Решение по дело №7415/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260710
Дата: 22 октомври 2020 г. (в сила от 22 октомври 2020 г.)
Съдия: Соня Николова Найденова
Дело: 20191100507415
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 6 юни 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№………………../…………10.2020 г., гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори юли през  2020 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА

                                                               мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   7415  по    описа   за  2019  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № 421701 от 04.06.2018 г. постановено по гр.д. № 60596/2016 г. на СРС, 49 състав, e  признава за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, срещу Е.С.В. –М. искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, че Е.С.В.-М. дължи на „Т.С.”ЕАД сумата от 3299.51 лева /главница/, представляваща стойност на топлинна енергия за периода от м.11.2012г. до м.04.2015г и дялово разпределение, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното плащане, и сумата от 465, 73 лева - лихви за забава върху стойността на топлинната енергия и лихви за забава върху дяловото разпределение, като са отхвърлени предявените искове за главница за горницата над 3299.51 лева до пълния предявен размер от 3648.17 лева, представляваща стойност на топлинна енергия за периода от м.11.2012г. до м.04.2015г и дялово разпределение, както и горницата над 465, 73 лева до пълния предявен размер от 468.10 лева- лихви за забава върху стойността на топлинната енергия и лихви за забава върху дяловото разпределение. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по исканията на страните за разноски, като е осъдил ответницата да заплати на ищеца 559.04 лева разноски и обратно-ищецът да заплати на ответницата на основание чл.78, ал.З от ГПК 46.90 лева - разноски. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца- „Н.И.”ООД.

            Това решение е обжалвано в срок от ищеца “Т.С.” ЕАД, частично- в частите, в които предявените от дружеството искове са били отхвърлени . Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на процесуалния и материалния закон, поради несъобразяване с приетата по делото съдбено-счетоводна експретиза /ССчЕ/, която установявала, че  периодът и сумите по сключеното между страните споразумение заразсрочено плащане н ебили включени в исковия переиод, а сумите, за които с апредявени исковете, предмет на настоящето дело, са били съобразени с платеното по споразумението преди същото да бъде развалено поради ненадлежно неизпълнение. Сочи, че ССчЕ дава вярно заключение за дължимите суми, вкл. и с изравнителните смети, станали изискуеми в исковия период. Твърди и дължимост на лихва за забава върху главницата според приложимите Общи условие за продажба на ТЕ на абонатите за битови нужди в гр.София въз основа на месечно издаваните фактури и изтичане на 30 дни след това. Моли да се уважи въззивната жалба, като се отмени решението в обжалваните части, вкл. и в частта за разноските, като исковете да се уважат в пълен размер, прави и искане за разноски за двете съдебни инстанции, като пред въззивната инстанцияи за възнаграждение за юрисконсулт. Не представя  списък на разноските по чл.80 от ГПК. 

            С писмен отговор ответицата  Е.С.В.-М. чрез пълномощник адв. Р.Н., оспорва въззивната жалба и изложените в нея доводи като некореспондиращи  със събраните по делото доказателства, а реда за погасянване на задължения като правен въпрос е извън компетенциите на вещото лице. Моли решението в обжалваните части като правилно да се потвърди. Претендират и разноски по защита срещу въззивната жалба съгласно списък по чл.80 от ГПК.

            В срока за отговор по въззивната жалба е подадена насрещна въззивна жалба от отвтеницата Е.С.В.-М. чрез пълномощник адв. Р.Н., срещу първоинстанц;ионното решение в частите, в които исковете срещу нея са били уважени, с оплаквания занеправилност в тези части поради неправилна оценка на събраните по делото доказателства-разписки за плащания от ответницата, сочещи, че същата е погасила изцяло задълженията си  към ищеца за исковия период. Излага доводи за нелогичност на  твърдението с исковата молба задължимост на суми за ТЕ в размер, многократно надвишаващ този по сключеното между страните споразумение от 16.06.2016 г. при това и за по-кратък период от този по  споразумението.  Твърди, че направените от товетницата плащания, дори и в документа за това да не е посочено кое задължение се погасява, следва да се отнесат към най-старото – това започващо от м.10.2012 г. по споразумението, при което сумите се явяват изцяло платени. Моли да се увагжи насрещната въззивна жалба, претендира разноски за въззивното обжалване  по списък по чл.80 от ГПК.  м. о

            Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД не са дала писмен отговор по насрещната въззивната жалба, в  срока по чл.263, ал.1 от ГПК.

Третото лице-помагач на ищеца „Н.И.”ООД не е взело становище по жалбите.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение, е валидно и допустимо.

