№ 689
гр. София, 11.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно гражданско дело №
20211000502279 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 29. 04. 2021 г. по гр. д. № 109/2019 г. на Благоевградски окръжен съд
ЗД „Армеец“АД е осъдено да заплати на К. Н. Г. и К. Г. Г. сумите от по 3000лв на осн.
чл.432, ал.1 КЗ, представляващи обезщетения за неимуществени вреди, търпени в резултат
смъртта на техния внук К. Н. Г., настъпила в резултат на ПТП, заедно със законната лихва,
считано от 18.07.2018г. до окончателното й изплащане, като исковете са отхвърлени над
присъдените размери до претендираните от по 80 000лв, както и претенцията за законна
лихва върху главниците за периода 13.06.2018г. -18.07.2018г.
Решението в осъдителните му части е обжалвано от ответника по
първоинстанционното производство с доводи за нарушение на материалния закон и
нарушения на процесуалните правила. Жалбоподателят поддържа, че ищците не е от кръга
на лицата, които имат право на обезщетение според Тълкувателно решение № 1 от 21. 06.
2018 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2016 г., ОСНГТК, тъй като само формалната родствена
връзка не е достатъчна, за да породи това право. Поддържа се, че съдът не е обсъдил в
пълнота събраните по делото доказателства, които преценени правилно не свидетелстват за
толкова силна връзка, за да се приеме наличието на изключителен случай по смисъла на
цитираното тълкувателно решение. Поддържа се на следващо място, че съдът не е съобразил
разпоредбите на чл.493а КЗ във вр. с § 96 ПЗР КЗ, които не противоречат на чл.12 пар. 3 ал.2
Директива 2009/103/ЕО с пространно изложени съображения. И на следващо място се
1
твърди, че съдът неправилно е приел за неоснователно и недоказано възражението за
принос, като е допуснал процесуално нарушение приключвайки делото при неизяснена
фактическа обстановка и в тази връзка се правят доказателствени искония пред въззивната
инстанция. Поради изложеното се иска отмяна на обжалваното решение и вместо това
отхвърляне на исоквете като неосно Прави се искане за отмяна на решението в обжалваните
му осъдителни части и вместо това отхвърляне на исковете, евенетуално намаляване на
присъдените обезщетения след признаване на принос по чл.51 ал.2 ЗЗД.
Решението е обжалвано в отхвърлителните му части от ищците К. Г. Г. и К. Н. Г. за
разликата между присъдените от първата инстанция и претендирани обезщетения от по 80
000лв. Поддържа се неправилност на решението в обжалваните части с оплаквания, че
определеният размер на обезщетението не съответства на заложените критерии в ППВС
№4/1968г на ВС за приложение на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД. Твърди се, че
размерът на обезщетението не съответства на действително търпените и доказани вреди,
които ищците са търпяли от загубата на своя внук, нито са съобразени с присъжданите
размери в практиката на съдилищата по подобни случаи.
В срок е постъпил отговор на жалбата на ищците от дружеството- застраховател, с
който се поддържат подробни съображения относно правилното приложение на материалния
закон и липсата на основание за завишаване размерите на обезщетенията на ищците, а
евентуално се поддържат доводи за за високата степен на съпричиняване, който следва да се
съобрази от въззивния съд.
В срок е постъпил отговор на жалбата на жалбата на застрахователя от
въззиваемите-ищци с възражения против въведените в нея оплаквания и искане за
потвърждаване на решението в обжалваните му осъдителни части.
Софийският апелативен съд, като взе предвид доводите на страните и данните по
делото, включително извърши проверка по чл.267 и сл ГПК , приема следното:
Решението е валидно и допустимо в обжалваните му части.
