№ 456
гр. Пещера, 17.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, III ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Милуш Р. Цветанов
при участието на секретаря Евелина Н. Генинска
като разгледа докладваното от Милуш Р. Цветанов Гражданско дело №
20255240100487 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД срещу Н. С. С..
Ищецът твърди, че е цесионер по отношение на вземанията на „Аксес Файнанс“ООД,
произтичащи от сключен с ответника договор за кредит „Бяла карта“ с №
11033166/14.12.2022г., а именно: 1196,74 лева – главница, 282,95 лева – договорна
/възнаградителна/ лихва за периода от 14.12.2022г. до 14.08.2024г., и 189,53 лева –
обезщетение за забава за периода от 15.12.2022г. до 26.02.2025г. Сочи, че на основание
пълномощно от цедента съобщил на ответника-длъжник за прехвърлянето на вземанията, но
въпреки, че били изискуеми, последният не ги погасил и възразил да ги дължи след
издадената за тях Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с № 109 по ч. гр. д. № 218/2025г.
на РС-Пещера. Предвид изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да се
приеме за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца гореописаните суми.
Претендират се и направените деловодни разноски в настоящото /исково/ производство.
В подадения в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба пълноомщникът на
ответника счита исковите претенции за недопустими - при твърдения за липса на надлежно
съобщаване за прехвърлянето на вземанията. В същия смисъл - като съображения за
неоснователност на исковете се твърди и липсата на облигационно правоотношение между
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и ответника.
Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, събраните по делото доказателства и
становищата на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са по реда на чл. 422 във вр. с чл. 415, ал.1, т.1 от ГПК обективно
1
кумулативно съединени установителни искове с правни квалификации по чл. 79, ал.1, предл.
първо ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал.1 и ал.2 и чл. 99 от ЗЗД във вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 86 ЗЗД. Те
са допустими, предвид издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение по реда на чл.410
ГПК, за идентични с претендираните вземания, която е връчена лично на длъжника; на
ищеца са дадени указания на основание чл. 415, ал.1, т.2 ГПК, а исковата молба е предявена
в едномесечния срок по чл.415, ал.1 от ГПК.
От приетите като доказателства по делото Договор кредит „Бяла карта“ №
11033166/14.12.2022г., и заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза се
установява основанието за възникване процесните вземания, изискуемостта им и техните
първоначални и остатъчни размери, за които между страните не се спори.
От приложения от ищеца Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
(Цесия) от 30.11.2023г.(Д-23-00233-1), приложение 1 от 15.08.2024г., и взаимните
потвържденията по чл. 99, ал.3 ЗЗД на страните по него се установява, че първоначалнят
кредитор на Н. С. - „Аксес Файнанс“ООД е прехвърлил своите вземания по горепосочените
правоотношения срещу ответника по делото – на ищеца - „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД.
С цесията кредиторът прехвърля вземането си на трето лице. За да е налице сключен
договор за цесия и вземането да премине върху третото лице е достатъчно постигане на
съгласие между него и кредитора. Приемането на цесията от длъжника и неговото участие
при сключването на договора не е необходимо. За да породи действие по отношение на
длъжника, цесионният договор следва да му бъде съобщен от предишния кредитор - чл. 99,
ал. 3 и ал.4 от ЗЗД. Установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента има за
цел да обвърже длъжника с договора за цесия и да го защити срещу ненадлежно изпълнение
на неговото задължение. Уведомяването създава достатъчна сигурност за длъжника за
извършената замяна на стария кредитор и гарантира точно изпълнение на задължението му
спрямо лице, легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 от ЗЗД. Това не означава, че
предишният кредитор няма право да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението
до длъжника, като негов пълномощник, каквото е налице в настоящия случай, предвид
приложените договорните клаузи. Съгласно разпоредбата на чл. 36 от ЗЗД представителната
власт възниква по волята на представлявания, като нейният обем се определя според
волеизявлението на упълномощителя /чл. 39 от ЗЗД/ и не са предвидени никакви изрични
ограничения посредством императивни правни норми на тази власт, свързани с
уведомяването за цесията. По силата на принципа за свобода на договаряне няма пречка
старият кредитор да упълномощи новия за извършване на уведомлението. Това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД.