При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Предметът на проверка на въззивния съд е очертан от оплакванията с въззивната жалба и насрещната въззивна жалба относно преценката на събраните по делото доказателства и значението им за установяване наличие или липса на парично задължение на ответницата за главница цена на ТЕ и лихва за забава върху неия за исковия преидо предвид наличието на сключено споразумение между страните , неговото действие и направените от ответницата плащания по представените доказателства, както и относно приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, и несъгласието на ответника с нея. Тези доводи на страните очертават обхвата на въззивната проверка за правилност.

По наведения с въззивните жалби на страните довод за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

Не се спори между страните за наличието на облигационно отношение между тях по доставка и потребление на ТЕ за битови нужди и качеството потребител на ответницата за исковия период, нито за наличие на сключено между тях споразумение на 16.06.2016 г., уреждащо отношенията по дължимост на суми за главница и лихви за забава за посочен в него период. Не се твърди пред въззивния съд допуснати процесуални нарушения по събирането на доказателствата.

Първоинстанционният съд е основал извода си за частично погасяване на претендираната сума за главница в размер на само 304,89 лв. на база приетите доказателства за плащане по споразумението от 16.06.2016 г. между страните-само 4 бр. разписки, като не е зачел относимосттта към спора на другите представени от ответницата документи, служещи за разписки за платени суми за ТЕ поради липсата на отразяване в тях да се отнасят за това споразумение или за исковия период и в тази част е кредитирал заключението на допълнителната ССЕ, че плащанията са отнесени в период извън процесния. Приел е за дължима и сумата, предмет на иска за цена на услугата дялово разпределение, в размер на 60,84 лв. Съответно по реда на чл.162 от ГПК е определил и лихвата за забава върху така приетите задължими главници на 465,73 лв. от която 11,06 лв. е върху главницата за услугата дялово разпределение.

Въззивният съд, при преценка на същия събран по делото доказателствен материал  пред първоинстанционния съд, и предвид оплакванията по двете въззивни жалби, намира, че предявените искове за установявване задължение на отвтеницата  за главница-цена на ТЕ и за лихва за забава върху нея в посочените в исковата молба размери и периоди, са неоснователни.

Събраните по делото доказателства сочат, че на 16.06.2016 г. между страните по делото е сключено споразумение по чл.367 от ЗЗД от 1.06.2016 г., с което се посочва, че размерът на задължението на отвтеницата по спора към „Т.С.“ ЕАД за цена на ТЕ към датата на това споразумение е в общ размер 1937,24 лв., от които 1574,81лв. главница цена на ТЕ за период 1.08.2009 г.-31.05.2016 г. и 362,43 лв. лихва за забава изчислена към датата на споразумението. Постигнато е още съгласие с това споразумение, че от горните суми част са погасени по давност, а именно сумата главница цена на ТЕ 684,91 лв. за периода 1.08.2009 г.-30.09.2012 г. и сумата 362,43 лв. лихва за забава върху тази главница за период 30.09.2009 г.-16.06.2016 г., общо погасени по давност 1047,34 лв. Постигнато е съгласие останалата разлика от задължението в размер на 889,90 лв., която представляваща разлика в сумите за главница цена на ТЕ според чл.1 и чл.2 от споразумението, за пероида непогасен по давност 01.10.2012г.-31.05.2016 г., да се изплати по посочен в споразумението погасителен план на 12 месечни вноски, всяка от по 74,16 лв., последната от 74,15 лв., с посочени месечни падежи на всяка вноска. Сключването на това споразумение не е спорно, видно от молба до СРС от 18.12.2017 г. и от  съдържанието на въззивната жалба на ищеца, не се доказа това споразумение да е било прекратени или развалено, както твърди ищецът във въззивната си жалба. Ето защо това споразумение като договор между страните, с който съгласно чл.367 от ЗЗД /изрично посочен като основаниена същото/ уреждат отношенията си за дължимите от ответницата суми за периода 1.08.2009 -31.05.206 г. и лихвите за забава към 16.06.2016 г., има преобразуващо действие по отношение на облигационото правоотношение, създадено по силата на закона и при условията и на Общите условия на доставчика на ТЕ, и с него се урежда по нов начин размерът на дължимата сума за главница и лихви за забава и начина на погасяването им, който се различава от този по приложимите за исковия период ОУ на ищеца.  Преобразуващото действие на споразумението по чл.367 от ЗЗД се изразява именно в прекратяване на един съществуващ спор или избягване на  един възможен спор, като се правят взаимни отстъпки. Ето защо въззивният съд приема, че въз основа на това споразумение, което е факт, настъпил след подаване от ищеца на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК/подадено на 11.11.2015 г./ и преди подаване на исковата молба по чл.422 от ГПК /подадена на 27.10.2016 г./ следва да се зачете от съда по правоизключващото възражение на ответника, заявено пред първоинстанционния съд. От това следва извод, че са период, по-голям от исковия /който е 01.11.2012 г.-30.04.2015 г./ страните са се съгласили, че дължимата от ответницата към ищеца сума за цена на ТЕ 889,90 лв. само главница и то за период 1.10.2012 г.-31.05.2016 г., т.е. с 14 месеца по-дълъг период. Според текста на споразумението, от ответницата за този период не се дължи лихва за забава за минало време, а само разликата в главницата в размер на 889,90лв., доколкото сочения задължим размер на лихвата за забава по чл.1 и точи по чл.2-за който се съгласяват погасяване по давност, е един и същ и от него няма остатък съгласно чл.3 от същото споразумение.