Първоинстанционното производство е образувано по предявени субективно
съединени искове от К. Н. Г. и К. Г. Г. против ЗД „Армеец“ АД за заплащане на сумите от
по 80 000лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния
вник при ПТП, заедно със законната лихва върху обезщетението, считано от цитираната дата
до окончателното му изплащане, който е с материално правно основание по чл. 432, ал.1 КЗ
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В срок ответникът-застраховател е депозирал отговор на исковата молба, в който не
оспорва наличието на валидно застрахователно правоотношение, но прави възражения
против материалната легитимация на ищците да получат обезщетение за неимуществени
вреди съгласно задължителната съдебна практика към момента на настъпване на ПТП, като
отрича съществуването на особено близка връзка с починалия обосноваваща изклчителни
вреди по смисъла на Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2016 г., ОСНГТК, както и посочения механизъм на произшествието като настъпило по
2
вина на водача на застрахования автомобил. Оспорва се размера на обезщетението с
доводите, че съгласно § 96, ал.1 ПЗР на КЗ до влизане в сила на наредбата за утвърждаване
на методика по чл.493а, ал.2 КЗ, обезщетението за претърпените неимуществени вреди на
лицата по чл.493а, ал.4 се определя в размер до 5000лв. Твърди се наличие на принос от
страна на пострадалия,поради управление с несъобразена скорост за съответния пътен
участък и в предвидената дясна пътна лента за движение, както и че е пътувал без предпазен
колан в нарушение на чл.137а ЗДвП.
Съобразно нормата на чл. 432 ал.1 КЗ 223, ал. 1 КЗ с договора за застраховка
„Гражданска отговорност” застрахователят се задължава да покрие в границите на
определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за
причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди. Разпоредбата на
чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ предоставя право на увредения, спрямо когото застрахованият е
отговорен по чл. 45 ЗЗД, да претендира заплащане на дължимото обезщетение пряко от
застрахователя на делинквента.
Основанието по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за ангажиране отговорността на
застрахователя включва наличието на валиден застрахователен договор по застраховка
„Гражданска отговорност” между причинилия увреждането и застрахователя и фактите,
включени в състава на чл. 45 ЗЗД, пораждащи отговорността на прекия причинител на
увреждането спрямо увредения. За застрахователя се поражда задължение да обезщети
вредите, дотолкова, доколкото застрахованият е отговорен спрямо увреденото лице за
непозволено увреждане или отговорността на застрахователя е функционално обусловена от
отговорността на делинквента.
В настоящия случай е установено осъществяването на елементите от фактическия
състав по цитираната норма за ангажиране отговорността на ответника-застраховател на
делинквента спрямо увредените ищци, като следва да се изтъкне, че с оглед доводите във
въззивната жалба на ответното застрахователно дружество не се оспорва правилността на
изводите на първоинстанционния съд, че произшествието е нстъпило по вина на водача на
застрахования при ответника автомобил, както и наличието на причинна връзка между
посоченото поведение на делинквента и смъртта на внука на ищците. Следва да се
подчертае, че е налице влязла в сила присъда, която е задължителна за гражданския съд,
разглеждащ последиците от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца /чл. 300 ГПК/, като с тази присъда водачът на лек
автомобил Ауди 80 рег. № ******* С. С. А. е признат за виновен, за това че в нарушение на
правилата за движение по чл.6, т.1, вр. чл.16, ал.1, т.1 ЗДвП и чл.63 ал.2, т.1 ППЗДвП
ударил движещия се в насрещната пътна лента лек автомобил Сеат Ибиза рег. ******* и по
непредпазливост причинил смъртта на водача К. Н. Г., за което е признат за виновен с
влязла в сила присъда по чл. 343 ал.1 б.“в“ пр.1 вр. чл.342 ал.1 т.3 НК, която на осн. чл.300
ГПК има задължителен характер за гражданския съд относно дееца, вината и настъпилия
противоправен резултат.
От събраните пред първата инстанция гласни доказателствени средства посредством
3
разпита на свидетелите Г., Д. и П., чиито показания се ценят при усовията на чл.172 ГПК
като непосредствени и непротиворечиви, се изяснява, че ищците – баба и дядо на загиналия
младеж на 19г били сломени от внезапната му смърт. Изпаднали в много тежко психическо
състояние, не могли да повярват, че това се случило. Бабата на момчето се разболяла, била
постоянно на лекарства, после на системи, започнала да си влачи краката и здравето й се
влошило след инцидента. Дядото на момчето постоянно плачел, взел да вдига кръвно,
загиналото момче било кръстено на него. Между тях и внука им съществувала
изключително близка връзка, живеели заедно в един дом още от раждането му и постоянно
се грижели за него и сестра му. Загиналият младеж от дете бил постоянно с тях, те го
обгрижвали всеотдайн, а той непрекъснато им помагал, отнасял се с обич и уважение към
баба си и дядо си. След смъртта му се преобърнал живота на цялото семейство, родителите
на момчето и възрастните ищци били постоянно на гробищата, там отбелязали рожденнния
му ден, потънали в скръбта си вече не били същите хора. Бабата на момчето била отчаяна до
степен, че в един момент решила да си сложи край на живота – лично пред свидетелката Д.а
направила опит с лекарства да се избави от мъката си. Продължавали да са в траур
независимо от изминалия период от инцидента.