Предвид изложеното, установеното в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи
на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника
срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице,
което не е носител на вземането. Ненадлежното уведомяване или липсата на такова, за
прехвърляне на вземането, би имало значение, само при условие, че ответникът е платил
2
своето задължение по договора за кредит. В случая, няма твърдение че ответникът е платил
преди връчване преписа от исковата молба на различно от цесионера-ищец лице. Не се
твърди по делото да е извършено плащане на стария кредитор /цедента/, в който случай
неуведомяването на длъжника за извършената цесия би имало значение.
Още с Решение № 123 / 24.06.2009 год. по т.д.№ 12 / 2009 год. на ІІ т.о. на ВКС е
прието, че уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за
цесията, съгласно чл. 99 ал.3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника , на основание чл.99 ал.4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като
факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска , на основание чл.
235 ал.3 ГПК. В този смисъл е константната практика на върховната инстанция: Р. №
3/16.04.2014 г., т. д. № 1711/2013 г., I т. о., Р. № 78/09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г., II т. о., Р.
№ 114/07.09.2016 г., т. д. № 362/2015 г., ІІ т. о, Р. №46/25.05.2017 г., т.д.№572/2016 I т.о. и др.
(Връчването на материалноправно изявление /като съобщаване за цесията/ дори на особен
представител, представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник. В този смисъл е
Решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/2018 на Първо т.о. ВКС). Предвид изложеното,
в процесния случай, въпреки липсата на доказателства за връчване на приложеното
„уведомително писмо“ за цесията (л.6-гръб) - с оглед изричното изявление, инкорпорирано в
исковата молба, е изпълнено изискването длъжникът да е уведомен за цесията.
Следователно цесията на осн. чл.99, ал.4 ЗЗД е породила своето действие спрямо
кредитополучателя и ищецът има качеството кредитор спрямо ответника.
В настоящото производство не е доказано настъпването на предсрочна изискуемост
на кредита, доколкото не са представени доказателства уведомително писмо с изявление за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем да е връчено до ответника, нито са
представени доказателства ответникът да е уведомен за твърдяната предсрочна изискуемост
по някой от начините посочени в (чл. 29 вр. с чл. 21, ал.1) договора за кредит. Но
обявяването на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено в хода на исковото
производство, образувано по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК. Изявлението за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде инкорпорирано в исковата
молба или в отделен документ, който е представен като приложение към исковата молба. В
тези случаи изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата
молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице и
предвидените в договора за кредит обективни предпоставки за загубване преимуществото на
срока. Упражняването на това потестативно право и в този смисъл настъпването на
предсрочната изискуемост на кредита в хода на исковото производство представлява факт
от значение за съществуването на претендираното право на вземане за главница и
възнаградителни лихви, който следва да бъде взет предвид от съда на основание чл. 235, ал.
3 ГПК. При положение, че правното основание на заявената претенция е договорът за
кредит, и поради това, че решението следва да отразява материалноправното положение
между страните по делото, каквото е то към момента на приключване на съдебното дирене,
3
липсва основание да се отрече настъпилата в хода на исковото производство предсрочна
изискуемост на кредита. (Решение №10 от 25.02.2020 г. по т.д. №16/2019 г. на ВКС,II ТО)
По повод служебното задължение на съда да следи за неравноправни клаузи в
потребителски договори, като процесния, следва да се отбележи, че:
С клаузите съответно на чл.15 и чл.20 от представения договор за потребителски
кредит е уговорено представянето от кредитополучателя на обезпечение, посредством
банкова гаранция, или поръчител, който да отговаря едновременно на 6 условия: лице над 21
години с минимален осигурителен доход от 1500 лева, да работи от минимум 6 месеца по
трудово правоотношение по силата на безсрочен трудов договор, да няма кредитна история
в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период на
просрочие от 0 до 30 дни“, да е представена служебна бележка от настоящия работодател на
поръчителя и поръчителят да не е поръчител или кредитополучател по друг активен договор
за паричен заем с „Аксес Файнанс“ ООД. Уговорено е в чл. 20 от договора, че в случай, че
кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение в посочения срок дължи
неустойка в размер на 10 % /месечно/от уговорената и неопогасена главница. Съобразно чл.