Събраните по делото писмени доказателства сочат, че ответницата след сключване на споразумението, е заплатила на ищеца въз основа на него сума в общ размер на 296,64  лв. главница и 8,25 лв. лихви за забава с 4 бр. разписки от Изи пей от 12.08.16 г., 31.08.16 г., 06.10.16 г. и 11.01.17 г., общо 304,89 лв. Наред с това,  още 6 бр. фискални бонове издадени от ищеца, също приети по делото, се установява заплащане от ответницата на още 6 бр. вноски всяка по 74,16 лв. , общо 282,96 лв., и още платила и лихви по тези 6 фискални бонове. Макар в тези 6 бр. фискабни бонове от 10.02.17 г., 15.03.17 г., 6.04.17 г., 28.04.17 г.,17.05.17 г. и 16.06.17 г. да не е посочено изрично, че се плаща по процесното споразумение, в тях е посочено, че се плаща сума за месеца в размер, който съвпада с дължимата месечна вноска по споразумението/ която също е 74,16 лв./ при което плащанията по тези 6 фискални бона също следва да се отнесат към плащания по споразумението от 16.06.2016 г. , доколкото в тях не е посочени изрично да се плаща по конкретна фактура /както е посочено в други събрани по делото фискални бонове издадени от ищеца за др.плащания от отвтеницата/. Така общия размер на платеното по споразумението от 16.06.2016 г. е 10 х 74,16 лв., общо 741,60 лв., като остават неплатени само 2 бр. вноски или остава неплатена разлика по споразумението от 148,30 лв. до дължимия размер от 889,90лв.  Въззивният съд приема, доколкото по сумата от 889,90 лв. по споразумението е за период с 14 месеца по –дълъг от процесния, и вкл. 1 месец по-рано от началото на процесния период, и 13 месеца след това, че с направените погасявания на 10 от 12-те дължими вноски по споразумението, ответницата е погасила поред от най-старото към последните задължения по споразумението, с което се счита, че е погасила изцяло дължимите суми за исковия период. До този извод въззиният съд стигна, като съобрази, че споразумението на практика преурежда дължимостта на сумите за целия период, предмет на споразумението, от 44 месеца- 01.10.2012-31.5.2016 г., и от приетата за дължим остатък 889,90 лв. на месец се полагат по 20,23 лв. според новия погасителен план /при липсата на друго което да следва от споразумението, с което се и новира задължението/ и с платената от ответницата сума общо 741,60 лв., както бе прието по-горе от съда, е погасено изцяло задължението и за месеците от исковия период, предмет на делото 01.11.2012-30.04.2015 г. / или за 29 месеца х 20,23 на месец се следват 586,67 лв. а платеното е повече/. Това сочи, че ответницата е погасила изцяло дължимите от нея суми за главница-цена на ТЕ за исковия период 01.11.2012 г.-30.04.2015 г. като погасени чрез плащане и по силата на споразумението от 16.06.2016 г., с което е преуреден въпроса за размера и сроковете на плащане на задължениета за този период. По тези съображения въззивният съд не кредитира заключението на приетата по делото ССчЕ –основна и допълнителна, за дължимост на суми в претендирания от ищеца размер, доколкото изводът, че процесният период счетоводно е изключен от споразумението, и плащанията от ответницата по него са отнесени извън исковия период, не съответства на преценката на събраните по делото доказателства, при което счетоводните записвания при ищеца са лишени от доказателствена стойност. Искът за дължимост на сума за главница цена на ТЕ за период 1.11.2012-30.04.2015 г. следователно се явява неоснователен и подлежащ на отхвърляне.  Платена с горепосочените 10 бр. разписки от ответницата, е и лихва за забава според погасителния план, при което за исковия период не следва да се дължи от нея съгласно споразумението и лихва за забава, поради което искът и за лихва за забава върху главницата за период 31.12.2012-04.11.2015 г. се явява неоснователен и подлежащ на отхвърляне. Не се събраха по делото доказателства откоито да се установи, че ответницата дължи на ищеца повече от сумата 60, 84 лв. за услуга дялово разпределение/според ССчЕ/ и лихвата за забава върху нея по чл.162 от ГПК да е над 11,06 лв., както е приел и първоинстанционния съд.