Показанията на свидетелите относно тежкото психическо и емоционално състояние
на ищците и особено на бабата на момчето се потвърждават от приетата по делото
психологическа експертиза на в.л. А., която след освидетелстване е дала отговор, че
състоянието на субективен дистрес при тях покрива критериите на разстройство в
адаптацията като депресивна реакция.
По основния спорен въпрос настоящата инстанция приема, че ищците – баба и дядо
на починалия при деликта са материално легитимиран да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинената смърт по следните съображения.
Според Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на
ОСГТК на ВКС материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди
от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961
г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение
всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и
търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е
справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка
връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. В
наказателния процес тази материална легитимация може да бъде реализирана само от
лицата, изброени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г.
на Пленума на Върховния съд, както и от братята и сестрите на починалия и от неговите
възходящи и низходящи от втора степен. С тълкувателното решение е обявено за изгубило
сила Постановление № 2 от 30.ХІ.1984 г. на Пленума на Върховния съд, според което
кръгът на лицата с право на обезщетение е определен изчерпателно с Постановление № 4 от
25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г.
В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че възможността за
4
обезщетяване на други лица, извън очертания в Постановление № 4/61 г. и Постановление
№ 5/69 г. най-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение - само за случаите,
когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да
се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително
претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако
те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). По отношение на
бабите/дядовците и внуците е прието, че само формалната връзка на родство с починалия не
е достатъчна, за да им бъде признато право на обезщетение. За да получат обезщетение, тези
лица следва да докажат, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността
между тях и починалия е станала толкова силна, че те търпят от неговата смърт морални
болки и страдания, които надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за
тези отношения на родство и от гледна точка на справедливостта обосновават в достатъчна
степен основание да се направи изключение от ограничението на ППВС № 4/61 г. и ППВС
№ 5/69 г. за обезщетяване само на най-близките на починалия.
За доказване на неимуществените вреди, за които претендират обезщетение, ищците
са ангажирали гласни доказателства, които преценени с приетата по делото психологическа
експертиза, установяват изключително силни морални страдания, довели до необратими по
тежест за тях последици. Установява се, че починалият при катастрофата К. още от
раждането си е живял под един покрив с бабата и дядото, постоянно са полагали грижи за
него и са имали силна емоционална връзка помежду си. Той бил кръстен на дядо си, любим
внук и след неговата смърт възрастните хора са били сломени, психически сринати, за което
свидетелстват и изводите на експертизата, определяща тежестта на проявените при тях
симптоми като разстройство в адаптацията, невъзможност да се справят с травмата,
тревожност и изолираност от останалия свят, емоционална лабилност, което състояние не е
преодоляно към момента на освидетелстването им през 2021г. Всички тези установени по
делото обстоятелства във връзка с тежкото емоционално и психическо състояние на ищците
обосновават идентичен с първата инстанция извод за трайна и дълбока емоционална връзка
между ищците – баба и дядо и загиналия им внук, когото са отглеждали от най-ранна детска
възраст в общ дом като едно семейство, затова понесените от тях страдания са особено
тежки като интензитет и продължителност. За тези факти свидетелстват събраните по
делото доказателства за трайни психически травми, довели до разстройство в адаптацията и
емоционална нестабилност. Създалите се отношения на близост и силна привързаност
между ищците и техния внук не са били прекъсвани през целия им живот до настъпване на
трагичния инцидент, което обосновава и установената психична и физическа реакция на
смъртта му – влошено здраве, трайни неблагоприятни последици за психиката особено при
ищцата Г., която била сломена до степен да посегне на живота си.