21, ал. 1 от договора - в случай че кредитополучателят изпадне в забава за плащане, на което
и да е парично задължение по договора с повече от 10 дни или не е заплатил минимум 15 %
от одобрения си кредитен лимит, в рамките на два последователни месеца, като в поне един
месец да бъдат внесени общо 15 % от сумата по одобрения кредитен лимит, кредитодателят
има право да обяви цялото му задължение по договора за предсрочно изискуемо.
Обявяването на предсрочната изискуемост се извършва по някой от начините по чл.29 от
договора. Съгласно ал. 2 на чл. 21 след настъпване на предсрочна изискуемост, договорната
лихва по чл.4, ал. 1, т.2 спира да се начислява, а според ал. 3 на същата договорна клауза при
забава за плащане, на което и да е парично задължение по договора, кредитополучателят
дължи законна лихва за забава за всеки ден забава.
Неустоечната клауза на чл. 20 от договора е нищожна. Тя накърнява добрите нрави.
При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на
договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава
изпълнението не на основното задължение по договора, а именно - връщането на заетата
сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на
обезпечение, т.е. дължи се независимо изпълнението на главното задължение, като размерът
й е съизмерим с отпуснатия заем (по 10% от усвоената сума = по 120 лв. всеки месец).
Следователно, уговорената по този начин тя излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на
едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. Клаузата е и
принципно неравноправна съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП - защото задължава потребителя
при неизпълнение на неговите задължения да заплати „необосновано високо обезщетение
или неустойка“. Процесната клауза, уреждаща задължение за неустойка, вменява на
длъжника задължение да осигури обезпечение едва след като заемът вече е отпуснат от
кредитора. Евентуалните вреди, които ще се компенсират с тази неустойка, са съотносими
4
към риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16, ал. 1 ЗПК
обаче, е предвидено законово задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на
потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че
клаузата, освен че е в противоречие с целта на посочената законова разпоредба, е
неравноправна и защото с нея на практика кредиторът недобросъвестно прехвърля риска от
неизпълнение на законовото си задължение да провери кредитоспособността на потребителя
- върху самия потребител. Ангажирането на длъжника да заплаща не за насрещна престация
по договора, а за минимализиране на риска за кредитора от лошо изпълнение на собственото
му законово задължение (по чл. 16, ал.1 от ЗПК) няма как да не е във вреда на потребителя и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора -
по смисъла на чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
В случая в чл. 20, вр. с чл. 15 от договора само формално е уговорена неустойка за
неизпълнение за задължение на ищеца, но настоящият състав намира, че фактически се
дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на
кредитора. Това е така, доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът
предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в
много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя.
Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 5-дневен срок да му предостави
поръчител, който обаче трябва да отговарят на множество изисквания – за работа по
безсрочен трудов договор, за сравнително висок осигурителен доход, да не е заемател или
поръчител по друг договор, да няма неплатени задължения към фиска, да няма лоша
кредитна история. Налагането на толкова кратък срок за ангажиране на поръчител, въобще
препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той
обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да
намери такъв, който следва да отговаря и на всички посочени условия. Всички тези
кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и
невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то
съдът намира, че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за
снабдяване с банкова гаранция, в размер (1829,16 лв.) по-голям от този на отпуснатия
кредит, валидна 2 години от сключване на кредита, който срок следва да се подновява ако
договорът не е прекратен след изтичане на срока на първата гаранция. Доколкото срокът за
снабдяване с такава гаранция е едва 5 дни, предвид практиката на банките по проучване на
лицата, кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да
придобие такава гаранция. Съдът приема, че горното изискване на кредитодателя е нереално
и в никой случай не може да бъде удовлетворено от страна на кредитополучателя и по
житейски логичната по причина, че лице, което разполага със средства в размера над
дължимата за връщане сума за заплащане на банкова гаранция в полза на кредитодателя си,
няма смислена причина да сключи договор за кредит и то с небанкова финансова
институция.
Налага се извод, че и двете опции по чл.15 от договора всъщност не дават възможност
5
на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са неизпълними, а дори и да
бъдат изпълнени кредитодателят, без да се мотивира може отново едностранно да начисли
неустойка. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в
сферата на кредитора. На същия извод сочи и уговарянето й като сигурна част от дълга,
като следва да се заплаща разсрочено, заедно с погасителните вноски. При тези трудно
изпълними условия, за да не възникне задължението за неустойка, както и предвид размера
й на база целия размер на заемната сума, се потвърждава извода, че неустойката излиза
извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща
само в средство обогатяването на кредитора. Ето защо тя е нищожна. Фактически не се
касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и
лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В
допълнение следва да се посочи, че така и самият договор за заем противоречи на част от
императивните постановки на ЗПК. Приложима е разпоредбата чл.21, ал.1 ЗПК, която гласи,
че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. В договора трябва да се посочи размера на лихвения
процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката,
която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно
годишният лихвен процент няма да е реално записания (43,20%), а следва да е по-голяма
число, ако в него участва и вземането, формално уговорено като неустойка. Нарушен е
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.
Доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР,
различен от този в договора. В този размер следва да участва и договорената „неустойка“,
изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С
включването й размерът на ГПР, съгласно заключението на допуснатата по делото съдебно-
икономическа експертиза – възлиза не на 46,18%, както е посочен, а на 482,14%, което
недопустимо надвишава законовия максимум по чл.19, ал.4 ЗПК, равен на пет пъти размера
на законна лихва към момента на сключване на договора за кредит.
В процесният случай нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл.
26, ал. 4 от ЗЗД от императивни правила относно максимално допустимия размер на
договорната лихва, нито да бъде прието, че единствено частично недействителна е клаузата
за уговорената неустойка, представляваща по съществото си договорна лихва, невключена в
ГЛП и ГПР. Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи,
съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната
цел, предвидена в член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за
премахването на възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез
самото неприлагане на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като
продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако
знаят, че дори и последните да бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може
да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се гарантират интересите
на тези продавачи и доставчици. / в този смисъл са следните решения: от 14 юни 2012г.,
6
Banco Español de Crédito, C 618/10, EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и
Káslerné Rábai, C 26/13, EU:C:2014:282, т. 79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación
Bancaria и Bankia, C 70/17 и C 179/17, EU:C:2019:250/.
По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
ЗПК, освен самата неустоечна клауза – и целият договор за заем е недействителен – чл.22
ЗПК.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл.422
ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за
връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, то би се достигнало
до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл.23 ЗПК в специалния ЗПК. (Решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр.д.№ 3855 по описа за 2021 г.на ВКС, IV Г.О.)
С оглед гореобоснованата недействителност на процесния Договор за потребителски
кредит - по арг. от чл. 23 от ЗПК кредиторът би имал право само на чистата стойност на
кредита - в случая главница от 1200 лева. От заключението на съдебно-счетоводната
експертиза обаче, се установява, че заемателят е извършил във връзка кредита плащания в
общ размер 2879,77 лв., надвишаващ тази чиста стойност. Ирелевантно е как
кредитополучателят счетоводно е отнесъл тези плащания; те следва да се съобразят като
правопогасяващ юридически факт. Ето защо предявените искови претенции се явяват изцяло
неоснователни.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК, претендирани деловодни
разноски се полагат само на ответната страна. Същите са посочени в представения от нея
списък - 300 лв. за адвокатско възнаграждение, като реалното им извършване се установява
от приложения Договор за правна защита и съдействие, в който е отбелязано, че са изцяло
изплатени в брой. Възражението на ищеца по чл. 78, ал.5 ГПК е неоснователно, доколкото
така претендираният размер на разноски за адвокатско възнаграждение не е прекомерен с
оглед фактическата и правна сложност на делото, а дори е значително под минималните
предели, определени с иначе незадължителната за прилагане Наредба № 1/09.07.2004г. (чл.
7, ал.2, т.2)
7
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК
*********, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25,
офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, иск срещу Н. С. С. с ЕГН **********, адрес: с.
Равногор, общ. Брацигово, ул. „***“ № 10, за признаване за установено по отношение на Н.
С. С., че „Агенция за събиране на вземания” ЕАД има спрямо него, по договор за кредит
„Бяла карта“ с № 11033166/14.12.2022г., валидни изискуеми вземания в размери: 1196,74
лева – главница, 282,95 лева – договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 14.12.2022г.
до 14.08.2024г., и 189,53 лева – обезщетение за забава за периода от 15.12.2022г. до
26.02.2025г.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК *********, седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда Лабиринт,
ет. 2, офис 4, да заплати на Н. С. С. с ЕГН **********, адрес: с. Равногор, общ. Брацигово,
ул. „***“ № 10, сумата от 300 лева – направени от ответника деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пазарджик в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пещера: _______________________
8