С., чрез адв.З.Н. срещу решението на СРС в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ за сумата от 1508.83 лв., представляваща 3/4 от цена на доставена топлинна енергия за периода м.май 2013г. - м.април 2016г. в имот с аб. №111493; както и за сумата от 24.39 лв., представляваща 3/4 от възнаграждение за предоставяне на услуга дялово разпределение в посочения период, заедно със законната лихва от 25.05.2017г. до погасяването им, както и в частта на възложените в тежест разноски. Инвокирани са доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Оспорват се констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Оспорват се изводите на изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца суми, като недоказващи реално потребление. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявения иск за признаване за установено, че ищецът има вземания от ответницата за сумата от 1508.83 лв., представляваща 3/4 от цена на доставена топлинна енергия за периода м.май 2013г. - м.април 2016г. в имот с аб. №111493; както и за сумата от 24.39 лв., представляваща 3/4 от възнаграждение за предоставяне на услуга дялово разпределение. Претендира присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор и не взема становище относно подадената въззивна
жалба от ответницата.
Трето лице-помагач - „Т.” ООД не изразява становище по подадените въззивни жалби.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу С.Л.С. при условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното гр.д. №33178/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 126-ти
състав,
въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК на 25.05.2017г. и е
постановена на 04.06.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда
на чл.410 от ГПК срещу С.Л.С. за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - С.Л.С. възражение, поради което
дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените
в настоящото производство установителни искове.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивните жалби, с които съдът е
сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за частична
основателност на предявения от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответницата - С.Л.С. иск за признаване за установено, че С.Л.С. дължи на „Т.С.”
ЕАД на основание чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 1508.83 лв., представляваща 3/4
от цена на доставена топлинна енергия за периода м.май 2013г. - м.април 2016г.
в имот с аб. №111493; както и за сумата от 24.39 лв., представляваща 3/4 от възнаграждение за предоставяне на услуга
дялово разпределение в посочения период, заедно със законната лихва от
25.05.2017г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен иска за установяване вземания за заплащане на възнаграждение за
предоставяне на услугата дялово разпределение за разликата над 24.39 лв. до пълния
предявен размер от 32.53 лв.; както и е отхвърлен
изцяло като неоснователен на предявения
от ищеца - „Т.С.”
ЕАД срещу ответницата - С.Л.С. иск за
признаване за установено, че С.Л.С. дължи на „Т.С.” ЕАД на основание чл.86 ЗЗД вземане за сумата 248.00 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за
доставена топлинна енергия за периода 15.09.2014г. - 15.05.2017г. и за сумата
11.87 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение за посочения
период. Прието е, че между страните е възникнало договорно правоотношение, по
силата на което ответницата, в
качеството на собственик на 3/4 ид.ч. от правото на собственост върху процесния
имот, има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна
енергия в процесния имот, съобразно притежаваната от нея квота от правото на
собственост /по аргумент на чл.30, ал.2 от ЗС/. Посочено е още, че ищецът е установил със
събраните по делото доказателства, че е изпълнил задължението си да достави
топлинна енергия в имота на ответницата при спазване на изискванията на Общите
условия по договора за доставка на топлинна енергия, както и на действащата
нормативна уредба, доказано е количеството и стойността на доставената топлинна
енергия за исковия период от време. По отношение на предявения иск с правно основание чл.86 ЗЗД е прието от съда, че за исковия период досежно
забавата на длъжника са в сила и приложими Общите условия на ищеца, одобрени с
Решение №ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.3.2014г., съгласно които за основателността на иска е релевантно обстоятелството
ищецът да докаже датата на публикуване на общите фактури,
което същият не е стори, предвид на което е прието, че ответницата не е
изпаднала в забава в периода, за който се претендира обезщетение, и искът за
заплащането на мораторна лихва следва да бъде отхвърлен. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и
правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадените
въззивни жалби досежно незаконосъобразността на обжалваното решение.
Във връзка с твърденията
на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за
доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход
във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува
и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата
нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата,
както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. В
конкретния случай между страните не се спори, а
това се установява и от доказателствата, че през исковия период процесната
сграда е била топлофицирана, че ищецът е доставил в абонатната станция на
сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер,
както и че ответницата е собственик на 3/4 ид.ч. от правото на собственост върху процесния
топлоснабден имот, който имот се намира в сграда – етажна собственост. С оглед
на това правилно първоинстанционният съд е приел, че през исковия период ответницата има качеството
потребител на топлинна енергия и е страна по договорното отношение с ищеца за
продажба на топлинна енергия. В случая е приложила нормата на чл.153, ал.1 (изм. - ДВ, бр.54 от 2012г., в сила от 17.07.2012г.), която
постановява, че всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл.36, ал.3. Ето защо изложените в обратния смисъл доводи във въззивната жалба
на ответницата са неоснователни.