Верни са доводите в жалбата на застрахователя, че за типичното българско семейство,
което споделя общ дом с по-възрастни родители, създаването на отношения на обич,
привързаност и уважение са характерни и присъщи, и че отношенията им не се окачествят
като заместваща родителска грижа в житейски ситуации на починал или отстъстващ
5
родител. Установената при ищците обаче остра физическа и психическа реакция на смъртта
на внука им като интензивност и продължителност свидетелства за особено близка връзка
между тях, надхвърляща обичайната и обосновава материалната им легитимация.
Съдържанието на установената по делото връзка и тежестта на понесените вреди налагат
извод, че е справедливо да се направи изключение от ограничението на ППВС № 4/61 и
ППВС № 5/69 г. и ищецът да получи обезщетение за претърпените неимуществени вреди,
тъй като е налице хипотезата по ТР № 1 от 21. 06. 2018 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид позоваването от страна на ответника в отговора на исковата молба и
поддържано в жалбата възражение по прилагането на разпоредбата на §96, ал.1 от ЗИДКЗ
/ДВ бр.101 от 2018г., в сила от 07.12.2018г./, предвиждаща, че до влизането в сила на
наредбата за утвърждаване на методика по чл.493а, ал.2 обезщетението за претърпени
неимуществени вреди на лицата по чл.493а, ал.4 се определя в размер на 5 000лв., съдът
приема следното:
Поставеният за разглеждане от страна на ответника въпрос е такъв по приложението
на закона, предвид новелата на §22 от ПЗР на КЗ, в сила от 01.01.2016г., която предвижда,
че за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на този кодекс, се
прилага част четвърта от отменения КЗ, освен ако страните договорят друго след влизането
в сила на този кодекс. Друго в случая не е договорено. Принципното становище на този
съдебен състав е, че приложими за разглеждания случай са разпоредбите на отменения КЗ и
разпоредбата на §96, ал.1 от ЗИДКЗ, въвеждаща лимит на отговорността на застрахователя
по отношение на обезщетенията за неимуществени вреди на лицата по чл.493а, ал.4 от новия
КЗ, има характер на материалноправна норма, която има действие занапред, т.е. е
неприложима в случая. Съгласно чл.492, ал.1 КЗ минималната застрахователна сума /лимит
на отговорност/ за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане
или смърт по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите е 10
000 000лв. преди и 10 420 000лв. след изменението на нормата със ЗИДКЗ /ДВ бр.108 от
2018г./. От тази гледна точка съдът приема, че доколкото нормата на §96, ал.1 от ПЗР на
ЗИДКЗ противоречи на основни разпоредби, уреждащи общите правила за задължителната
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, същата не следва да намери
приложение, доколкото въвежда недопустимо подлимитиране на отговорността на
застрахователя. Противоречието на преходната разпоредба с общата разпоредба на чл.346
КЗ, съдържаща легална дефиниция на понятието "застрахователна сума" като горна граница
на отговорността на застрахователя към застрахования, третото ползващо се лице или
третото увредено лице, и с общностното право на ЕС и конкретно с Директива 2009/103/ЕО,
макар и непопадаща формално в приложното поле на чл.15, ал.2 ЗНА, дава основание на
съда да приеме, че размерът на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени
вреди не може да бъде ограничен до този, определен в преходната разпоредба и лишен от
съдебна преценка. Както вече бе посочено, действащият КЗ въвежда застрахователна сума
като предел на отговорността на застрахователя, а нейният минимален размер е уреден в
Директива 2009/103/ЕО. Размерът на обезщетението не може да бъде по-нисък от този на
6
застрахователната сума и да не държи сметка за критерия за справедливо обезщетяване на
вредите. В този смисъл са постановени поредица от решения на Съда на Европейския съюз,
които са задължителни за всички съдилища и учреждения в Република България съгласно
чл.633 от ГПК.