В насрещната въззивна жалба на ответницата няма оплаквания относно решението в частите, в които исковете за дължимост на сума за дялово разпределение и лихва за забава върху нея , са уважени, при което въззивнитя съд намира, при ограничението на въззивната проверка до оплакванията в жалбата съгласно чл.269, изр.второ от ГПК, че в тези части исковете за сумата 60, 84 лв. за услуга дялово разпределение  и лихвата за забава върху нея по чл.162 от ГПК да е над 11,06 лв., са основателни и решението подлежи на потвърждаване. В тези части, при служебната проверка за правилност,  не се установи нарушение на приложими императивни материалноправни норми.

Изложеното налага и преразглеждане на отговорността настраните за разноски между тях. Уважената част от исковете е 1,75% от предявения размер, при което на ищеца се следват такъв процент от направените разноски пред първата инстанция – от 611,16 лв. се следват 10,70 лв. Това налага отмяна на решението за разноски  по чл.78, ал.1 от ГПК над 10,70 лв. до 559,04.

На основание чл.78, ал.3 от ГПК и при липсата на възражениепо чл.78, ал.5 от ГПК пред първата инстанция, на ответника се дължат от ищеца 98,25 % от сторените разноски 550 лв., или 540,37 лв. Длъжат се още 493,47 лв. над присъдените от СРС.

По разноските за въззивната инстанция:

При този изход на спора, въззивникът-ищец няма право на разноски, тъй като решението в обжалваните от него части се потвърждава.

Въззивникът-ответник има право на разноски според изхода на спора. Предвид направеното от ищеца възражение пред въззивния съд по чл.78, ал.5 от ГПК, разноските за адвокат за въззивната инстанция следва да се определят в минималния размер по чл.7, ар.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г-. на ВАдвС към датата на договорите за правна помощ- от 2018 г., според правния интерес-цената на иска 4116,27 лв., или на 518,13 лв., вместо на претендираните общо 900лв. Този извод се обуславя от факта, че пред въззивната нистанция, макар ответницата чрез адвоката й да е осъществиля процесуална защита срещу жалба на насрещната страна и по своята жалба, се защитата срещу имуществения интерес на ищеца и размерът на адв.възнаграждение, предви възражението за прекомерност на ищеца, следва да се определи с оглед именно имуществения интерес по делото, а не само оглед на вида на процесуалните действия, като се съобрази, че делото предвъззиния съд не се отличава с фактическа сложност, не са събирани нови доказателства, не е провеждано повече от едно открито съдебно заседание, в което се е явил пълномощника на ответницата, и няма основание определяне на адв. възнаграждение в размер над минималния размер според имуществения нитерес по делото, респ. две отделни възнаграждения. Така разноските на ответницата се определят на общо 593,43 лв./519,13+75,30/ от които съразмерно на отхъврления размер на исковете й се полагат 98,25% или сумата 583,04 лв.

Воден от горните мотиви, СГС

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ решение № 421701 от 04.06.2018 г. постановено по гр.д. № 60596/2016 г. на СРС, 49 състав, В ЧАСТИТЕ, в които e  признато за установено по искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, че Е.С.В.-М. дължи на „Т.С.”ЕАД сумата над 60,84 лв. до 3299,51 лв. /главница/, представляваща стойност на топлинна енергия за периода от м.11.2012г. до м.04.2015г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното плащане, и сумата над 11,06 лв. до 465, 73 лева - лихви за забава върху стойността на топлинната енергия,  и е осъдена ответницата да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал.1 вр.ал.8 ГПК, сумата над 10,70 лв. до 559,04 разноски за исковото производство, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователни, предявените от „Т.С." ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, срещу Е.С.В. -М., ЕГН**********, с адрес:г***, чрез адв. Н., искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, че Е.С.В. -М. дължи на „Т.С.”ЕАД сумата над 60,84 лв. до 3299,51 лв. /главница/, представляваща стойност на топлинна енергия за периода от м.11.2012г. до м.04.2015г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното плащане, и сумата над 11,06 лв. до 465, 73 лева - лихви за забава върху стойността на топлинната енергия,  за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.68822/2015 г. на срс, 49 състав.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 421701 от 04.06.2018 г. постановено по гр.д. № 60596/2016 г. на СРС, 49 състав, В ОСТАНАЛИТЕ ЧАСТИ.

ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, да заплати на Е. Г. П.  на основание чл.78, ал.3 от ГПК още 493,47 лв. разноски за първата инстанция, както и на основание чл.78, ал.3 и ал.5 от ГПК сумата 583,04 лв. разноски за въззивната инстанция.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Т.С.” ЕАД за разноски за въззивната инстанция по чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца - „Н.И.” ООД.

  РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

             ЧЛЕНОВЕ: 1.                            

 

 

 

                                     2.