Въззивният съд приема за неоснователни
възраженията на ответницата за необоснованост на решението предвид недоказан обем и качествени
показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните
по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице
по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответницата е доставяна топлинна енергия при
дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и
заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ
съдът приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия,
отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението
към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага извода, че сумите
за топлинна енергия за имота на ответницата са начислени в съответствие с действащата за
исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от
вещо лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени
формули за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените
му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба на ответницата общи възражения съдът намира, че
не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са подкрепени от
събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.
Предвид горното съдът намира, че правилно
първостепенният съд като е кредитирал приетите по делото заключения на СТЕ и
ССеЕ и с оглед диспозитивното начало в
гражданския процес е уважил предявения иск за главница срещу ответницата за сумата
от 1508.83 лв.,
представляваща 3/4 от цена на доставена топлинна енергия за периода м.май
2013г. - м.април 2016г. в имот с аб. №111493; както и за сумата от 24.39 лв., представляваща 3/4 от
възнаграждение за предоставяне на услуга дялово разпределение в посочения
период, заедно със законната лихва от 25.05.2017г. до окончателното
изплащане,
като е отхвърлил предявения иск за установяване вземания за заплащане на възнаграждение за
предоставяне на услугата дялово разпределение за разликата над 24.39 лв. до пълния
предявен размер от 32.53 лв.. В тази част обжалвания съдебен акт следва да бъде
потвърден.
Решението е
постановено при правилно приложение на материалния закон и в частта, в която е отхвърлен предявения
установителен иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата 248.00 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна
енергия за периода 15.09.2014г. - 15.05.2017г. и за сумата 11.87 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за
предоставяне на услуга дялово разпределение за посочения период. Изцяло неоснователен е
доводът на въззивника-ищец, че в случая намират приложение Общите условия, одобрени с Решение
№ОУ-002/07.01.2008г. на ДКЕВР, в сила от 13.02.2008г.. С оглед исковия период 15.09.2014г. - 15.05.2017г. са приложими Общите условия на
топлофикационното дружество, в сила от 12.03.2014г., като съгласно
чл.32, ал.2 от същите, след отчитане на средствата за дялово разпределение
и изготвяне на изравнителните сметки продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на месечните фактури и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за целия отчетен период, определено на база на
изравнителните сметки. Съгласно чл.33, ал.2 от
същите общи условия клиентите са длъжни да заплащат стойността
на фактурата по чл.32, ал.2 за потребено количество топлинна енергия за
отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването й на интернет
страницата на продавача, а изрично в чл.33, ал.4 е предвидено, че продавачът-
доставчик на топлинна енергия начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2, ако не са заплатени в
срока по ал.2 на чл.33. Съгласно действащите от 2014г. и
понастоящем общи условия на „Т.С.” ЕАД за продажба на топлинна
енергия за битови нужди на клиенти на гр.София, макар изискуемостта на месечно
дължимите по чл.32, ал.1 от общите условия суми да настъпва в
30-дневен срок от датата на публикуването на задълженията на интернет
страницата на доставчика (в този смисъл е правилото на чл.33, ал.1
от общите условия от 2014г.), длъжникът изпада в забава
единствено при неизпълнение на задълженията по общата фактура, относима към
целия отчетен период, в случай че не погаси сумите по нея в 30-дневен срок от
публикуването й на интернет страницата на продавача. Следователно за
задълженията за потребена топлинна енергия за процесния период ответницата дължи
обезщетение за забава само върху задължението по общата фактура. В конкретния
случай при
съобразяване на процесния период, за който се претендира цената на доставена
топлинна енергия се налага извод, че по отношение на месечните задължения за
заплащане цената на доставена топлинна енергия лихва за забава не се дължи.
Такава е дължима единствено върху задълженията по общата фактура, касаеща целия
отчетен период, но в случая по делото не са ангажирани доказателства тази обща
фактура да е публикувана на интернет страницата на продавача, поради което това
правнорелевантно обстоятелство следва да бъде прието за недоказано. С оглед на това
и съобразно цитираните по-горе разпоредби на общите условия от
2014г., падежът на задълженията по общата фактура не е настъпил, което
препятства възможността ответницата да изпадне в забава за погасяването им. В
случая ищецът носи доказателствена тежест да установи факта, че ответницата е
изпаднала в забава досежно месечните задължения за заплащане цената на
доставена топлинна енергия, като с определението по чл.140 ГПК на ищеца е указано, че не сочи доказателства за датата, на която общите
фактури са публикувани на интернет страницата му. Независимо от това
обстоятелство въззивникът не ангажира доказателства в горния смисъл. Предвид на
което правилно СРС е приел, че по делото не е доказано, че ответницата е
изпаднала в забава по отношение на задълженията си за заплащане на цена на
топлинна енергия и предявения установителен иск за мораторна лихва е изцяло
отхвърлен.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на страните по
делото, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 и ал.3 ГПК. Първостепенният
съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил
с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение, вкл. и в частта на разноските определени съобразно изхода на спора,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция и предвид факта, че и двете въззивни жалби са
неоснователни, в полза на страните не се следват разноски и направените от тях
такива следва да останат в тежест на всяка от тях така както са сторени.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О.,
ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №31321 от 26.04.2018г., постановено по гр.дело №66981/2017г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 126-ти състав, в
обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./