В контекста на посоченото са основателни са оплакванията на жалбоподателите-
ищци във връзка с възприетия размер на обезщетението от първоинстанционния съд, който
се явява занижен спрямо установените действително търпени вреди, както и спрямо
икономическата конюнктура в страната към 2014г., които конкретни обстоятелства и
обективни фактори дават основание на настоящия състав да приеме, че справедливо
обезщетение би била сумата от по 40 000лв за всеки от ищците, в рамките на която ще се
разгледат следващите доводи във връзка с наличието на принос и неговото стойностно
изражение. Въпросът свързан с приноса на пострадалия следва да се разгледа в рамките на
заявеното фактическо основание за съпричиняване на вредоносния резултат, поради
непоставяне на предпазен колан в причинна връзка с увеличаване обема на вредите, защото
останалите възражения не са поддържани в жалбата на застрахователя и по този въпрос се
запазва ефекта на фактическите и правни изводи на първата инстанция.
Основателни са оплакванията в жалбата на застрахователя за нарушение на
материалния и процесуален закон при разрешаването на този въпрос. По делото пред
първата инстанция са изслушани еднолични автотехническа и медицинска експертизи,
които са изяснили механизма на произшествието и характера и естеството на получените от
пострадалия травми в причинна връзка с настъпилата смърт, но не е даден конкретен
отговор на посочения въпрос, имащ пряко значение за изясняване на фактите и
обстоятелствата, на които почива възражението за принос на ответника.
От изводите на автотехническата експертиза се изяснява, че водачът, чиято вина е
установена с влязла в сила присъда се е движел със скорост, значително превишаваща
разрешената от 113 км/ч и предприел рикова маневра изпреварване при наличие на
непрекъсната разделителна линия, вследстие на което реализирал удар с насрещнодвижещия
се автомобил, който е бил непредотвратим за неговия водач. Категоричен на следващо място
е извода и на двамата експерти, че загиналият младеж е бил без предпазен колан, и че
смъртта му е настъпила в резултат на тежка ЧМТ. Спорният въпрос дали и при правилно
поставен предпазен колан биха били получени травмите в причинна връзка с леталния изход
е изяснен с категоричност от приетата и неоспорена пред настоящата инстанция
допълнителна медицинска експертиза на в.л. Цв.Г.. Според изводите на вещото-лице медик
поставеният предпазен колан не би могъл да превантира удара на главата и крайниците в
интериора на автомобила, който е бил със значителна кинетична енергия, но танценциален,
локализиран вляво предно и странично. Предпазният колан би допринесъл за ограничаване
на тялото напред и наляво и с това намалил интензитета на удара и тежестта на травмите в
тази анатомична област и категорично на черепно-мозъчната и гръдната травма, които са
основната причина за настъпване на смъртта. Отговорите на поставените въпроси на
медицинската експертиза пред въззивната инстанция са съвсем конкретни и обосновани с
7
наличните данни, поради това не може да се изключи наличието на причинна връзка само с
теоретично посочената възможност смъртта да настъпи и в резултат на притискания на
части от тялото и крайниците.
При тези установени факти следва да се приемат и различни от първата инстанция
изводи, че нарушението на правилата за движение по чл.137а ЗДвП в конкретния случай се
намира в пряка причинна връзка с увеличаване обема на вредите и от правна страна страна
обосновават наличие на принос от страна на пострадалия по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД, като
основание за намаляване отговорността на застрахователя. Този принос обаче не би могъл
да е съизмерим с вината на деликвента, който е допуснал множество тежки нарушения на
правилата за движение, изразяващи се в управление с превишена скорост и предприемане на
забранена маневра изпреварване в пътен участък с непрекъсната пътна маркировка и при
намалена видимост. Поради това приносът на пострадалия ще следва да се определи в
стойностно изражение на 1/4 спрямо основната вина на деликвента, което ще има за
последица намаляване на приетото за дължимо обезщетение от по 40 000лв на 30 000лв.
Поради частично несъвпадане в изводите на двете инстанции решението в
обжалваната му отхвърлителна част ще следва да се отмени за сумите от по 27 000лв за
всеки от ищците, представляващи разликата между присъдените от първата инстанция
обезщетения от по 3000лв и установените за дължими от по 30 000лв, което ще има за
правен резултат присъждане на допълнителни главници в посочения размер от 27 000лв за
всеки от ищците, ведно със законната лихва от приетия от първата инстанция начален
момент – 18.07.2018г- датата, на която е получена поканата за плащане по застрахователния
риск. Решението в останалите обжалвани части /отхвърлителна и осъдителна/ ще подлежи
на потвърждаване.
При горния резултат дължимото на пълномощника адв. възнаграждение по чл.38,
ал.2 ЗАдв. ще се следва в размер на 1098,75лв за всеки от ищците по правилата на чл.7, ал.2,
т.4 от Наредба №1/2004г и съразмерно на уважената част на исковете или общо и за двамата
2197,50лв, вместо 880лв, което ще има за последица допълнително присъждане на сумата от
1317,50лв. На ищците ще следва да се присъдят допълнителни разноски от 665лв държавна
такса, представляваща разликата между присъдените 100лв и дължимите 765лв при този
изход на делото и 225лв разноски вместо 150 от общо дължими при този изход на спора
375лв. На ответника не са присъдени разноски пред първата инстанция, въпреки че такива
са дължими по правилата на чл.78, ал.1 ГПК, но производство по чл.248 ГПК не е било
проведено и настоящата инстанция не би могла да ревизира този резултат.
Пред въззивната инстанция право на разноски ще имат и двете страни с оглед на
обжалваемия интерес /6 000лв + 154лв или общо 160 000лв/ и уважената, респ. отхвърлена
част на жалбите. Жалбоподателят –ответник е претендирал и доказал разноски в размер на
120лв д.т, 400лв- депозит и ю.к. възнаграждение общо за защита по двете жалби в размер на
600лв или общо 1120лв, които при този изход ще се дължат до размер от 700лв.
Жалбоподателите-ищци са представлявани по чл.38 ал. 2 ЗАдв и при този изход на адв.
Бойчева ще се следват разноски в размер на 1098,75 лв за всеки от ищците или общо
8
2197,50лв. Поради това, че жалбоподателите-ищци са освободени по чл.83, ал.1, т.4 ГПК от
дължимата пред въззивната инстанция държавна за уважената част такса ще следва да се
присъди в тежест на ответника 1080лв.
Мотивиран от горното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 29. 04. 2021 г. по гр. д. № 109/2019 г. на Благоевградски
окръжен съд в обжалваните му отхвърлителни части, в които са отхвърлени предявените от
К. Н. Г. и К. Г. Г. искове по чл.432, ал.1 КЗ против ЗД „Армеец“АД за сумите от по
27 000лв, представляващи разликата между присъдените от първата инстанция обезщетения
в размери от по 3000лв и установените за дължими от по 30 000лв, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА ЗАД „АРМЕЕЦ“АД ЕИК ********* да заплати на К. Н. Г. и К. Г. Г.,
двамата от с.***, общ.***, със съдебен адрес: гр.София, ул.Ген Паренсов, № 28, ет.1 чрез
адв. Ж.Ж. сумите от по 27 000лв на всеки от тях, представляващи разликата между
присъдените от първата инстанция обезщетения за неимуществени вреди на всеки от тях по
3000лв и установените за дължими от по 30 000лв, ведно със законната лихва върху
допълнително присъдените главници от 18.07.2018г до окончателното им изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 29. 04. 2021 г. по гр. д. № 109/2019 г. на
Благоевградски окръжен съд в останалите му обжалвани части /осъдителна и
отхвърлителна/.
ОСЪЖДА ЗАД „АРМЕЕЦ“АД да заплати на адвокат Ж. Ж. САК допълнително
сумата от 1317,50лв, представляваща възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗАдв пред първата
инстанция.
ОСЪЖДА ЗАД „АРМЕЕЦ“АД да заплати на адвокат Г. Б. САК сумата от 2197,50лв,
представляваща възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗАдв за двамата ищци пред въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА ЗАД „АРМЕЕЦ“АД да заплати на К. Н. Г. и К. Г. Г. сумата от 890лв,
представляваща допълнителни разноски пред първата инстанция с оглед изхода на делото.
ОСЪЖДА К. Н. Г. и К. Г. Г. да заплатят на ЗАД „АРМЕЕЦ“АД сумата от 700лв,
представляващи разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА ЗАД „АРМЕЕЦ“АД да заплати по сметка на САС дължимата пред
въззивната инстанция държавна такса в размер на 1080лв.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба при наличието на
9
предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10